Р Е Ш Е Н И Е
№ 256
гр. Перник, 11.07.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, втори
въззивен състав, в открито съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МЕТОДИ ВЕЛИЧКОВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
2. мл.с.
КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Емилия Павлова, като разгледа докладваното от мл.съдия
К. Костадинова в.гр.д. № 232 по
описа на съда за 2019 година и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.
С Решение
№ 1278/23.11.2018 г., постановено по гр.д. № 7684 по описа на РС – гр. Перник
за 2017 г., първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от С.К.Й., ЕГН **********,
И.С.М., ЕГН **********, И.Б.Й., ЕГН **********, Д.Й.К., ЕГН **********, Б.Й.И.,
ЕГН **********, К.С.Й., ЕГН **********, Д.С.Т., ЕГН **********, Ц.С.Т., ЕГН **********,
Е.Н.П., ЕГН **********, Д.З.П., ЕГН ********** и Й.З.Ц., ЕГН ********** против А.Н.Н., ЕГН **********, З.Ж.М., ЕГН **********, М.Ж.Б., ЕГН **********,
И.М.И., ЕГН **********, Г.В.Н., ЕГН **********, З.С.Г., ЕГН **********, К.З.Г.,
ЕГН **********, Н.З.Ж., ЕГН **********, Р.М.Н., ЕГН **********, Д.П.Н., ЕГН **********
и К.Г.Н., ЕГН ********** субективно съединени искове с правно основание по чл.
14, ал. 4 от ЗСПЗЗ – за признаване за установено по отношение на ответниците,
че към момента на образуване на ТКЗС в с. ***, общ. Перник – 1958 г.,
наследодателят на ищците Ц. П. Д. е бил собственик на недвижим имот – ливада, с
площ от два дка, находящ се в землището на с. ***, местността „***“, при
съседи: наследници на С.А.П., наследници на С.В.М. и наследници на Н., Г. и В. Н.
Д..
Със
същото решение съдът е разпределил отговорността за разноски в производството
като е осъдил ищците да заплатят на ответниците сумата от общо 1020 лева,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение и експертизи по делото.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба с вх.
№ 34949/27.12.2018 г., подадена от С.Й., И.М., И.Й., Д.К., Б.И., К.Й., Д.Т., Ц.Т.,
Е.П., Д.П., и Й.Ц. чрез пълномощника им – адв. Б.Б.,
с която същото се оспорва изцяло. В жалбата се поддържа оплакване за неправилност
и необоснованост на решението поради нарушение на процесуалните правила и на
материалния закон. Изтъкнати са доводи, че установяването на идентичност между
притежавания от наследодателя на ищците към един минал момент имот и имоти с
номера по КВС № 1510 и № 1511, възстановени на ответниците, а и с имоти с №
1641, № 1411 и № 1446 не съставлява предпоставка за уважаването на предявения
иск. Посочва се, че въпреки това такава идентичност се установява от събрания
по делото доказателствен материал, като са изложени подробни аргументи в тази
насока. Поддържа се, че по делото е безспорно установено правото на собственост
на наследодателя на ищците върху процесния имот, поради което се иска
предявените искове да бъдат уважени. Претендират се разноски и пред двете
инстанции.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК от насрещната страна не е
постъпил писмен отговор на жалбата.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция жалбоподателката К.Й., редовно призована, се явява лично. Заедно с
нея и вместо останалите жалбоподатели се явява адв. Б., който поддържа
въззивната жалба, не прави доказателствени искания. По същество прави искане за
постановяване на съдебно решение при съобразяване на доводите, подробно
изложени в жалбата и писмените бележи, депозирани пред районния съд. Претендира
разноски, като представя списък по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемите, редовно
призовани, не се явяват в съдебното заседание пред въззивния съд. Вместо тях се
явява процесуалният им представител – адв. А.А., която
оспорва подадената жалба, не сочи нови доказателства. Излага доводи, че
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и иска същото да бъде
потвърдено. Претендира разноски като представя списък по чл. 80 от ГПК.
