№ 480
гр. Пещера, 03.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, IV ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Ели Ас. Каменова
при участието на секретаря Евелина Н. Генинска
като разгледа докладваното от Ели Ас. Каменова Гражданско дело №
20245240100338 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба, уточнена с молба с вх. №
3044 от 29.05.2024 г. по описа на РС – Пещера, подадена от Х. К. Ч., ЕГН:
**********, с постоянен адрес: гр. ****, чрез адв. П. П. от САК, против
„ВИВА КРЕДИТ" АД, ЕИК: ********* - универсален правоприемник на
„ВИВА КРЕДИТ" ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, п.к. 1324, р-н Люлин, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, бл. АТЦ "Силвър център", ет. 2, ап. офис 73Г, представлявано от
управителя Свилен Петков Петков, с която са предявени следните искове: иск
с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД във вр с чл. 22 ЗПК вр. с чл.
10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и т. 12 вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, с
които се иска да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем
Standart 14 № 5858503/03.10.2022 г., сключен между ищцата Х. К. Ч. и
ответникът „ВИВА КРЕДИТ" АД, ЕИК: ********* /универсален
правоприемник на „ВИВА КРЕДИТ" ООД, ЕИК: *********/, и главен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника „ВИВА
КРЕДИТ" АД да заплати на ищцата Х. К. Ч. сумата в размер на 498,39 лв.
(след допуснато с Определение от 17.09.2024 г. изменение на иска, по реда на
чл. 214, ал. 1 от ГПК, чрез увеличаване на неговия размер от 50,00 лв.,
предявен като частичен от 700,76 лв., на 498,39 лв. като предявена претенция
в цялост) – представляваща недължимо платени суми във връзка с Договор
за паричен заем Standart 14 № 5858503/03.10.2022 г., ведно със законната
лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 25.03.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че между ищцата и ответникът е сключен
1
Договор за паричен заем Standart 14 № 5858503/03.10.2022 г., като на
30.03.2022г. дружеството „Вива Кредит" ООД с ЕИК: ********* е
преобразувано чрез промяна на правната форма в дружеството „Вива Кредит"
АД, което се явява и универсален правоприемник на „Вива Кредит" ООД.
Сочи се, че с договора е уговорена главница в размер на 900 лв.,
разсрочена за срок от 28 седмици, при размер на лихвения процент - 40.32 % и
размер на годишния процент на разходите (ГПР) - 49.35 %. В чл. 1, ал. 3 от
Договора се предвижда заплащането на „такса за експресно разглеждане" в
размер на 355.60 лв., която съгласно чл. 1, ал. 4 от договора е разсрочена към
всяка от погасителните вноски по кредита. В чл. 5, ал. 1 и 2 от договора се
предвиждал заплащането на неустойка в размер на 237.02 лв., която е
разсрочена на равни части към всяка от погасителните вноски.
Твърди се, че договорът за кредит е сключен в нарушение на правилата
на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, тъй като шрифтът в договора не е еднакъв по вид,
формат и размер, като включително шрифтът е с размер по-малък от 12.
Поддържа още, че при сключване на договора са нарушени разпоредбите
на 10а, ал. 1, ал. 2, ал. 4 от ЗПК, съгласно които кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Сочи, че изисканата „такса за експресно разглеждане"
представлява именно такса, свързана с усвояването на кредита, поради което
клаузата от договора, изискваща заплащането на посочената такса, е нищожна
на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Твърди също, че таксата не била включена при
изчисляване на ГПР, с което се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Твърди също, че и събраната такса за кандидатстване от 20 лв. е събрана
в противоречие на чл. 10а, ал. 3 от ЗПК.
На следващо място твърди, че клаузата, с която е уговорена неустойка за
непредставяне на обезпечение, е нищожна поради противоречие с добрите
нрави. Сочи се, че същата представлява скрито възнаграждение за кредитора,
което в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не е включено към ГПР и
отново се е стигнало до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Сочи също, че в процесния случай хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД се
явява неприложима по отношение на нищожността на частта от договора, в
която се уговарят годишния процент на разходите и годишния лихвен процент,
тъй като същите са незаместими по право от повелителните правила на закона,
като сделката не би била сключена при годишен процент от разходите,
надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Освен това твърди, че клаузите на чл. 5, ал. 1 и 2 от договора
(предвиждащи заплащане на неустойка) и клаузата на чл. 1, ал. 3 от договора
(предвиждаща заплащането на „такса за експресно разглеждане") нарушават
изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, тъй като
противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики, за което излага
подробни съображения.
