РЕШЕНИЕ
№ 348
гр. Перник, 08.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет
и четвърта година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ
при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ЗАФИРОВА
като разгледа докладваното от БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20241700500531 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от С. И. чрез адв.А., против решение №
466/29.05.2024 г. по гр.д. № 6408/2022 г. по описа на Районен съд– Перник. Решението се
обжалва изцяло. По подробно изложени в жалбата доводи се твърди, че първия съд
неправилно е приел, че ищеца не е доказал трансформацията на намерението си да владее
процесния имот само за себе си по отношение на всички ответници. Според жалбоподателя,
в условията на главно и пълно доказване той бил установил, че сам е ползвал процесния
имот след смъртта на родителите си, а останалите страни не били допускани изобщо до него
и нямали достъп. Районния съд не оценил, че такава била и волята на въпросните
наследодатели заявявана ясно, вкл. и пред ответниците. Жалбоподателя се позовава и на
това, че неговото владение било явно и несъмнено и като такова било възприето от
останалите наследници, които не направили нищо, за да го спрат или прекъснат. Той плащал
данъците за имота и извършил всички подобрения в него. Всичко така изложено останало
неоценено от първия съд в който и смисъл било допуснато нарушение на материалния закон.
При гореизложеното се моли обжалваното решение да се отмени изцяло и да се
постанови ново такова с което предявените субективно съединени искове да се уважат
1
изцяло.
Претендират се и разноски за две инстанции.
Въззиваемите и ответници С. Г. и Ц. И., чрез особения си представител, поддържат
тезата, че постановеното решение е правилно и законосъобразно. Сочи се, че ищеца сам
признава, че не е познавал нито тях, нито тяхната майка поради и което начало на давностно
владение не е могло обективно да бъде установено.
Въззиваемата и ответница Р. И., чрез процесуалния си представител, поддържа тезата,
че постановеното решение е правилно и законосъобразно. Твърди, че съсобствеността между
нея и ищеца произлиза именно от наследяване, поради и което презумпцията по чл.69 ЗС не
важи, както правилно е приел районния съд.
Пернишкият окръжен съд, след като обсъди доводите на страните намира
следното:
При извършената по реда на чл.269, изр. 1 ГПК служебна проверка, съдът намира, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Съдът при въззивния контрол за правилност на първоинстанционния съдебен акт в
рамките, поставени от въззивната жалба, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, намира от фактическа и
правна страна следното:
Фактите по делото са следните:
От приетите като писмени доказателства справка № *** на Община Перник,
удостоверение за граждански брак, нот акт № ***том *** дело 278/73 г. на пернишки
народен съдия се установява, че Х.Я. е сключил граждански брак с Ж.С. през ***г., който е
прекратен с развод пред ***г. От този брак Я. има две деца- ответницата Р. И. и починалия
през ***г. И. И.. През ***г. той сключил втори брак с А. Я. от който имат едно дете- ищеца
С. И.. През 1973 г. двамата /А. и Х. Я./ придобили процесния имот- апартамент в *** от
75.31 кв.м.
От удостоверение за наследници изх. № *** е видно, че А. Я. е починала на *** и
оставила за наследници преживелия съпруг Х. Я. и син С. И.. Х. Я. починал на *** и оставил
за наследник С. И. и двете си деца от предходния брак Р. И. и И. И.. От удостоверение за
наследници изх. № *** се установява, че И. И. е починал на *** и оставил, от своя страна, за
наследници майка си Ж. В.. Последната починала на *** и оставила наследници дъщерите
си- ответниците Р. И., Ц. И. и С. Г..
Пред районния съд са събрани и гласни доказателства чрез разпита на свидетелите
Б.К., Й.С., К. И. и Н.В..
Те установяват, че приживе на А. и Х. Я. в процесния апартамент са живели, заедно с
тях, и трите деца на Х.- С., И. и Р.. През ***г., когато свидетеля К. И. се оженил за Р. И. те
двамата се преместили да живеят в ***, като единствено шест месеца преди смъртта на А.
