О П
Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр.София, 18.12.2020г.
АПЕЛАТИВЕН СПЕЦИАЛИЗИРАН НАКАЗАТЕЛЕН СЪД, IV – ти състав, в закрито заседание на осемнадесети
декември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕНЕЛИН ИВАНОВ
АДЕЛИНА ИВАНОВА
Като разгледа докладваното от съдия Ад.Иванова внчд № 604/20г.
по описа на АСНС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.345 вр.чл.270 ал.4 НПК.
Предмет на въззивна проверка е определение от 07.12.2020г.,
постановено по НОХД № 4015/19г. по описа на СпНС, 4-ти състав, с което
определение по реда на чл.270 ал.1 и ал.2 НПК е оставена без уважение молбата
на подс.М.С.С. за изменение на търпяната от него МНО „Задържане под стража“ в
по-лека такава.
Срещу определението е постъпила частна въззивна жалба
от адв.А. П., защитник на подс.М.С. с отправено искане за отмяна на
постановеното определение и изменение на търпяната МНО в по-лека, като дори е
конкретизирана исканата от защитата МНО, а именно „Домашен арест“ с приложение
на законово регламентирания способ по чл.62 ал.6 НПК за контрол при спазване на
ограниченията, съпътстващи този вид МНО, в частност посредством електронно
наблюдение по реда на чл.262 – чл.275 ЗИНЗС. В депозираната жалба се акцентира на
липсата на обективност, аргументираност и пълнота на атакувания съдебен акт, като
се твърди, че СпНС базира своите изводи на частично преценени факти и на
логически необосновани заключения, което в практически план, според защитата,
води до игнориране правото на задържаното подсъдимо лице да узнае въз основа на
какви уличаващи го доказателства се базира преценката на съда.Релевират се и
допълнителни доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното определение изразяващи
се в наличие на необременено съдебно минало от страна на подсъдимия, наличие на
постоянен адрес на територията на страната, семейна обвързаност, възникнали за
подсъдимия в условията на арест редица здравословни проблеми и изключително
дългия времеви период на изтърпяване на МНО „Задържане под стража“, който срок
се преценява от защитата за неразумен такъв, като всички тези обстоятелства в
своята съвкупност изключват опасността от укриване и опасността от извършване
на престъпление.С подадената жалба се представят и писмени доказателства, а
именно Становище № 1/27.02.20г. и Становище № 5/ 27.10.20г., и двете изготвени
от Медицинска Комисия по чл.138 ЗИНЗС, които обаче доказателства не се явяват
нови такива, тъй като са своевременно представени и съответно приобщени към
доказателствената маса по делото.
От адв.П. е подадено и допълнение към частната
въззивна жалба, в което се излагат аргументи за очаквана трета вълна на
заразяване с вирус COVID-19, като приетите в
страната епидемични мерки и наложената забрана за събиране на голям брой лица
на едно място водят до „поставяне под въпрос“ на ритмичния цикъл на провеждане
на откритите съдебни заседания по делото.
Съдът, след като се запозна с изложените в частната
жалба доводи и след като прецени събраните по делото доказателства, намира за
установено следното:
Частната жалба е процесуално допустима, като подадена
от активно легитимирано лице с изявен правен интерес, в срока по чл.342 ал.1 НПК и срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол.Разгледана по същество,
същата се явява неоснователна.
На първо място от фактическа страна се отбелязва, че
наказателното производство се намира в своята съдебна фаза – на 23.10.19г. в
СпНС е внесен ОА срещу няколко подсъдими лица, включая и подс.М.С., на когото е
повдигнато обвинение за престъпления по чл.321 ал.6 НК, по чл. 248а ал.5 вр.
ал.2 вр. чл.20 ал.3 и ал.4 вр. ал.1 вр. чл.26 ал.1 вр. ал.3 НК, по чл.248а ал.2
вр. чл.20 ал.3 и ал.4 вр. ал.1 вр. чл.26 ал.1 НК, по чл.248а ал.2 НК и по
чл.248а ал.5 вр. ал.2 вр. чл.26 ал.1 вр. ал.3 НК, три от които престъпления
представляват тежки такива по см. на чл.93 т.7 НК и за които законодателят е
предвидил наказание ЛСВ, а това обстоятелство от своя страна запълва т.нар.
формален критерии съгл. нормата на чл.63 ал.1 НПК, предопределящ вземането,
респ. продължаване изтърпяването на най-тежката по българското законодателство
МНО.
От фактическа страна съдът отбелязва и обстоятелството
на отпочване на съдебното следствие по делото, като по настоящем са разпитани
една значителна част от многобройните, включени в списъка по чл.246 ал.4 НПК
лица.
Въззивната инстанция намира за правилен и
законосъобразен акта на първостепенния съд, с който е оставено без уважение
молбата на подс. М. С. за изменение на търпяната от него МНО, като изложените в
тази насока мотиви са ясни и недвусмислени, макар и изключително лаконични.
Правилно е посочено в мотивната част на обжалваното
определение, че съгл. нормата на чл.270 ал.1 НПК решаващият съдебен орган е
задължен да вземе становище касателно наличието или липсата на обосновано
предположение за извършено престъпление, като в тази насока СпНС е формирал
извод, че същото не е разколебано към настоящия момент.Т.е. в атакувания
съдебен акт присъства извод на първоинстанционния съд касателно изискуемата по
чл.63 ал.1 НПК материално-правна предпоставка, макар и този извод да не е
подкрепен с доказателствен анализ.За прецизност на настоящото изложение
въззивният съд намира за нужно да посочи, че независимо от правилността на
горния краен извод, то първостепенният съд търпи критика за изключително
пестеливия подход на мотивационно изложение – да, действително решаващият
съдебен орган в изпълнение на изискването за запазване на обективност и
безпристрастност не дължи детайлен и обстоен доказателствен коментар на
приобщените доказателствени източници и наведеното в тази насока защитно
възражение се явява неправилно, но въпреки това съдът е длъжен при изграждане
на извода за наличие на разумно подозрение по см. на чл.63 ал.1 НПК да бъде
максимално конкретен и прецизен в контекста на вменени на подсъдимия няколко
отделни престъпления.В тази връзка настоящият въззивен съдебен състав
подчертава, че съобразно доказателствената съвкупност се заключава за наличие
на евентуална съпричастност на подс.М.С. във всяко едно от процесните
престъпления.При извършена самостоятелна проверка и анализ на приобщените
доказателствени източници в контекста на дължимата преценка за наличие на
разумно подозрение за авторство на инкриминираните деяния АСНС подчертава, че
съобрази както всички доказателства, събрани на ДП и инкорпорирани в
приложените гласни и писмени доказателства и в писмените доказателствени
средства, така и тези, съдържащи се в показанията на свидетелите, разпитани в
хода на отпочнатото съдебно следствие.Съобразно доказателствената информация,
настоящият състав на въззивния съд изцяло се солидализира с първостепенния
такъв за наличие на обоснованост на предположението по см. на чл.63 ал.1 НПК и
то за всяко едно от престъпните деяния, претендирани от държавното обвинение
спрямо подс.М.С..
В проверяваното определение липсват доводи относно
визираната в чл.63 ал.1 НПК опасност от укриване, но тази непълнота не се
оценява за самостоятелно основание за отмяна на същото.Съобразявайки всички
налични по делото данни, въззивният съд приема, че липсва риск от укриване –
касае се за подсъдимо лице, което е български гражданин с постоянна адресна
регистрация на територията на страната, семейна обвързаност, трудова
ангажираност и изградена социална среда, като в допълнение се отбелязва и
липсата на данни по делото за обективирано намерение и желание за избягване от
наказателно преследване и укриване.
Наличието обаче на опасност от извършване на
престъпление от страна на подсъдимия-частен жалбоподател правилно е
констатирана от първостепенния съд, като същата преимуществено е изведена от
значителния брой неразпитани по настоящем свидетели, на които би могло да се
въздейства.В подадената частна жалба защитата не излага никакви възражения досежно
този довод, но според въззивния съд, същият не е лишен от реалност и логичност,
като в тази насока следва да се вземе предвид факта, че част от свидетелите, а
и голяма част от подсъдимите лица са във връзка (служебно-йерархическа или
родствена) и в зависимост от подс.М.С., а това е фактор, обективно
благоприятстващ практическата реализация на евентуалното неправомерно
въздействие върху показанията и обясненията на горните лица.В подкрепа на
горния извод АСНС отчита и събраните по делото доказателства относно цялостното
обективирано поведение от страна на подсъдимия в хода на образуваното
наказателно производство.Тук се отчитат събраните по делото гласни
доказателства относно притежанието и укриването на мобилен телефон от подс.С. в
болничната му стая, като от приобщените към доказателствената съвкупност ВДС се
извежда и фактът на реалното ползване на този мобилен телефон, който по принцип
представлява вещ, чието притежание на територията на ареста и затвора е
забранено.Настоящият съдебен състав при запознаване с доказателствения
материал, в частност с ВДС установява и два факта, значими и съотносими при
преценката за наличие на риск от извършване на престъпление – на първо място се
има се предвид създадената организация по създаване на привидни неистински
основания, възпрепятстващи провеждането на разпит на определени свидетели преди
изтичане на максималния 8-месечен срок на досъдебно задържане на настоящия
жалбоподател по друго ДП и на второ място се отчита реализираната деятелност по
правени опити за манипулиране на доказателства посредством последващо съставяне
на частни документи с цел представянето им по наказателното производство. В
допълнение касателно опасността от извършване на престъпление се отчита и
конкретиката по настоящото дело, а именно многобройността, спецификата и
тежестта на процесните престъпления, част от които се ползват с
характеристиките по чл.93 т.7 НК и с висока обществена опасност, презумпивно
предопределена от визираното в закона наказание. Правилен е и изводът на СпНС, че
белезите на конкретната престъпна деятелност рефлектират и значително завишават
и личната опасност на дееца.
Атакувайки
постановеното от СпНС определение и в контекстта на риска от извършване на
престъпление, защитата в депозираната частна въззивна жалба акцентира върху
продължителността на срока на изтърпяване на МНО „Задържане под стража“, който
срок поради това, се явява неразумен такъв и по същество придава характер на
наказание на оспорваната мярка за процесуална принуда.В тази връзка следва да
се подчертае, че действително подс.М.С. търпи най-тежката по българското
законодателство МНО за един продължителен времеви период, но този период не
надхвърля 2 години и 3 месеца, както твърди защитата в процесната частна жалба
– на подсъдимия е взета МНО „Задържане под стража“ на 07.05.2019г. по ч.н.д.№
1755/19г. по описа на СпНС, респ. изминал е срок от около 1 година и 7 месеца и
в този времеви период не се включва времето на досъдебно задържане по други
наказателни производства.Този период не се преценява за неразумен от настоящия
състав на въззивния съд.Тук следва да се посочи, че дори самият законодател е
възприел един диференциран подход при определяне срока на изтърпяване на МНО
„Задържане под стража“, разграничавайки досъдебната и съдебна фаза на развитие
на наказателното производство и приемайки, че в рамките на съдебното
производство липсва законово предвидено времево ограничение за изтърпяване на
МНО.
От страна на защитата се възразява относно преценката
на СпНС за разумност на срока на изтърпяване на МНО и относно формираното
становище за невъзможност за преодоляване на риска от извършване на
престъпление с по-лека мярка.В отговор на това възражение въззивният съд на
първо място подчертава, че интензитетът и реалността на визираната в чл.63 ал.1 НПК опасност от извършване на престъпление се явяват водещи за формиране на
извод за разумност на срока на изтърпяване на МНО „Задържане под стража“.Действително
в националното законодателство липсва легална дефиниция на горното понятие и
законово посочени критерии за разумност на срока, поради което следва да се
отчете практиката на ЕСПЧ и заложените в нея параметри, а именно тежест на
престъплението, фактическа и правна сложност на делото, многобройност на
извършените и съответно предстоящи за извършване ПСД и събрани доказателства, подкрепящи
обвинителната теза.В контекста на горното и в допълнение на вече изложените по-горе
доводи АСНС подчертава факта, че образуваното против подс.М.С. наказателно
производство действително се ползва с фактическа и правна сложност (касае се за
много на брой подсъдими лица и за повдигнато обвинение за много на брой престъпления),
по настоящем все още предстои в хода на съдебното следствие събирането на една
значителна част от ангажираните от държавното обвинение доказателства, като
следва да се създадат предпоставки за тяхното обективно представяне и
преграждане на всички опити за манипулирането им.Значими за процесния спор се
явяват и конкретните данни по делото, свързани с начина и механизма на
реализиране на престъпленията, за които съдът приема наличие на обоснованост на
престъплението – касае се за престъпления с различен обект на престъпно
посегателство, за продължителен срок на извършване на евентуалната престъпна
деятелност, за вложени усилия по предварителното планиране на същата, а
съобразно самите обвинения, и за настъпили вреди в значителен размер.
Именно всички гореизложени данни мотивират настоящия въззивен
съдебен състав да приеме за налична опасността по чл.63 ал.1 НПК от извършване
на престъпление, която опасност все още не е отпаднала дори и на плоскостта на
изтеклия продължителен срок на изтърпяване на МНО „Задържане под стража“, който
се приема за разумен такъв.
Основното изложено в частната въззивна жалба възражение
на защитата за незаконосъобразност на атакуваното определение на СпНС е
свързано с влошеното здравословното състояние на подсъдимото лице.В тази връзка
в депозираната жалба на първо място се отправя упрек към първоинстанционния съд
за липса на назначена СМЕ, като само и единствено съответните вещи лица
(специалисти) могат да преценят съвместимостта на здравословното състояние на
лицето с условията на арест.Тук следва да се посочи, че в хода на
производството по чл.270 НПК защитата въобще не е отправила искане за
назначаване на СМЕ, а едва по същество на процесния спор, твърдейки факта на прогресивно
влошаване на здравословното състояние на подс.М.С. дори и в условията на
СБАЛЛС, изразява констатацията си за липса на изготвена СМЕ.
Искане за изготвяне на СМЕ с конкретно формулирани от
защитата въпроси се отправя едва с процесната частна жалба, което искане обаче
се приема от АСНС за неоснователно такова.В тази насока следва да се отбележи,
че съгл. общият принцип, регламентиран в нормата на чл.345 ал.1 НПК въззивната
инстанция се произнася в з.з., респ. събира допълнителни доказателства само по
изключение.Необходимостта от събиране на нови доказателства се обуславя от
наличие на конкретни обективни факти, налагащи съответното медицинско
изследване, доколкото не е налице хипотезата на задължителна експертиза съгл.
чл.144 ал.2 НПК. В случая във въззивната жалба се сочат определени обективни
факти, които обаче не са нови такива и поради това, тяхното установяване не
изисква и не е обвързано с назначаване на СМЕ.В тази вр. съдът има предвид
факта на наличен по делото отговор на редица от въпросите, включени в исканата
от защитата СМЕ – т.напр. приложената медицинска справка (л.1564) съдържа
информация за това, че СБАЛЛС, където се намира по настоящем подс.М.С., не
разполага със специалисти невролог и уролог и не разполага с отделение по
неврология и урология, като поради това ползва външни консултанти; в
коментираните и от защитата и от СпНС становища на Медицинската комисия по
чл.138 ЗИНЗС изрично се сочи, че прилаганият по отношение на подсъдимия
лечебно-диагностичен план, условията, в които той пребивава, и полаганите за
него грижи отговарят на добрите медицински стандарти, което се приема за косвен
отговор на поставения от защитата въпрос за хигиенните условия и съвместимостта
на здравословното състояние на лицето с цялостните условия на арест; касателно
поставения въпрос за нуждата от стадиране на карциномното заболяване на
подсъдимия, по делото също са налице конкретни данни, обезмислящи назначаването
на нарочна СМЕ за това, а именно в случая са налични данни относно конкретната
дата на диагностициране през м.02.20г., налични са данни и относно
осъществяваните медицински консултации (лично и по телефон), като още през
м.03.20г. е дадено мнение за хоспитализация чак на 30.09.20г. за стадиране на
заболяването, т.е. горният дълъг времеви период и то преценен от съответния
медицински специалист е показател за липсата на спешност и за осъществяване в
спешен порядък на препоръчаната хоспитализация.Т.е. не само не е наложително
назначаването на СМЕ, но и данните за влошеното здравословно състояние на
лицето не се явяват достатъчно основание за изменение на търпяната от него МНО.
На последно място и в отговор на допълнително
изложените от защитата аргументи за очаквана трета вълна на заразяване с вирус COVID-19 и наложените в тази вр. епидемични мерки и
забрана за събиране на голям брой лица на едно място АСНС подчертава, че видно
от материалите по делото, първостепенният съд се съобразява със законовите
предписания и с изискванията за вземане
на мерки и действия по време на извънредно положение и на извънредна епидемична
обстановка, като се дава приоритет на делото, доколкото по същото има задържано
лице, и се насрочват регулярни ритмични заседания.Самият начин на формулиране
на защитното възражение, изразено в „поставяне под въпрос“ на ритмичния цикъл
на провеждане на откритите съдебни заседания е лишен от категоричност, респ.
защитата се позовава на едно бъдещо несигурно събитие, което поради неговата
евентуалност, не следва въобще да бъде
обсъждано.
Съобразявайки всичко горепосочено, АСпНС приема
процесната частна въззивна жалба за неоснователна, респ. не се налага промяна
на търпяната от подс.М.С. мярка за процесуална принуда, а постановеното в тази
връзка по реда на чл.270 НПК определение на първоинстанционния съд следва да
бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Мотивиран от горното и на осн.чл.345 вр.чл.270 ал.4 НПК, СЪДЪТ
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА протоколно Определение от 07.12.2020г. по
НОХД № 4015/19г. по описа на СпНС, 4-ти състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.