Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 187
гр. Севлиево
06.06.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Севлиевският
районен съд, в ОТКРИТО заседание
на четвърти юни
през две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: ВАЛЕРИЯ АВРАМОВА
при
секретаря ИВЕЛИНА ЦОНЕВА
като
разгледа докладваното от съдията
АВРАМОВА гр.д. № 93 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 422, ал. 1 ГПК.
В исковата молба ищецът твърди, че по негово заявление по ч.гр.д.№ 1345/17
г. по описа на РС Севлиево е издадена заповед за изпълнение № 811 от 31.10.2017
г. по чл. 410 ГПК, като ответницата е осъдена да заплати посочените суми. Заповедта
е връчена на ответницата при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и след указание на
заповедния съд в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът предявява установителен иск
за съществуване на вземането си и моли съда да уважи иска със законните
последици. Твърди, че отношенията между страните са възникнали от Договор за
паричен заем № 2541898 от 22.04.2016 г., сключен между ответницата и „Изи Асен
Мениджмънт“ АД, по силата на който тя е получила паричен заем в размер на 1500
лв. Сумата е следвало да се върне в
размер 1 787,76 лв., като включва главницата и договорна лихва в размер на
287,76 лв. Срокът на договора е изтекъл на 21.04.2017 г. и по него ответницата
е погасила само сума от 426 лв. Поради неизпълнение на конкретни задължения по
договора й е начислена неустойка в размер на 1160 лв. и обезщетение за забава в
размер на 128,44 лв.
На 01.03.2017 г. е подписано Приложение № 1 към Договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. между ищеца и „Изи Асен
Мениджмънт“ АД, по силата на което вземането по Договора за паричен заем е
прехвърлено в собственост на ищцовото дружество. Ответницата е била уведомена
за цесията, но не е получила уведомлението, тъй като се е преместила на друг
адрес.
Ищецът претендира и разноските по делото.
Ответницата е
представила писмен отговор в законния месечен срок, чрез особен представител
адв. С.Б..Тя счита, че цесията няма действие по отношение на ответницата, тъй
като не е спазена разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Прави възражение за нищожност на клаузата от
договора, предвиждаща неустойка. Правното основание на това възражение е чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД – накърняване на добрите нрави. Моли съда да отхвърли обективно
предявените искове.
По делото се събраха писмени
доказателства.
От съвкупната им преценка съдът намира за установена следната фактическа
обстановка:
Видно от приложеното ч.гр.д.№ 1345/17 г. по описа на РС – Севлиево по
заявление на ищеца е издадена заповед за
изпълнение № 811 от 31.10.2017 г. по чл. 410 ГПК. Заповедта е връчена на
ответницата при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и след указание на заповедния
съд в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът предявява установителен иск за
съществуване на вземането си.
Между страните няма спор, че предмет на иска е Договор за паричен заем №
2541898 от 22.04.2016 г., сключен между ответницата и „Изи Асен Мениджмънт“ АД,
по силата на който тя е получила паричен заем в размер на 1500 лв. Сумата е следвало да се върне в размер 1 787,76
лв., като включва главницата и договорна лихва в размер на 287,76 лв. В
договора не е изрично посочено, че сумата от 287,76 лв. е с характер на
договорна лихва, но това е очевидно и изрично е посочено от ищеца в заявлението
и в исковата молба. В договора е уговорен срокът и начинът на плащане – на 26
двуседмични вноски, всяка по 68,76 лв., или се получава сума 1787,76 лв.,
посочена в договора като общ размер на плащанията. В договора са посочени и
конкретните дати на всяка вноска при краен срок 21.04.2017 г.
Ищцовото дружество установява своята активна легитимация по иска чрез
приложен Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
16.11.2010 г., от който се установява, че заемодателят „Изи Асен Мениджмънт“ АД
е прехвърлил на ищцовото дружество вземанията си към неизправни негови
длъжници, сред които е и ответницата, видно от Приложение № 1 към договора.
Освен това заемодателят е упълномощил ищеца да уведоми от негово име всички
длъжници за цесията – л. 24, с което е изпълнил задължението си по чл. 99, ал.
