Р Е
Ш Е Н
И Е № 907
07.12.2018г., гр. Хасково
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Хасковският
административен съд, в открито съдебно заседание на шести ноември две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРЕМЕНА КОСТОВА-ГРОЗЕВА
при секретаря Ангелина Латунова,
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Костова-Грозева
адм.дело №743 по описа на съда за
2018г.
Производството е по реда
на чл.145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.
405 и чл. 404, ал.1, т.1 от Кодекса на труда КТ).
Образувано е по жалба на „Дейзи
Нова“ЕООД, гр.Д., против принудителна административна мярка (ПАМ),
представляваща задължително предписание обективирано в точка 1 от Протокол за
извършена проверка (ПИП) изх.№ПР1819891/05.07/2018г., издаден от Дирекция
„Инспекция по труда“ – Хасково.
В жалбата се твърди, че
предписанието противоречи на материалните разпоредби и е постановено при съществени
нарушения на административно-производствените правила. Същото се счита за
необосновано, неточно и неправилно, постановено при неизяснена фактическа
обстановка и при липса на преценка на относимите и релевантни доказателства.
Сочи се, че към дата на извършване на проверката, трудовото правоотношение с
работника било прекратено и не били налице предпоставките за издаване на
задължително предписание. Освен това в констативната част на протокола за
извършена проверка /ПИП/ не било изтъкнато, че проверката била започната по
жалба на Д.Г., а съдържанието на жалбата останало недостъпно за дружеството.
На следващо място се
счита, че органът не обсъдил всички относими обстоятелства. В тази връзка се
сочи, че не било отчетено първоначалното начисляване на обезщетение в размер на
116,49 лв. по чл.224, ал.1 от КТ, което в последствие било намалено на 29,13
лева. Описва се фактическа обстановка, с която
се пояснява, че в случая имало две разчетно-платежни водомости за обезщетение
по чл.224, ал.1 от КТ, касаещи две различни суми за обезщетение, като причина
за това бил фактът, че непосредствено след подаване на молбата за напускане Д.Г.
излязъл в отпуск поради временна неработоспособност за целия срок на отправеното
му предизвестие. Първоначално на лицето било начислено обезщетение за 8 работни
дни платен годишен отпуск, същото отсъствало от работа четири работни дни,
които не били отразени като самоотлъчка, в последствие работодателят със
заповед разпоредил дните на отсъствие да му бъдат признати за платен годишен
отпуск, в следствие на което счетоводителят коригирал размера на обезщетението
за неизползвания годишния платен отпуск на 116.49 лв. Отпускът бил преизчислен
чрез счетоводната програма към дата на последния работен ден на лицето – датата
на която то започвало отпуск поради временна неработоспособност. Резултатът от
това бил, че дружеството дължало обезщетение за 3 работни дни. В жалбата се
сочи още, че за периода от 01.01.2018г. до 27.04.2018г. на работника се полагали
7 дни платен годишен отпуск, като след приспадане на 4 от тях за дните на
отсъствие от работа на работника, оставали три на стойност 87,36 лв., която
сума била изплатена на напусналия служител. Счита се, че не следва да се
изплаща обезщетение на работника за 4-те дни на неизползвания платен годишен
отпуск, поради отсъствието му от работа, като се сочи, че отпускът се полага за
време, през което работникът действително е предоставил труда си. Излагат се
съображения за липса на основания за начисляване на обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск, при положение, че работникът бил в продължителен отпуск
за временна неработоспособност, за периода от 27.04.2018г. до 23.05.2018г.,
като се твърди, че при изчисляването на обезщетението за неизползван платен
годишен отпуск по чл.224, ал.1 от КТ не следва да се отчита периодът на
продължителен отпуск по болест, в който бил работникът, започнал след подаване
на молба за напускане от негова страна.