Въззивната жалба е
подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от активно
легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, поради което същата е допустима
и редовна и следва да бъде разгледана по същество.
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд –
гр. Перник от 07.11.2017 г., доуточнена с молба от 06.12.2017 г. и по указания
на ПОС с молба с вх. № 2648/15.05.2019 г., подадена от С.Й., И.М., И.Й., Д.К., Б.И.,
К.Й., Д.Т., Ц.Т., Е.П., Д.П., и Й.Ц.. Със същата е
предявен иск с правно основание по чл. 14, ал. 4 от Закона за собствеността и
ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) – за признаване за установено по отношение
на ответниците, че към момента на образуване на ТКЗС в с. ***, общ. Перник –
1958 г., наследодателят на ищците Ц. П. Д., бивш жител ***, починал на ***, е
бил собственик на недвижим имот – ливада, с площ от два дка, находящ се в
землището на с. ***, местността „***“ – по наследство и давностно
владение, при граници: наследници на С.А.П., наследници на С.В.М.
и наследници на Н., Г. и В. Н. Д..
В исковата молба се твърди, ищците
са наследници на Ц. П. Д., бивш жител ***, починал на ***. Посочва се, че
последният е притежавал недвижим имот – ливада с площ от около два декара,
четвърта категория, находящ се в землището на с. ***, в местността „***".
Твърди се, че наследодателят на ищците е придобил собствеността върху имота по
наследство и давностно владение, доколкото неговият
баща П. Д. е установил владение върху имота през 1930 г., което впоследствие е
било продължено от неговия син Ц. Д., като така е продължило непрекъснато
повече от 20 години преди създаването на ТКЗС в с. *** – 1958 г. На следващо
място се посочва, че Ц. Д. е внесъл процесния земеделски имот в ТКЗС при образуването
му. Твърди се, че от страна на неговите наследници са предприели действия за
възстановяването му, като същият е бил заявен за възстановяване със заявление
вх. № 1385/27.02.1992 г. Посочва се, че въз основа на същото е издадено Решение
№ 3684/17.06.1994 г., с което на ищците като наследници на Ц. Д. е възстановена
собствеността върху процесния имот. В тази връзка се твърди, че при инициирана
от тяхна страна процедура за заснемане на имота обаче било установено, че
същият е част от имот с пл. № 1641, имот с пл. № 1411, имот с пл. № 1511, имот с
пл. № 1510, имот с пл. № 1466 по картата на възстановената собственост (КВС) в с. ***.
Уточнява се, че при това положение собственият на наследодателя им имот попада
основно върху имоти с пл. № 1511 и с пл. № 1510 които са възстановени с Решение
№ 1260/10.10.2005 г. на ответниците, като наследници
на Н., В. и Г. Н. Д.. Допълва се, че доколкото имотът е възстановен на други
лица, ищците не могат да се сдобият със скица за същия с оглед довършване
процедурата по възстановяването му в тяхна полза. Акцентира се върху
обстоятелството, че процесният имот никога не е бил собственост на ответниците
– нито преди формирането на ТКЗС, нито след прекратяването му.
В законоустановения срок по чл. 131
от ГПК от страна на ответниците е постъпил писмен отговор, с който предявеният
иск се оспорва изцяло. Твърди се, че наследодателите на ответниците
– лицата Н., В. и Г. Н. Д. са били собственици на ливада с площ от 1.100 дка в
местността „***", която сега е имот № 1510 по КВС, както и на ливада с
площ от 1.532 дка в местността „***", която сега е имот № 1511 по КВС.
Уточнява се, че имотите са придобити от наследодателите на правно основание, за което ответниците
разполагат с писмени доказателства – договор за продажба на недвижим имот от
14.09.1936 г. и нотариален акт за продажба № 111, том III, рег. №
511, дело № 462/1943 г. Поддържа се, че от момента на придобиване до образуване
на ТКЗС само наследодателите на ответниците са владели посочените земеделски
земи, като това владение е продължило повече от 20 г. Твърди се, че
наследодателите им са внесли спорните имоти в ТКЗС през 1958 г. В тази връзка
оспорват твърдението на ищците – наследодателят им Ц. П. Д. да е бил собственик
на посочените земеделски земи. Обръщат внимание, че липсва идентичност между
имота, за който ищците притежават документ за собственост, посочен и в
решението на поземлената комисия, и процесните имоти, доколкото същите се намирали
в различна местност. По тези съображения искат предявеният иск да бъде
отхвърлен.
