Р Е
Ш Е Н
И Е
№
151 13.01.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVIII
граждански състав, в публично заседание на осемнадесети декември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка Цекова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 2730 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са искове са обективно
кумулативно съединени искове с правна
квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 430 от ТЗ, вр. чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър
Хаджикоцев” № 52-54 е предявил против Г.Н. С., ЕГН ********** *** искове за признаване на установено, че
ответникът дължи сумата от 2168,98 лева –
главница, произтичаща от договор за потребителски кредит № ***/21.12.2017
г., договорна лихва в размер на 541,84 лева за периода 25.06.2018 г. –
26.08.2018 г., обезщетение за забава в размер на 73,45 лева за периода
25.06.2018 г. – 03.12.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на постъпване на заявлението в съда – 13.12.2018 г. до изплащане на
вземането, които суми са присъдени по ч.гр.д. №
19989/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив.
В исковата молба се
твърди, че на 21.12.2017 г. между страните бил сключен договор за потребителски
кредит №
***, по който на
ответника била предоставена в заем сумата от 2000 лева. Освен размера на
кредита от 2000 лева, се дължали още такса за оценка на риска – 278,40 лева,
застраховка живот – 158,40 лева и застрахова безработица – 161,57 лева. Така
общото задължение ставало 3424,24 лева, разсрочено на 24 погасителни вноски, 23
от които в размер на по 142,68 лева и една в размер на 142,60 лева, при ГЛП от
28,04%. Длъжникът преустановил плащанията към 25.06.2018 г. за повече от три
месечни вноски. В договора била предвидена и предсрочна изискуемост, която
настъпвала именно при неплащане на три поредни месечни вноски, за което обстоятелство
длъжникът бил писмено уведомен на адреса си. За събиране на вземането си
ищцовото дружество подало заявление за издаване на заповед за изпълнение, по
което се образувало частно гр. дело № 19989/2018 г. на ПдРС, XVI гр. с-в и се издала заповед за
изпълнение, но длъжникът възразил в срок и затова се предявявал настоящия
установителен иск.
С оглед изложеното от
съда се иска да постанови решение, с което да признае за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 2168,98 лева – главница, произтичаща от договор за
потребителски кредит № ***/21.12.2017 г., договорна лихва в размер на 541,84
лева за периода 25.06.2018 г. – 26.08.2018 г., обезщетение за забава в размер
на 73,45 лева за периода 25.06.2018 г. – 03.12.2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда –
13.12.2018 г. до изплащане на вземането. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК
ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва претенцията
на ищеца по основание и размер. Не оспорва обстоятелството, че между страните е
сключен договор за потребителски кредит, по който му е предоставена сумата от
2000 лева. Твърди, че с платежни нареждания от 05.02.2018 г., 02.04.2018 г.,
25.04.2018 г. и 28.06.2018 г. е заплатил на кредитора сумата от 728,70 лева,
ето защо счита, че дължи на ищеца сумата от 1271,30 лева, като останалите
претенции на ищеца за разходи, лихви, еднократна такса за оценка на риска и
суми по застраховки са неоснователни и недоказани, тъй като клаузите, с които
са уговорени са недействителни или по-точно нищожни и като такива не пораждат
права и задължения за страните по процесното заемно правоотношение. Твърди да е
нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като в инкорпорирания в
договора погасителен план не се съдържа информация относно отделните компоненти
на месечните вноски. Твърди, че договорът е недействителен, съгласно чл. 22 вр.
чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, ето защо следва да намери приложение разпоредбата на
чл. 23 ЗПК, съгласно която при недействителност на договора, потребителят дължи
само чистата стойност на кредита, но не и лихви и други разходи. Счита, че
заплатената от него сума в размер на 728,70 лева следва да бъде отнесена за
погасяване на общия размер на получената сума от 2000 лева, т.е. искът за
главница е основателен за сумата в размер на 1271,30 лева, като за горницата до
пълния заявен размер 2168,98 лева следва да бъде отхвърлен, а претенцията в
размер на 541,84 лева – договорна лихва е изцяло неоснователна. Излага, че
недействителността на договора за потребителски кредит на основание чл. 23 ЗПК
води и до неоснователност на исковата претенция за сумата в размер на 73,45
лева, представляваща обезщетение за забава. Счита, че сумата от 278,40 лева,
представлява такса за усвояване на заема, като съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК,
всяка клауза в договора за потребтилески кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на закона, е нищожна и като такава непораждаща права и задължения
за страните по заемното правоотношение. Относно дължимата по чл. 7.1 от
договора сума в размер на 161,57 лева, също счита същата за нищожна, поради
липса на съгласие от негова страна да се сключва такъв тип договор за
застраховка „Безработица“. Не е искал такава застраховка, не му е било
обяснено, че ще сключва такава, а и към момента на сключване на договора той
бил безработен, т.е. не е имал сключен трудов или граждански договор, за да се
подсигурява за такъв риск, което пък се явява и липса на кауза, за сключването
му. Твърди, че тази клауза е нищожна на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Освен това
не бил запознат с условията на тази застраховка, нито са му показвани някакви
документи и не му е било обяснявано кой ще заплаща тази застраховка, както и
какъв ще е размера на сумата, която следва да се изплати на кредитора, размера
на месечната вноска по така заетата сума за застраховка и по какъв начин тя
влияе на общия размер на сумата, която ще трябва да върне. Оспорва
представеното от ищеца като доказателство застрахователно удостоверение, тъй
като не е бил запознат с неговото съдържание. Отделно от това по смисъла на ЗПК
същото е изписано с шрифт по-малък от 12, което влече неговата нищожност, тъй
като с негово се уточняват и допълват клаузи от процесния договор, като твърди
на това основание и нищожност на самите клаузи в чл. 7.1, касаещи двете
застраховки – „Живот“ и „Безработица“. С оглед изложеното моли за отхвърляне на
предявения иск. Претендира разноски.
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, след като
прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
Видно от приложеното ч.гр.д. №
19989/2018 г. по описа на ПдРС, в полза ищцовата банка „Ти Би Ай Банк” ЕАД
против ответника – Г. С. – кредитополучател, е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 14.12.2018 г. и изпълнителен лист от 17.12.2018 г. за сумата от 2168,98 лева – главница, произтичаща от договор за
потребителски кредит № ***/21.12.2017 г., договорна лихва в размер на 541,84
лева за периода 25.06.2018 г. – 26.08.2018 г., обезщетение за забава в размер
на 73,45 лева за периода 25.06.2018 г. – 03.12.2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда –
13.12.2018 г. до изплащане на вземането.
В срока по чл. 414 ГПК ответникът е възразил срещу заповедта. В
предоставения на ищеца от съда едномесечен срок за това е подадена настоящата
искова молба.
Ето защо и,
установителните искове по реда на чл. 422 ГПК са допустими, тъй като са
предявени в срок в резултат от своевременно депозирано възражение от длъжника в
заповедно производство, имащо за предмет същите вземания.
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата,
че между страните по
делото е сключен договор № № *** от 21.12.2017 г., по силата на който на ищеца
е предоставена сумата от 2000 лева.
От събраните по делото
писмени доказателства – Договор за потребителски кредит № *** от 21.12.2017
г. се установява, че ищецът е
предоставил заем на ответника, като в чл. 7.1 от договора е посочен размера на
кредита – 2000 лева, размер на застрахователната премия комбо живот
– 158,40 лв., размер на застрахователната премия безработица – 161,57 лв. лева,
както и еднократна такса за оценка на риска – 278,40 лева. В чл. 9.1 от
договора е посочен лихвения процент, с който се олихвява предоставения кредит,
изразен като годишен лихвен процент в размер на 28,04%. В чл. 9.2 е посочено,
че лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния
размер на главницата по кредита на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината,
като в чл. 9.3 е посочено, че за нуждите на договора, лихвеният процент за ден
се изчислява като 1/360-та част от лихвения процент по чл. 9.1. В чл. 10 от
договора е посочен размерът на годишния процент на разходите – 48,37%, като е
посочена и общата дължима от потребителя сума по кредита. В чл. 11.2 е посочен
погасителен план, съгласно който страните уговорили връщане на кредита на 24
месечни погасителни вноски, 23 от които по 142,68 лева и 1 в размер на 142,60
лева, с падеж 25-то число на съответния месец, считано от 25.01.2018 г. В чл.