На следващо място,
конкретно се посочва, че нарушение на административно-производствените правила
представлявало това, че при издаване на предписанието контролните органи се позовали
на заповед, която в последствие била изменена от работодателя, но не били
обсъдили кое налагало изменението ѝ. В предписанието не било обсъдено и защо
обезщетението за неизползван платен годишен отпуск трябвало да бъде в размер на
четири работни дни, а не три. Счита се също, че предписанието е нищожно, поради
неяснота относно това, което се иска от работодател в случая и поради това, че
искането не било отправено към счетоводителя на дружеството, който бил на
трудов договор. Сочи се, че времето, което се признава за трудов стаж не
съответства на времето на реално положен труд, като се счита, че макар и да се
признава за трудов стаж, през времето на отпуск по болест работникът не
изразходва физически и ментални усилия, което да дава основание да му се следва
платен годишен отпуск. Навеждат се доводи за неправилно прилагане на относимата към случая правна норма. За
незаконосъобразно се счита определянето на дружеството като адресат на
предписанието, такъв следвало да бъде назначеният на трудов договор
счетоводител, в чиято изключителна компетентност било начисляването и изчисляването на суми във връзка с начисляване
и изчисляване на възнаграждения и обезщетения по трудово правоотношение.
Твърди се и нарушение на
чл.5, ал.2, т.4 от АПК, поради липса на фактически и правни основания за
издаване на предписанието, така също и нарушение на чл.59, ал.2, т.5 от АПК,
поради неясно и неточно определяне на
задължения, начина и срока за изпълнение на предписанието. Нарушен били чл.34
от АПК, тъй като дружеството не бил запознато с жалбата, с която било започнато
производството и лишено от възможността да разбере дали действията на органа
били в съответствие със заявеното в жалбата или излизали извън обхвата ѝ.
Твърди се също и нарушение на чл.35 и чл.36 от АПК. Нарушен бил и принципът на
чл.9, ал.2 от АПК. Нарушения имало и на чл.61, ал.1 от АПК, тъй като не бил спазен
тридневния срок за съобщаване на предписанието. В случая не било взето предвид
и съществуването на имуществен спор по ограничена имуществена отговорност по
чл.20 от КТ.
По изложените съображения
се иска прогласяване на нищожност на оспорената ПАМ – задължително предписание,
обективирано в протокол. Претендират се разноски. В случай на отхвърляне на
жалбата се прави искане за присъждане на разноски за ответника в минимален
размер.
В допълнително представени
писмени бележки се твърди нищожност на предписанието поради издаване на същото
от некомпетентен орган. Твърди се и грубо нарушение на административната
процедура от страна на административния орган. Нарушен бил и чл.42 от Хартата
на основните права на ЕС. Административно-процесуално нарушение представлявало
и обединяването на две проверки в една. Излагат се допълнителни съображения по
същество на спора.
Ответникът, Дирекция „Инспекция
по труда“ - Хасково, чрез пълномощник, оспорва жалбата, счита същата за
неоснователна. Подробни съображения излага в писмени бележки, в които навежда
доводи за законосъобразност на издаденото предписание.
Административен съд –
Хасково, като прецени доказателствата по делото, приема за установено от
фактическа страна следното:
Оспорената пред съда мярка,
задължително предписание обективирано в точка 1 от Протокол за извършена
проверка изх.№ПР1819891/05.07.2018г., била издадена от служители на Дирекция
„Инспекция по труда“ – Хасково, във връзка с извършена проверка по документи в
периода от 08.06.2018г. до 26.06.2018г. на „Дейзи Нова“ ЕООД. При проверката,
контролните органи констатирали, че за месец май 2018г., работодателят „Дейзи
Нова“ ЕООД начислил на Д. А. Г.обезщетение по КТ в размер на 87.36 лв., вместо
определеното със Заповед №10А/08.06.2018г. обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ в
размер на 116.49 лв., което било извършено в нарушение на чл.224, ал.1, във
връзка с чл.128, т.1 от КТ. Предвид констатираното, длъжностните лица, на
основание чл.404, ал.1, т.1 от КТ предписали на дружеството да начисли на Д. А.
