№ 3023
гр. София, 08.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20231100500496 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 8668/21.07.2022 г., постановено по гр. д. № 9697/2022 г. по описа на
Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 62 състав, е признато за установено по
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу М. Г. М. обективно, кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 149 ЗЕ, и чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че М. Г. М. дължи на
„Т.С.“ ЕАД следните суми: 1./ 647,49 лева – главница, представляваща стойност на
доставената топлинна енергия /ТЕ/ за топлоснабден имот – апартамент № 15, находящ се в
гр. София, ж. к. „*******, аб. № 157644, за периода м. 07.2018 г. – м. 04.2020 г. , ведно със
законната лихва от датата на заявлението по чл. 410 ГПК – 21.06.2021 г., до окончателното
плащане, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен
размер от 844,43 лева; 2./ 77,15 лева – мораторна лихва за периода 15.09.2019 г. – 08.06.2021
г., като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от
100,30 лева; 3./ 98,10 лева – главница, представляваща цена на услугата дялово
разпределение за периода м. 06.2018 г. – м. 04.2020 г., като искът е отхвърлен за разликата
над уважения размер до пълния предявен размер от 100,42 лева и за периода м. 05.2018 г.; за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 19.08.2021 г. по ч. гр. д. №
35361/2021 г. по описа на СРС, II ГО, 62 състав. С посоченото решение е отхвърлен изцяло
предявеният от „Т.С.“ ЕАД срещу М. Г. М. положителен установителен иск с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимост на
сумата в размер на 11,54 лева – мораторна лихва върху цената на дяловото разпределение за
периода 01.07.2018 г. – 08.06.2021 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК от 19.08.2021 г. по ч. гр. д. № 35361/2021 г. по описа на СРС, II ГО, 62 състав.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца – „Т. С.“ ЕООД.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата М. Г. М. е осъдена да заплати на ищеца
„Т.С.“ ЕАД сумата в размер на 58,39 лева – разноски в заповедното производство, както и
сумата в размер на 486,63 лева – разноски в исковото производство.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗА ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на адвокат
1
М.Л. сумата в размер на 79,70 лева – адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна
правна защита в производството пред СРС.
Срещу първоинстанционното решение в частта, в която предявените искове са
уважени, е депозирана въззивна жалба от ответницата М. Г. М., чрез адвокат К. Б.. В жалбата
се излагат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на решението в обжалваната
част, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и процесуалните
правила. Конкретно се развиват доводи, че при неправилен анализ на доказателствата по
делото решаващият съд е формирал погрешен правен извод за съществуващо облигационно
правоотношение между ищеца и ответницата с предмет доставяне на ТЕ до процесния
недвижим имот. В тази насока се поддържа, че по делото не е бил доказан по безспорен
начин фактът, че М. Г. М. е носител на вещното правно на собственост касателно
апартамент № 15, находящ се в гр. София, ж. к. „*******, аб. № 157644. На следващо място,
във въззивната жалба се релевират оплаквания за неоснователност и недоказаност на
претенцията за заплащане на суми за доставена ТЕ до гореописания имот, начислени на база
„служебен отчет“. Поддържа се, че в разглеждания случай начисляването на ТЕ по
посочения ред е било извършено в нарушение на нормативните изисквания, установени за
отчитане на показанията на уредите на клиентите на ТЕ, неосигурили достъп до имотите си.
Конкретно се твърди неспазване на изискванията, регламентирани в текстовете на чл. 70 от
Наредбата за топлоснабдяването от 06.04.2007 г., чл. 149 – 150 ЗЕ и чл. 13 от ОУ на „Т.С.“
ЕАД, и изискващи ангажиране на доказателства за неосигурен от потребителя достъп – а
именно констативен протокол за неосигурен достъп, подписан от представител на етажната
собственост с правомощия по чл. 13, ал. 1, т. 3 от ОУ на топлоснабдителното дружество. На
последно място, въззивницата навежда доводи за неоснователност на претенцията за
заплащане на цената на услугата дялово разпределение, доколкото материалноправно
легитимиран да претендира същата е формата за дялово разпределение /ФДР/, реално
предоставила тази услуга. При тези аргументи се моли за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната част и постановяване на друго решение, с което исковите претенции
да се отхвърлят в цялост. Претендират се разноски по делото.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от ищеца – „Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт Ф.И.. Сочи се неоснователност
на заявените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение
в обжалваната част и се моли за неговото потвърждаване. Претендират се разноски по
делото
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК третото лице – помагач на страната
на ищеца – „Т. С.“ ЕООД, не е изразило становище по въззивната жалба.
В проведеното на 15.05.2023 г. открито съдебно заседание пред настоящата
инстанция въззивницата М. Г. М., редовно призована, не се явява и не изпраща
представител. С писмена молба от 11.05.2023 г. процесуалният представител – адв. К. Б.,
моли съда да гледа делото в нейно отсъствие. Заявява, че поддържа въззивната жалба и моли
за отмяна на първоинстанционното съдебно решение. Претендира разноски по делото.
В проведеното на 15.05.2023 г. открито съдебно заседание пред настоящата
инстанция въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, редовно призована, не изпраща представител. С
писмена молба от 12.05.2023 г. процесуалният представител – юрисконсулт Ф.И., моли
съда да гледа делото в нейно отсъствие. Заявява, че оспорва въззивната жалба, поддържа
отговора на въззивната жалба и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Претендира разноски по делото и прави възражение за прекомерност на претендираното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
В проведеното на 15.05.2023 г. открито съдебно заседание пред настоящата
инстанция третото лице – помагач на страната на ищеца – „Т. С.“ ЕООД, редовно призовано,
не изпраша представител.
Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частите, в които
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу М. Г. М. установителни
искове са отхвърлени.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, намира, че фактическата обстановка се установява така както е
изложена от първоинстанционния съд. Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата за
установена от СРС фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
2
акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които
са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от СРС фактическа обстановка, въззивният
съд достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен
интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от
09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не се констатират допуснати от СРС нарушения на императивни
материалноправни норми при неговото постановяване.
Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на
първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във
връзка с конкретно релевираните доводи във въззивната жалба следва да се добави следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 153 ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Правилно е прието от СРС, че според нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствена
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване следните
кумулативни предпоставки на предявените претенции: възникването, съществуването,
изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т. е. наличието на договорно
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за
продажба на топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и
използването от ответника на претендираното количество ТЕ; стойността на доставената и
потребена ТЕ и изискуемостта на вземането.
Между страните по делото на етапа на въззивното производство /с оглед изричното
възражение на ответната страна, обективирано във въззивната жалба/ е налице спор
относно обстоятелството, свързано с установяване качеството „клиент“ на топлинна енергия
за битови нужди. Ето защо, въззивният съд е надлежно сезиран и дължи произнасяне по
този спорен факт от значение за решаване на делото /чл. 153 ГПК/.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 ЗЕ на отоплителните тела в имотите
си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор
за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на
което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота –
собственост или вещно право на ползване.
В процесния случай между страните не е спорно, а и това обстоятелство се
установява от представения по делото като писмено доказателство Нотариален акт за
дарение на недвижим имот № 105, том XXXIII, дело № 5608/1987 г. от 14.12.1987 г. на
нотариус А.И., I Софийски нотариус при СРС, че с последния М. Г. А. – понастоящем с
фамилия М. /видно от служебна справка в НБДН, извършена в заповедното производство/ е
придобила правото на собственост върху процесния недвижим имот. Съгласно
обективираното в нотариалния акт дарителите Г.А. и С.С. Г. са си запазили правото на
ползване върху обитаваните от тях помещения в дарения имот. Видно от служебно
извършени справки в НБДН от 05.07.2022 г. Г.А. Г. е починал на 29.09.2011 г., а С.С. Г. – на
25.12.2010 г., с оглед на което вещното право на ползване се е погасило по аргумент от
3
нормата на чл. 59 ЗС. Предвид така събраните писмени доказателства следва извод, че след
смъртта на дарителите на ответницата в периода 2010 г. – 2011 г., то последната се явява
единствен титуляр на вещни права върху апартамент № 15. По делото не са ангажирани
доказателства, че същата се е разпоредила с правото си на собственост върху процесния
имот преди исковия период, а и липсват твърдения в тази насока, поради което изводите на
решаващия съд относно принадлежността на правото на собственост на топлоснабдения
имот са обосновани.
Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови
нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора
за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца,
одобрени с Решение № 0У-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник "Монитор", в
сила от 11.08.2016 г. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за
потребителите (клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи,
в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в
допълнителни писмени споразумения. В случая ответницата нито твърди, нито установява
да е упражнила това право срещу ОУ на „Т.С.“ ЕАД от 2016 г., поради което следва да се
приеме, че тя ги е приела.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона –
чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия. Ето защо общите условия на ищеца регулират
спорното правоотношение.
По изложените съображения се налага изводът, че за исковия период между главните
страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет:
доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот – обстоятелство,
което обуславя неоснователността на наведените във въззивната жалба на ответницата
оплаквания в тази насока.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на ТЕ в сграда –
етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната
енергия за отопление на сграда – етажна собственост, се разделя на ТЕ, отдадена от
сградната инсталация, ТЕ за отопление на общите части и ТЕ за отопление на имотите /чл.
142, ал. 2 ЗЕ/, като според чл. 145, ал. 1 ЗЕ ТЕ за отопление на имотите в сграда – етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се
определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
В случая, видно от протокол от общо събрание на етажната собственост от 26.09.2002
г., списък към него, договор от 08.10.2002 г., представените индивидуални справки, а и с
оглед изложеното от вещото лице в констативната част от заключението по СТЕ, се
установява, че етажните собственици в сградата, находяща се на адрес: гр. София, ж. к.
„*******, са възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на ТЕ
и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото лице –
помагач – „Т. С.“ ЕООД.
За установяване количеството и стойността на доставената в имота топлинна енергия
през процесния период, в хода на първоинстанционното производство е изслушана съдебно
– техническа експертиза /СТЕ/, която въззивният съд кредитира като обективна, пълна и
обоснована. Експертното заключение е изготвено въз основа на приложените по делото, а и
на допълнително изискани от ищцовото дружество, фирмата за топлинно счетоводство и ТР
„София“ документи, с оглед на които вещото лице е дало заключение относно реално
потребената от ответницата ТЕ през процесния период в съответствие с разпоредбите на
раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Вещото лице е констатирало, че количеството постъпила
топлинна енергия в сградата – етажна собственост, находяща се в гр. София, ж. к. „*******,
е измервана чрез определено от ЗЕ средство за измерване – общ топломер, който е отчитан
по електронен път в 00:00 часа на всяко първо число на месеца – отчитането се осъществява
посредством електронно устройство „терминал“; технологичните разходи съгласно
4
заключението са били приспаднати от общото количество ТЕ, влязло в абонатната станция,
и са за сметка на топлофикационното дружество. Според експертното заключение през
процесния период в имота на ответницата са начислявани суми за битово гореща вода /БГВ/
и сградна инсталация, като детайлно експертът е посочил как се формират те, възприемайки
крайният извод, че това е ставало съобразно с изискванията на действащата нормативна
уредба. Констатирано е, че в апартамент 15 в исковия период е имало 4 броя ИРРО, всички с
показания „нула“, поради което не е начислявана ТЕ за отопление. Експертът е заключил, че
сумите за ТЕ от сградна инсталация са начислявани съобразно Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването – между абонатите съобразно с пълния отопляем обем на
имота, като отопляемата кубатура на процесния имот възлиза на 148 куб. м.; сумите за ТЕ за
БГБ – на база показанията на 1 бр. водомер за топла вода в имота, като за исковия период е
извършено преизчисление на показанията към 30.04.2020 г. – видно и от представения от
ФДР допълнителен отчет за периода 01.05.2019 г. – 30.04.2020 г. Като краен резултат
вещото лице е изчислило, че общата стойност на доставената до имота на ответницата ТЕ се
равнява на сумата от 647,49 лева, резултат от прогнозно начислените по фактура суми от
679,19 лева и резултата от изравнителната сметка – 31,70 лева – сума за връщане. От
техническа гледна точка ФДР също е изготвяла индивидуалните изравнителни сметки в
съответствие с нормативните изисквания, с оглед на което вещото лице изяснява, че е било
отразено реално доставеното количество ТЕ и е извършено изравняване между начислената
от ищеца и реално дължимата сума. При анализ на протоколите и свидетелствата за
метрологична проверка, касаещи исковия период, експертът е достигнал до извод, че общият
топломер в абонатната станция е преминал през изискуемите метрологични проверки в
съответствие с изискванията на ДАМТН.
В разпоредбата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ от действащата през процесния период
нормативна уредба се предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост заплащат доставената ТЕ по един от следните начини: 1) на 11 равни месечни
вноски и една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни
– след изменението на ЗЕ от ДВ, бр. 74/2006 г.; 2) на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3) по реална месечна
консумация. Ето защо, при определяне стойността на действително потребената през
процесния период ТЕ следва да бъдат взети предвид резултатите от изравнителните сметки
в края на отчетния период, които показват дали фактурираните през този период суми са
били завишени или занижени, като отразяват реално доставеното количество топлинна
енергия след проверка на място на показанията на индивидуалните уреди за измерване. В
случая, при съобразяване на резултата от изравнителните сметки, изготвяни в края на всеки
отчетен период, СТЕ е приела, че реално доставеното до имота на ответницата количество
ТЕ за процесния период възлиза на 647,49 лева, представляваща разлика между начислените
суми по фактури – 679,19 лева, и сумите за връщане по изравнителните сметки – 31,70 лева,
като посочената стойност не включва предишни неплатени и просрочени суми и без
начисляване на лихви по тях.
От заключението на съдебно – счетоводната експертиза /ССчЕ/, което въззивният съд
кредитира по реда на чл. 202 ГПК, се установява, че сумата, начислена за ТЕ за аб. №
121965, за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г. е на стойност 1 219,40 лева, както следва: 2
023,49 – начислени по фактури, и 804,11 лева – сума за връщане като краен резултат от
изравнение на фирмата за дялово разпределение, която сума не е заплатена. От датите на
изпадане на ответницата в забава до 28.04.2017 г. размерът на законната лихва върху
главницата от 1 219,40 лева е на стойност 167,61 лева. Стойността на дяловото
разпределение е 46,28 лева, а лихвата за забава върху нея за исковия период – 8,36 лева.
Въз основа констатациите на вещото лице по СТЕ, въззивният съд обоснова извода,
че през процесния период ищцовото дружество е доставяло топлинна енергия в недвижимия
имот на ответницата – за БГВ и ТЕ, отдадена от сградна инсталация, което е достатъчно за
доказване на иска по основание.
В конкретния случай е доказано както количеството на доставената до имота ТЕ за
процесния период, така и нейната стойност. Изводите си съдът прави при съвкупна
преценка на събраните доказателства – писмените, сред които и отчети на уредите за
измерване на ТЕ в имота на въззивницата и индивидуални справки за същия, представени от
ФДР с молба от 30.06.2022 г., и заключението на СТЕ. Експертното заключение се базира не
само на изходящи от ищеца документи, но и на проверки на месечните отчети на общия
топломер в сградата и дяловите разпределения от фирмата за топлинно счетоводство. По
делото са представени и приети като писмени доказателства документи, касаещи
5
разпределението на ТЕ /изравнителни сметки/ за имота през процесния период, представени
от страна на ТЛ – помагач, от които в съвкупност със заключението на вещото лице,
работило не само въз основа на документи на ищеца, но и с лично проверените в съответния
топлофикационен район документи за процесния имот, може да бъде направена преценка, че
искът за главница е доказан по основание и размер. Вещото лице е установило количеството
ТЕ, доставена до имота през процесния период, стойността й, и че измерванията в
абонатната станция, начисленията по фактури, изравнителните сметки и остойностяване на
потребената ТЕ, са в съответствие с действащата през процесния период нормативна уредба.
По делото не са ангажирани доказателства, че количеството ТЕ не е доставено до имота, че
не е възможно натрупването на такова потребление или че е доставено по-малко количество
топлинна енергия, в какъвто смисъл са оплакванията на въззивницата, а в тежест на
последната е било да докаже възраженията си - чл. 154, ал. 1 ГПК.
Въззивният съд намира за необосновани доводите във въззивната жалба за
неоснователност на процесните претенции за доставена ТЕ, мотивирани със съображения за
нарушаване на процедурата по Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. и Общите условия на
„Т.С.“ ЕАД, даваща право на ищеца да начислява служебно суми за ТЕ. Принципно верните
съждения на въззивницата относно възможността за начисляване на суми за доставена ТЕ на
база на „служебен отчет“ не могат да намеря приложение в конкретно разглежданата
хипотеза, доколкото те не кореспондират с установената по делото фактическа обстановка.
Видно от събраните по делото писмени доказателства – индивидуални справки за отчет на
имот с абонатен № 157644, главен отчет за периода 01.05.2019 г. – 30.04.2020 г. и
допълнителен отчет за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2019 г., носещ подписа на ответницата,
неоспорен по делото, както и изводите на вещото лице по приетата без възражения на
страните СТЕ, която преценена по реда на чл. 202 ГПК въззивният съд кредитира като
обективно и компетентно изготвена, се установява, че за исковия период в топлоснабдения
обект е начислявана ТЕ за БГБ въз основа на реален отчет на 1 брой топъл водомер, както и
ТЕ за сградна инсталация Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването – между
абонатите съобразно с пълния отопляем обем на имота, като отопляемата кубатура на
процесния имот възлиза на 148 куб. м. В този смисъл по делото не се твърди и не се
установява начисляване на ТЕ на база на „служебен отчет“, поради което възраженията на
въззивницата в тази насока не могат да обосноват извод за недоказаност на претенциите за
доставена ТЕ до процесния апартамент.
В обобщение и след съвкупен анализ на доказателствата по делото – отчети от
20.06.2019 г. и 23.06.2020 г индивидуални справки за използвана ТЕ, както и от
заключението по изслушаната и приета СТЕ, което при преценката му по реда на чл. 202
ГПК, следва да бъде изцяло кредитирано, се установява, че през исковия период в
собствения на ответницата имот е имало монтирани 4 броя ИРРО с нулево показание и 1
брой водомер за топла вода; делът на ответницата за сградна инсталация и битово горещо
водоснабдяване (БГВ) е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба, като ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи, а
измервателните уреди са били изправни – общият топломер в абонатната станция бил
преминал през съответните метрологични проверки, като било констатирано, че съответства
на одобрения тип.
Във въззивната жалба липсват конкретни оплаквания във връзка с приложението на
института на погасителната давност, поради което и по аргумент от нормата на чл. 269 ГПК
този въпрос стои извън пределите на въззивния съдебен контрол.
Предвид гореизложеното съдът намира за доказана по несъмнен и категоричен начин
по делото потребената от ответницата ТЕ в определено количество, съответстващо на
посоченото от СТЕ, като основание на предявените главни искове е възникналото
облигационно правоотношение между страните и доставката на ТЕ. По делото не се твърди
и не се установява ответницата да е погасила задълженията си за доставена ТЕ в посочения
от СТЕ размер, поради което исковата претенция за установяване на неговата дължимост до
уважения от СРС размер е основателна.
Във въззивната липсват конкретни оплаквания във връзка с претенцията за мораторна
лихва върху главницата за доставена ТЕ, поради което и по аргумент от нормата на чл. 269
ГПК този въпрос също стои извън пределите на въззивния съдебен контрол.
Относно претенцията за стойността на услугата дялово разпределение съдът намира
следното:
По силата на чл. 22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на
6
топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл. от Наредбата
за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на етажната
собственост. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово
разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването
дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна
собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ
и избрано от клиентите или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията
на тази наредба и приложението към нея.
Съгласно чл. 36 от Общите условия на ищеца клиентите заплащат цена на услугата
дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се
формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за
дялово разпределение. Редът и начинът на заплащане на услугата се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по
подходящ начин на клиентите.
С договора от 29.07.2015 г., сключен между ищеца и "Т. С." ЕООД страните са
договорили заплащане от "Т.С." ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2,
въз основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях.
Предвид ангажираните по делото доказателства, ищецът се легитимира като носител
на правото да получи стойността на извършваната услуга дялово разпределение, респ.
доводите в противния смисъл, обективирани във въззивната жалба, са изцяло неоснователни.
Що се касае до възраженията досежно липса на ангажирани доказателства за извършено от
ищеца плащане в полза на ФДР са неотносими към предмета на настоящото дело и касаят
облигационни отношения между „Т.С.“ ЕАД и третото лице – помагач, които не могат да
бъдат релевирани от външни за тях лица.
Във въззивната липсват конкретни оплаквания във връзка с размера на цената на
услугата за дялово разпределение, поради което и по аргумент от нормата на чл. 269 ГПК
този въпрос стои извън пределите на въззивния съдебен контрол.
Във въззивната жалба не се навеждат други конкретни оплаквания относно
правилността на обжалвания съдебен акт, поради което, с оглед правомощията си по чл. 269
ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение следва да се потвърди в
обжалваната част.
Относно разноските във въззивното производство
С оглед изхода на делото и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна
„Т.С.“ ЕАД следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на 100 лева за
юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащането на правната помощ.
Относно обжалваемостта на въззивното решение
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените искове
настоящото решение е окончателно.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 8668/21.07.2022 г. по гр. д. № 9697/2022 г. по описа на
Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 62 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ , с
която е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, срещу М. Г.
М., ЕГН **********, обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, и чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 86, ал.
1 ЗЗД, че М. Г. М. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 647,49 лева – главница, представляваща
стойност на доставената топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 15,
находящ се в гр. София, ж. к. „*******, аб. № 157644, за периода м. 07.2018 г. – м. 04.2020 г.
, ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл. 410 ГПК – 21.06.2021 г., до
окончателното плащане, сумата от 77,15 лева – мораторна лихва за периода 15.09.2019 г. –
08.06.2021 г., както и сумата от 98,10 лева – главница, представляваща цена на услугата
7
дялово разпределение за периода м. 06.2018 г. – м. 04.2020 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 19.08.2021 г. по ч. гр. д. № 35361/2021 г. по описа
на СРС, II ГО, 62 състав.
ОСЪЖДА М. Г. М., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, на
основание чл. 273, вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 100 лева – юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца – „Т. С.“ ЕООД, ЕИК *******.
Решението е влязло в сила е необжалваните части.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8