Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 01.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и двадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

 ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 2034 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 263994 от 04.11.2019 г., постановено по гр. д. № 25384/2019 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 41-ви състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК е признато за установено, че ответникът Н.П.П. дължи на ищеца сумата от 1 334,07 лева, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. до 31.05.2017 г. до топлоснабден имот - апартамент № 8, находящ се в гр. София, ул. „*******над партер/, с аб. № 113623, както и сумата от 70,01 лева, представляваща стойност на услугата дялово разпределение за същия период, ведно със законна лихва върху сумите от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК /28.12.2017 г./ до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК на 05.01.2018 г. по ч. гр. д. № 90195/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 41-ви състав. Със същото решение са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД искове за разликата над сумата от 1 334,07 лева, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия, до пълния предявен размер от 1 334,09 лева, както и исковете за сумата от 197,45 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава за периода от 15.09.2015 г. до 15.12.2017 г. върху главница за незаплатена топлинна енергия, и за сумата от 13,33 лева обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава за периода от 15.09.2015 г. до 15.12.2017 г. върху главница за дялово разпределение.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.

Срещу решението в частта, в която искът на ищцовото дружество е уважен за сумата от 1 334,07 лева, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. до 31.05.2017 г., е подадена въззивна жалба от ответника Н.П.П., в която са изложени съображения за неговата неправилност и незаконосъобразно и постановяване въз основа на негодни доказателства. В тази връзка се сочи, че решението на СРС е постановено при абсолютна непълнота на доказателствата – не са представени месечни фактури като първични документи за задължения, и при използването на негодни доказателства – едностранно съставени извлечения от сметки и др. Намира се, че изготвените по делото две експертизи не следва да се кредитират, тъй като вещите лица не са работили самостоятелно, а чрез компютърните записвания на топлинния счетоводител. Предвид изложеното се иска отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени в цялост.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразяват становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 41-ви състав, решение за валидно, допустимо и правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от „Т.С.“ ЕАД иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД в обжалваната част /чл. 272 от ГПК/. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

За уважаване на предявения иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на ответника ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.

Основният спорен по делото въпрос е свързан с установяването на делото на обема и стойността на доставената топлинна енергия.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия /респ. потребители на топлинна енергия съгласно предишната редакция на закона/.

С ТР  № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 от ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.

По делото е установено обстоятелството, че ответникът е собственик на процесния имот – апартамент № 8, находящ се в гр. София, ул. „*******над партер/, и в това си качество е клиент на топлинна енергия и съответно, че е обвързан от облигационна връзка с предмет – доставка на топлинна енергия. Доводи в тази насока не са релевирани от страните и във въззивното производство. Его защо и с оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК този въпрос е извън пределите на въззивния контрол.

Съдържанието на договора за доставка на топлинна енергия е уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 от ЗЕ, доколкото не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни ответника да е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ. Следователно, установено е принципното съществуване на облигационно договорно правоотношение между страните за процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответника дължи заплащане на стойността на ползваната услуга. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно - в жилището на ответника, е от значение единствено за доказване размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му - съгласно чл. 162 от ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г.

В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Т.с.“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.

В нормата на чл. 156 от ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището, и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.

За установяване стойността на доставената до имота топлинна енергия за процесния период пред СРС е допуснато и изслушано заключение на комплекса съдебно-техническа и счетоводна експертиза. В техническата част от последното вещото лице е посочило, че за имота е открита при ищцовото дружество партида с аб. № 113623, чийто титуляр е ответникът, а дяловото разпределение е извършвано от „Т.с.“ ЕООД. През целия исков период е ползвана и начилявана ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация, и ТЕ за битово горещо водоснабдяване /БГВ/. Жилището е разполагало с три броя отоплителни тела /два броя радиатори и един брой лира/, на които са монтирани три броя топлинни разпределители и термостатни вентили, както и с един брой технически изправен и узаконен водомер за отчитане на БГВ. През исковия период дяловото разпределение е извършвано от трите броя индивидуални разпределители за разход на отопление на база реален отчет, отдадената от сградна инсталация ТЕ е определяно съобразно изискванията на действащата през периода нормативна уредба в областта на енергетиката, а потреблението на топла вода е на база реален отчет на показанията на монтирания в имота изправен водомер. През процесния период общият топломер в абонатната станция, както и средствата за търговско измерване, съобразно изискванията на Закон за измерванията, редовно, на всеки две календарни години, са преминавали на метрологични проверки за определяне на техническата им изправност и експлоатационна мощност, провеждани от лицензирани юридически лица. Редовно са отчитани и технологични разходи за сметка на ищеца. Експертът е посочил, че стойността на реално потребеното количество ТЕ е в размер на 1 334,07 лева за периода 01.05.2014 г. до 31.05.2017 г. Липсват данни за извършени от ответника плащания.

С оглед изложеното, неоснователни са релевираните във въззивната жалба оплаквания, че заключението на изслушаната по делото комплекса съдебно-техническа и счетоводна експертиза не следва да се цени, както и че крайните изводи на СРС се основават на непълнота на доказателствата – не са представени месечни фактури като първични документи за задължения, а са използвани негодни доказателства – едностранно съставени извлечения от сметки и др. Експертизата е допусната в съответствие с изискванията на чл. 195, ал. 1 от ГПК, поради необходимост от специални знания в съответните области на науката, като същата не е изготвена само по документи, едностранно издадени от ищеца, а въз основа на документите за главния отчет и отчет за индивидуалното разпределение, установяващи действителното количество потребена енергия, съгласно снетите показания по уредите за разпределение за процесния период. Доказателствената стойност на заключението на вещите лица по изслушаната експертиза не се разколебава от обстоятелството, че е изготвено въз основа и на материали, които не са приобщени като доказателства по делото. В определението си за назначаване на експертизата от 28.08.2019 г. първоинстанционният съд не е посочвал или ограничавал вещите лица по отношение на материалите, въз основа на които да работят. Още повече, че в конкретния случай, с оглед естеството на поставените задачи, е обективно невъзможно те да бъдат изпълнени само въз основа на намиращите се по делото материали, без проверка и на други материали, включително намиращи се в ищцовото дружество. Също така следва да се отбележи, че експертното заключение не е своевременно оспорено от жалбоподателя.

Така, при съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се стига до извод за основателност на претенцията на ищеца в уважената от СРС част. Ответникът не е представил никакви доказателства, които да оборят извода за дължимост на сумата за доставена и потребена топлинна енергия.

Предвид изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната част.

При този изход на спора направените от ищеца и своевременно поискани разноски за заповедното и исковото производство пред районния съд правилно са възложени в тежест на ответниците.

Същевременно, с оглед заявеното в този смисъл и от процесуалния представител на ответника, СГС констатира, че по указания на СРС е събрана сума за държавна такса за разглеждане на въззивната жалба в по-голям размер от действително следващия се, поради което на Н.П.П. следва да бъде възстановено сумата от 58,85 лева, неправилно събрана и внесена по сметката на СГС.

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има ищецът – въззиваем.

На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр. 8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ, на ищецът - въззиваем се дължи юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в общ размер на 100 лева, която сума следва да бъде възложена в тежест на ответника.

Воден от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 263994 от 04.11.2019 г., постановено по гр. д. № 25384/2019 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 41-ви състав, в обжалваната част.

ОСЪЖДА Н.П.П., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 100 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Да се възстанови на Н.П.П., ЕГН **********, сумата от 58,85 лева, неправилно събрана и внесена по сметката на СГС.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: 1.                                      2.