Г.сумата от 29.13 лв., представляващи
разликата между определеното от работодателя със Заповед №10А/08.06.2018г. обезщетение за 4 дни
неизползван платен годишен отпуск за 2018г. – 116.49 лв. и начисленото
обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ в разпечатно-платежната ведомост за месец май
2018г., и размера на 87.36 лв. За изпълнение на предписанието, длъжностните
лица определили срок до 25.07.2018г.
Видно от молба от
15.08.2016г., Д. А. Г.заявил желание да бъде назначен на длъжност „опаковач“ в
„Дейзи Нова“ ЕООД. На 16.05.2016г. Георгиев бил назначен на желаната длъжност,
на основание чл.67, ал.1, т.1, във връзка с чл.70 от КТ с Трудов договор
№11-2016/16.08.2016г., с място на работа - производителен цех с.Д., общ. Д.,
местност Мерите, с 6 месеца срок на изпитване, на пълно работно време – 8 часа,
с основно месечно възнаграждение 420 лева, с право на отпуск по чл.155 от КТ -
20 дни и срок на предизвестието при прекратяване на трудовия договор – 30 дни.
Към трудовия договор били издавани и подписвани допълнителни споразумения,
поради повишаване на възнаграждението на Д.Г..
На 23.04.2018г. Д. А. Г.подал
молба за освобождаване от работа вх.№3/23.04.2018г. (л.73), считано от
23.04.2017г. Върху молбата, с резолюция управителят на „Дейзи Нова“ ЕООД разпоредил
работникът да се освободи след изтичане срока на предизвестието. На 24.04.2018г.
Д.Г. подал молба за ползване на платен годишен отпуск - 6 дни за 2018г.,
считано от 27.04 до 07.05.2018г. Върху молбата, с резолюция управителят на
„Дейзи Нова“ ЕООД разпоредил „Не, да се изплати обезщетение към дата на
прекратяване на трудовия договор – 24.04.2018г.“
Видно от преписката, на Д.Г.
бил издаден Болничен лист за временна неработоспособност №Е20180699099,
съгласно който лицето било в отпуск по болест от 27.04.2018г. до 29.05.2018г.
Междувременно със Заповед №9/25.05.2018г., на основание чл.326, ал.1 от КТ
работодателят „Дейзи Нова“ ЕООД прекратил трудовото правоотношение с Д. А.Г.,
като разпоредил да основание чл.224, ал.1 от КТ, за неизползван платен годишен
отпуск от 8 дни на работника да се изплати обезщетение в размер на 232.97 лева.
Издадената заповед била изменена със Заповед №10А/08.06.2018г., в която било
посочено, че поради липса на входирана в деловодството на фирмата молба за
ползване на платен годишен отпуск от страна на работника Д.Г. за дните 19, 20,
25 и 26 април 2018г. да се приемело, че лицето било в платен годишен отпуск
през тези дни. Предвид съображенията в заповедта, работодателят разпоредил, на
основание чл.224, ал.1 от КТ на Д. А.Г., към дата на прекратяване на трудовия
му договор, вместо парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от
8 работни дни в размер на 232.97 лв. да бъдело начислено и изплатено в
законовите срокове обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на
116.49 лв. От разчетно-платежна ведомост на „Дейзи Нова“ ЕООД за месец май
2018г. се вижда, че на Д. А. Г.било начислено обезщетение по КТ в размер на
87.36 лева.
По делото се представят
доказателства, свързани с издаването на ПИП, сред които и доказателства за
инспекторите, изготвили и подписали процесния протокол, относно правата им да
налагат принудителни административни мерки в качеството им на контролни органи
по смисъла на КТ.