2
Р. И. се върнала да се грижи за нея, тъй като тя заболяла. След като ищеца се оженил през
***г. неговия еднокръвен брат И. И. се преместил на друг адрес под наем. Така в процесния
апартамент останал единствено С. И. и само той разполагал с ключ от него. Само той
започнал да плаща данъците и правил ремонти и преустройства. Р. И. и съпруга й идвали
при него, но на гости.
Според свидетеля Б.К., А. и Х.Я. приживе казвали, че апартамента трябва да остане за
С., защото И. бил най- голям и можел да се оправи сам, а Р. била вече омъжена. Същото
твърди и Й.С.. Пак тези двама свидетели твърдят, че знаят за разговори между ищеца и
ответницата Р. И. при което е станало дума за това С. да плати някаква сума на сестра си, за
да запази апартамента само за себе си. К. И. съобщава, че отношенията между тези две
страни се запазили относително добри до преди година и половина от неговия разпит /м.10
2023 г./, след което се влошили, тъй като ищеца предявил претенции процесния имот и друг
наследствен имот да останат негови.
При така изложеното правилно районния съд е приел, че предявения иск с правно
основание чл.124, ал.1 ГПК по отношение на ответницата Р. И. е неоснователен.
Неоснователен е упрека към първия съд за това, че е тълкувал превратно фактите
събрани по делото. Напротив, районната инстанция е взела предвид всички събрани
писмени доказателства и е подложила твърденията на всички свидетели на внимателен и
обстоен анализ и направените фактически и правни изводи, по отношение на този ответник,
са в пълно съответствие с материалния закон. Именно поради това, настоящия състав
препраща в хипотезата на чл.272 ГПК към мотивите на обжалваното решение в тази им част.
Към тези мотиви следва да се допълни единствено следното:
Съгласно чл. 79. (1) ЗС Правото на собственост по давност върху недвижим имот се
придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.
Правилно районния съд е изяснил, че последователно и непротиворечиво ВКС
приема в своята практика, че за придобиване правото на собственост върху един недвижим
имот на основание давностно владение е необходимо осъществяване на фактическата власт
върху имота с намерение за своене, като владението следва да бъде постоянно,
непрекъснато, спокойно и явно (решение № 116 от 24.11.2014 г. по гр. д. № 2592/2014 г. на ІІ
г. о. на ВКС). Спокойно е това владение, което не е установено с насилие (решение № 115 от
07.11.2018 г. по гр. д. № 3954/2017 г. на І г. о. на ВКС), вкл. като е предадено от предишния
собственик или владелец и няма данни фактическата власт да е била отнета (решение №
3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на І г. о. на ВКС; решение № 60/07.06.2018 г. по гр. д.
№ 2420/2017 г. на І г. о. на ВКС; решение № 55/08.10.2015 г. по гр. д. № 3255/2014 г. на ІІ г. о.
на ВКС). Придобивната давност е въведена в българското законодателство като основание за
придобиване на вещни права с оглед виждането на законодателя, че ако едно лице през
определен период от време фактически упражнява правомощията, свързани с притежание на
вещно право, като собственикът бездейства и не защитава правата си, то фактическото
състояние следва да бъде приравнено на юридическото (решение № 70/16.08.2017 г. по гр. д.
3
№ 3991/2016 г. на І г. о. на ВКС; решение № 98 от 04.07.2018 г. по гр. д. № 3546/2016 г. на I г.
о. на ВКС).
Владението съдържа два основни признака: обективен - упражняването на
фактическа власт върху вещта (corpus) и субективен - намерението да се държи и използва
вещта, като собствена (animus). Тъй като от владеенето за себе си владеещия извлича
изгодни правни последици, в тежест на същия, в случая ищеца е при условията на пълно и
главно доказване да установи всеки от горепосочените признаци, както и особено
същественото- че владелеца- ищец е довел до знанието на действителните собственици
намерението си да владее от даден момент натам за себе си. Особено съществено е, защото
именно и само от този момент в негова полза може да тече придобивна давност. До този
момент неговото владение е в полза на действителния собственик и не може да породи
правните последици по чл.79 ЗС.
С указанията дадени по ТР № 1/2012 ОСГК е изяснено, че „има случаи на частно
правоприемство – когато на две лица е прехвърлено /възмездно или безвъзмездно/ правото
на собственост и е предадено владението върху един имот като впоследствие въз основа на
вътрешните им отношения само един от приобретателите остава там. Тогава следва да се
приеме, че съвладението продължава като последният владее своята идеална част и
същевременно държи идеалната част на другия приобретател. Той е съсобственик и
съвладелец. Подобни са случаите при наследяването като общо правоприемство. Владението
е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от
наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот“.
Поради това в настоящия случай, тъй като съсобствеността произтича по наследство,
презумпцията по чл.69 ЗС няма да важи в полза на ищеца.
Неоснователно в жалбата се твърди, че съсобствеността между страните не се
основава на наследство. Спорната част от имота /една втора ид част/, предмет на
производството се основава на общото наследство останало на трите деца /С., И. и Р./ от
техния баща Х.Я.. Преживялата майка- Ж. В. встъпва в наследствените права на своя син по
право на заместване, поради и което това не променя характера на съсобствеността.
По тези съображения и след като правилото по чл.69 ЗС в случая е неприложимо,
неоснователно от страна на ищеца във въззивната жалба продължава да се настоява, че
придобивната давност в негова полза е започнала да тече веднага след смъртта на Х.Я.. В
същност, от този момент насетне той се е превърнал във владелец за своята една втора
идеална част и в държател за останалите по една четвърт идеални част на неговия брат и
сестра от процесния имот. Както е посочено в решение № 566/21.06.2010 г. по гр. д. №
1053/2009 г. на ВКС, І-во г. о., за да се приеме, че един наследник е установил владение и
върху притежаваните от другите наследници идеални части от имота, не е достатъчно той да
е упражнявал фактическа власт върху целия наследствен имот повече от 10 години
необезпокоявано от никого, а е необходимо освен това да е отблъснал владението на
останалите наследници, като е манифестирал ясно пред тях намерението си да владее целия
наследствен имот само за себе си; само в този случай след изтичане на 10 години от
4
момента, в който е отблъснал владението на останалите наследници, владеещият наследник
може да придобие по давност и техните идеални части.
В тази връзка, действително от разпита на свидетелите К. и С. може да бъде
направен извод за изразена приживе от наследодателя Я. воля в устна форма имотът след
неговата смърт да остане на сина му С.. Подобна воля обаче не е правно обвързваща и няма
значение за придобиване право на собственост, а евентуално и за установяване на
самостоятелна фактическа власт на правно основание, тъй като не е извършена в
предвидената от закона форма за действителност, нито сочи на предаване на владението от
наследодателя приживе. Установяването на самостоятелна фактическа власт на основание,
изключващо владението на останалите наследници, с оглед даденото в ТР № 1/06.08.2012 г.
по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС тълкуване, се основава на намерението за своене на
наследника, а не на намерението на наследодателя и изразено от последния желание имотът
да остане само за някой от неговите низходящи, което не е обективирано по начин да породи
правни последици, свързани с преминаване на правото на собственост върху имота в
патримониума на тези лица /решение № 172/04.01.2019 г. по гр.д. № 4748/2017 г. на ВКС, I-
во г. о./.
Доказателствата по делото сочат, че ответницата Р. И. е напуснала имота, не
поради друго, а заради това, че се е омъжила и заживяла със съпруга си. И. И. е продължил
да обитава процесния апартамент и след смъртта на А. и Х.Я. и се е преместил от него по
собствена воля в периода 1987- 90 г. Ищеца не е ангажирал нито едно годно доказателство за
това, че го е изгонил или по какъвто и да е друг начин е демонстрирал на брат си, че е
променил намерението си спрямо него от това да държи имота, в това да владее неговата
част, като своя.
Правилно районния съд е изложил пространни мотиви за това, че снабдяването с
ключ за имота на само един от наследниците- този който го ползва, евентуалното изплащане
на остатъка от заема на наследодателите, извършването на ремонтни дейности и купуване
на мебели и/или техника, както и плащане на данъци са действия по обикновено управление
на имота за които направилия разходите има облигационно вземане към останалите
съсобственици, но тези факти не са годни сами по себе си да поставят началото на
давностно владение.
Всичко изложено дотук обосновава извода, че като е отхвърлил исковете на С. И.
по отношение на ответницата Р. И. районния съд е постановил едно правилно и
законосъобразно решение, което в тази му част следва да се потвърди.
Основателна обаче е жалбата в останалата й част по отношение на останалите
двама ответника.
Както се посочи константната съдебна практика и задължителните за
правоприлагащите органи указания дадени с ТР № 1/2012 г. на ОСГК са в смисъл, че
„Завладяването частите на останалите /съсобственици/ и промяната /на намерението в такова
за своене/ по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия,
5
отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно
невъзможно“. Състоянието на обективна невъзможност за манифестиране на промяната в
намерението за своене се отнася за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се
познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост
във времето и разстоянието (Решение № 17 от 01.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2923/2016 г.
на ВКС, II ГО). Тълкуване на понятието е дадено и с Решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.
д. № 1919/2015 г. на ВКС, I ГО, според което обвързването на определени правни последици
със задължение за действие, извършването на което следва да достигне до друг правен
субект и да бъде възприето от него, винаги следва да бъде поставяно в зависимост от
възможността процесът на узнаване и възприемане да бъде обективно осъществен, тъй като
осъществяването му невинаги зависи само и единствено от волята на извършващото
действието лице. За да достигне промяната в намерението до адресата, е необходимо
местонахождението му да е известно на извършващото действията лице, а за да бъде
отблъснато владението, съсобственикът, на когото промяната в намерението се
противопоставя, следва да е предприел действия, свързани с упражняване на правата си
върху имота или поне да е демонстрирал намерение за това. Само ако местонахождението на
невладеещия съсобственик е известно, той е проявявал интерес към съсобственото
имущество и е изразявал воля да упражнява правата си в съсобствеността по предвидения в
ЗС ред, но въпреки това позоваващият се на придобивна давност съсобственик не е
извършвал действия по упражняване на фактическата власт върху целия имот по начин да
бъдат възприети от невладеещия съсобственик, респ. не е демонстрирал открито спрямо
него намерението си да свои целия имот, може да се приеме, че не е изпълнил надлежно
задължението си да обективира спрямо другия собственик намерението да владее идеалните
му части за себе си (Решение № 31 от 11.03.2019 г. по гр. д. № 2914/2018 г. на ВКС, I ГО).
В конкретния случай, от събраните гласни доказателства се установява, че
приживе Ж. В., след развода си с Х.Я., се е преместила и е живяла в ***. Не е идвала в ***,
още по- малко в процесния апартамент. Не е поддържала връзка с ищеца, нито тя нито
децата от втория й брак. С всички тях ищеца не се е познавал и не му е било известно къде
се намират. Основателен е и довода във въззивната жалба, че липсват каквито и да е данни
Ж. В. и/или децата й да са се интересували от процесния имот и да са имали каквито и да е
собственически претенции или намерения за упражняване на правата си.
При така изложеното настоящия въззивен състав приема, че след смъртта на И.
И.- *** в полза на ищеца, срещу Ж. В. е започнала да тече 10 годишна придобивна давност.
Следователно, на 07.01.2012 г. той е станал собственик на основание изтекла в негова полза
придобивна давност на собствените на Ж. В., като единствен наследник на сина си И. И., 1/4
идеални части от процесния имот. След като това е така иска на С. И. за така посочената
идеална част против ответниците Р. И., Ц. И. и С. Г., като наследници на Ж. В. се явява
основателен и като такъв следва да се уважи, а решението на районния съд в тази му част да
се отмени.
Жалбоподателя следва да понесе сторените от въззиваемата Р. И. разноски за
6
адвокатски хонорар в размер на 1200 лв.
Предвид изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 466/29.05.2024 г. по гр.д. № 6408/2022 г. по описа на Районен
съд– Перник В ЧАСТТА с която е ОТХВЪРЛЕН предявения от С. Х. И. с ЕГН: **********,
с адрес: ***, положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл.
79, ал. 1 вр. с чл. 68, ал. 1 от от ЗС за признаване за установено по отношение на
ответниците Р. Х. И. с ЕГН********** от ***, Ц. В. И. с ЕГН: **********, с адрес: *** и С.
В. Г. с ЕГН: **********, с адрес: ***, че ищецът притежава правото на собственост по
силата на давностно владение продължило повече от десет години на ¼ или /3/12/ идеални
части от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 55871.506.136.1.90, който обект
съгласно схема на самостоятелен обект в сграда с № 15-108957- 03.02.2022 г. от СГКК
гр.Перник, по КККР на гр. Перник, одобрени със заповед РД-18- 91/13.10.2008 год. на
Изпълнителния директор на АГКК /последно изменение, засягащо самостоятелния обект е
от 03.02.2022 г./, се намира на етаж 1 в сграда с идентификатор 55871.506.136.1, с адрес на
имота: ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, като сградата е
разположена в поземлен имот с идентификатор 55871.506.136, а самостоятелният обект е с
брой нива на обекта: 1, с площ от 75.31 кв.м. и прилежащи части: избено помещение № 5 - с
площ 2.78 кв.м. и 1.69% идеални части от общите части на сградата, при съседни
самостоятелни обекти в сградата: на ниво 1 на същия етаж - обект с идентификатор
55871.506.136.1.105 и обект с идентификатор 55871.506.136.1.89, под обекта: няма, и над
обекта: обект с идентификатор 55871.506.136.1.92, стар идентификатор – няма и ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
По иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 вр. с чл.68, ал.1 от ЗС
предявен от С. Х. И. с ЕГН: ********** против Р. Х. И. с ЕГН**********, Ц. В. И. с ЕГН:
********** и С. В. Г. с ЕГН: **********, всичките като наследници на Ж. Н. В.- наследник
на И. Х. И. признава за установено, че ищеца е собственик на основание давностно владение
продължило повече от десет години по отношение на собствените на тези ответници 1/4
/една четвърт/ идеални части, останали им в наследство от майка им Ж. В., а на нея от И. И.
от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 55871.506.136.1.90, който обект съгласно
схема на самостоятелен обект в сграда с № 15-108957- 03.02.2022 г. от СГКК гр.Перник, по
КККР на гр. Перник, одобрени със заповед РД-18- 91/13.10.2008 год. на Изпълнителния
директор на АГКК /последно изменение, засягащо самостоятелния обект е от 03.02.2022 г./,
се намира на етаж 1 в сграда с идентификатор 55871.506.136.1, с адрес на имота: ***, с
предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, като сградата е разположена
в поземлен имот с идентификатор 55871.506.136, а самостоятелният обект е с брой нива на
обекта: 1, с площ от 75.31 кв.м. и прилежащи части: избено помещение № 5 - с площ 2.78
7
кв.м. и 1.69% идеални части от общите части на сградата, при съседни самостоятелни
обекти в сградата: на ниво 1 на същия етаж - обект с идентификатор 55871.506.136.1.105 и
обект с идентификатор 55871.506.136.1.89, под обекта: няма, и над обекта: обект с
идентификатор 55871.506.136.1.92, стар идентификатор – няма.
Осъжда С. Х. И. с ЕГН: ********** да заплати на Р. Х. И. с ЕГН********** сумата
1200 лв. разноски пред въззивната инстанция за адвокатски хонорар.
ПОТВЪРЖДАВА горепосоченото решение в останалата му част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8