№ 3233
гр. София, 26.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20231110158085 по описа за 2023 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът П. Д. К. твърди, че на 10.01.2021 г, между него и ответника „СТИК Кредит“
АД бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние № **, по силата на който
страните се договорили ответникът да отпусне на ищеца заем в размер на 600 лева, който
ищецът да върне в рамките на 3-месечен период. Размерът на годишната лихва бил уговорен
в размер на 36 %, а посоченият годишен процент на разходите по кредита – 42,58 %. При
тези параметри, размерът на общата сума, която ищецът следвало да върне, била сумата от
637,98 лева. Сочи се, че съгласно чл. 6 от договора, страните се уговорили изпълнението на
задълженията по заема от страна на ищеца да бъде обезпечено с гарант, отговарящ на
определени условия относно получаван от гаранта минимален доход, наличие на валидно
трудово или служебно правоотношение и др., или с банкова гаранция в полза на
институцията, отпуснала кредита. В чл. 17 от договора страните уговорили, че при
неизпълнение на задължението за осигуряване на гарант или за предоставяне на банкова
гаранция, заемополучателят ще дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9% от
стойността на усвоения кредит. Съгласно уговореното неустойката се заплащала от
заемополучателя разсрочено, заедно с погасителните вноски по кредита. Ищецът поддържа,
че му била начислена неустойка в размер на 189,88 лева, тъй като не успял да предостави
обезпечение в дадения срок, поради което общата сума, която следвало да върне на
ответника нараснала до размера от 827,86 лева. Твърди, че погасил задължението си по
кредита, като изплатил изцяло задължението си в размер на 827,86 лева. В исковата молба се
навеждат твърдения за недействителност на процесния договор за кредит поради неспазване
на предвидената от закона форма. Нарушено било изискването договорът да е написан по
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, размер
и формат шрифт не по-малък от 12. Договорът не бил сключен съобразно правилата за
сключване на договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние, не му била
предоставена необходимата преддговорна информация. Разменените между ищеца и
ответното дружество съобщения не отговаряли на изискванията на ЗЕДЕУУ, били
неподписани документи. Поддържа се, че договорът бил недействителен и поради липсата
на съществен елемент от неговото съдържание, а именно – в договора ГПР е посочен
1
единствено като процент, но без изрично да са описани основните данни, които са
послужили за неговото изчисляване. Бил налице и грешно посочен размер на ГПР,
доколкото действителният размер многократно надхвърлял посочения в договора.
Неправилно ответникът не бил включил в размера на ГПР разходите за заплащане на
процесната неустойка, която по своята същност представлявала печалба за кредитора. Счита,
че неправилното посочване на ГПР по кредита следвало да се приравни на непосочване на
ГПР, което водело до недействителност на договора за кредит на основание чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Намира, че уговорката в договора за кредит за предоставяне на обезпечение под
формата на гаранти физически лица, които да отговарят солидарно за задълженията по
кредита, при неизпълнението на която потребителят дължи неустойка, била нищожна на
основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, доколкото била налице изначална невъзможност да се
осигури исканото обезпечение. Счита, че е налице и заобикаляне на закона като основание
за нищожност, доколкото чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждал, че при забава на потребителя,
кредиторът можел да иска само лихва върху неплатената в срок сума. С процесната клауза за
неустойка се уговаряло допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно
задължение – недадено обезпечение. Клазуата била неравноправна и в този смисъл
нищожна и на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължавала потребителя да
заплати необосновано висока неустойка при неизпълнение на неговите задължения. Ищецът
твърди и че договорът за потербителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр.
чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва била
нищожна поради противоречие с добрите нрави. Поддържа, че е налице и основанието за
нищожност по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, доколкото в договора не било посочено правото на
потребителя да се откаже от договора и срока за упражняване на това право. Клаузите на
договора не били формулирани по ясен и недвусмислен начин, поради което не позволявали
на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора в
съответствие с изискването на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Ето защо моли съда да постанови
решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца П. К. сумата от 97,55 лева
(изменение по чл. 214 ГПК), представляваща, недължимо платени суми по потребителски
кредит № **/110.01.2021 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба до окончателното плащане. Претендира разноски.
Ответникът „СТИК-КРЕДИТ“ АД намира предявените искове за допустими, но
неоснователни. Навежда твърдения относно начина на сключване на процесния договор.
Твърди, че процесните клаузи от договора за кредит за заплащането на неустойка при
непредоставяне на обезпечение не противоречи на законодателството за защита на
интересите на потребителите. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Ищецът навежда няколко различни правни довода за нищожността на договора, като
наличието само на един основателен довод за нищожност на договора е достатъчно за
констатацията за непораждане на желаните правни последици.
Ищецът твърди, че договорът за заем е нищожен, тъй като годишният процент на
разходите (ГПР) е грешно посочен, както и общата сума, дължима от потребителя.
Съгласно § 1, т. 2 ДР ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Предходната точка дава
дефиницията на общ разход по кредита за потребител. Това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
2
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Длъжникът потребител е поел задължение да осигури обезпечение, вкл. да сключи
договор за гаранция в тридневен срок от подписването на договора за заем, като гарантът
може да бъде единствено одобрено от ответника дружество, или предостави банкова
гаранция или осигури физическо лице поръчител – в противен случай дължи неустойка. На
практика, става дума за липса възможност за индивидуално уговаряне от страна на
потребителя, по силата на който потребителят поема заплащането на допълнителен разход,
за да получи заем. Рискът от неплатежосподобността и зле преценената кредитоспособност
на потребителя се възлага върху самия потребител, като върху него се прехвърля още един
допълнителен разход. Всеки разход обаче в тежест на потребителя по договора за
потребителски кредит трябва ясно да е описан в договора и да бъде посочен в ГПР.
Съгласно заключението на ССчЕ, неоспорено от страните и кредитирано от съда, ГПР
по договора за паричен заем е 42,58 %, но ако се отчитат вноските за неустойка като разход
– 152,31 %, а те се плащат заедно с вноската за главница. Така всъщност в процесния
договор за заем е нарушено изискването па чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в самия договор ясно и
недвусмислено да се посочи действителният размер на ГПР. Съгласно императивната норма
на чл. 22 ЗПК целият договор за заем е нищожен на това основание. Следва да се има
предвид и, че самото уговаряне на неустойка в размер над законовата лихва за забава
нарушава императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК.
Предявената кондикционна претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага
установяване плащането на парични суми от потребителя на търговеца и липсата на
основание за плащането.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Нормата е специална и предвижда заместване по право на
недействителния договор за потребителски кредит с договор за безлихвен заем в размер на
действителната стойност на получения кредит от потребителя. Платеното в размер на
чистата стойност на кредита е платено на правно основание и не подлежи на връщане, а
разликата е платена без основание и подлежи. В случая представените писмени
доказателства и заключението на ССчЕ сочат, че потребителят е платил главницата на
договора за потребителски кредит от 600 лв., като е платил допълнително и 16,26 лв.,
договорна лихва по договора за заем, и неустойка от 81,29 лв. Общо платеното над
главницата е 16,26+81,29=97,55 лв.
Искът следва да бъде уважен в този пълен размер, ведно със законната лихва от
датата на исковата молба 23.10.2023 г. до окончателното плащане.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ищецът, който е сторил разноски от
50 лв. за държавна такса, 300 лв. депозит за вещо лице, общо 350 лв.
Адв. Г. Ч., представлявал безплатно ищеца, претендира разноски по чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. в размер на 400 лв.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
3
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 6100 лв.
При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30
дни на година за почивка за адвоката), това прави около 84 лв./час. Адвокат, който работи
повече, би заслужавал и по-високо възнаграждение, но липсата на работа не следва да е в
тежест на клиента, респ. насрещната страна, като адвокатът би могъл през това време да
извършва и друга платена и незабранена за него дейност. Така брутната ставка, до която
възнаграждението при безплатното представителство не е прекомерно, възлиза на 84 лв./час.
По-голямо възнаграждение би създало предпоставки за ограничаване възможността за
навлизане в адвокатската професия на млади и неопитни, но образовани и мотивирани
адвокати, а също така би довело до дъмпинг на адвокатски услуги спрямо адвокати, които
припечелват от търсене на клиенти, които заплащат реално хонорар – все нежелани
резултати от правото на ЕС по защита на конкуренцията и вътрешния пазар на услуги.
Съдът намира, че консултацията на клиента е отнела 1 час, проучването на практиката
и законодателството и изготвянето на исковата молба – 2 часа, изготвянето на молби преди
съдебни заседания – общо 1 час. С оглед вече установената съдебна практика, типовия
характер на спора и липсата на правна сложност и липсата на явяване в съдебно заседание,
дейността на адвоката се свежда до общо 4 часа труд, респ. възнаграждението му общо
трябва да бъде 4х84=336 лв., които следва да се присъдят в тежест на ответника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, да заплати на П. Д. К., ЕГН
**********, на осн. чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД сумата от 97,55 лв., платена без основание сума по
4
договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № **/10.01.2021 г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба 23.10.2023 г. до окончателното плащане, както и
на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 350 лв., разноски, сторено по делото.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, да заплати на адв. Г. Г. Ч., ЕГН
**********, САК, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 сумата от 336 лв. възнаграждение за безплатно
представителство на ищеца П. Д. К., ЕГН **********.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на препис.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5