При така установеното от
фактическа страна, от правна съдът намира следното:
Жалбата е процесуално
допустима, като подадена в преклузивния срок за обжалване на годен за оспорване
административен акт и от активно легитимираната страна, за която е налице
правен интерес от търсената защита, пред местно компетентния административен
съд. Не се установяват други обстоятелства по см. на чл.159 от АПК за
недопустимост на оспорването.
По същество на спора,
съдът, като прецени доказателствения материал по делото, валидността и
законосъобразността на обжалвания административен акт на всички основания,
визирани в разпоредбата на чл.146 от АПК, счита жалбата за основателна.
Жаленото предписание е издадено на основание чл. 404, ал.1, т.1 от КТ, във връзка с проверка относно спазване на трудовото законодателство, извършена по документи в дир.“ИТ“Хасково на 26.06.2018г., при която от контролните органи е констатирано нарушение на
чл.224, ал.1 от КТ, като за констатацията е издаден в писмен вид протокол за
извършена проверка /ПИП/ от 05.07.2018г., с който на жалбоподателя е издадено
съотв. по съдържание предписание. Съгласно констативната част на протокола, оспорващият, в качеството си на работодател извършил
нарушение на трудовото законодателство, тъй като не начислил пълния размер на
дължимо се на основание чл.224, ал.1 от КТ обезщетение за неползван годишен
отпуск по чл.128, ал.1 от КТ на работника Д. А.Г.. Начисленият размер на
обезщетението бил 87,36 лв., а определеният такъв, съгласно Заповед № 10а от
08.06.2018г., бил в размер на 116,49лв., поради което работодателят дължал
начисляване на сумата от 29.13 лева до
пълния размер на дължимото се обезщетение.
Съдът не споделя доводите на пълномощник адв. Г.,
че процесният акт е нищожен. Нито един от тези доводи не съставлява основание
за извеждане на такъв извод от съда. Напротив обективираното в ПИП предписание
е напълно валидно, доколкото пред съда се доказва, че то е издадени
от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма. Съгласно чл.399 от КТ, контролът по
спазването на трудовото законодателство във всички отрасли и дейности се
осъществява от Изпълнителната агенция "Главна инспекция по труда",
чието териториално звено е Дирекция "Инспекция по труда" - Хасково. С чл.
404, ал. 1, т. 1 от КТ се предвижда, при изпълнение на
служебните си задължения контролните органи на Инспекцията по труда да дават предписания, като
вид принудителна административна мярка за отстраняване на нарушения на
трудовото законодателство. Няма спор, а и се доказва, че проверката е извършена, а актът е издаден от служител на дир. „ИТ“
Хасково, който има качеството на контролен орган и съотв. разполага с
правомощието по чл.404, ал.1, т.1 от КТ.
Също за неоснователно
съдът намира възражението, че даденото по реда на чл.404, ал.1, т.1 от КТ предписание
е нищожно, като отправено към ненадлежна страна. Това не е основателно, защото
няма спор относно обстоятелството, че задължението по чл.224, ал.1 от КТ е
относимо само и единствено към работодателя, т.е. лицето, в чиято полза се
престира труда и съотв. неговото неизпълнение от страна на работодателя, а тук това несъмнено е именно дружеството-
жалбоподател, ще се явява нарушение на трудовото законодателство по см. на
закона, по отношение на което може да се упражни правомощието по т.1 от текста
от страна на контролния орган.
Не се споделят доводите за
допуснати съществени процесуални нарушения. Неоснователно се твърди, че към
дата на издаване на предписанието не са налице предпоставките на чл.404, ал.1,
т.1 от КТ, с довода, че към този момент Д.А.няма качеството на работник на
дружеството – жалбоподател. Такова условие в нормата не се поставя, а фактът на
извършено нарушение на трудовото законодателство може да бъде установен, дори и
след прекратяване на една трудово-правна връзка, ако се установи, че то е
допуснато по време на нейното съществуване, съотв. е във връзка с нейното
прекратяване, както де факто е и в този случай.
Главният спор по делото в крайна
сметка се ограничава до правилността на издаденото предписание от контролния
орган дружеството, в качеството му на работодател да начисли сумата от 29,13
лв., явяваща се разликата до пълния дължим размер на обезщетението по чл.224,
ал.1 от КТ, определена със Заповед №10а от 08.06.2018г.
Съдът намира за безспорно, че Д.А.е
бил работник в дружеството жалбоподател от 17.08.2016г. и този договор е
прекратен, поради подадена молба за това от работника по реда на чл.326 от КТ с
едномесечно предизвестие. Съдът приема, че моментът на прекратяване на този
трудов договор е края на м. май 2018г., като за този период на действие на трудовия договор
работникът А. е имал право на платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни
/вж. трудовия договор/ за 2018г., който поради неползване на дни от същия и съразмерно
на установеното в чл.224, ал.1 от КТ, към дата на прекратяване на
правоотношението, е имал право на обезщетение за осем дни неползван годишен отпуск. Това е
така, защото трудово правната връзка между страните по нея през 2018г. продължава
пет месеца. Двадесет дни разделени на 12 месаца и умножени по пет месеца, дават
неизползван годишен отпуск от 8,333 в
период, т.е. осем дни неизползван годишен отпуск. Тези дни обаче са редуцирани
от работодателя на четири, тъй като за предходни отсъствие на работника /дните
19, 20, 25 и 26.04/, за които той не е представил оправдателни документи, са
били признати като дни в платен годишен отпуск и съотв. със Заповед №10а от
08.06.2018г. е определено начисляване на обезщетение по чл.224 от КТ само за
четири дни неползван отпуск, което като размер е изчислено на 116,49лв. по реда
на чл.177 от КТ. Видно от даденото предписание, този размер на дните не е
спорен, нито е възприет от органа за неправилно определен, т.е. контролният
орган същи приема, че се дължи обезвреда за четири дни неползван платен годишен
отпуск. Това се вижда и от самото фактическо изложение в даденото задължително
предписание.
Спорен е въпросът, определеният размер
на обезщетение по реда на чл.224 от КТ за
четири дни неизползван платен годишен отпуск за 2018г. в размер на 116,49 лв. на работника Д.А., начислен ли е от
работодателя му / настоящ оспорващ/ в платежно-разчетната ведомост за м. май. В
крайна сметка до това се свежда и съдържанието на оспорваното властническо волеизявление
– да се начисли от работодателя
„Дейзи Нова“ЕООД на работника Д.А.разликата
от 29,13лв. до пълния размер на дължимото се на работника обезщетения по
чл.224 КТ, определено в размер на 116,49лв. за неползван годишен отпуск в
размер на четири дни. Т.е. органът, чрез данните пред него възприема, че
работодателят към релевантния момент правилно определя, че на Д.А.се дължи
обезвреда за четири дни неплатен годишен отпуск за 2018г., правилно възприема,
че неговият размер е 116,49лв., но приема, че този размер не е начислен изцяло в
разчетно-платежната ведомост за заплатите за м. май, тъй като работодателят е
начислил само 87.36лв., като размер на обезщетението по чл.224 от КТ.
Съдът не може да контролира друго
освен това, което се обективира като факти в процесния административен акт, а
същият претендира единствено и само, че в нарушение на трудовото
законодателство, дружеството жалбоподател, като работодател на Д.А.не му е начислил пълния размер на дължимото се
обезщетение за неизползван от работника платен годишен отпуск в размер на
116,49лв.
Няма спор, че именно със заповед №10а
от 08.06.2018г. на Д.А.от страна на настоящия оспорващ е определено за
начисляване размер на обезщетение по чл.224 именно 116,49 лв. По делото се
представят различни по съдържание платежно разчетни ведомости за м. май 2018г.
по партида на работника А., като и двата документа се представят в надлежно
заверено копие. От едното доказателство се установява, начислен размер на
обезщетение по КТ от 87,36лв. /л.27/, докато от другото доказателство на л.42,
се установява начислен размер на обезщетение по КТ в размера на 116,49лв. Съдът
приема, че следва да кредитира доказателството на л.42 от делото, доколкото
същото освен, че се представя в надлежно заверен вид, съдържа подпис на съотв.
длъжностни лица при работодателя и най-вече не е оспорено като съдържание. От
своя страна доказателството на л.27 не съдържа никакви подписи на длъжностни
лица при работодателя.
При това положение пред съда оспорващият
доказва, че видно от платежно – разчетната ведомост на работника Д.А.за м.май
2018г. е начислил обезщетение по КТ
в размер на 116.49лв., което прави необоснован изводът на органа, че това не е
извършено, а от там се явява и неправилен крайният извод на органа, че са
налице предпоставките на КТ да се издаде акт по чл.404, ал.1, т.1 от КТ с
процесното съдържание, при условие, че към датата на акта въпросното
„нарушение“, така както се формулира в предписанието, не е налице. Предписания
по реда на чл.404, ал.1 от КТ са законосъобразни, само ако се докаже че има допуснато
нарушение на трудовото законодателство, а такова тук не се установява да е
допуснато, нито да е налице към датата на процесния акт.
Що се отнася до претенцията на
оспорващият, че дължимото обезщетение по чл.224 от КТ следва да е само за три
дни и поради това то не следва да доначислява въпросната сума от 29,13лв.,
съдът приема, че този довод е неотносим, защото такива, каквито навежда в
писмените си бележки адв. Г., не се въздигат като факти в процесния акт и
поради това не следва да се обсъджат в това производство. Съдът обаче все пак приема
тези доводи за изцяло неоснователни, защото в периода на течене на срока на
предизвестието, не е незаконно работникът да ползва друг вид отпуск, като в
този случай той е ползвал такъв и това е отпуск поради временна
неработоспособност, който е надлежно удостоверен с болничен лист, за който няма
данни да е отменен по надлежен ред. Съотв. на данните в този б.л. на А. са
определени 33 дни временна неработоспособност, който срок е бил до 29.05.2018г.
/работен ден/ и съотв. при липса на данни за продължаване на срока на
временната неработоспособност, едва към 30.05.2018г. работодателят може да
счита, че е прекратен трудовият договор с този работник, доколкото на осн.
чл.352, ал.1, т.2 от КТ, този период се признава за трудов стаж, вкл. и по см.
на чл.224, ал.1 от КТ. Това означава, че трудовият стаж на А. за 2018г. при
оспорващия е 5 месеца през 2018г., за който период нему се следват осем дни
платен годишен отпуск /съразмерно/, от които 4 дни използвани, т.е. остатък за
обезвреда – четири дни, за колкото в крайна сметка е и издадената заповед № 10а
от 08.06.2018г. и за което се представя неоспорено доказателство, че е
начислено съотв. по размер обезщетение във ведомостта за м. май 2018г.
При този изход на делото основателна е
и направената с жалбата претенция за разноските по делото, които съдът приема
за доказани в размер на 550лв., 50 лв.
за ДТ и 500лв. заплатено в брой възнаграждение за адв. Г./л.34/.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по жалба на „Дейзи Нова“ЕООД, гр. Д. задължително предписание обективирано
като т.1 в протокол за извършена проверка, №ПР1819891/05.07.2018г., на
Дирекция "Инспекция по труда", гр.Хасково.
ОСЪЖДА Дирекция "Инспекция по труда"- Хасково да заплати
на„Дейзи Нова“ЕООД, гр. Д. с ЕИК 1260***** разноски по делото в
размер на 550 /петстотин и петдесет/ лв.
Решението подлежи на
обжалване пред Върховния административен съд в 14 - дневен срок от съобщаването
му.
СЪДИЯ: