№ 862
гр. София, 10.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело
№ 20221000500703 по описа за 2022 година
при участието на секретаря Ива Андреева, за да се произнесе, взе предвид следното.
Производството по гр. дело 703/2022 г. по описа на Апелативен съд - София, Гражданско
отделение, 1 с-в е образувано по въззивна жалба от особения представител на ответника Р.
Х. З. в първоинстанционното производство срещу осъдителната част на решение 260078 от
06.012022 г. по гр.д. 4742/2019 г. на СГС, ГО, 4 състав, с което представляваният от нея
ответник е осъден да заплати на „Мелон България“ АД сумата от 27156,86 лева, непогасена
главница по договор за кредит BL 18168/27.05.2008 г. по 51 вноски с падеж от 21.04.2014 г.
до 02.06.2018 г. ведно със законната лихва, считано от 05.04.2019 г., като е отхвърлен искът
за заплащане на вноска в размер на 348, 65 лв. с падеж 21.03.2014 г. като погасена по
давност.
Излагат се въззивни оплаквания за неправилност. Твърди се, че поради изтекла погасителна
давност и поради нищожност на анексите към основния договор, исковете следва да бъдат
отхвърлени изцяло.
Жалбата е подадена в срок и е допустима.
Подаден е отговор от името на „Мелон България“ АД, в който въззивната жалба се оспорва.
В същия е отправено искане за гледане на делото в отсъствие на представител на страната,
както и за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Страните не са направили доказателствени искания и съдът не е събирал нови
доказателства.
В съдебно заседание въззивният жалбоподател чрез назначения особен представител
поддържа жалбата и представя писмена защита. Ответникът по въззивната жалба „Мелон
България“ АД чрез писмено становище поддържа подадения отговор и претендира разноски
за юрисконсултско възнаграждение и депозит за особен представител. С решението СГС е
осъдил Р. Х. З. и С. П. Т. солидарно за посочените по-горе суми. С. П. Т. не се е
присъединил към въззивната жалба на Р. Х. З. и за него решението е влязло в сила с
приключването на първото заседание пред настоящата инстанция, тъй като съгласно чл.
1
265, ал. 1 ГПК е можел да се присъедини към жалбата на обжалвалия обикновен другар.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в
изискуемата от закона форма, по допустим иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
430 ТЗ, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и
допустим.
Няма оплаквания срещу фактите, приети за доказани от СГС, а само срещу правните изводи.
По делото се установява, че между Юробанк И Еф Джи България АД и „ЕМ БИЛД 2007“
ЕООД е сключен договор за банков кредит продукт „бизнес револвираща линия“ №
BL18168 от 27.05.2008 г. С анекс №1 от 11.01.2010 г. управителят на дружеството С. П. Т. е
встъпил като съдлъжник в задълженията на дружеството – кредитополучател, а с анекс № 3
от 30.03.2011 г. управителят Р. Х. З. встъпил като съдлъжник в задълженията на
дружеството – кредитополучател. Освен посочените два анекса, между страните по договора
са подписани и анекс № 2/02.06.2010 г. и анекс № 4/30.12.2011 г. Няма спор пред
настоящата инстанция, че кредитът е усвоен и че дружеството е преустановило плащанията
по договора за кредит, считано от 21.03.2014 г. От представените писмени доказателства и
заключението по ССчЕ, изслушано от СГС, което съдът намира за обективно и компетентно
дадено, се установява, че неплатените вноски по договора за кредит и анексите към него са
52 на брой за периода от 21.03.2014 г. до 02.06.2018 г., в общ размер от 27505.51 лв. Не е
спорно, че „Юробанк България“ АД (ново наименование на страната по договора) и „Мелон
България“ АД са сключили договор за цесия от 03.08.2017 г. за прехвърляне на всички
вземания и права по договор за кредит № BL18168/27.05.2008 г., сключен между банката
като кредитодател и „ЕМ БИЛД 2007“ ЕООД като кредитополучател, които фигурират под
сделка № 904380 по Приложението към договора за цесия.
При така установените факти съобразно с възраженията и твърденията, съдът достига до
следните правни изводи.
Спорни пред настоящата инстанция са действителността на анексите към договора за кредит
поради капитализация на лихвите, погасени ли са по давност вземанията на ищеца във
връзка с предсрочната изискуемост, действието на цесията между банката и ищеца по
отношение на въззивния жалбоподател, както и действителността на анекс № 4 при липсата
на подпис на физическите лица на погасителния план.