19 е посочено, че при сключване на договора, потребителят не е длъжен да
сключва застраховка. По свое желание и по собствено усмотрение потребителят
може да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от
застрахователните програми, предлагани от Кредитора, без това обаче да е
задължително условие за сключването на самия договор. В чл. 20 е посочено, че
потребителят има право, без да посочва причина да се откаже от договора, а в
чл. 22.1 е посочено, че потребителят има право по всяко време да погаси изцяло
или частично задълженията си по договора, като е уговорено, че в този случай
той има право на намаляване на общите разходи по кредита, като това намаляване
се отнася до лихвата и разходите за оставащата част от срока на договора.
По делото са приложени и искане-декларация за потребителски кредит и
застрахователно удостоверение.
Като писмено доказателство по делото е прието уведомление за предсрочна
изискуемост изпратено с писмо с обратна разписка до кредитополучателя, от което
се установява, че ответникът лично е получил писмото на 23,11,2018 г.
По делото е прието заключение на съдебно-
счетоводна експертиза, което настоящият съдебен състав кредитира изцяло като
компетентно дадено и не оспорено от страните, по която в.л. след извършена
проверка в банката по кредитното досие на длъжника е установило, че на кредитополучателят
- ответник на 21,12,2017 г. е преведена заеманата сумата. Задълженията по
кредита са следните: 2168,98 лева – главница, 541,84 лева- договорна лихва и 85,11 лева – мораторна лихва. На
24,01,2018 г. застрахователните премии по застраховки „живот“ и „безработица“
са били преведени на застрахователя ЗК Уника АД по банков път.
При така установената по делото фактическа
обстановка, съдът от правна страна намира следното:
На първо място от събраните по делото
доказателства се установи, че на 21.12.2017 год. между ищеца като кредитор от една страна и
ответника в качеството му на кредитополучател, от друга страна е сключен договор
за потребителски кредит, по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата от 2000 лева, с краен падеж 25.12.2019
г. По силата на така възниквалото договорно правоотношение ищецът е изпълнил
задължението си да предостави на кредитополучателя сумата от 2000
лева, като за последният е възникнало синалагматично му задължение да върне
така предоставената сума в определения в договора срок и вноски.
По смисъла на чл. 60 ал. 2 от Закона за
кредитните институции банката може да поиска издаване на заповед за незабавно
изпълнение, когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем, поради
неплащане на определен брой месечни вноски. В настоящия случай в процесния
договор за кредит в чл. 16.2 от договора страните са постигнали съгласие, че
ако потребителят е допуснал пълно или частично просрочие по три поредни месечни
вноски, цялото му непогасено задължение става предсрочно изискуемо. При всички положения уговорената предсрочна
изискуемост на задължението обаче не може да настъпва автоматично само с факта
на неплащане на договорения брой последователни вноски с настъпил падеж, а още
и с упражняване правомощието на банката да направи кредита предсрочно изискуем.
В този смисъл освен обективният факт на неплащането, е необходимо и кредиторът
да упражни правото си да обяви кредита за изискуем преди крайния му падеж.
Според по т. 18 от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. по т. д. № 4/2013г. на ОСГТК
на ВКС предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора или с други думи до длъжника трябва да
е стигнало волеизявлението на банката да направи кредита предсрочно изискуем. В
настоящия случай съдът намира, че са налице и двете предпоставки за обявяване
на кредита за предсрочно изискуем. На първо място първо място видно от приетата
по делото ССЕ, ответникът не е погасил изцяло
три поредни месечни вноски , т.е. налице
е забавено плащане. Поради това съдът намира, че се е осъществил първия елемент
от динамичния фактически състав, който води до изискуемост на целия кредит. От
приложените към делото уведомление, с което баката уведомява ответника, че
упражнява правото си направи целия кредит предсрочно изискуем/л.22 и сл. от
делото/, изпратено с писмо с обратна разписка, получено на 23,11,2018 г. лично
от ответника, се установява, че ищцовото дружество надлежно е уведомило
длъжника за настъпилата изискуемост.
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит № № *** от 21.12.2017 г., съдът намира
да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В чл. 9, ал. 1 ЗПК е
посочено, че договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане.
Съгласно
чл. 22 от ЗПК
освен при неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20
и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/.
Съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не
противоречи на закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за
вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит,
по което длъжникът има качеството на "потребител", от което следва,
че съдът е задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на
ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в
конституционен принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от основните защити в политиките на
Европейския съюз. В това отношение Законът за защита на
потребителите реципира редица норми от европейското законодателство и в
частност от Директива 93/13 за неравноправните клаузи в
потребителските договори и Директива 98/27/ЕО на ЕП и Съвета за
исковете за защита на потребителите.
Клаузите на общите условия са неравноправни, ако предвиждат
обективна отговорност и санкциониране на потребителя без вина. За да бъде
нищожна една клауза, когато не е уговорена индивидуално, е необходимо същата да
бъде неравноправна. Общите уговорки, клаузите в Общите условия не са
неравноправни сами по себе си, извън основанията по чл. 143 ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1
ЗЗП включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки:
клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко
критерия, чрез които може да се установи неравноправният характер на
съответните договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т.
е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза,
която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/ клауза,
която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т.
19 ЗЗП са посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е всяка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на доставчика и
потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на доставчика в
зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля /т.
3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори ако търговецът или
доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
Процесният договор е сключен в писмена форма и отговаря на
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9
ЗПК. Посочени са индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената
сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишният процент на
разходите, годишния лихвен процент по кредита, представен е погасителен план, в
който са отразени размерът, броят, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, размерите на застрахователните премии – "Комбо
живот" и "Комбо безработица". С оглед изложеното, съдът приема,
че процесният договор за потребителски кредит е действителен, като съобразно
приетото в съдебната практика следва да се изследват отделните клаузи на този
договор предвид възможната им нищожност и неравноправност във връзка с нормите
на ЗЗП.
Инвокираното от
ответника възражение, че процесният договор не отговарял на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 11 ЗПК е неоснователно по следните съобаржения. Съгласно
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК, договорът трябва да съдържа
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В договора за кредит е инкорпориран погасителен план, който
съдържа информация относно размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Няма спор, че всяка една анюитетна месечна вноска
представлява сбор от главница, лихви и съответна част от годишна такса
управление и обслужване, като за всеки един месец тези компоненти са различни.
Липсата обаче на подробна разбивка по никакъв начин не нарушава правата на
ответника – потребител. Съдът намира, че инкорпорирания в договора за кредит
погасителен план има изискуемото от
законодателя съдържание.
Неоснователно е
възражението на ответника за нищожност на клаузата 7,1 от договора, която
урежда размера на застрахователната
премия комбо живот – 158,40 лв. и
размера на застрахователната премия безработица – 161,57 лв. поради липса на съгласие от страна на
ответника.
Под липсата на съгласие,
посочено в чл. 26, ал. 2, предл. 2 –во ЗЗД,
трябва да се има предвид липса на
воля. „Липсата на воля трябва да бъде съзнателна,
защото ако е несъзнателна, приложими ще бъдат правилата за унищожаемостта” /Определение № 413 от 22.04.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 417/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията С. П./. „Липса на
воля по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД е налице, когато субектът не може да има
правно валидна воля, защото е малолетен, поставен е под пълно запрещение или не
е бил способен да волеобразува по причина вън от слабоумието и душевната
болест, т.е. когато е било невъзможно поставянето му под запрещение и съответно
е нямало защо да бъде искано” /Определение
№ 413 от 22.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 417/2009 г., III г. о., ГК, докладчик
съдията С. П./. Липсва валидно формирана воля и тогава, когато
волеизявлението е направено при насилие
/т.е. физическа принуда, когато е налице пълно несъответствие между воля и
волеизявление/, шега /волеизявлението
е направено по начин или при условия, които изключват възможността то да се
приеме сериозно/ или мислена уговорка
/този, който прави волеизявлението, го прави с мислената уговорка да не желае
изявеното/.
В разглеждания казус
отвтеникът не опсорва, че той е подписал договора за кредит. След като
ответникът е подписъл процесният договор, то явно не е налице липса на съгласие
от негова страна по смисъла на чл. 26 ал.2 предл.2 ЗЗД, водещо до твърдяната от
ответника нищожност.
По отношение на сумата 278,40 лева, представляваща
такса за оценка на риска, дължима в деня на подписване на процесния договор,
съдът намира, следното: Уговорката за такса за оценка на риска е нищожна, тъй
като не отговаря на изискванията на чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Според
тази разпоредба видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски
кредит. Посочената таксата е уговорена в чл. 7. 1 от договора като
задължителна. Според тази клауза таксата е еднократна, дължима в деня на
подписване на договора за кредит, финансира се от кредитора и се възстановява
от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план и предвид
заявеното му желание в искането-декларация. Съдът счита, че посочената уговорка
не отговаря на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като
е неясна - не става ясно за какво точно действие (услуга) се дължи въпросната
такса. Следователно се заобикалят изискванията на закона и като такава клаузата
е нищожна по аргумент на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съдът
счита също така, че доколкото оценката на риска предхожда сключването на
договора, то тази дейност касае усвояването на кредита, във връзка с което
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони, на
основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Клаузата
противоречи и на чл. 16 ЗПК, която
предвижда императивно задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на
потребителя преди да предостави кредит на последния. Клаузата, с която е
уговорена такса за оценка на риска, на практика прехвърля върху самия длъжник
финансовата тежест от изпълнението на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит,
вменени й с посочената нормата и води до неоправдано допълнително увеличаване
на размера на задълженията по договора. От изложеното следва, че искането за
такса за оценка на риска в размер на 278,40 лева подлежи на отхвърляне.
Ето защо иска за сумата от 2168,98 лева
представляваща дължима по договора главница се явява основателен и доказан до
размера на сумата от 1890,56 лева, като следва да
се отхвърли за разликата над тази сума до предявения размер от 2168,98 лева, като неоснователен и недоказан.
В чл. 15. 1 от договора страните са постигнали съгласие, че в
случай че потребителят е допуснал просрочие на дължимите от него плащания, той
дължи на кредитора и законната лихва върху цялата просрочена сума за целия
период на просрочието – от датата на падежа, до датата, на ефективното
изплащане на сумата.
Изчислена на основание чл. 162 ГПК с
помощта на електронен калкулатор, обезщетението за забава върху главницата от 1890,56 лева за периода от 25.06.2018 г. до 03.12.2018 г. възлиза на 85,07 лева. Тъй като обаче се претендира на 73,45 лева, с оглед на диспозитивното начала, следва да се присъди
претендираната сума.
В чл. 9, т. 1 от Договора страните са уговорили лихвен
процент в размер на 28,04 %. Ищецът претендира договорна лихва в размер на 541,84 лева за периода
25.06.2018 г. – 26.08.2018 г. От заключението на в.л. К. по приетата по делото
ССЕ, която съдът кредитира изцяло като пълна и обективна се установява, че
размера на договорната лихва в действителност е 541,84 лв., но това е лихвата
дължима за целия период на договора – до 25,12,2019 г./Договорната лихва по
кредита е 825,87 лв., от която 284,03 лв. е платена от ответника, т.е.
825,87-284,03=541,84/.
Според
по т. 2 от ТР № 3/2017г. от 27.03.2019г. по т. д. № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС размерът на вземането при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. За периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът на вземането се определя по действалия
до този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора
преди изменението му. Порадо това след като кредитът е бил
обявен за предсрочно изискуем от тази дата ответникът вече няма да дължи
договорна лихва, а обезщетение за забава.
Самият ищец иска договорна лихва за
периода от 25,06,2018 г. до 26,08,2018 г., а не до края на срока на договора.
Обаче сумата която се претеднира включва задължение за договорна лихва за целия
период на договора, а не до датата, на която се твърди да е настъпила
предсрочната изискуемост на кредита.
Поради това изчислена на основание чл. 162 ГПК с
помощта на електронен калкулатор, договорната лихва в размер на 28,04% върху
главницата от 1890,56 лева за периода от 25,06,2018 г. до 26,08,2018 г. възлиза
на 92,76 лева. До този размер претенцията е основателна и следва да
се уважи, а за разликата до претендираните 541,84 лева
следва да се отхвърли.
Следва съобразно петитума на исковата молба да се уважи и
искането за законна лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението
по чл. 417 ГПК до
окончателното и изплащане.
По
отношение на разноските:
При този резултат и двете
страни имат право на деловодни разноски на основание чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
Поради частичното уважаване на предявените установителни
искове за вземанията, за които ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. №
19989/18 г. на РС – Пловдив, следва да бъдат редуцирани и разноските присъдени
по производството по последното до размера на сумата от 78,07 лв.
На ищеца му се дължат
разноски за заплатена държавна такса по установителния иск в размер на 55,69
лева, за експертиза – 130 лева. Освен това на същия му се дължи юрисконсултско
възнаграждение. Понастоящем е в сила изменената разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК, според която в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Нормата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за
заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25, ал. 1, предвижда
възнаграждение за исковото – от 100 до 300 лева. Съгласно чл. 25, ал. 2 от
Наредбата, за защита по дела с материален интерес, продължила повече от три
съдебни заседания, или когато материалният интерес е над 10 000 лева,
възнаграждението може да бъде увеличено с до 50 на сто от максимално
предвидения размер по ал. 1. Съгласно чл.1 от Наредбата съдът следва да
определи възнаграждението в зависимост от вида и количеството на извършената
работа. Съдът като съобрази фактическата и правна сложност на делото намира, че
в полза на ищцовото дружество, следва да се определи и присъди юрисконсултско
възнаграждение в размер на 150 лева.
Така
общият размер на разноските за производството, направени от ищеца възлизат на
335,69 лева, от които по съразмерност следва да му се присъдят разноски в
размер на 247,97 лева.
На ответника Г. С. се дължат разноски
по съразмерност с отхвърлената част от иска, а именно в размер от по 117,58
лева.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че със
заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК № 11048/ 14.12.2018 г., издадена по
частно гр. дело № 19989/ 2018 г. на ПдРС, Г.Н. С., ЕГН ********** ***, ДЪЛЖИ на „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” №
52-54, сумата от 1890,56 лева –
главница, произтичаща от договор за потребителски кредит № ***/21.12.2017
г., договорна лихва в размер на 92,76 лева за периода 25.06.2018 г. –
26.08.2018 г., обезщетение за забава в размер на 73,45 лева за периода
25.06.2018 г. – 03.12.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 13.12.2018 г. до изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ предявените
искове в частта за признаване за установено на вземания за главница над
уважения до пълния предявен размер от
2168,98 лева и за договорна лихва над
уважения до пълния предявен размер от 541,84
лева.
ОСЪЖДА Г.Н. С., ЕГН ********** ***, да
заплати на „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54, направените по делото
разноски в размер на 247,97 лева, както
и направените по частно гр. дело № 19989/ 2018 г. на ПдРС, разноски в общ
размер на 78,07 лева, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, съразмерно с уважената
част от исковете.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Димитър Хаджикоцев” №
52-54, да заплати на Г.Н. С., ЕГН ********** ***, направените по делото
разноски в размер на 117,58 лева, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съразмерно
с отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :/п/ Николай Стоянов
Вярно с оригинала!
РЦ