Като доказателства в първоинстанционното производство
са приети: Решение № 3684/17.06.1994 г. на ПК – с. Драгичево, нотариален акт за
собственост на недвижим имот по обстоятелствена проВ.
№ 47/27.08.1957 г., том III, н.д. №
1211/1957 г., удостоверение за наследници на Ц. П. Д., становище на ОСЗ-Перник,
схема на застъпване местност „***“, удостоверение за наследници на Г. Д.,
удостоверение за наследници на В. Д., удостоверение за наследници на Н. Д., скици
на имоти с № 001466, № 001510, № 001511, № 001641 и № 001411 в землището на с. ***
с ЕКАТТЕ 63152, общ. Перник, както и удостоверения за данъчни оценки на
посочените имоти, Решение № 1260/10.10.2005 г. на
ОСЗГ гр. Перник, договор за продажба на недвижим имот от 14.09.1936 г.,
нотариален акт за продажба № 111, том III, рег. №
511, дело № 462/1943 г., записка за вписване на нотариален акт за продажба,
цялата преписка по заявление с вх. № 1385/27.02.1992 г.за землище с. *** и
цялата преписка по заявление с вх. № 02126/27.02.1992 г. за землище с. *** –
със собственик Ц. П. Д., цялата преписка по заявление с вх. № 02107/26.02.1992
г. за землището на с. *** и нотариален акт № 78/26.02.1943 г., том I, рег. 304,
н.д. № 63/1943 г. По делото е приета и
съдебно техническа експертиза – относно местонахождението на процесния имот
спрямо възстановените имоти по КВС, съответствието на последните с
представените от страните документи за собственост, какви имоти са били
възстановени на наследниците на Ц. П. Д., Пред първоинстанционния съд са
събрани и гласни доказателства – чрез разпита на свидетелите: В. Г.П., С.М.Т., М.В.П.
и В.Т.Т..
Въз основа на
събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният съд е
приел, че ищците не са доказали по безспорен начин към 1958 г.
– момента на създаване на ТКЗС в с. ***, наследодателят им Ц. П. Д. да е бил
собственик на имот с площ около 2 дка, находящ се върху възстановените на
ответниците имоти по КВС с № 001510 и №
001511, независимо, че установяването на това обстоятелство е възложено в тяхна
доказателствена тежест. Предвид твърдяното от ищците придобивно
основание – давностно владение на наследодателя Д.
спрямо имота, за да достигне до този извод районният съд е анализирал
показанията на разпитаните по делото свидетели. Доколкото е кредитирал същите
решаващият състав е приел, че наследодателят Ц. Д. действително е притежавал
ливада в местността „***“. Предвид съдържанието на депозираните показания обаче
районният съд е счел, че от същите не може да се установят границите на тази
ливада и в частност не може да се установи дали същата попада върху имотите на
ответниците. В тази връзка решаващият състав изрично е посочил, че съгласно
представените от последните документи за собственост, наследодателите им също
са имали имоти в местността „***“ – две ливади с площ от 1.100 дка и от 1.500
дка. По тези съображения като е приел, че от ангажираните от ищците
доказателства не може да се установи еднозначно къде се е намирал собственият
на наследодателя им имот и дали същият попада върху някой от имотите на ответниците,
районният съд е отхвърлил предявения иск.
Съгласно чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС – гр. Перник в
предвидената от закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което
същото е валидно. По отношение на допустимост настоящият състав на въззивния съд
намира постановения първоинстанционен акт за допустим в обжалваните части.
По въпросите
за неправилността на обжалваното решение въззивният съд е обвързан от доводите,
посочени във въззивната жалба.