По повод доводите на особения представител на ответника по иска, настоящ жалбоподател,
за нищожност на анексите поради капитализация на лихвите настоящият състав намира
следното. Договорът за банков кредит е сключен с търговско дружество, а двамата
ответници по иска са негови управители и са встъпили като съдлъжници. Практиката на
ВКС, която настоящият съд споделя, относно възможността физическо лице, който е
съдлъжник по договор за кредит с кредитополучател-търговец да се позовава на
неравноправни клаузи и да се ползва от потребителската защита, е безпротиворечива. В
Решение № 38 по т.д.№ 2754/2015 г. на І т.о. на ВКС е дадено разрешение, че физическо
лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който
кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител и да се позовава на
неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на
неговата търговска или професионална дейност. В конкретния случай обезпечението на дълг
на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да
се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия,
ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото
дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото.
В настоящата хипотеза физическите лица съдлъжници, които са поели задължението да
гарантират изпълнението на задълженията на търговското дружество по кредита, действат в
сферата на осъществяваната търговска дейност поради функционалната си връзка с
дружеството като управители. Потребителската защита за ответниците по иска е
неприложима. Анатоцизмът не е забранен изцяло, а е допустим само в изрично
предвидените в закон или в подзаконов акт на БНБ случаи. Съгласно чл.294, ал.2 ТЗ
2
уговарянето на лихва върху лихва е допустимо само между търговци. Въззивният
жалбоподател е търговец, поради което доводът за нищожност на анексите поради
капитализация на лихвите е неоснователен.
По повод доводите за предсрочната изискуемост и погасяването по давност на вземанията
настоящият състав намира следното. Исковата молба е депозирана в съда на 05.04.2019 г. и
претенцията на ищеца е за заплащане на 52 неплатени вноски по главница по договор за
кредит за периода от 21.03.2014 г. до 02.06.2018 г. с вече настъпил падеж. Както се признава
и във въззивната жалба, правилно е прието от СГС, че към предявяване на иска всички
вноски са с настъпил падеж. Ето защо, неотносими към настоящия спор са въпросите
относно обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, тъй като ищецът не твърди
настъпването на такава, а търси заплащане на вноски с настъпил падеж. Доводите във
въззивната жалба, черпени от ТР 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС във връзка с
предсрочната изискуемост и съобщаването й на длъжника, нямат връзка с обстоятелствата
по делото до степен, че са неразбираеми за настоящия съд. Ако се приеме тезата на особения
представител, подал въззивната жалба, че длъжникът е уведомен за изискуемостта с
получаване на отговора на исковата молба, следва да се приеме, че погасяването по давност
ще настъпи пет години след това уведомление, а такова тълкуване е изцяло във вреда на
въззивния жалбоподател и несъобразено със закона.
Правилно е прието от СГС, че петгодишната давност тече от настъпването на срока за
плащане на всяка вноска и само първата вноска е погасена по давност към момента на
подаване на исковата молба. Неоснователно е твърдението, че вземането за целия кредит е
погасено по давност. По въпроса за естеството на вземанията за главница по договор за
кредит и по-конкретно дали задълженията за месечни погасителни вноски представляват
периодични плащания има трайна практика на ВКС, обективирана в решение №28 от
05.04.2012 г. по гр.д. №523/2011 г. на ІІІ г. о.; решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр.д.
№795/2010 г. на ІV г. о., решение №38/26.03.2019 г. по т.д.№1157/2018 г. на ІІ т.о. и др. В
постановените по реда на чл. 290 ГПК решения ВКС приема, че уговореното между страните
връщане на предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща този
договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на
задължението на части. В решение №38/26.03.2019 г. съставът на ІІ т.о. излага аргументи, че
горното разбиране съответства изцяло и на дадените с ТР №3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на
ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични
плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД, тъй като периодичните задължения, макар да
са породени от един и същи факт, са относително самостоятелни, а периодичността е
характерна за престациите и на двете страни по договора. Като излага мотиви, че по
отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението
на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника
за връщането й е повтарящо се, както и че връщането на предоставената за ползване сума на
погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение
на длъжника на части /чл. 66 ЗЗД/, съставът на ВКС отговаря, че приложима по отношение
на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на
уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111,
б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски. При договора за
кредит срокът за погасяване на цялото задължение е предварително определен при
сключването му. Това обаче не означава, че трябва да се чака падежът на последната вноска
– в случая 05.04.2019 г. или обявяването на предсрочната изискуемост, за да се сложи
началото на давността. Институтът на погасителната давност е предвиден, за да не толерира
кредитора да бездейства, като нито води иск за вноските с вече настъпили падежи, нито
обявява на последния предсрочна изискуемост на вноските с ненастъпили падежи.
