РЕШЕНИЕ
№ 141
гр. София , 06.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ в публично заседание
на двадесет и осми април, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Мария Малоселска
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20201100509801 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 73618 от 16.04.2020 г. по гр.д. № 1733/2018 г. Софийски
районен съд, 118 състав признал за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
че К. А.А., ЕГН **********, дължи на АМ. Щ., роден на *******. в Тел Авив,
Израел, гражданин на Република Германия, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 8 888 евро – предоставен паричен заем в периода от
м. септември 2011 г. до м. септември 2012 г. съгласно условията по сключен
между страните договор от 21.07.2010 г., ведно със законната лихва от
31.08.2017 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 2 205.88
евро за периода от 04.11.2014 г. до 30.08.2017 г., за които вземания е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 14.09.2017 г.
по ч.гр.д. № 60704/2017 г. по описа на СРС, 118 състав, като отхвърлил иска
за главница за разликата над сумата от 8 888 евро до пълния предявен размер
от 9 822 евро, и иска за лихва - за разликата над сумата от 2 205.88 евро до
пълния предявен размер от 2 820 евро. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 433.95 лева – разноски за
1
заповедното производство по ч.гр.д. № 60704/2017 г. по описа на СРС, 118
състав, както и сумата 1 662.51 лева – разноски за исковото производство
съразмерно с уважената част от исковете; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищецът е осъден да заплати на ответника сумата
24.49 лева – разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника К. А.А.,
който го обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за
неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Между
страните бил сключен договор за заем, с който било уговорено заемодателят
да предоставя на заемополучателя паричен заем в размер на 500 евро месечно
за период от шест месеца, или общо 3 000 евро. Ищецът твърдял, че са
налице други заемни правоотношения за останалата част от сумата. Съдът не
изследвал действителната воля на страните в противоречие с чл. 20 ЗЗД, като
основал решението си на показания на свидетел, който е служител в
дружеството на ищеца и бил изключително заинтересован от изхода на
делото и показанията му не били с особено висока доказателствена стойност.
Освен това съдът кредитирал като доказателство имейл кореспонденция,
която не била между страните, а между ответника и дружество, което също не
можело да бъде прието за пряко доказателство. СРС приел, че тази
кореспонденция е относима за спора единствено въз основа на свидетелски
показания, чиято допустимост също била спорна и в противоречие с ГПК.
Свидетел бил допуснат за доказване на адресата, но фактически непряко се
целяло доказване на договорни отношения. Дори да се приеме, че е било
налице заемно правоотношение, неправилно съдът приел, че се касае за
такова, което да бъде подведено към клаузите на сключения писмен договор.
Вземанията били погасени по давност, тъй като възникнали през 2012 г., а
задължението за връщане възниквало веднага ако не е уговорен срок за
връщане. Съдът необосновано приел, че е налице едно облигационно
правоотношение и уговорените в договора правила следва да се приложат и
по отношение на останалата част от сумата. Налице били множество
доказателства, които сочели обратното – че ако е налице облигационно
отношение, то е различно от това възникнало от писмения договор. Освен
това, като допуснал свидетелски показания за установяване на обстоятелства
2
по договор с цена над 5 000 лв., съдът допуснал нарушение на чл. 164, ал. 1, т.
3 ГПК. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в
атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли
предявените искове. Претендира разноските по делото.
Въззиваемата страна АМ. Щ. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваните части
като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно
списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски
съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по
реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при
което намира за установено следното:
С исковата молба, уточнена с молба от 13.03.2018 г.,
първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове:
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата
9 822 евро – главница по договор за заем от 21.07.2010 г. за суми,
предоставени в периода 20.10.2011 г. – 13.12.2012 г., и
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
2 820 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва за периода от 04.11.2014 г. до 30.08.2017 г. включително.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 31.08.2017 г., до окончателното плащане. За
сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по гр.д. № 60704/2017 г. на СРС, 118 състав.
Ищецът твърди, че на 21.07.2010 г. между страните бил сключен
договор за заем с нотариална заверка на подписите, по който имал качеството
3
заемодател, а ответникът – на заемополучател, като в хода на изпълнение на
договора предоставените суми били увеличавани многократно в сравнение с
първоначално договорените. Между страните чрез служебния имейл на ищеца
********** и личния имейл на ответника -*********i******* била водена
редовна кореспонденция относно предоставените в заем суми, получавани
лично от ответника или чрез съпругата му Е. Х. по три начина – получаване
на наем от собствен на ищеца имот в Будапеща, чрез теглене на суми от
посочена в молбата - уточнение банкова сметка на ищеца, до която
ответникът имал достъп, както и в брой. Нееднократно по имейл ответникът
уведомявал ищеца чрез неговите служители за сумите, получени като заем,
като последно било уточнено, че окончателният размер на полученото е 9 822
евро. Така в периода от 20.10.2011 г. до 13.12.2012 г. ищецът предоставил на
ответника следните суми:
200 000 форинта (от депозита за отдаването под наем на апартамента) =
688 евро - на 20.10.2011 г.;
600 евро на 20.10.2011 г. - в брой;
600 евро на 13.11.2011 г. - в брой;
600 евро на 18.11.2011 г. – в брой;
600 евро на 06.12.2011 – в брой;
600 евро на 09.01.2012 - в брой;
1 200 евро, от които 400 евро - от наем, и 800 евро - изтеглени от
банковата сметка на А. Щ. за м. февруари и за м. март авансово - на
15.02.2012 г.;
700 евро, от които 500 евро - дадени на 28.03.2012 г. в брой от АМ. Щ.,
и 200 евро - от наем за м. април;
1 000 евро, от които 400 евро на 29.05.2012 г. - от наем, и 600 евро - на
25.05.2012 г., изтеглени от банковата сметка на А. Щ. за м. май;
400 евро, 102 евро, 600 евро на 02.07.2012 г.;
800 евро - от наеми на Б.Р. (апартамент) за месеци юли и август; 300 евро -
4
изтеглени от банка на 09.08.2012 г.;
200 евро - в брой на 09.10.2012 г.;
679 евро в брой през. м. 11.2012 г. и
153 евро - в брой на 13.12.2012 г.
Предоставената в заем сума била в изпълнение на подписания договор,
който обаче претърпял промяна чрез допълнителни уговорки между страните
– била променена неговата продължителност и размера на предоставената
сума; Изменена била и договорената в чл. 4 възнаградителна лихва, както и
срока, в който трябва да бъде върната сумата. От имейл кореспонденцията
било видно, че страните не са постигнали съгласие относно размера на
договорната лихва и срока за погасяване на задължението, поради което с
нотариална покана, получена от ответника на 24.10.2014 г. ищецът му дал 10-
дневен срок за връщане на получените в заем суми, но не последвало
плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК,
ответникът е оспорил предявените искове. Не бил получавал суми в заем от
ищеца. Разпечатките от електронна кореспонденция били неотносими, тъй
като кореспонденцията била водена не с ищеца, а с трети лица по фирмен
имейл. Нито служителите, нито въпросното юридическо лице били страна по
твърдяното облигационно отношение. При условията на евентуалност е
релевирал възражение за погасяване по давност на вземанията. Искал е
задължаване на ищеца да представи договора в оригинал с оглед
„евентуално“ оспорване на истинността му. Искал е от съда да отхвърли
исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д.
№ 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.
5
Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на
парично задължение е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а
установителните искове са предявени в срока по чл. 415 ГПК и са допустими.
Въззивният съд намира обаче решението за частично неправилно по следните
съображения:
От фактическа страна: С договор от 21.07.2010 г., с нотариална заверка
на подписите рег. № 7366/21.07.2010 г. на нотариус с рег. № 316 на НК, АМ.
Щ., като заемодател, и К. А.А., като заемополучател се съгласили, че
заемодателят ще заеме на заемополучателя сумата от 500 евро на първо число
на всеки месец, считано от 01.08.2010 г. за период от шест месеца. Според чл.
3, заемодателят има право да удължи периода за допълнителни шест месеца
чрез двуседмично предизвестие. С чл. 4 е уговорена 4 % лихва годишно.
Според чл. 5, заемът трябва да се върне до изтичането на три години от
последната вноска.
Пред настоящата инстанция не е спорно, че договорът е автентичен
документ, вкл. в частта му за положения за „заемополучател“ подпис, което е
установено от приетото в първата инстанция и неоспорено от страните
заключение на СПЕ.
От приетата по делото електронна кореспонденция, водена между
личния имейл на ответника ******* и имейл ********* се установява:
С електронно писмо от 18.01.2012 г. ответникът потвърдил, че е
получил като заем от А.следните суми: 200 000 форинта (които не се спори че
възлизат на 688 евро) – заем за м. септември 2011 г.; 600 евро – заем за месец
октомври 2011 г., 600 евро – заем за месец ноември 2011 г.; 600 евро –заем за
месец ноември 2011 г., допълнително обсъдено с А.; 600 евро – заем за месец
декември 2011 г., и 600 евро – заем за месец януари 2012 г.;
С електронно писмо от 14.02.2012 г. е потвърдено, че за месец февруари
2012 г. и предварително за м. март е взет заем в размер на 1 200 евро, от които
400 евро - от наем, и 800 евро - изтеглени от банковата сметка;
С електронно писмо от 03.04.2012 г. ответникът потвърдил, че е
получил на 28.03.2012 г. заем в размер на 500 евро.
6
Фактът на получаване на тези суми като заем е потвърден отново от
ответника с писмо от 11.04.2012 г.;
С електронно писмо от 23.06.2012 г. ответникът потвърдил
получаването на следните суми като заем: 200 евро - от наема за месец април;
400 евро – от наема за месец май, и 400 евро - от наема за месец юни; На
25.05.2012 г. е изтеглил 600 евро като заем. Посочено е, че това е отчетът за
месеците април, май и юни 2012 г.
С електронно писмо от 11.08.2012 г. ответникът заявил, че след
разговор с А., към заемите от него следва да се прибавят 600 евро – получени
на 02.07.2012 г.; 800 евро – от наемите за юли и август за апартамента, и 300
евро – изтеглени от банковата сметка на 09.08.2012 г. Посочил е, че това са
последните заеми, които взимат и започват програма по погасяването им в
София, като за програмата (графика) ще се разберат на място във Варна на
15.09.;
С електронно писмо от 09.10.2012 г. ответникът е поискал вписване по
сметката му при А.и на сумата 200 евро – заем за м. септември 2012 г.
Електронната кореспонденция на л. 22 – 30 от делото на СРС е водена с
Е.Х., съпруга на ответника.
С нотариална покана, за която не е спори, че е получена от ответника на
24.10.2014 г., ищецът чрез пълномощник заявил, че в продължение на повече
от 3 години е канил ответника да заплати дължимите към него суми,
получени в заем, и които към 01.11.2014 г. са в размер на 10 762.76 евро, но
сумите не са върнати. Поради това го поканил в срок до 10 дни от получаване
на поканата да плати тази сума, като я преведе по посочена банкова сметка, в
противен случай ищецът ще търси реализация на правата си по съдебен ред.
За установяване на факта, че електронната кореспонденция от имейл
адрес******** е водена от името на ищеца по делото е разпитана
свидетелката Деница Стратиева.
Същата установява, че работела за АМ. Щ. в периода 2008 -2014 г. като
личен асистент. Познавала К.А. във връзка с работата си, във връзка с един
заем, който бил уреден на части. Това бил процес, за който тя отговаряла.
7
Кореспонденцията била предимно в писмена форма, по имейл. Водела се от
служебния имейл - *********. Спомня си, че А. и К.А. дошли в офиса в гр.
Варна, предоставили договора, който са сключили. Заемът се уговарял на
етапи през 2011, 2012 и 2013 г. АМ. Щ. казал на свидетелката, че предстои
Кирил да й дава сведения за усвоени суми, които ще бъдат по този начин
личен заем от А. към К.. По-късно К. започнал да й изпраща имейли във
връзка с грижите, които полагал за имоти на А. в Будапеща. Той усвоявал
наема, който получавал за апартамента, като това усвояване било под
формата на заем. К.имал достъп и до банковата сметка на ищеца, от която той
и съпругата му теглили суми по различни поводи, за които им били нужни.
Уговорката била поне един път месечно да се подава отчет за месечните
суми, които са усвоени.
От правна страна: Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД, заемът за потребление е
договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или
други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетите суми или
вещи от същия вид, количество и качество. Заемът за потребление е реален
договор – същият се счита за сключен не в момента, когато между страните е
постигнато съгласие едната да заеме, а другата да получи в заем, а едва когато
въз основа на това съгласие заетите пари или заместими вещи бъдат
предадени на заемателя. Ако съгласието предхожда предаването, договорът
възниква сукцесивно – фактическия му състав е завършен едва с предаването.
В случая по делото се установи, че на 21.07.2010 г. между страните е
бил сключен договор за заем, по силата на който ищецът се задължил да
предостави на ответника в заем сумата от 500 евро месечно, считано от
01.08.2010 г. за период от шест месеца, т.е общо 3 000 евро за период до
01.01.2011 г., с възможност за продължаване на периода от заемодателя. От
приетата електронна кореспонденция съдът намира за установено, че въз
основа на сключения договор и след изтичане на срока му ищецът е
продължил да предоставя на ответника заем на части. Ответникът не е
оспорвал, че електронната кореспонденция от имейл адрес ******** съдържа
негови лични изявления, твърдял е само, че тази кореспонденция водил не с
ищеца, а с трето юридическо лице. От показанията на свидетелката Д. С.
обаче се установи, че изпращаните електронни писма, съдържащи отчети,
касаят отношенията на ответника с АМ. Щ. във връзка с предоставените му
8
от ищеца в заем парични суми. Противно на поддържаното в жалбата, към
момента на разпита свидетелката не е била служител в дружеството на ищеца
– същата е посочила, че от 2014 г. не работи за ищеца. Противно на
поддържаното в жалбата, няма законова забрана за установяване със
свидетелски показания на факта, за който е допуснат свидетел. Показанията в
допустимата им част следва да се кредитират като достоверни, преки и
кореспондиращи с приетите електронни писма. Независимо от това, че
отчетите на ответника касаят получени в заем от ищеца суми е видно и от
съдържанието на електронните му писма.
Следователно получаването на дадените от ищеца в заем суми се
установява от изходящите от ответника електронни писма, като пред
настоящата инстанция не се спори, че признатата в тях като дължима сума
възлиза на 8 888 евро.
При този извод, съдът следва да се произнесе по евентуалното
възражение на ответника за погасяване по давност на вземанията.
Вземанията до договор за заем се погасяват с общата петгодишна
давност по чл. 110 ЗЗД, доколкото за тях законът не предвижда друг срок. По
отношение на лихвите за забава е приложима кратката тригодишна давност -
чл. 111, б. „в”, пр. 2 ЗЗД. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече
от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според ал. 2 ако е
уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да
тече от деня, в който задължението е възникнало.
Съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на
иск. В случая исковете се считат предявени от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК на 31.08.2017 г. (чл. 422, ал. 1 ГПК), от която дата
давността е прекъсната и е спряла да тече – чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД.
Макар отношенията между страните да са се основавали на договора от
21.07.2010 г., в исковата молба и в молбата-уточнение се съдържа признание
на ищеца на неизгодния за него факт, че страните са изменили срока за
връщане на сумите. От твърденията на ищеца може да се направи извод за
постигнато съгласие клаузата на чл. 5 от договора да не се прилага (същата
би била и трудно приложима предвид липсата на срок на договора), но
9
съгласие за срока за погасяване на задълженията така и не е било постигнато
между страните. Такъв извод следва и от съдържанието на нотариалната
покана, съгласно която три години преди 2014 г. ищецът канил ответника да
върне дадените му в заем суми, тъй като ако се приеме, че приложима е била
клаузата на чл. 5 от договора, то изискуемостта на вземанията за процесния
период не би била настъпила към датата на поканата. Това следва и от
електронното писмо на ответника от 11.08.2012 г., с което заявил, че предстои
да уточнят графика за погасяване на дадените в заем суми.
Преценявайки признанието на ищеца по реда на чл. 175 ГПК въззивният
съд приема за установено, че между страните не е бил уговорен срок за
връщане на сумите, предоставени в заем в процесния период. А след като
съгласие относно срока за връщане на сумите не е постигнато, то вземането
става изискуемо след покана, като съгласно чл. 114, ал. 2 ЗЗД давността е
започнала да тече от възникване на всяко вземане, респ. е била прекъсвана и е
започвала да тече нова петгодишна давност с всяко признание на дълга от
ответника – чл. 116, б. „а“ и чл. 117, ал. 1 ЗЗД.
Така всички вземания, възникнали, респ. признати от ответника до
30.08.2012 г., са били погасени по давност към момента на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК. Непогасено по давност е само вземането в размер
на 200 евро - заем за м. септември 2012 г., признато от ответника на
09.10.2012 г. с електронното писмо от същата дата.
По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният
главен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД е
основателен до размер от 200 евро, а за разликата до размера от 8 888 евро е
неоснователен поради погасяване по давност.
С погасяване на главното вземане се погасяват и вземанията за лихви –
чл. 119 ЗЗД, поради което акцесорният иск с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен само до размер от 57.33 евро – лихви
върху непогасената по давност главница от 200 евро за периода 04.11.2014 г. –
31.08.2017 г., който размер съдът определя по реда на чл. 162 ГПК с помощта
на електронен калкулатор.
Предвид частичното несъвпадение на крайните изводи на двете
10
инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта,
с която е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца главница над
200 евро до 8 888 евро и за периода м. септември 2011 г. – м. 08.2012 г., както
и в частта, с която е призната за дължима лихва за забава за разликата над
57.33 евро до 2 205.88 евро и вместо това исковете са тези разлики се
отхвърлят. В останалите обжалвани части решението следва да бъде
потвърдено.
При този изход, първоинстанционното решение следва да бъде
отменено и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца
разноски за заповедното производство над сумата 10.06 лв., и разноски за
исковото производство над сумата 38.56 лв. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски за първата
инстанция в размер на още 171.44 лв.
За настоящата инстанция, съобразно обжалваемия интерес и уважената
и отхвърлената част от жалбата, въззиваемата страна дължи на въззивника
разноски в размер на 423.88 лв., а въззивника на въззиваемия – в размер на
32.47 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 73618 от 16.04.2020 г., постановено по гр.д. №
1733/2018 г. на Софийски районен съд, 118 състав в частта, с която е
признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че К. А.А., ЕГН
**********, дължи на АМ. Щ., роден на *******. в Тел Авив, Израел,
гражданин на Република Германия, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД разликата
над 200 евро до 8 888 евро (равняваща се на 8 688 евро) – предоставен
паричен заем в периода от м. септември 2011 г. до м. август 2012 г. съгласно
условията по сключен между страните договор от 21.07.2010 г., ведно със
законната лихва върху тази разлика от 31.08.2017 г. до изплащане на
вземането, както и в частта, с която е признато за установено, че К. А.А.,
ЕГН **********, дължи на АМ. Щ., роден на *******. в Тел Авив, Израел,
11
гражданин на Република Германия, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД разликата
над 57.33 евро до 2 205.88 евро, представляваща лихва за забава за периода от
04.11.2014 г. до 30.08.2017 г. включително, както и в частта, с която К. А.А.,
ЕГН **********, е осъден да заплати на АМ. Щ., роден на *******. в Тел
Авив, Израел, гражданин на Република Германия, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК разноски за заповедното производство по по ч.гр.д. № 60704/2017 г. по
описа на СРС, 118 състав над сумата 10.06 лв., и разноски за
първоинстанционното производство над сумата 38.56 лв., и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от АМ. Щ., роден на *******. в Тел Авив,
Израел, гражданин на Република Германия, срещу К. А.А., ЕГН **********,
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца разликата над сумата 200 евро до сумата 8 888 евро
(равняваща се на 8 688 евро) – предоставен паричен заем в периода от м.
септември 2011 г. до м. август 2012 г. въз основа на сключен между страните
договор от 21.07.2010 г., както и разликата над сумата 57.33 евро до сумата
2 205.88 евро (равняваща се на 2 148.55 евро) - лихва за забава за периода от
04.11.2014 г. до 30.08.2017 г. включително, като неоснователни поради
погасяване на вземанията по давност.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 73618 от 16.04.2020 г., постановено по
гр.д. № 1733/2018 г. на Софийски районен съд, 118 състав в останалите
обжалвани части, с които е признато за установено по предявените от АМ.
Щ., роден на *******. в Тел Авив, Израел, гражданин на Република
Германия, срещу К. А.А., ЕГН **********, искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
че ответникът К. А.А., ЕГН **********, дължи на ищеца АМ. Щ., роден на
*******. в Тел Авив, Израел, гражданин на Република Германия, сумата 200
евро, представляваща предоставен паричен заем през м. септември 2012 г. въз
основа на договор за заем от 21.07.2010 г., заедно със законната лихва върху
тази сума от 31.08.2017 г. до окончателното й изплащане, както и сумата
57.33 евро – лихва за забава върху главница от 200 евро за периода от
04.11.2014 г. до 30.08.2017 г. включително, за които вземания е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 14.09.2017 г.
12
по ч.гр.д. № 60704/2017 г. по описа на СРС, 118 състав.
ОСЪЖДА АМ. Щ., роден на *******. в Тел Авив, Израел, гражданин
на Република Германия, да заплати на К. А.А., ЕГН **********, на
основание чл. 78 ГПК сумата от още 171.44 лв. (сто седемдесет и един лева и
44 стотинки), представляваща разноски за първоинстанционното
производство, и сумата 423.88 лв. (четиристотин двадесет и три лева и 88
стотинки), представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА К. А.А., ЕГН **********, да заплати на АМ. Щ., роден на
*******. в Тел Авив, Израел, гражданин на Република Германия, на
основание чл. 78 ГПК сумата 32.47 лв. (тридесет и два лева и 47 стотинки),
представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 1733/2018
г. на Софийски районен съд, 118 състав е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280,
ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13