№ 200
гр. Пловдив, 26.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Станислав П. Георгиев
Членове:Надежда Л. Махмудиева
Христо В. Симитчиев
при участието на секретаря Анна Д. Стоянова
като разгледа докладваното от Надежда Л. Махмудиева Въззивно търговско
дело № 20255001000246 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по Въззивна жалба вх.
№10995/24.03.2025 г., уточнена с Молба вх.№12616/03.04.2025 г., подадена от "ЗД Б.И."АД,
чрез адв. М. Г., срещу Решение №111/07.03.2025 г. по т.д.№37/2024 г. на ОС - Пловдив, 4-ти
състав, В ЧАСТТА МУ, с която жалбоподателят е бил осъден да заплати на ищцата Ж. Н. И.
на основание чл.432 от КЗ, застрахователно обезщетение за претърпените от нея
неимуществени вреди от смъртта на сина й Н.И.Н., настъпила при ПТП на 02.05.2021 г., над
размера от 150 000 лв., до размера от 200 000 лв. Релевирани са оплаквания за нарушение на
принципа на справедлИ.стта по чл.52 от ЗЗД с определянето на завишен размер на
обезщетението, в протИ.речие с практиката на съдилащата по сходни случаи. Сочи се, че
починалият син на ищцата е имал свое семейство, ищцата е била в добро здравословно
състояние, не е разчитала на финансова помощ от сина си, и има дъщеря, която й оказва
нужната подкрепа. Настоява за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на
предявения иск за сумата над 150 000 лв. до пълния уважен размер от 200 000 лв. Съобразно
този резултат, се настоява за редуциране и на присъдените на ищцата разноски за
първоинстанционното производство.
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално
легитимирана страна с правен интерес в обжалваната част, чрез надлежно упълномощен
процесуален представител, отговаря на изисквнията за редовност, поради което подлежи на
разглеждане.
1
Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна и третото лице - помагач И. А.
Д..
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба вх.№13831/14.04.2025
г., подаден от Ж. Н. И., чрез адв. П. Д., надлежно упълномощен. Поддържа се становище ца
неоснователност на въззината жалба и се настоява за потвърждаване на решението в
обжалваната му част. Заявява се претенция за присъждане на разноски за въззивното
производство, съгласно приложен списък.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК третото лице - помагач на ответника не се е възползвало от
възможността да депозира отговор на въззивната жалба.
С въззивната жалба и отговора страните не са представили нови доказателства и не са
направили доказателствени искания, поради което пред въззивната инстанция нови
доказателства не са събрани.
При извършване на служебна проверка на основание чл.269 от ГПК съдът констатира, че
обжалваният съдебен акт е постановено от съд в надлежен състав, в изискуемата от закона
писмена форма, и е подписан, поради което е валиден. Същото е постановено по предявен
иск от и срещу процесуално легитимирани страни, след депозирана извънсъдебна
застрахователна претенция пред застрахователя по реда на чл. 380 от КЗ, поради което е
допустим съдебен акт в обжалваната част.
По правилността на обжалвания съдебен акт съдът се произнася в границите на
релевираните с въззивната жалба оплаквания.
Първоинстанционното решение не е обжалвано, и е влязло в сила в осъдителната му част до
размера от 150 000 лв., ведно със законната лихва за тази сума за периода от 09.06.2021 г. до
окончателното плащане. С влязлата в сила осъдителна част от решението, между страните е
формирана сила на пресъдено нещо по въпроса за настъпване на процесното ПТП на
02.05.2021 г. по вина на водача на застрахования при ответника товарен автомобил; за
наличието на валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите
с покритие към датата на ПТП, с който е застрахована при ответника отговорността на
виновния водач; за наличието на причинна връзка между настъпилото ПТП и смъртта на
Н.И.Н., син на ищцата, и качеството на ищцата на увредено лице от смъртта на сина й; за
липсата на принос на починалия син на ищцата за настъпване на увреждането; за
дължимостта на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди до размера от
150 000 лв.; за началната дата, от която ответникът дължи законна лихва върху главницата на
обезщетението. Пред възивната инстанция спорът е концентриран върху справедливия
размер на дължимото от ответника застрахователно обезщетение – за размера над 150 000
лв., до пълния присъден размер на обезщетението от 200 000 лв.
За изясняване на релевантния въпрос за справедлИ.то застрахователно обезщетение, което се
дължи на ищцата, по делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите М.
И. и Д.П. /и двете без родство с ищцата/.
От показанията на св. И. се установява, че същата познава ищцата от 1996 г., когато тя
2
дошла да работи в М.у. в П.. Впоследствие свидетелката и ищцата станали близки приятелки
– ищцата била добронамерен, отзивчив човек. Синът й Н. бил открит, честен, с чувство за
хумор, внимателен. Двамата поддържали топли и много хубави взаимоотношения, живеели
заедно – до развода на Н. съпругата и дъщеря му също живеели с ищцата. След развода
съпругата му и детето заживели на друго място, но той останал при майка си, а детето
продължавало да идва често при баща си. Ищцата има и дъщеря, която живее в А.. Съпругът
на ищцата починал отдавна – през 2002 година. Свидетелката видяла ищцата няколко дни
след катастрофата – била изключително разстроена, не можело да се контактува с нея, била
се затворила в себе си. Ищцата поначало била емоционален човек, и след смъртта на сина си
плачела непрекъснато. Споделяла със свидетелката, че през нощта не може да спи, събужда
се и плаче. Катастрофата настъпила на Великден. Свидетелката научила за смъртта на сина
на ищцата на следващия ден, и се опитала да разговаря с нея, но това било много трудно.
Ищцата няколко дни не дошла на работа, но колегите й я убедили да започне да идва на
работа, за да е сред хора, и да се разсейва с професионалните задължения. На ищцата й било
много трудно – затворила се в себе си, не можела да се зарадва на нищо, имала главоболие.
Говорили си, че трябва да потърси психологическа помощ, но свидетелката не знае дали е
потърсила.
От показанията на св. П. се установява, че ищцата и синът й живеели заедно. Свидетелката
се запознала със сина на ищцата през 2004 г., като впоследствие се запознала с майка му и
сестра му. Допреди две години свидетелката често чувала и виждала ищцата, ходила на
почивка със семейството й, заедно посрещали празници, гостували си. Отношенията между
ищцата и сина й били близки, сърдечни, разчитали един на друг, живеели заедно до смъртта
на сина й. През 2017 г. синът й се развел, като дотогава той, съпругата му и детето им
живеели с ищцата. Дъщерята на ищцата живее от 25 години в А., а съпругът на ищцата
починал отдавна, преди свидетелката да се запознае със семейството. След катастрофата
свидетелката видяла ищцата няколко дни по-късно – тя била в тежко състояние, плачела,
изпаднала в депресия, изолирала се от хората. ЖИ.та на ищцата рязко се променил – преди
била спокойна, усмихната, сърдечна, разговаряла на всякакви теми, тъй като била умен и
начетен човек. Сега е пенсионерка, не работи, стои си в къщи, много е тъжна, не може да
спи, продължава да й е тежко и трудно.
Съдът кредитира показанията на свидетелите, като ги намира за подробни, основани на
личните впечатления на свидетелите за обективираното поведение на ищцата, демонстрират
добро познаване на семейството преди и след процесното ПТП, кореспондират помежду си,
и липсват доказателства, които да ги опровергават.
Въз основа на събраните доказателства съдът намира за установено от фактическа страна, че
ищцата е била в напреднала възраст – 67 години, когато е настъпила смъртта на нейния 43-
годишен син. До смъртта на сина двамата живеели в едно домакинство, имали сърдечни
отношения, основани на взаимна обич, близост и подкрепа. Ищцата е разчитала основно на
сина си за подкрепа в ежедневието, тъй като съпругът й починал отдавна /през 2002 г./, а
дъщеря й от 25 години трайно се е установила да живее в С., идва в Б. веднъж годишно, и не
3
всяка година. До смъртта на сина й ищцата била спокоен, усмихнат, сърдечен, отзивчив и
общителен човек, поддържала активни социални контакти с приятели и колеги. След
смъртта на сина си ищцата изпаднала в тежко емоционално състояние – плачела
непрекъснато, изпаднала в депресия, затворила се в себе си, избягва социални контакти, не
може да се зарадва на нищо, чувства се отчаяна, тъжна, нарушен е сънят й. ЖИ.тът й се е
променил драстично в негативен план – останала е сама в дома си, без ежедневната
материална и морална подкрепа на своя син, не общува с близки и приятели, продължава да
страда. Съдът взема предвид също, че ищцата е загубила сина си, когато е вече в напреднала
възраст, като нуждата й от помощ и подкрепа ще нараства занапред, и няма друг близък
човек, който да й оказва необходимата й ежедневна подкрепа – съпругът й е починал
отдавна, дъщеря й трайно живее в С. от 25 години и рядко пребивава закратко в Б., внучката
й живее с нея.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира, че определеното от
първостепенния съд обезщетение в размер на 200 000 лв. е справедлИ. по смисъла на чл.52
от ЗЗД, съобразно критериите, дефинирани с ППВС №4/1968 г., като съответства на
интензивността и продължителността на търпените болки и страдания, значимостта на
засегнатите интереси от личната сфера на ищцата, невъзстановимия характер на
настъпилата увреда. Така определеният размер съответства на икономическата конюнктура
към момента на увреждането, и на установената съдебна практика при сходни случаи.
Като е достигнал до същите изводи, първостепенният съд е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт, който следва да се потвърди в обжалваната му част.
При този изход от спора, въззиваемата страна има право на основание чл.78, ал.3 от ГПК да
й бъдат присъдени направените разноски за въззивното производство. Със списък по чл.80
от ГПК въззиваемата е претендирала присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на
чл.38, ал.2 от ЗАдв. в полза на „Адвокатско дружество З.З. и П. Д.“ в размер на минималния
размер, предвиден в действащата към момента редакция на Наредба №1 от 09.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа, който при материален интерес от 50 000 лв. се
изчислява в размер на 4650 лв.
Със становище вх.№4835/06.06.2025 г., депозирано по пощата на 04.06.2025 г., въззивникът е
релевирал възражение за прекомерност на претендираното от въззиваемата страна
адвокатско възнаграждение, обосновано с липсата на фактическа и правна сложност на
спора пред въззивната инстанция и извършените процесуални действия от процесуалния
представител. Във връзка с това възражение съдът констатира, че Наредба №1 от 09.07.2004
г. за възнаграждения за адвокатска работа е била използвана от процесуалния представител
на самия ответник като механизъм за определяне на адвокатското възнаграждение по
конкретното дело в първоинстанционното производство, и ответникът се е задължил да го
заплати. Посоченото обосновава извод, че заложеният в наредбата механизъм съответства
на пазарните условия за предоставяне на адвокатските услуги, както и на фактическата и
правна сложност на конкретния правен спор, съобразно преценката на самия ответник и на
неговия процесуален представител, като същите са договорили помежду си адвокатско
4
възнаграждение в размер на 15240 лв. с ДДС, при материален интерес от 200 000 лв.
Обжалваемият интерес във въззивното производство е в размер на 50 000 лв., като
въззиваемата страна е приложила същия принцип, по който е определено адвокатското
възнаграждение и от въззивника, поради което съдът намира, че съобразно съвпадащата
преценка на страните за конкретното производство, именно този е справедливия механизъм
за определяне на адвокатското възнаграждение по това конкретно дело. Ето защо, съдът
намира за неоснователно релевираното възражение от въззивника, за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на насрещната страна,
изчислено на принципа, използван от самия въззивник. Ето защо, съдът намира, че в полза
на процесуалния представител на въззиваемата страна следва да се присъди адвокатско
възнаграждение за въззивното производство в претендирания размер от 4650 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №111 от 07.03.2025 г., постановено по т.д.№37 по описа за
2024 г. на Окръжен съд - Пловдив, 4-ти състав, В ОБЖАЛВАНАТА МУ ЧАСТ, с която
ответникът „ЗД Б.И.“АД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул.“Д.Б.“ №**, ет.*, е осъден да заплати на ищцата Ж. Н. И., с ЕГН **********, с адрес: гр.
П., бул.“Ц.ш.“ №**, ет.*, ап.**, на основание чл.432 от КЗ, застрахователно обезщетение за
претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на сина й Н.И.Н., настъпила при ПТП
на 02.05.2021 г., над размера от 150 000 лв., до размера от 200 000 лв.
ОСЪЖДА „ЗД Б.И.“АД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул.“Д.Б.“ №**, ет.*, на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. във вр. чл.78, ал.3 от ГПК, да заплати
на „Адвокатско дружество З.З. и П. Д.“, с БУЛСТАТ **********, с адрес: гр. П., ул.“К.Х.“
№**, сумата от 4650 лв. /четири хиляди шестстотин и петдесет лева/, представляваща
адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство във въззивното
производство на Ж. Н. И., с ЕГН **********.
Решението е постановено при участието на И. А. Д., с ЕГН********, с постоянен
адрес: гр. П., бул."Р., №**, ет.*, ап.**, понастоящем с адрес: гр. П., бул."А.С." №*, Затвора-
П., в качеството на трето лице - помагач на страната на ответника „ЗД Б.И.“АД, с ЕИК
********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.“Д.Б.“ №**, ет.*.
Решението подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните, с касационна жалба пред Върховния
касационен съд, при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6