От фактическа страна между страните не се спори, а и от доказателствата по
делото се установява, че с Решение № 3684/17.06.1994 г. на ПК – с. Драгичево,
издадено въз основа на заявление с вх. № 1385/27.02.1992 г., подадено от Й.З.Ц.,
под точка № 8 на наследниците на Ц. П. Д. е възстановено правото на собственост
върху ливада, с площ от 2 дка, четвърта категория, находяща
се в замлището на с. ***, местността „***“, като не
са посочени съседи на имота, но е уточнено, че същият е установен с нотариален
акт № 47, том 3, н.д. № 12/1957 г. Като забележка в решението е посочено, че за
издаване на констативен нотариален акт и сделки с имота е необходима скица с
точните размери на имота. Същевременно от цитирания нотариален акт е видно, че
обективира правото на собственост на Ц. П. Д. върху нива в местността „***“ и
ливада в местността „***“. Освен това от приложена към административната
преписка пред ПК клетвена декларация е видно, че Й.З.Ц. е декларирал имот с
площ от едва 1 дка в местността „***“.
На следващо
място от Решение № 1260/10.10.2005 г. на ОСЗГ – гр.
Перник, издадено въз основа на заявление с вх. № 02107/26.02.1992 г., подадено
от В. В. Г., се установява, че на наследниците на Н., В. и Г. Н. е възстановено
правото на собственост: под точка № 1 – върху ливада с площ от 1.100 дка,
четвърта категория, в местност „***“, представляваща имот с № 001510 по КВС на
с. ***, при граници: № 001511 (ливада на насл. на Н.,
В. и Г. Н.), № 001411 (ливада на насл. на С.А.П.), №
001466 (ливада на П.С.Т.) и № 001512 (ливада – земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ) и под
точка № 2 – върху ливада с площ от 1.532 дка, четвърта категория, в местност „***“,
представляваща имот с № 001511 по КВС на с. ***, при граници: № 001510 (ливада на
насл. на Н., В. и Г. Н.), № 001411 (ливада на насл. на С.А.П.) и № 001512 (ливада – земи по чл. 19 от
ЗСПЗЗ). Посочените имоти са индивидуализирани съгласно скица №
К01708/21.11.2017 г. съответно скица № К01707/21.11.2017 г. От изискани от
въззивния съд справки от Службата по геодезия, картография и кадастър се
установява, че след приемането на кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени
със Заповед № РД – 18-1182/31.05.2018 г. на изпълнителния директор на АГКК имот
с № 001510 по
КВС на с. *** представлява имот с идентификатор № 63152.1.510, а имот с
№ 001511 по
КВС на с. *** – съответно имот с идентификатор № 63152.1.511.
На
следващо място от приложен по делото договор от 14.09.1936 г. се
установява, че Т. П. Г. е продал на Н., В. и Г. Н. ливада, находяща
се в землището на с. ***, местността „***“ с площ от около 1.500 дка, при
съседи: Н.М.З., П.В., Г.Т. и С. Т., представляваща идеална неразделна част с
братя П., срещу сумата от 1100 лева, платена изцяло като продавачът се е
задължил да снабди купувачите с нотариален акт.
От
представен по делото нотариален акт № 78/26.02.1943 г., том I, рег. 304,
н.д. № 63/1943 г. се установява, че след извършена обстоятелствена проверка Ц. П.
Д., Т. П. Д. и Н. П. Д., по мъж И., са признати за собственици на ливада в
местността „***“, с площ от около 1.100 дка, при съседи Н.М., Ц. П., Братя В. и
Братя Г..
От представен
по делото нотариален акт за продажба № 111/27.02.1943 г., том III, рег. №
511, дело № 462/1943 г. се установява, че Ц. П. Д., Т. П. Д. и Н. П. Д., по мъж
И., са продали на Н., В. и Г. Н. ливада в местността „***“, с площ от около
1.100 дка, при съседи Н.М., Ц. П., Братя В. и Братя Г.. Общата продажна цена на
всички имоти, посочени в цитирания нотариален акт възлиза на 100 000 лева.
Видно от приложена съответна записка посоченият нотариален акт е надлежно
вписан.