2
Поддържа, че процесният договор за паричен заем е нищожен и поради
това, че клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави“,
тъй като предвидената с договора лихва в размер на 40.32 % годишно,
надхвърля повече от три пъти размерът на законната лихва.
Твърди се, че договорът за паричен заем е нищожен на основание чл. 22
ЗПК, поради неспазване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 12 от
ЗПК, тъй като в обективирания в договора погасителен план липсва
предоставяне на предвидената в чл. 10, ал. 1, т. 12 ЗПК информация.
Сочи, че при обявяване на договора за нищожен следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, съгласно която потребителят
дължи само връщане на чистата стойност на кредита без да дължи лихва или
други разходи по кредита, поради което счита, че ответникът следва да
заплати на ищцата сумата от 50 лв., като частичен иск от 700,76 лв.,
представляваща разликата между заплатената по кредита сума и усвоената
главница в размер на 900 лв.
По изложените съображения ищцата моли за уважаване на предявените
искове. Ангажира писмени доказателства. Формулира доказателствени
искания. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен
отговор от ответника „ВИВА КРЕДИТ“ АД, в който на първо място изразява
становище, че исковата молба е нередовна. Сочи, че е налице несъответствие
между петитума и обстоятелствената част, доколкото ищцата заявява няколко
основания за нищожност на договора без да сочи поредността, в която да
бъдат разгледани, както и дали същите са предявени в условията на
евентуалност. Счита, че е налице нередовност, поради това, че ищцата не е
представила заверено копие на договора за паричен заем. Сочи, че ищцата
следва да уточни как е формирана сумата от 700,76 лв., за която твърди че е
недължимо платена. Сочи още, че молбата е нередовна и затова, че в нея е
посочена банкова сметка, но не са представени доказателства, че същата е
учредена в изпълнение на чл. 39 от ЗА.
На следващо място счита, че предявените искове са неоснователни.
Сочи, че не са налице твърдените от ищцата основания за нищожност на
договора. Поддържа че същият е разпечатан в един формат и шрифт, с размер,
не по-малък от изискуемият - ptl2. Излага аргументи, че е налице нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК.
Сочи също, че в процесния договор е посочен фиксиран годишен лихвен
процент по кредита уговорен е срок на договора съдържа, както и условия за
прилагането му, поради което не е нарушено правилото на . чл. 11, ал.1, т. 9
ЗПК.
Твърди, че не е налице и нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, за което излага подробни аргументи. Поддържа, че няма нарушение и
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото размерът на ГПР не надвишава пет пъти
3
размера на законната лихва.
Сочи, че клаузата за неустойка е действително уговорена, като
неизпълнението на задължение за предоставяне на обезпечение поставя
ответника в риск от неизпълнение на паричното задължение от страна на
длъжника, който иначе би бил покрит от обезпечението. Твърди, че
финансовата услуга, която ищцата е избрала не изисква от нея
предварителното осигуряване на обезпечение, което й създава удобството
бързо да получи и ползва парична сума, като рискът е изцяло за сметка на
заемодателя. Излага аргументи, че функцията на неустойката е преди всичко
да обезпечи изпълнението, т. е. да стимулира длъжника да бъде изряден в
съблюдаването на своите договорни задължения, като ответникът е поел
значителен риск, че при евентуално неизпълнение от страна на заемателя,
няма да може да събере дължимото си вземане.
Изложени са доводи защо не се споделя твърдението на ищцата, че
договорената неустойка е следвало да бъде включена в ГПР по кредита,
позовавайки се на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК. Поддържа, че при
сключване на договора ответното дружество няма как да включи в общия
размер на плащанията едно условно задължение, което не е известно дали ще
възникне, тъй като зависи от бъдещо несигурно събитие, а именно
изпълнението на задължението за обезпечаване на кредита от ищцата.
На следващо място твърди, че соченото от ищцата основание за
нищожност на договора, поради противоречие на възнаградителната лихва с
добрите нрави, също е неоснователно, тъй като ЗПК не въвежда лимит на
възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредит, а
единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, е ГПР да не е по-
висок от петкратния размер на законната лихва, като ответното дружество е
спазило това ограничение.