3 ЗЗД. Ищцовото дружество е изпратило на ответницата уведомително писмо – л. 26
на нейния постоянен адрес, но видно от приложената обратна разписка
„получателят се е преместил на друг адрес“. Съдът счита, че ответницата не
е изпълнила задължението си по чл. 6 от договора да уведоми заемодателя за
промяната на адреса й, което е част от декларираните от нея лични данни и
именно поради тази причина не й е връчено уведомлението. Същото обаче следва да
се счита за връчено, още повече, че съгласно трайната съдебна практика, чрез
връчване на исковата молба и приложенията /едно от които е уведомлението за
цесията/ се счита, че длъжникът е уведомен за новия си кредитор. В този смисъл
прехвърлянето има действие спрямо длъжника и исковете следва да бъдат
разгледани по същество.
С исковата молба са предявени при обективно
кумулативно съединяване няколко иска.
Първият е за неизпълнение на договор с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД с цена 1352,33 лв. Касае се за дължима главница по
описания по-горе договор за паричен заем. Всъщност този иск не беше оспорен по
основание и размер и тъй като ответницата, при твърдян от другата страна
отрицателен факт, не е представила доказателства, че е изплатила частично или
изцяло главното си задължение на ищеца или на предишния си кредитор, и съдът
приема, че тя дължи сумата 1352,33 лв. Тази сума е образувана по следния начин:
ответницата е изплатила досега по заема сума от 426 лв. и с нея ищецът е
погасил нейните задължения, като от главницата е погасена сума от 147,67 лв.
Разликата между 1500 лв. и 147,56 лв. определя размера на дължимата все още
главница от 1352,33 лв. Тази сума ще се дължи ведно със законната лихва върху
нея, начиная от предявяване на заявлението 27.10.2017 г. до окончателното й
изплащане.
В този смисъл съдът приема, че ищецът е установил
вземането си досежно претендираната главница.
Вторият иск е за заплащане на договорна лихва с
цена 229,15 лв.
Този иск не е оспорен от ответницата по основание
и размер и съдът счита, че договорната лихва е допустима от закона съгласно чл.
240, ал. 2 ЗЗД. Заплащането на този вид лихва не е обвързано с неизпълнение на
главното задължение, т.е. уговорената договорна лихва се дължи и когато заетата
сума е върната на падежа. В този смисъл договорната лихва има характер на
възнаградителна.
Нейният размер е посочен ясно при сключване на
договора и е в размер на 287,76 лв. Изплащането на договорната лихва е било
разсрочено ведно с главницата. От изплатената от ответницата сума 426 лв. е
погасена част и от договорната лихва в размер на 58,61 лв. и затова претенцията
е в размер на 229,15 лв.
Затова съдът приема, че и този иск е основателен и
доказан и ищецът установи вземането си за договорната лихва.
Третият предявен иск е за заплащане на неустойка с
цена 1160 лв. и правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Неустойката е уговорена по
размер в чл. 4, ал. 2 от договора – 1370,72 лв., но се претендира в размер на
1160 лв., тъй като с изплатената от
ответницата сума 426 лв. е погасена част и от неустойката, в размер на 210,72
лв.
Основното възражение на ответницата касае именно
иска за неустойка. Тя счита, че чл. 4, ал. 2 от договора е нищожна негова
клауза съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – накърняване на добрите нрави, като
развива съображения за това.
Съдът следва да се произнесе дали уговорената неустойка не противоречи на
добрите нрави, като се има предвид и съдебна
практика, съгласно която се изисква от съда служебно да следи за спазване на
добрите нрави при разрешаване на спор за заплащане на неустойка, независимо
дали страните са се позовали на нищожността й. В този смисъл е налице засилено
служебно начало при съблюдаване на добрите нрави и на императивните правни
норми.