От
показанията на св. В. Г.П. се установява, че лице, назовано
от същата като Ц. е косило имот, използван за ливада в местността „***“.
Установява се, че същият е косил имота до формиране на ТКЗС пред 1966 – 1967 г.
Установява се и че имотът на дядо Ц. е граничил с имота на братя Д., а по-долу
са се намирали имоти на лицата дядо Н. и С.. На последно място свидетелката
уточнява, че местността, където е процесният имот, се нарича едновременно „***“,
„***“ и „***“, а местността „***“ се
намира в местността „***“.
Съгласно
показанията на св. С.М.Т., Ц. П. е косил имот, използван за ливада в местността
„***“ като имотът е бил с площ от около 1.500 дка. От показанията на свидетеля Т.
се установява, че посоченият имот е граничил с имоти на братя Д., С.В. и С..
Установява се също, че Ц. П. (дядо Ц.) е косил имота за храна за животни.
От
показанията на свидетелите М.В.П. и се установява, че както
наследодателят на ищците – Ц. П., така и наследодателите на ответниците
– братята Н. Д. са имали имоти в местността „***“, но същите не са имали обща
граница. Установява се също, че лицето Т. (Т.) П. Д. е брат на Ц. П.. На
последно място в показанията си и двамата свидетели посочват, че преди
образуването на ТКЗС братята Н. Д. са закупили множество имоти в района на с. ***.
Така
събраните свидетелски показания следва да бъдат кредитирани,
доколкото в съществената си част същите са еднопосочни, последователни и
логични, а противоречията в тях се дължат на възрастта на свидетелите и
изминалия период от време, а и на различните им субективни възприятия. Освен
това същите кореспондират със събраните по делото писмени доказателства, а и
липсват данни за евентуална заинтересованост на свидетелите от изхода на
делото, поради което не са налице основания, които да поставят под съмнение
достоверността на изнесените твърдения.
При формиране на изводите си по делото въззивният съд кредитира и
изготвената и приета съдебно техническа експертиза, доколкото експертното
изследване е задълбочено, подробно и компетентно извършено, а по делото липсват
и данни за евентуална заинтересованост на вещото лице от изхода на
производството. От същата се установява, че претендираният от ищците имот, така както е заявен от
самите тях, попада в имоти с № 1510, № 1511, № 1641, № 1466 и № 1411 по КВС на
с. ***. Установява се също, че е налице съвпадение в площите на имоти с № 1510
и с № 1511 и съответните имоти, описани в договор за продажба от 14.09.1936
г. респ. в нотариален акт за продажба № 111/27.02.1943 г., том III, рег. №
511, дело № 462/1943 г. (т. 1, б. „г“).
От дадените от вещото лице разяснения в открито съдебно заседание става ясно,
че на
мястото, където се твърди да се намира процесният имот не съществуват трайни
стари реални граници по смисъла на чл. 18а от ППЗСПЗЗ, по които да бъдат
индивидуализирани имотите, а местността е обрасла с различни дървесни видове и
старите граници са заличени.
Така
установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:
Разпоредбата на чл. 14, ал. 4
от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) урежда иск с предмет установяване
правото на собственост върху земеделски земи, но към един минал момент –
моментът на одържавяване на земите или включването им в ТКЗС, ДЗС или друга
организация (в този смисъл – задължителните разяснения в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 1997 г. по гр. д. № 11/1997 Г., ОСГК на ВС). Независимо от това посоченият
иск е от категорията на положителните установителни искове, поради което
процесът на доказване се подчинява на общите правила за разпределение на
доказателствената тежест. Пренесено върху конкретиката
на настоящия спор, това правно положение означава, че в доказателствена тежест
на ищците по делото е да докажат правото на собственост на техния наследодател
върху процесния недвижим имот (така както е описан от тях в исковата молба) към
момента на неговото приобщаване към ТКЗС, което право следва да е придобито на
посоченото в исковата молба основание – в случая придобвна
давност. Посочената доказателствена тежест правилно е разпределена на ищците с
изготвения по делото доклад от първоинстанционния съд. В тази връзка следва да
се отбележи и че ответниците по положителния установителен иск не следва да
доказват своето право на собственост върху имота, ако твърдят такова, доколкото
отхвърлянето на иска не означава, че последните са собственици на същия. От
друга страна по отношение на ищците това отхвърляне на иска представлява
отричане на правото им на собственост върху процесния имот, но единствено на
твърдяното от тях в исковата молба конкретно придобивно
основание. Това обаче не съставлява пречка същите да предявят отново иск за
собственост по отношение на същия имот, стига да се позоват на различно придобивно основание.