В отговора се оспорва и твърдението на ищцата за нищожност на целия
договор на основание чл. 22 от ЗПК, поради клаузата за заплащане на такса за
допълнителна услуга за експресно разглеждане на заявка за отпускане на
паричния заем. Сочи се, че таксата за експресно разглеждане е дължима за
услуга предхождаща възникването на заемното правоотношение и
представлява цената на предоставяната от кредитора услуга по експресно
разглеждане на документите, поради което той е свободен да определи какъв
да е нейният размер, по аргумент на чл. 9 от ЗЗД. Поддържа, че услугата по
експресно разглеждане се извършва преди сключване на договора за кредит,
поради което не може да се разглежда като такава по управлението или
усвояването на кредита
Твърди, че не са налице и предпоставките за уважаване на иска по чл. 55,
ал. 1 от ЗЗД.
По изложените съображения ответникът „ВИВА КРЕДИТ“ АД моли
съда да постанови решение, с което да бъдат отхвърлени предявените искове.
4
В открито съдебно заседание ищцата Х. Ч., редовно призована, не се
явява и не изпраща процесуален представител. По делото е постъпила молба
от адв. П., с която моли съда да измени проекто-доклада си, като включи
признание на ищцата, че процесният договор отговаря на изискването всички
елементи по договора да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12, както и да бъде заличена допусната по делото
съдебно-почеркова експертиза. Също така е постъпило и писмено становище
от адв. П. П., с което поддържа исковата молба и моли за уважаване на
предявените искове, като излага съображения по същество. Претендира
разноски и прави възражение за прекомерност на претендираното
възнаграждение от ответната страна.
В открито съдебно заседание ответникът „ВИВА КРЕДИТ" АД, редовно
призован, не изпраща представител.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са два иска - установителен иск с правно основание чл. 124
от ГПК вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 11,
т. 12 и т. 20 от ЗПК и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД.
В тежест на ищцата е да установи при условията на пълно и главно
доказване: сключването на договора за кредит със соченото в исковата молба
съдържание, че договорът за кредит е недействителен на сочените основания -
поради нарушаване на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 11, т. 12 и т.20 ЗПК,
както и че същият съдържа оспорените клаузи, които противоречат на
императивни материалноправни разпоредби - чл. 10а, ал. 2 ЗПК и чл. 19, ал. 4
и ал. 5 ЗПК и/или накърняват добрите нрави.
По осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД в
тежест на ищцата е да докаже факта на плащане на процесната сума в размер
на 498,39 като недължимо платена сума по сключения между страните
Договор за паричен заем Standart 14 № 5858503/03.10.2022 г., както и всички
положителни факти, от които извлича благоприятни за себе си правни
последици.
В тежест на ответното дружество е да проведе насрещно доказване по
тези факти, както и да докаже, че процесната сума е заплатена на валидно
правно основание.
Не е спорно между страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от
ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между ищцата
Х. К. Ч. и ответникът „ВИВА КРЕДИТ“ АД е сключен Договор за паричен
заем Standart 14 № 5858503/03.10.2022 г., по силата на който ответникът
„ВИВА КРЕДИТ“ АД е предоставил на ищцата Х. К. Ч. сумата от 900,00 лв.,
която е изцяло усвоена от ищцата, както и че договорените между страните
5
такса за експресно разглеждане на документи по чл. 1, ал. 3 и неустойка по чл.
5, ал. 2 от Договор за паричен заем Standart 14 № 5858503/03.10.2022 г. не са
включени в ГПР по този Договор за паричен заем.
Обстоятелството, че между страните е сключен договор за заем се
установява и от представения по делото като писмено доказателство Договор
за паричен заем Standart 14 № 5858503/03.10.2022 г.
От сключения между страните договор за паричен заем се установява, че
е уговорен годишен лихвен процент от 40,32 % и годишен процент на
разходите – 49,35 %. Крайната сума, която Х. Ч. е следвало да върне е в размер
на 1600,76 лв. за срок на договора от 28 седмици.
Безспорно между страните е и обстоятелството, че ответникът "ВИВА
КРЕДИТ" АД представлява финансова институции по смисъла на чл. 3, ал. 2
от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Обстоятелството, че дружеството предоставя кредити, го определя
като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищцата е потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК.
От това следва изводът, че сключеният между страните договор за заем
по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.
1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския
кредит.
В чл. 5, ал. 1 от процесния договор за паричен заем е предвидено, че
заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора
да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител
физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя
си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и отговаря на
следните изисквания - да е навършило 21 годишна възрастта; да работи на
безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си
работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.;
през последните 5 години да няма кредитна история в Централен Кредитен
Регистър към БНБ или да има кредитна история със статус "период просрочие
от 0 до 30 дни"; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма
сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател; или банкова
гаранция, която да е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за
плащане по договора.
В чл. 5, ал. 2 от договора е предвидено, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, заемателят
дължи неустойка в размер на 237,02 лева. Страните се договарят неустойката
да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните
вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т. 4, като в този случай дължимата вноска е в
6
размер на 114,34 лева, а общото задължение по договора става в размер на
1600,76 лева /ведно с таксата за експресно разглеждане, възнаградителната
лихва и останалите дължими такси/.
Настоящата инстанция намира за основателни изложените в исковата
молба доводи за недействителност на така уговорената клауза за неустойка. В
ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС са посочени
критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави
на неустойка, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно
посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В процесня случай уговорената в чл. 5 от Договор за паричен заем
Standart 14 № 5858503/03.10.2022 г. неустойка излиза извън присъщите й
функции, с оглед предвидения в договора кратък срок за предоставяне на
обезпечението – 3-дневен срок от сключването на договора, респ. изискването
за осигуряването на поръчител или предоставяне банкова гаранция. Не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия
размер на вземането по договора (за което съответната банкова институция ще
изисква също заплащане) или физически лица - поръчители, които да
отговарят на многобройните изисквания, поставени от кредитора. Освен това
начинът, по който е уговорена неустойката, сочи че потребителят всякога ще
дължи неустойка, ако в краткия тридневен срок от усвояване на сумата, не
осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна по отношение на
основното си задължение – да връща на падежа главницата ведно с
възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по
договора за заем да е удовлетворен – той да получава в срок плащания на
главницата и възнаграждението за предоставения от него заем, той ще има
право да получи и допълнително вземане за неустойка. За този извод е без
значение обстоятелството, дали в конкретния случай ищцата е била изправна
страна по договора, тъй като преценката за валидност на неустоечната клауза
се извършва към датата на сключване на договора. Наред с това при
запознаване с клаузите в процесния договор, съдът не констатира да е
уговорена клауза, която да предвижда, че при предоставяне на обезпечение,
макар и след изтичане на тридневния срок, потребителят се освобождава от
задължението за плащане на неустойката. От това следва изводът, че
тридневният срок по чл. 5, ал. 1 от договора е краен и преклузивен, като
формалното му пропускане само по себе си влече отговорност за заплащане на
неустойка, дори заемът в действителност да е обезпечен и интересът на
7
заемодателя да не е увреден.
Гореизложеното налага изводът, че целта на процесната неусточена
клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на
основното задължение на кредитополучателя по договора за заем – да върне
получената сума в уговорения срок и да обезщети кредитора за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до
допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т. е.
явява се скрита възнаградителна лихва. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем, съобразно договореното. В този смисъл непредставянето на
обезпечението само по себе си не поражда никакви вреди за кредитора, като
такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и
невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
кредитната институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредитът е вече отпуснат, като
ако не го направи, дългът му нараства, което повишава опасността от
свръхзадлъжнялост. Както изрично е посочено и в чл. 16 то ЗПК, изискването
за проверка на кредитоспособността на потребителя, е тя да бъде извършена
преди сключването на договора, като ако кредиторът прецени, че длъжникът
не би могъл да изпълнява задължението си по договора, не би следвало да
вземе решение за предоставянето на потребителски кредит. Предвиждането на
санкция за потребителя, ако не намери поръчители всъщност цели
освобождаване на кредитодателя от изпълнение на задължението му по чл. 8
от Директива 2008/48 и прехвърляне на същото в отговорност на потребителя.
Едно от задълженията на кредитодателя, поставено в тежест от Директивата, е
да проучи предварително финансовото състояние на потребителя, да изиска
обезпечение на задълженията по договора за кредит най-късно към момента
на сключването му, което е в унисон с целите на Директивата да не се допуска
предоставяне на кредити без предварителна оценка на кредитоспособността.
Прехвърлянето на неблагоприятните последици от неизпълнение на това
задължение на кредитора в патримониума на потребителя посредством
допълнителното му санкциониране довежда до значително неравновесие
между правата на търговеца и тези на потребителя.
Относно клаузата на чл. 1, ал. 3 от договора, уреждаща такса за
експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит, съдът приема, че
същата урежда заплащане на допълнителна такса в размер на 355,60 лева,
дължима разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита.
Разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК урежда възможността кредиторът
да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, а ал. 2 на същата разпоредба
8
въвежда забрана кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Доколкото искането
за отпускане кредит представлява елемент от фактическия състав по
сключване на договора за кредит, то услугата по разглеждането му от
кредитора представлява необходимо условие за отпускането и усвояването на
кредита и не би могла да се квалифицира за "допълнителни услуги" по
смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, за която дейност е предоставена законова
възможност кредиторът да събира допълнителни такси. В действителност
уговорената такса не се дължи за предоставяне на каквато и да било услуга, а
за разглеждане на подаденото искане чрез извършване на оценка на
кредитоспособността на потребителя съгласно чл. 16 и сл. от ЗПК, която
дейност законът възлага като преддоговорно задължение на кредитора и за
чието извършване законът не урежда събиране на допълнителна такса извън
възнаграждението на кредитора по договора за кредит. Подобно договаряне е
в противоречие с изискването за добросъвестност, в съответствие с което
потребителят следва да заплати такса за реалното ползване на определена
услуга, и неминуемо води до значително неравновесие между правата и
задълженията на кредитодателя и потребителя. От изложеното дотук се налага
изводът, че уговорката за заплащане на такса за експресно разглеждане на
документи за отпускане на паричен заем се явява неравноправни по смисъла
на чл. 143 от ЗЗП, респ. нищожна, като противоречаща не само на добрите
нрави, но и на императивните правни норми - разпоредбите на чл.10а, ал. 2 -
ал. 4 от ЗПК.
Освен това така уговорените неустойка и такса за експресно
разглеждане на документи представляват скрита добавка към възнаградителна
лихва – този извод се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за
неустойка и таксата за експресно разглеждане – същите от самото начало са
разсрочени и включени в месечните погасителни вноски. По този начин
неустойката и таксата за експресно разглеждане на документи реално
увеличават печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получават още допълнителни възнаграждения. С оглед на тези
съображения, съдът приема, че вземанията за неустойка и вземането за такса
за експресно разглеждане на документи е следвало да се включат и отчетат
при изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимите суми за
неустойка и за експресно разглеждане на документи реално представляват
разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК. В контекста на дадената
дефиниция в § 1, т. 2 ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които
пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
9
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Следователно, при включването на неустойката и
таксата за експресно разглеждане на документи към разходите по кредита, то
ГПР по договора неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на
разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България,
който е около 50 %. В този смисъл е и заключението на изготвената по делото
съдебно-счетоводна експертиза, което настоящата инстанция кредитира като
компетентно изготвено, обективно и обосновано. Видно от погасителния план
общият размер на дължимата неустойка възлиза на сумата от 237,02 лв.,
разсрочена на 14 двуседмични вноски по 16,93 лв., а общият размер на таксата
за експресно разглеждане на документи е 355,60 лв., разсрочена на 14
двуседмични вноски по 25,40 лв. В този смисъл посоченият в договора
годишен процент на разходите от 49,35 % не отговаря на действителния и в
него следва да се включат и сумите за неустойка и такса за експресно
разглеждане на документи, при което действителният размер на ГПР би бил
равен на 550,20 %.
Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на
размера на годишния процент на оскъпяване на кредита представлява частна
хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в
потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете
страни, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя,
последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за
предоставения му финансов ресурс. Освен това невключването на вземанията
за неустойка и такса за експресно разглеждане на документи към разходите по
договора следва да се окачестви и като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, доколкото подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора. Посочването
на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, а по силата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни.
В процесния случай умишленото невключване на вземанията за
неустойка и такса за експресно разглеждане на документи в ГПР по Договора
за заем обуславя санкцията по чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а именно
недействителност на целия Договор за паричен заем.
Изложеното дотук мотивира настоящата съдебна инстанция да приеме,
че предявеният иск за признаване за установено в отношенията между
страните, че сключеният между тях Договор за паричен заем Standart 14 №
5858503/03.10.2022 г. е нищожен, следва да бъде уважен като основателен.
10
Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
От експертното заключение по съдебно-икономическата експертиза се
установява, че по Договора за паричен заем ищцата е заплатила общо 1398,39
лв., от които: 900,00 лв. - главница (чистата стойност на кредита), 78,29 лв. -
договорна възнаградителна лихва, 118,51 лв. – неустойка, 291,59 лв. – такса
експресно разглеждане и 10,00 лв. – разходи по събиране. С оглед
установената недействителност на Договора за паричен заем сумата в размер
на 498,39 лв., представляваща сбор от платени от ищцата суми за
възнаградителна лихва, неустойка, такса и разходи по заема, се явява
заплатена без наличие на валидно правно основание за това.
При това положение и доколкото сключеният между страните договор за
паричен заем, е нищожен, т.е. не поражда права и задължения за страните
извън задължението на заемополучателя да върне главницата /чистата
стойност на кредита/, то сумите заплатени от ищцата за погасяване на други
задължения по договора, извън задължението й да погаси главницата, са били
недължимо платени поради липса на основание. При това положение и
доколкото съдът прие, че сумата от 498,39 лв. е заплатена при липса на
валидно правно основание за заплащането й, то следва да бъде уважен и
предявеният осъдителен иск за връщане на недължимо платеното при липса
на основание по нищожен Договор за паричен заем Standart 14 №
5858503/03.10.2022 г., като основателен.
Като законна последица от уважаване на осъдителния иск по чл. 55, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД следва да бъде присъдена и законната лихва върху процесната
сума от 498,39 лв., считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
25.03.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, каквото искане
изрично е направено в исковата молба.
По разноските:
При този изход от спора право на разноски има ищцата.
В полза на ищцата, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да бъдат
присъдени сторените от нея разноски за заплатена държавна такса в размер на
114,03 лв. и депозит за изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза в размер
на 400 лв.
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие, съгласно
който на ищцата е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 от
Закона за адвокатурата (ЗА). Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА на адвоката се
определя размер не по-малък от предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, накратко наричана
Наредбата.
От процесуалния представител на ответника е направено възражение да
не бъде присъждано възнаграждение за оказаната на ищцата адвокатска
11
помощ от адв. П., доколкото по делото не са представени доказателства за
наличието на материална затрудненост. Настоящият съдебен състав намира
така направеното възражение за неоснователно и недоказано по следните
съображения:
В практиката на върховната касационна инстанция (Определение №
442/28.06.2019 г. по ч.т.д. № 502/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., Определение №
515 от 2.10.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 2340/2015 г., I т. о., Определение №
708/05.11.2015 г. по ч.гр.д. № 4891/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.) е прието, че за
да възникне правото на адвоката на възнаграждение в хипотезата на безплатна
правна помощ и съдействие, предпоставките са две: -да е оказана безплатна
адвокатска помощ на лица, посочени в т. 1 до т. 3 на ал. 1 и - в съответното
производство насрещната страна да е била осъдена за разноски. При
осъществяване на посочените предпоставки и заявено своевременно искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение съдът е длъжен да определи
адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат
в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв., като
осъди другата страна да го заплати. Прието е също, че преценката дали да
окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или
не, е предоставена на самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между
адвоката и клиента и не е предмет на съдебен контрол. В Определение №
163/13.06.2016 г. по гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, I г.о. е посочено, че не е
необходимо да се провежда нарочно доказване на предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по
делото. В случаите, в които противната страна твърди, че предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице, тя следва да
представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение в производството
по чл. 248 ГПК като опровергае наличието на поддържаното основание. В
този ред на мисли и доколкото видно от предоставения Договор за правна
защита и съдействие, сключен между ищцата Х. Ч. и адв. П. П., са налице
изявления, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и от страна на ответника не са
представени доказателства, които да опровергават това, то съдът счита, че са
налице предпоставките в полза на адв. П. да бъде присъдено възнаграждение
за оказаната от него безплатна правна помощ и съдействие по предявените
установителен и осъдителен искове.
По въпроса за размера на адвокатските възнаграждения, които се
определят съобразно Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, към която
препраща и разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв е налице практика на Съда на
Европейския съюз, обективирана в решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22,
с което е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да
се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи.
12
В посоченото решение е прието още, че национална уредба, съгласно която, от
една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет,
и от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от
ДФЕС. Посочено е също, че при наличие на такова ограничение не е
възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди да са преследвани
от посочената национална правна уредба.
От така приетото в решението на СЕС, което съобразно чл. 633 от ГПК е
задължително за съдилищата, следва, че при определяне размера на
адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, съдът не е обвързан от
минималните размери, предвидени в Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС,
респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което препраща към
Наредбата, а следва да съобрази единствено действителната фактическа и
правна сложност на делото, съответно – положения от адвоката труд за
осъществяването на защитата по това дело (аргум. и от чл. 78, ал. 5 от ГПК,
предвид и разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от
06.11.2013 г. на ОСГТК).
В случая настоящият съдебен състав счита, че за реално положения труд
от страна на пълномощника на ищцата и предвид защитавания материален
интерес по делото, в полза на адв. П. П. следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в общ размер на 450,00 лв., от които: 250,00 лв. за
осъществено процесуално представителство по предявения установителен иск
и 200,00 лв. за осъществено процесуално представителство по предявения
осъдителен иск. При определяне на посочения размер настоящата инстанция
съобрази, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, като
предоставената правна помощ се е изразила в изготвяне и завеждане на искова
молба и депозиране на писмено становище по хода и по същество на делото,
което е приключено в едно съдебно заседание, проведено без личното явяване
на страните и техните представители. Освен това при извършена служебна
справка в Единната информационна система на съдилищата /ЕИСС/ съдът
констатира, че само в рамките на период от една година по описа на Районен
съд – Пещера има заведени девет искови производства от ищцата Х. Ч. чрез
пълномощника й адв. П. П., от които четири срещу ответника „ВИВА
КРЕДИТ“ АД, всичките касаещи идентични или сходни казуси, по които са
депозирани идентични или сходни искови молби, писмени становища и
защити. При това положение така присъденото възнаграждение в общ размер
на 450,00 лв. за процесуално представителство по двата предявени иска, съдът
счита за справедливо и кореспондиращо с действително положения от
адвоката труд по делото, при съобразяване и с обстоятелството, че същото е
резултат на осъществена висококвалифицирана дейност и определяне на по-
нисък размер от посочения ще е израз на обезценяването й.
13
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр.
с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. чл. 22 от ЗПК Договор за паричен заем
Standart 14 № 5858503/03.10.2022 г., сключен между ищцата Х. К. Ч. и
ответникът „ВИВА КРЕДИТ" АД, ЕИК: ********* /универсален
правоприемник на „ВИВА КРЕДИТ" ООД, ЕИК: *********/, по предявения
от Х. К. Ч., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. ****, против „ВИВА
КРЕДИТ" АД, ЕИК: ********* - универсален правоприемник на „ВИВА
КРЕДИТ" ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, п.к. 1324, р-н Люлин, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
бл. АТЦ "Силвър център", ет. 2, ап. офис 73Г, иск за прогласяване на
нищожността на сключения между страните договор.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ" АД, ЕИК: ********* - универсален
правоприемник на „ВИВА КРЕДИТ" ООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, п.к. 1324, р-н Люлин, ж.к. Люлин 7, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ "Силвър център", ет. 2, ап. офис 73Г, ДА
ЗАПЛАТИ на Х. К. Ч., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. ****, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата в размер на 498,39 лв.
(четиристотин деветдесет и осем лева и тридесет и девет стотинки),
представляваща недължимо платена при липса на правно основание по
нищожен Договор за паричен заем Standart 14 № 5858503/03.10.2022 г.,
сключен между ищцата Х. К. Ч. и ответникът „ВИВА КРЕДИТ" АД, ведно със
законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 25.03.2024 г. до окончателното изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ" АД, ЕИК: ********* - универсален
правоприемник на „ВИВА КРЕДИТ" ООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, п.к. 1324, р-н Люлин, ж.к. Люлин 7, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ "Силвър център", ет. 2, ап. офис 73Г, ДА
ЗАПЛАТИ на Х. К. Ч., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. ****, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата в размер на 514,03 лв. - разноски за
държавна такса и депозит за съдебно-счетоводна експертиза по делото.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ" АД, ЕИК: ********* - универсален
правоприемник на „ВИВА КРЕДИТ" ООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, п.к. 1324, р-н Люлин, ж.к. Люлин 7, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ "Силвър център", ет. 2, ап. офис 73Г, ДА
ЗАПЛАТИ на адв. П. С. П. от САК, с код по БУЛСТАТ: *********, сумата в
общ размер на 450,00 лв. - адвокатско възнаграждение за осъществено
процесуално представителство по делото.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд -
14
Пазарджик в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пещера: _______________________
15