Р Е Ш Е Н И Е
№ ……
гр. София, 03.04.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на шести
февруари през две хиляди и двадесета година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Светослав Спасенов
при
секретаря Румяна Аврамова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр.
д. № 168/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 415258 от 25.05.2018 г. по гр. д. № 82763/2017 г. по описа на СРС, 140 с - в е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ГПК, вр. с чл. 124 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че П.П.Т. дължи на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 200 ЗЗД сумата от 1 889, 84 лв., представляваща стойността на топлинни услуги (в това число цена за дялово разпределение в размер на 28, 20 лв.), за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. за имот : ап. 152, намиращ се в гр. София, ж. к. „******, аб. № 195153, ведно със законната лихва от 27.10.2016 г. (подаване на заявлението) до окончателното погасяване, като исковете за главницата за ТЕ са отхвърлени над уважения до пълния предявен размер от 1 889, 88 лв., а искът с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за установяване задължение за лихва за забава в размер на 104, 62 лв. върху главницата за ТЕ, за периода от 15.09.2015 г. до 20.09.2016 г., е отхвърлен изцяло. Ответницата е осъдена съразмерно за разноски в производството.
Решението не се оспорва от ищеца в отхвърлителните
части по исковете за главницата – до пълния предявен размер и изцяло
установяване на задължения за лихви за забава по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл.
86 ЗЗД и е влязло в сила в тези части.
С определение № 496242 от 27.09.2018 г. по посоченото
дело е оставено без уважение искането на ответницата за изменение на решението
в частта по разноските, по реда на чл. 248 ГПК.
Недоволна от решението в частта, в която исковете са
уважени, е останала ответницата П.П.Т., която го
обжалва в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК с доводи, че е неправилно, необосновано и
незаконосъобразно в тази част. В жалбата се поддържа основно оплакване, че липсват
достатъчно убедителни писмени доказателства за дължимост на претендираните суми
и за техния размер. Възраженията на ответницата касаят главно начисляването на
сума за услугата дялово разпределение, която се извършва от трето лице – ФДР, а
не от ищеца, като се твърди, че не са ангажирани доказателства, че услугата реално
е извършена в процесния период. Излага се, че сумата за извършване на дяловото
разпределение се дължи на третото за спора лице, а не на ищеца. На следващо
място не се доказват количествата доставена ТЕ, реалното отчитане на индивидуалните
разпределители от ФДР, както и обстоятелството, че потребителят е отказал достъп до имота за отчитане на уредите. Ищецът
не е доказал, че до имота не е осигурен достъп, поради което за него не е
възникнало право да отчита услугата „на база“. Според жалбоподателката не са
ангажирани доказателства за размерите на задълженията през отчетния период.
Ежемесечния характер на задълженията за ТЕ не се променя от издаването на
изравнителни сметки, паради което вземанията са частично погасени по давност. Моли
да се отмени
решението и да се отхвърлят изцяло исковете. Претендира разноски за двете
инстанции.
Ответницата е подала и частна жалба срещу определение
№ 496242 от 27.09.2018 г., с което е отхвърлена молбата й за изменение на
решението в частта по разноските по чл. 248 ГПК. В жалбата се излага, че неоснователно
СРС е приел, че по отношение на разноските в заповедното производство е
приложима редакция на чл. 78, ал. 8 ГПК към ДВ бр. 59/2007 г. относно размера
на юрисконсултското възнаграждение. Излага доводи, че съдът следва да се
произнесе и по разноските в заповедното производство, независимо дали заповедта
за изпълнение е оспорена в тази част. Подържа, че доколкото нормата на чл. 78,
ал. 8 ГПК е процесуална, следва да се приложи редакцията й към момента на
произнасянето на съда по разноските, а не таза към момента на издаване на
заповедта по чл. 410 ГПК. Поради това се твърди, че юрисконсултското
възнаграждение в заповедното производство следва да се определи по реда на чл.
37 от ЗПП, вр. с чл. 26 НЗПП, а не по НМРАВ. Моли да се отмени определението и
да се намали възнаграждението за юрисконсулт на ищеца за заповедното
производство.
Въззиваемата страна „Т.С.”
ЕАД не взема становище по въззивната жалба в срока по чл. 263 ГПК, както и по
частната жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. В молба
от 05.02.2020 г., преди съдебно заседание, ищецът оспорва бланкетно само въззивната
жалба, като моли да се остави без уважение. Претендира разноски и прави
евентуално възражение по разноските на насрещната страна.
Третото лице помагач на ищеца „Н.“ ЕАД не
взема становище
по жалбите.
Като
съобрази изложеното в жалбата по реда на въззивната проверка, настоящият състав
намира следното от фактическа и правна страна :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по
допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено в
оспорената част по главниците.
Производството се развива след подадено от ответника в
срок възражение по реда на чл. 414 ГПК.
По
същество на спора, въззивният съд приема, че в съответствие със събраните доказателства
СРС е направил извод, че страните са обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия -
чл.
153, във вр. е чл. 149 от ЗЕ, по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ
при действие на Общите условия за периода.
Договорното
отношение между
тях е възникнало от качеството на ответницата на титуляр на вещното право на ползване върху топлоснабдения имот,
представляващ ап. 152, находящ се в гр. София, ж. к. „******, аб. №
195153, което се установява
от приетия пред СРС нотариален акт № 87, т. ІІ, рег. № 4525, дело № 271 от
27.07.2007 г. на нотариус В.Б..
Законодателят
не е предвидил като условие за влизането на ОУ в сила приемане от страна на
потребителите, въпреки че е предвидена възможност потребителите да искат специални условия като
внесат в топлопреносното предприятие писмено заявление. Не са представени доказателства
ответницата да е възразила срещу прилаганите от ищеца ОУ, поради което
основателно е прието, че главните страни са обвързани от договорно
правоотношение във връзка с предоставянето на ТЕ за битови нужди в процесния
период.
Сградата е
етажна собственост и се установява, че в исковия период ищецът е подавал в нея
топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл. 139,
ал. 1 от ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Законодателят е
предвидил заплащането на топлинна енергия като многокомпонентно задължение,
което включва в себе си задължението за топлинна енергия за отопление на
имотите, БГВ и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, по аргумент
от чл. 142, ал. 2 от ЗЕ, като при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, количеството
изразходвана ТЕ се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ и действалата през периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007
г.
Установява се,
че в случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между
топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна собственост е възложено на
ФДР „Н.“ ЕАД.
Въззивният съд
споделя извода на СРС, че при определяне на сумите за потребление на ТЕ,
дължими от абонатите, без предишни просрочени неплатени сметки, без начислени
лихви върху тях и без изравнявания за периоди извън процесния, следва да се
съобрази заключението на СТЕ приета пред СРС. Вземайки го предвид и при
съобразяване на нормативно регулираните цени на топлинната енергия, въззивният
съд споделя изводите на СРС, че делът на потребителя за сградна инсталация и
дължимите суми за отопление на имота, включително сумите за битово горещо
водоснабдяване са изчислени в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба в периода.
От заключението на съдебно-техническата експертиза,
изготвено след анализ на
приетите писмени документи по делото, както и на тези от ФДР, се установява, че
сградата, в която се намира процесния имот, е с непрекъснато топлоподаване през
периода. Ищцовото дружество ежемесечно е извършвало отчети на общия топломер в
АС, като технологичните разходи на общия топломер са за сметка на ищеца. Според
експертизата, делът за сградна инсталация и дължимите суми за отопление на
имота, включително за БТВ, са изчислени в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба в периода.
Според
заключението на СТЕ, стойността на реално доставената топлинна енергия в имота
за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. е в размер на 1 861, 64 лв., като
при определяне на дължимата цена вещото лице е съобразило сумата за получаване
от изравнителните сметки (67, 22 лв.), в които се съдържат данни за размера на
реално отчетената топлинна енергия.
Към дължимата цена за топлинна енергия следва да се
добави сумата в размер на 28, 20 лв. за дялово разпределение през процесния
период - 01.05.2014 г. до 30.06.2016 г., съгласно приетата по делото
съдебно-техническа експертиза.
Въззивният съд намира,
че тези суми се дължат от потребителя доколкото, съгласно чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал.
1 и 2 от ОУ от 2014 г., потребителите (клиентите) заплащат на доставчика както сумите за потребление на ТЕ, така и
сумите за извършване на услугата дялово разпределение от избрания от тях
търговец. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово
разпределение се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи
услугата и се обявява по подходящ начин на клиентите. Възраженията в жалбата относно
дължимостта на сумите са неоснователни.
Неоснователни са и възраженията за
погасяване на вземанията по давност, тъй като заявлението за издаване на
заповед по чл. 410 ГПК е подадено на 27.10.2016 г., а процесните задължения са
за периода 01.05.2014 г. - 30.04.2016 г., за който не е изтекла тригодишната
давност, съгласно по чл. 111, б. „в“ ЗЗД от момента на изискуемостта им според
ОУ на ищеца.
Доколкото крайните изводи на
въззивният съд съвпадат изцяло с изводите на СРС, решението в оспорените
уважителни части следва
да се потвърди.
По частната жалба на ответницата срещу определение
№ 496242 от 27.09.2018 г., с което оставено без уважение искането й за
изменение на решението в частта по разноските, по реда на чл. 248 ГПК, въззивният
състав приема следното :
Съгласно мотивната част на т. 12 от ТР № 4 от
18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда
иска по реда на чл. 422 ГПК вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство и съобразно
изхода от спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и
в заповедното производство. Следователно, с решението по установителния иск
съдът се произнася по дължимостта на разноските и за заповедното производство –
като определя окончателно размера им и разпределя отговорността за заплащаното
им съобразно отхвърлената и уважена част от исковете. В мотивите на ТР се приема,
че исковият съд следва да се произнесе и по възраженията на страните за
неправилно изчисляване на разноските в заповедното производство и възраженията
по чл. 78, ал. 5 ГПК и по чл. 78, ал. 8 ГПК и окончателно да определи дължимите
разноски по спора.
Настоящият състав, за разлика от СРС намира,
че юрисконсултското възнаграждение в полза на „Т.С.“ ЕАД за заповедното
производство следва да се определи в размер от 50 лв., съобразно нормата на чл.
78, ал. 8 ГПК (ДВ, бр. 8 от 2017 г.), която е приложима за определяне
разноските за юрисконсулт и за исковото производство, според действащата
нормативна уредба релевантна към момента на приключване спора относно вземането
- в конкретния случай това е момента на устните състезания пред СРС на 16.05.2018
г. Възражението на ответницата, че възнаграждението следва да се определи по
ЗПП е основателно.
Предвид изложеното, при размер на
възнаграждението от 50 лв. за заповедното производство дължимите разноски за
това производство за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение ще са в общ
размер от 89, 89 лв. Спрямо уважената част от исковете, на ищеца за заповедното
производство се дължат разноски в размер на 85, 17 лв. Прибавени към
определените съразмерно разноски за исковото производство от 460, 22 лв.,
съобразно уважената част от исковете следва, че в полза на ищеца се дължат общо
разноски от 546 лв. Определението, с което е отхвърлено искането за изменение
на решението в частта по разноските, по чл. 248 ГПК, следва да се отмени и
решението се измени, като се отмени и относно присъдените в полза на ищеца
разноски по чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК над размер от 546 лв. до присъдения
размер от 877, 03 лв. - за исковото и заповедното производства.
По разноските пред СГС :
Предвид изхода от спора - въззивната
жалба на ответницата няма да бъде уважена, право на разноски по тази жалба пред
настоящата инстанция има ищеца. Съдът намира обаче, че в негова полза не следва
да се присъждат разноски пред СГС за юрисконсултско възнаграждение, доколкото за
ищеца не е осъществено представителство пред тази инстанция по смисъла на ГПК.
В частта по частната жалба - право на разноски има
ответницата. В нейна полза следва да се присъдят разноските за държавна такса
от 16 лв., доколкото не са ангажирани доказателства за реално направени други разноски.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 415258 от 25.05.2018 г. по гр. д. №
82763/2017 г. по описа на СРС, 140 с – в, в частите, в които е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК
във вр. с чл. 415, ГПК, вр. с
чл. 124 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че П.П.Т. дължи на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1, вр. чл. 200 ЗЗД сума в размер на 1 889, 84 лв., представляваща
стойността на топлинни услуги (в това число цена за дялово разпределение в
размер на 28, 20 лв.), за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. за имот :
ап. 152, намиращ се в гр. София, ж. к. „******, аб. № 195153, ведно със
законната лихва от 27.10.2016 г. (подаване на заявлението) до окончателното
погасяване, за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
02.11.2016 г. по гр. д. № 60962/2016 г. на 140 с-в СРС, както и в частта, в
която главният иск
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в частите, в които
са отхвърлени исковете за главницата - до пълния
предявен размер и изцяло са отхвърлени исковете за установяване задължения за лихви
за забава по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86 ЗЗД - като неоспорено от
ищеца.
ОТМЕНЯ определение № 496242 от 27.09.2018 г. по гр. д.
№ 82763/2017 г. по описа на СРС, 140 с - в, с което е отхвърлена молбата на П.П.Т. по
реда на чл. 248 ГПК - за изменение на
решение № 415258 от 25.05.2018 г. по гр.
д. № 82763/2017 г. по описа на СРС, 140 с - в относно присъдените в полза на „Т.С.“
ЕАД разноски пред СРС, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА :
ИЗМЕНЯ, на
основание чл. 248 ГПК, решение № 415258 от 25.05.2018 г. по
гр. д. № 82763/2017 г. по описа на СРС, 140 с – в, като го ОТМЕНЯ в частта, в която
П.П.Т., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Т.С." ЕАД, с ЕИК
******, на
основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК сумата над 546 лв. до присъдения размер от 877, 03
лв. - разноски за исковото и заповедното производства.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******, с адрес: ***, да заплати на П.П.Т.,
ЕГН **********, с адрес ***,офис партер, чрез адв. Р., на основание чл. 78, ал.
3 ГПК, разноски от 16 лв. - за държавна такса по частната жалба пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на
третото лице помагач на ищеца „Н.“ ЕАД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.