Доводите за действието на цесията са наведени в писмената защита, но доколкото биха
могли да се приемат за доводи по същество, по тях въззивният съд излага следните мотиви.
Съобщаването на договора за цесия не е елемент от фактическия му състав, тъй като
вземането преминава върху цесионера по силата на постигнатото съгласие за прехвърляне
3
на вземането. Правилото на чл.99 ал.4 от ЗЗД поставя като условие за противопоставимост
на цесията на длъжника и на трети лица осъществяването на факта на уведомяване на
длъжника от предишния кредитор. Нормата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД цели да защити длъжника
от опасността да плати неточно или да плати два пъти. Неуведомяването обаче не се
отразява на валидността на договора за цесия или на задължението на длъжника за връщане
на главницата. До съобщаването на длъжника той може валидно да изпълни на предишния
кредитор с погасителен ефект, без цесията да може да му бъде противопоставена. Съгласно
решение № 3/16.04.2014 г., по т.дело № 1711/2013 г. ВКС, ТК, първо отделение
уведомлението, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и
достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно
чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Последователно в практиката на ВКС: Решение №
148/02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о., Решение № 25/03.05.2017г. по гр.д. №
60208/2016г. на ВКС, II г.о. и др. се застъпва становище, че банката, ако не е уговорено
друго, може да избере начин за връчване на изявление за предсрочна изискуемост на
длъжника, вкл. и чрез нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е била
проведена процедура по чл.50 ЗННД вр. чл.47, ал.1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл.47
ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени. Това
принципно положение следва да се приложи и за съобщаването на длъжника за извършена
цесия, като възможността ЧСИ да връчва документи е в рамките на законовите му
правомощия. „Мелон България“ ЕАД е упълномощено от цедента -„Юробанк България“ АД
с нотариално заверено пълномощно peг, № 4239 от 04.12.2018 г. на нотариус Ваня
Карасанова-Тончева с peг. № 444 да уведоми длъжника. Възможността длъжникът да бъде
уведомен от цесионера по цедирано вземане е утвърдена в трайната съдебна практика
(Решение №123/24.06.2009 г. по т.д. 12/2009 г на ВКС, II т.о.). Ето защо, с оглед
изложеното и на основание чл.47, ал.5 от ГПК във връзка с чл.47, ал.1 от ГПК
уведомлението за цесия се счита връчено. С депозирането на искова молбата е представено
пълномощно, с което „Юробанк България“ АД упълномощава „Мелон България“ ЕАД да
извършва всички действия по процесното вземане от нейно име. Ето защо, уведомлението
от ЧСИ, връчено, както беше изяснено по реда на чл. 47, ал. 1-5 от ГПК, както и исковата
молба, в която е описана цесията и са приложени документите за нея, представляват валидно
уведомление за прехвърлянето на вземането.
Неоснователно е възражението, че в списъка с прехвърлени вземания не са посочени
физическите лица – съдлъжници, а само дружеството-кредитополучател. Вземането е
преминало в патримониума на ищеца заедно с всички обезпечения и други принадлежности,
като освен по силата на закона това следва и от текста на чл. 3 от договора за прехвърляне
на вземания, съгласно който цедентът прехвърля всички свои вземания, включително
всички обезпечения, акцесорни претенции, допълнителни права и права по гаранции.
По повод довода в писмената защита на особения представител, че погасителният план към
Анекс 4, не е подписан от длъжниците-физически лица, съдът излага следните мотиви.
Погасителният план към анекса на договора за банков кредит е само за улеснение на
страните, а не е условие за валидност на анекса поради липсата на качеството потребител на
управителите на търговското дружество-кредитополучател. Наред с това, в анекса са ясно и
недвусмислено посочени сумите, които се дължат на банката: просрочена главница и лихва,
такси, комисионни и други разноски – чл. 2 т. 1, 2 и 3. Предвиден е 12-месечен срок на
облекчено погасяване, лихвата през този период (чл. 3), лихвата след този период (чл. 4). На
следващо място, срокът за плащане на вноските е определен още в основния договор – 120
месеца. Ето защо, доводът за нищожност на анекса е неоснователен.
По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора Р. Х. З. следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата
разноски в размер на 450 лева, представляващи платен депозит за неговия особен
представител, както и 150 лева за юрисконсултско възнаграждение.
Предвид горното, съдът
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № 260078 от 06.012022 г. по гр.д. 4742/2019 г. на Софийски
градски съд, ГО, 4 състав
ОСЪЖДА Р. Х. З. на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на “Мелон България” АД
разноски за въззивната инстанция в размер на 450 лева, представляващи платен депозит за
особен представител и 150 лева за юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните пред
ВКС по реда и предпоставките на чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5