Добрите нрави са морални норми и като такива те
нямат правно действие. По силата на чл.26 ал.1 ЗЗД обаче на тях се придава и
правно значение, като нарушението им се приравнява по последици наравно с
нарушението на закона. Особеност на добрите нрави е, че те не са писани и
конкретизирани, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от
тях е принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения изисква
да се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското право
интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните правни
субекти. Много съществено е
обстоятелството, че преценката накърнени ли са добрите нрави следва да се прави
към момента на сключване на договора, тъй като това е моментът на заявяване
намеренията на страните, съответно на регламентиране на възможните последици.
Не на последно място съдът има предвид и ТР № 1 от
15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/09 г. на ОСГК, в което е посочено, че е нищожна
неустойката, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Законодателно не е въведен праг в процентно
отношение, до който да се уговаря неустойката. Освен това кредиторът е в
правото си да претендира неустойка и когато вреди изобщо не са настъпили, или
не са настъпили в предвидения размер. В този случай кредиторът не се
обезщетява, тъй като не е претърпял вреда, а неустойката ще бъде санкция за
длъжника за неговото неизпълнение.
В т.3 от ТР № 1 от
15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/09 г. на ОСГК е посочено, че “преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент” и са изброени примерно
критериите за преценка за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави.
Неустойката може да бъде
уговаряна за различни форми на неизпълнение. Може да се предвиди компенсаторна
неустойка за пълно неизпълнение, мораторна неустойка за забавено изпълнение и
неустойка за лошо изпълнение.
По силата на чл. 4, ал.
2 от договора неустойката е определена в твърд размер „при неизпълнение на
задължението да представи обезпечение в срока по предходната алинея“. А
съгласно нея заемателят е задължен в срок от три дни от сключване на договора
да представи едно от посочените обезпечения: две физически лица като
поръчители, които да отговарят на голям брой изисквания или б. гаранция,
покриваща общо дължимата сума.
Съдът е на категоричното
становище, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции, поради което е нищожна, по следните съображения:
неустойката се уговаря за неизпълнение, а според вида на договора, изпълнението
предполага изплащане на конкретни суми с цел връщане на заетата сума. В случая
неустойката е уговорена не затова, че длъжникът ще забави или въобще няма да
изпълни паричното си задължение, а за това, че в един изключително кратък
3-дневен срок след сключване на договора няма да представи обезпечение.
Размерът на неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора е почти равен със заетата
сума, което излиза извън пределите на нравствено допустимото за конкретния
случай. Т.е. налице е огромен номинален размер на неустойката, поради което
може да се направи обоснован извод, че така договореният размер сочи на
несправедливо по съдържание съглашение, създаващо предпоставка за превръщане на
неустойката в средство за неоснователно обогатяване, а не цели проявление на
основните й функции – обезпечителна, обезщетителна и наказателна /санкционна/.
Не е ясно защо заемодателят не е поискал обезпечение на вземането си преди
сключване на договора, като съдът не приема мотивите на ищеца, че рискът от
неизпълнение за заемодателя е бил голям. Освен това следва да се има предвид,
че между страните е била уговорена и договорна лихва.
Мотивиран от горното съдът уважава възражението на
ответницата за нищожност на клаузата, съдържаща се в чл. 4, ал. 2 от договора,
касаещи уговорена неустойка, поради накърняване на добрите нрави.
Обявяването на тази клауза за нищожна води до
извод, че ищецът не е установил вземането си за неустойка и в тази част искът
следва да бъде отхвърлен.
Следващият съединен иск е с правно основание чл.
86 ЗЗД с цена 128,44 лв. С него се претендира лихва за забава /мораторна лихва/
в размер на действащата законна лихва за периода от 18.06.2016 г. до датата на
подаване на заявлението.
В писмения отговор ответницата не е оспорила този
иск по основание и размер, но в с.з. изрази становище, че това обезщетение е
недопустимо, тъй като се касае за лихва върху лихва.
Съдът не приема това тълкуване на иска по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, като има предвид съдебната практика, че „присъденото вземане по чл.
86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция и не следва да се квалифицира като
лихва“. Мораторна лихва не се дължи при срочно изпълнение на парично
задължение, а само при поискване – чрез самостоятелен иск за обезщетение на
вредите от забавата. Ако кредиторът не е упражнил по съдебен ред правата си,
произтичащи от забавата, обезщетение по чл. 86 ЗЗД не му се дължи. Съдът се
позовава на решение № 211 от 26.01.2017 г. на ВКС по т.д.№ 958/16 г., ГК, ІІІ
г.о. и мн.др. И тъй като всяка падежна вноска включва както главницата, така и
договорната лихва /дължима и при срочно изпълнение, както беше обяснено
по-горе/, то правилно обезщетението по чл. 86 ЗЗД е изчислено за всяка отделна
падежирала неплатена погасителна вноска.
Затова съдът приема, че ищецът установи вземането
си досежно иска за обезщетение по чл. 86 ЗЗД.
Със заповедта е присъдена и сума от 36 лв. – такса
разходи, която не е оспорена от ответницата и следва да се дължи.
На осн.чл. 11г, ал. 2 от ТР № 4/14 г. на ВКС съдът
следва да се произнесе по разноските от заповедното и исково производство, с
оглед изхода на спора. Разноските се дължат съразмерно с уважената част, поради
което по заповедното производство ответницата ще дължи разноски в размер на 80
лв.
Искане за заплащане на разноски по делото е направил ищецът, но не е
представил списък на разноските по чл. 80 ГПК. В исковата молба се претендира
заплащане на д.т. 25 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лв.
Всъщност внесената от ищеца д.т. е в общ размер на 191,88 лв., с оглед
определението на съда № 65 от 16.01.2018 г. , а ищецът е внесъл и 300 лв.
възнаграждение за особения представител. Съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК
възнаграждението за юрисконсулт в случая се определя на осн.чл. 37 от ЗПП
във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ и е
от 100 до 300 лв. Съдът счита, че в настоящия казус възнаграждението следва да
бъде в размер от 200 лв. с оглед вида, броя и размера на предявените искове. По този начин
разноските общо на ищеца са в размер на 692 лв.
Съразмерно с уважената част от исковете ответницата следва да бъде осъдена
да заплати на ищеца разноски по исковото производство в размер на 416 лв.
Водим от гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем № 2541898 от 22.04.2016 г.,
сключен между Д.С.И. ЕГН ********** *** и „Изи Асен Мениджмънт“ АД, касаеща
уговорена неустойка в размер на 1370,72 лв., поради накърняване на добрите нрави и на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.С.И.
ЕГН ********** ***, че „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД ЕИК ********* със седалище гр.София и адрес на
управление район Люлин, ж.к.Люлин – 10, бул.Д-р Петър Дертлиев № 25,
офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителен директор Н.Т.С.,
е установило съществуване на вземането
си по заповед за изпълнение № 811 от 31.10.2017 г. по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д.№ 1345/17 г. по описа на РС – Севлиево изцяло за сумата 1352,44 лв. – главница, за сумата 229,15 лв. – договорна
лихва, за сумата 128,44 лв. – обезщетение за забава, за сумата 36 лв. – такса
разходи и за разноски до размер 80 лв., на
осн.чл. 422, ал. 1 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск по чл. 422 ГПК за
сумата 1160 лв., представляваща неустойка по Договор за паричен заем № 2541898
от 22.04.2016 г и за разноските – над
сумата 80 лв. до сумата 133,12 лв., като
НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА Д.С.И. ЕГН ********** *** да заплати
на „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД ЕИК ********* със седалище гр.София и адрес на
управление район Люлин, ж.к.Люлин – 10, бул.Д-р Петър Дертлиев № 25,
офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителен директор Н.Т.С.
направените по делото разноски в размер
на 416 лв. /четиристотин и шестнадесет/,
на осн. чл. 78, ал. 1 във вр. с ал. 8 ГПК.
На осн.чл. 80 ГПК ищецът няма право да иска изменение на решението в частта
за разноските.
Препис от решението, след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д.№
1345/17 г.
На осн.чл. 416 ГПК, след влизане на решението в сила, да се издаде
изпълнителен лист по заповед за изпълнение № 811 от 31.10.2017 г. по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 1345/17 г. по описа на РС – Севлиево, съобразно решението.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Габровския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: