Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети октомври две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета
Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 13699 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 432928 от 19.06.2018
г., постановено по гр. д. № 24365/2017 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), II Гражданско отделение (II ГО), 156-ти състав, районният съд е осъдил „Д.-П.” ООД,
ЕИК********, да заплати на „С.1” ЕООД, ЕИК********, на основание чл. 372, ал. 1 ТЗ вр. чл. 367 ТЗ, сумата от 6 336,00 лева,
представляваща дължимо възнаграждение с включен ДДС по договор за превоз на
товари, обективиран в транспортна заявка № 55420/27.09.2016
г., за която сума е издадена фактура №
391/06.10.2016 г., ведно със законната лихва от 26.01.2017 г. – датата на
подаване на исковата молба, до окончателното плащане. На основание чл. 78, ал.
1 ГПК съдът е разпределил отговорността за разноски.
Решението е постановено при участието на трето лице
помагач на ответника – „Й.2.” ООД.
Срещу така постановеното решение в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК е депозирана въззивна жалба от „Д.-П.”
ООД, в която се излагат подробни доводи за необоснованост и неправилност на
обжалваното решение. Не се оспорват изводите на съда относно наличието на
валидно сключен договор за превоз между страните по направена заявка от въззивника-ответник
за транспорт № 55420/27.09.2016 г., по който въззиваемият, в качеството на
превозвач, е изпълнил своето задължение и е съставил фактура № 391/06.10.2016
г. за уговореното възнаграждение в размер на 6 336 лв. с ДДС. Оспорват се
като неправилни изводите на съда, че
възражението на въззивника за погасяване на вземането на ищеца чрез
извънсъдебно прихващане с негови ликвидни и изискуеми вземания към ищеца е
неоснователно. В тази връзка се сочи, че районният съд не е обсъдил
възраженията му относно отговорността на „С.1” ЕООД, в качеството на превозвач
по друг договор за превоз между страните –договор за международен транспорт №
54299/06.07.2016 г. с изпращач „Й.2.” ООД. Акцентира се, че не са обсъдени по
същество възраженията, които обосновават и доказват възникване на отговорността
на „С.1” ЕООД във връзка с претенции на увредения товародател „Й.2.” ООД по
посочената заявка от месец юли, 2016 г. Твърди се и че съдът е пропуснал да разбере, че сумата,
платена на увреденото лице за частичната липса на товара, за която е изцяло
отговорен ищеца, има два източника: 2 212,51 британски лири или 5047,89
лв. – сума платена на 20.11.2016 г. от въззивника като самоучастие по условия
на застрахователния му договор, и 10 837,23 британски лири или остатъкът
до пълния размер от 13 049,73 лв. – платена сума от неговия застраховател.
Сочи се, че частта от плащането, извършена от ответника, е доказана от
изслушаното по делото заключение на ССЧЕ, а за частта от полученото от
увредения товародател обезщетение от застрахователя на ищеца допълнително е
сключен договор за цесия между застрахователя на ответника и последния, който е
редовно съобщен на ищеца. В обобщение се твърди, че за въззивника като същински
спедитор е възникнало и е изискуемо ликвидно вземане от виновния превозвач –
въззиваемия, за установените вреди, понесени от товародателя, тъй като е налице
безспорно установена липса на част от товара.
Съобразно изложеното се иска обжалваното решение да бъде
отменено, като неправилно и незаконосъобразно, и предявената искова претенция
да бъде отхвърлена изцяло. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – „С.1”
ЕООД. В съдебно заседание пред въззивния съд се поддържа становище за
неоснователност на същата и за правилност и законосъобразност на обжалваното
решение. Депозирани са писмени бележки. Претендират се разноски.
Третото лице помагач на въззивника
- „Й.2.” ООД не е депозирало становище във връзка с въззивната жалба.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Софийски районен съд, Гражданско
отделение (ГО), 156-ти състав, е сезиран с осъдителен иск с правно основание
чл. 372, ал. 1 вр. чл. 367 ТЗ.
В исковата молба се твърди, че страните се намират в
трайни търговски отношения, като са сключили договор за извършване на
транспорт, обективиран в транспортна заявка № 55420/27.09.2016 г. на стойност
5280,00 лева без ДДС. Сочи се, че договорът е изпълнен от ищеца и е издадена
фактура № 391/06.10.2016 г. на стойност 6336,00 лева, която сума трябвало да
бъде платена от ответника в срок до 07.11.2016 г. Твърди се, че въпреки
множеството проведени разговори сумата за извършения транспорт не е заплатена. Съобразно
изложеното се иска ответникът да бъде осъден да заплати 6 336,00 лв. –
възнаграждение по договора за извършване на транспорт, обективиран в транспортна
заявка № 55420/27.09.2016 г., ведно със законната лихва от 26.01.2018 г. до
окончателното плащане. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на искова
молба от „Д.-П.” ООД, с който се оспорва предявения иск. Не се оспорва, че
страните се намират в трайни търговски отношения. Твърди се, че през месец юли,
2016 г. със заявка за международен транспорт № 5084/07.07.2016 г. ответникът е
възложил на ищеца извършване на транспортни услуги от техен възложител – „Й.2.”
ООД, като пратката е осъществена с дата на товарене: 08.07.2016 г. и разтоварен
адрес във Великобритания. Сочи се и че от своя страна изпращачът на стоките – „Й.2.”
ООД е възложило транспортиране на същите със заявка № 542993/06.07.2016 г.
Уговореното между страните възнаграждение е изплатено от ответника на
превозвача „Суифт 1” ООД по издадена фактура № 378/18.07.2016 г. Поддържа се,
че при извършване на транспортната услуга е извършена кражба на територията на
Великобритания, като е била налице частична липса на стоките. В тази връзка „Й.2.”
ООД е направило рекламация - претенция пред ответника за претърпяното
увреждане. Твърди се, че в последствие тази претенция е направена от ответника
пред ищеца на 18.07.2016 г. и последният не е възразил, нито е представил
изключващи отговорността му доказателства. Наведени са доводи, че изцяло
отговорен за частичната липса на стоките е ищеца, който е завел преписка пред
своя застраховател – „Д.З.” АД, но с писмо от 20.09.2016 г. му е отказано плащане
на застрахователно обезщетение. Изложени са доводи, че ответникът е предприел
действия по ангажиране на своя застраховател – Loham Group Limited, като на 21.11.2016 г. изпращачът „Й.2.” ООД е
обезщетено за липсващите стоки с плащане на обезщетение в размер на 13 049,73 британски лири, определено
съобразно правилата на Конвенцията CMR. Сочи се, че увреденото лице е сключило споразумение с
ответника, по силата на което, след получаване на уговореното обезщетение е
прехвърлило изцяло претенциите си и вземанията си от превозвача „Суифт 1” ООД
на ответника. Твърди се, че към този момент „С.1” ЕООД е имало изискуеми и
ликвидни вземания от „Д.-П.” ООД в размер на 35 932,80 лв. по няколко броя
фактури. Сочи се, че по инциатива на
ответника е изготвено и изпратено споразумение за прихващане на електронен адрес на ищеца на 07.12.2016 г. с
уговорка ищецът да върне подписан от негова страна екземпляр на документа. В
споразумението е посочено, че на 19.12.2016 г. ответникът ще преведе на ищеца
сума в размер на 3 968,47 лв. по банков път, явяваща се разлика между сумите, платени на увреденото
лице, и вземанията на „С.1” ЕООД. Твърди се, че вместо да изпълни
споразумението, срещу което не е възразил непросредствено след получаването му,
ищцовото дружество в периода 27-29.12.2016 г. е депозирало пред Районен съд - град
Русе пет идентични по съдържание молби за обезпечение на бъдещ искове срещу
ответника. Акцентира се, че посоченото споразумение следва да се приеме като
предложение, което е било прието поради факта, че не е отхвърлено веднага и
непосредствено след получаването му на 07.12.2016 г. Направено е искане,
алтернативно, в случай че съдът не приеме, че е налице сключено споразумение за
прихващане, което да обвързва страните, да разгледа предявен от ответника
насрещен иск за осъждане на ищеца да плати на ответника сума в размер на
претендираната от него – 6 336 лв., представляваща част от сумата от
30 308,80 лв. – платено обезщетение на увреденото лице по вина на ищеца –
„Й.2.” ООД, чиято претенция е удволетворена и ответника е встъпил в правата на
същото и допълнително се явява легимитиран да търси регресни права на основание
приложимите разпоредби от Конвенцията СМR. Претендират се разноски. Твърди се и
че на 30.01.2016 г. дружеството-ищец
е било уведомено с нотариална покана, че в резултат на факта на изплащане на
обезщетение на увреденото лице по вина на ищеца е било извършено прехвърляне на
вземанията на „Й.2.” ООД на ответника, като размерът на прехвърленото вземане е
30 308,80 лв.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС). Съобразно така установените си
задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо. Съдът, като съобрази
оплакванията на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за
неоснователна по следните съображения:
За основателност на предявения
иск с правно основание чл. 372, ал. 1 вр. чл. 367 ТЗ в тежест на ищеца е да
докаже при условията на пълно и главно доказване, съобразно изискването на чл.
154, ал. 1 ЗЗД, кумулативното наличие на следните препоставки: 1) валидно
сключен договор за превоз; 2) ищецът да е изпълнил задължението си да извърши
превоза на стоки, съобразно уговореното между страните.
В тежест на ответника е да
установи правопогасяващите си възражения, релевирани в писмения отговор на
искова молба, включително възражението си за погасяване на задължението чрез
извънсъдебно прихващане извършено с изпратено на ищеца споразумение на 07.12.2016
г.
В процесния случай между страните не е спорно и от представените по
делото доказателства се установява, че
са обвързани от валидно възникнало облигационно правоотношение въз основа на
сключен между тях договор за превоз на товари, обективиран в транспортна заявка
№ 55420/27.09.2016 г., по силата на
който ищецът се е задължил да превози товар съобразно параметрите на заявката
срещу възнаграждение в размер на 6 336,00
лв. лв., платимо от ответника, в качеството на възложител.
Не е спорно и че ищецът е изпълнил задължението си по
договора, като е извършил превоза на стоките, съобразно уговореното в посочената
заявка за транспорт № 55420/27.09.2016 г. Не се спори и че за уговореното
възнаграждение е издадена фактура №
391/06.10.2016 г. на стойност 6 336,00
лв., с падеж 07.11.2016 г., по която не е извършено плащане от ответника.
От приетото и неоспорено заключение на ССчЕ (л. 23 и сл.
от делото пред СРС), което въззивният съд кредитира като компетентно и
обективно изготвено, се установява, че същата е двустранно осчетоводена, като е
ползван данъчен кредит. Вещото лице е изяснило какви плащания и счетоводни
прихващания са извършвани между страните, като е посочило, че по процесната
фактура в счетоводството на ищеца е налице неизплатена остатък в размер на
6336,00 лева с включен ДДС.
С оглед непреклудираните доводи, изложени във въззивната жалба, спорен
между страните пред въззивния съд е въпросът погасено ли е процесното вземане на ищеца чрез извънсъдебно прихващане,
обективирано в споразумение, което се твърди да му е изпратено от ответника на
07.12.2016 г.
Прихващането в материалноправен аспект, като способ за погасяване на
задължения е регламентирано в чл. 103, ал. 1 ЗЗД, съгласно който когато две
лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях,
ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението
си. В този случай насрещните вземания се погасяват до размера на по-малкото към
момента, в който условията за прихващане са били налице, а не към датата на
компенсационното волеизявление.
Фактическият състав на правото да се извърши прихващане по чл. 103, ал. 1 ЗЗД изискиква кумулативното наличие на следните предпоставки: 1)
съществуването на две действителни вземания/задължения/; 2) вземанията да са
насрещни; 3) да имат за предмет пари или еднородни и заместими вещи; 4)
вземането на страната, която прихваща /активното вземане/ да е изискуемо и
ликвидно. Ликвидно е вземането, по което няма спор между страните по
материалното правоотношение, както и установеното с влязло в сила съдебно
решение вземане.
С оглед данните по делото въззивният
съд намира, че погасяване чрез извънсъдебно прихващане не е извършено, тъй като
твърдяното вземане на въззивника-ответник
не е ликвидно – същото е спорно и не е установено с влязло в сила съдебно
решение.
Неоснователни са доводите на въззивника, че по отношение на споразумението
за прихващане е приложима разпоредбата на чл. 292, ал. 1 ТЗ, съгласно която
предложението до търговец, с когото предложителят е в трайни търговски
отношения, се смята за прието, ако не бъде отхвърлено веднага. По делото не е представено копие от мейл от 07.12.2016 г., но е
представена електронна кореспонденция от 19.12.2016 г., от която следва извод,
че споразумението е било изпратено на ищеца към тази дата. Въз основа на
приетите по делото доказателства въззивният съд намира, че своевременно след узнаване на споразумението ищецът се е
противопоставил на същото, като извод в тази насока следва не само от факта, че
не го е подписал, но и от последващи неговите процесуални действия – депозиране
на молби за обезпечение на бъдещи искове срещу ответника в края на месец
декември, 2016 г. за вземания, предмет на същото. В тази насока са и данните от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което не е
осчетоводено прихващане на вземания между двете дружества съобразно параметрите
на обсъжданото споразумение. Извод в тази насока следва и от изпратеното уведомление
за прихващане от „С.1” ЕООД с изх. № 3 от 23.12.2016 г. до ответника, с което
признава, че има задължение към него за сума в общ размер на 1 656 лв.,
което погасява чрез прихващане с вземания към него по фактури, посочени в
уведомлението, в общ размер на 35 932,80 лв. Посочено е и че с направеното
на 19.12.2016 г. плащане от ответника на сума в размер на 3 968 лв.
частично е погасено вземането по една от дължимите от него фактури. Необходимо
е да се посочи и че в неподписаното споразумение липсват данни за конкретното
основание на твърдяното вземане на ответника – посочено е общо, че е предприел
и извършил действия за заместване в задължението на превозвача във връзка с
изплащането на обезщетение на „Й. 2915” ЕООД, като в чл. 1 е предвидено
страните да постигнат съгласие на основание чл. 102 ЗЗД „Д.-П.” ООД да замести
„Суифт 1” в задълженията към третото лице помагач и в резултат на това
заместване в дълг да се извърши прихващане между тях с насрещни техни вземания,
посочени в приложение № 1 към споразумението. Т.е. размерът и основанието на твърдяното
вземане на ответника в размер на 30 308,80 лв. не са установени по делото към датата на твърдяното прихващане. В
тази връзка съдът съобрази и че в представения договор за цесия от 05.12.2016
г. не е посочен размер на прехвърленото вземане от застрахователя на ответника,
като по делото не е представено приложение № 1 към него, в което е
индивидуализирано.
В обобщение в разглеждания случай
въззивният съд приема, че твърдяното от ответника вземане не отговаря на
изискването за ликвидност, тъй като нито
е признато от ищеца, нито е установено със сила на пресъдено нещо. При това
положение не са налице предпоставките на чл. 103 ЗЗД и не е настъпил правният ефект
на материалноправното изявление на ответника за прихващане.
Възражението за прихващане, надлежно заявено в хода на висящ съдебен процес
като процесуален способ на защита срещу заявения основен иск е допустимо и
когато насрещното вземане не е ликвидно, нито изискуемо. В тези хипотези на
съдебното прихващане погасителният ефект настъпва, след като влезе в сила
решението, с което се установява съществуването на вземането и неговата
изискуемост. Именно от този момент същото е и ликвидно, установено по размера,
в който се реализира от съда. При направено възражение за прихващане съдът е
длъжен да го приеме съобразно правилата на чл. 131 - 133 ГПК, и да се произнесе
дори и ако вземането по направеното възражение не е ликвидно към този момент. С
влизане в сила на решението спорното неликвидно насрещно вземане става ликвидно
и изискуемо (решение № 113 от 9.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1274/2013 г., II
г. о., ГК, решение № 225 от 28.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 631/2010 г., II т.
о., ТК).
В процесния случай, обаче, ответникът
не е релевирал възражение за прихващане, а е избрал да предяви евентуален насрещен иск като
процесуална форма на защита, който е направил искане да бъде разгледан, в
случай че съдът не приеме претендираното от ищеца вземане за погасено чрез
извънсъдебно прихващане. Насрещният иск не е приет за разглеждане в настоящото
производство, на основание чл. 211, ал. 2 ГПК, с определение на СРС от
13.03.2018 г. (л. 8 – л. 9 от делото пред СРС). Предвид факта, че предмет на
настоящото производство не са нито релевирано от ответника възражение за
съдебно прихващане, нито насрещен иск за твърдяното от него вземане и с оглед
установената липса на ликвидност на същото към
датата на твърдяното извънсъдебно прихващане, възникването и съществуването
му не са предмет на настоящото производство. С оглед изхода на спора, същите следва да бъдат изследвани в производството по предявения
евентуален насрещен иск.
В обобщение, поради липсата на непреклудирани и относими към предмета на
делото основателни доводи, изложени във въззивната жалба, липсата на нарушение
на императивна материалноправна норма при постановяване на обжалвания съдебен
акт и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено изцяло, като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски за въззивното производство има
въззиваемата страна. В нейна полза, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК,
следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 640 лв., платено
в брой съгласно отбелязването в приложения по делото договор за правна защита и
съдействие от 28.10.2019 г.
Във въззивната жалба от въззивника също е направено искане за присъждане на
разноски, но с оглед изхода на спора такива не му се дължат.
Предвид цената на исковата претенция и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. ГПК решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
432928 от 19.06.2018 г., постановено по гр. д. № 24365/2017 г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), II Гражданско отделение (II ГО), 156-ти състав.
ОСЪЖДА „Д.-П.” ООД,
ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „С.1” ЕООД, ЕИК********, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, сума в размер на 640 лв.,
представляваща разноски пред въззивната инстанция – платен адвокатски хонорар.
Решението е постановено при участието на трето лице
помагач на въззивника и ответник в първоинстанционното производство – „Й.2.”
ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно по аргумент от чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.