В
настоящия случай, доколкото ищците се позовават на придобивна
давност текла в периода от 1930 г. до 1958 г., въззивният съд намира, че освен
съответните разпоредби на Закона за собствеността (обн.,
изв., бр. 92
от 16.11.1951 г., в сила от 17.12.1951 г.,), приложение следва да намерят и
разпоредбите на Закона за давността (утвърден с Указ от 18 декември 1897
г., обн. ДВ. бр.23 от 30 Януари 1898г., отм. с § 1,
т. 7 от преходните правила на Закона за собствеността – изв., бр. 92 от 16
ноември 1951 г., в сила от 17.12.1951 г.), както и на Закона за
имуществата, за собственостьта и сервитутите
(Обн., ДВ, бр. 29 от 7.02.1904 г., в сила от 1.09.1904
г., отм., Изв., бр. 92 от 16.11.1951 г., в сила от 16.12.1951 г.). В тази
връзка следва да се отбележи, че съгласно чл. 29 от ЗД, за да се придобие по
давност правото на
собственост върху недвижим имот е необходимо същият да бъде владян
добросъвестно и на юридическо основание в продължение на десет години, а
съгласно чл. 34 от същия закон при липса на юридическо основание и
добросъвестност правото на собственост върху недвижимо имущество може да се
придобие по давност и с непрекъснато владение в продължение на двадесет години.
Признаците на владението от своя страна са уредени в чл. 302 от ЗИСС, където е
посочено, че владението е законно, когато е постоянно, непрекъсвано, спокойно,
явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като собствена. Съгласно
трайната съдебна практика посочените признаци на владението са приложими и при
действието на ЗС, макар да не са изрично посочени в същия (напр. Решение
№ 88 от 27.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 661/2016 г., II г. о., ГК, Определение
№ 147 от 21.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3194/2017 г., II г. о., ГК и др.).
В контекста
на гореизложеното въззивният съд също намира, че от събраните по делото
доказателства не се установява наследодателят на ищците да е притежавал правото
на собственост върху процесния недвижим имот от 2 дка, в местността „***“, с. ***,
към момента на образуването на ТКЗС. Посоченият извод следва на първо място от
обстоятелството, че като основание за придобиване на имота в исковата молба се
сочи единствено придобивната давност. За установяването
на това придобивно основание ищците представят
нотариален акт № 47, том 3, н.д. № 12/1957 г., като ангажират и свидетелски
показания. Видно от посочения нотариален акт обаче същият се отнася за имоти
различни от процесния, а именно имоти, находящи се в
местността „***“ и местността „***“. По тези съображения и при липса на други
доказателства въззивният съд счита, че в настоящия случай относима
е разпоредбата на чл. 34 от Закона за давността, която урежда придобивна давност с продължителност от двадесет години,
доколкото ищците не представят доказателства, а и не твърдят владението върху
имота да е установено добросъвестно и на юридическо основание.
На следващо
място видно от направеното по указания на ПОС уточнение на
исковата претенция с молба с вх. № 2648/15.05.2019 г.,
ищците се позовават на давностно владение върху
процесния имот, продължило от 1930 г. до 1958 г. (годината на създаването на
ТКЗС в с. ***). В тази връзка същите уточняват, че владението е установено от
лицето П. Д., който е баща на техния общ наследодател Ц. П. Д.. Така твърдените
от ищците обстоятелства обаче не се установяват от показанията на разпитаните
по делото свидетели. В тази връзка следва да се отбележи на първо място, че от
показанията на св. В. П. се установява единствено, че лице на име Ц. е косило
ливада в землището на с. ***, в местността „***“. Твърдението на свидетелката,
че тази местност е позната под няколко различни имена, а освен това в нея се
намира местността „***“ обаче не се подкрепя нито от показанията на останалите
свидетели, нито от писмените доказателства по делото, поради което остава
изолирано от доказателствения материал. Дори да се приеме обаче, че действително
местността „***“ се намира в посочената местност „***“, то отново
местонахождението на описвания от свидетелката имот не може да бъде установено
от съда. Посоченият извод следва от обстоятелството, че същата не посочва
достатъчно ясно неговите граници – нито чрез имотите на други лица, нито чрез
някакви белези на местността. В тази връзка следва да се отбележи и че
свидетелката уточнява единствено първите имена, дори прякори на лицата, които
според нея са имали имоти в посочената местност като това важи и за лицето
„дядо Ц.“, поради което при наличните данни по делото не може да се установи за
кои лица говори свидетелката. Не на последно място дори лицето „дядо Ц.“ да се
приеме за идентично с наследодателя Ц. П. Д., следва да се отбележи, че по
делото са налице данни, че последният е притежавал множество имоти в землището
на с. ***, което от своя страна обяснява разминаванията в наименованията на
местността, посочени от свидетелката. Тези обстоятелства в съвкупност водят до
невъзможност за решаващия състав да индивидуализира описвания от св. П. имот,
съответно да установи идентичност между последния и процесния имот от 2дка, претендиран с исковата молба. За пълнота следва се
отбележи, че в показанията на св. П. са налице и други неточности, доколкото
напр. същата сочи като години на образуване на ТЗКС 1966 – 1967 г., което е
размиване с почти 10 години, спрямо действителната година на образуване на
стопанството, а именно 1958 г.
Относно
показанията на св. С. Т., следва да се отбележи, че действително същият описва
имот с граници: имоти на братя Д., имот на С.В. и имот на лице на име С., като
твърди, че описваният от него имот е с площ от около 1.500 дка и винаги е бил
косен от Ц. П.. Предвид данните по делото въззивният съд приема лицето С. за
идентично с лицето С.А.П.. При това положение решаващият състав достигна до
извод, че описаният от св. Т. имот съответства като граници на процесния имот,
така както последният е индивидуализиран в исковата молба. Независимо от това
обаче от показанията на посочения свидетел се установява единствено, че
наследодателят Ц. П. е косил ливада с площ от около 1.500 дка в местността „***“.
Посочените показания обаче не съдържат никакви твърдения за периода, в който
лицето Ц. П. е косило посочената ливада, нито други данни, от които да се
направи извод, че извършваните от него фактически действия спрямо имота
отговарят на признаците на владението, установени в чл. 302 от ЗИСС. Между
впрочем за прецизност следва да се вземе предвид, че данни в посочения смисъл
не се съдържат въобще и в показанията на св. В. П.. В тази връзка следва да се
отбележи, че от единствения факт на косене на посочената ливада, не може да се
приеме, че е налице владение, което да е постоянно, спокойно, явно,
несъмнително и с намерение да се държи вещта като собствена. С оглед признака
„явно“ в частност следва да се отбележи и че липсват и каквито и да било данни
това владение да е било обективирано пред конкретни лица с оглед отричане и
отблъскване на правото им на собственост върху имота. Не на последно място
отново поради наличните данни, че лицето Ц. П. е притежавало и други имоти в
землището на с. *** вкл. и в местността „***“ не може да се пренебрегне разминаването
в площите на двата имота – описаният от свидетеля и описания в исковата молба,
с около 500 кв.м. Не може да се пренебрегне и обстоятелството, че в твърденията
на св. Т. също са налице противоречия, доколкото първоначално същият описва
имот с граници съответни на посочените в исковата молба, които между впрочем
съвпадат с границите на имот № 001511 по КВС на с. *** (а и с площта), но
впоследствие заявява, че друг имот в местността не може да опише, като твърди и
че не знае дали имотът на братя Д. граничи с описания от него имот. По тези
съображения въз основа на показанията на св. С. Т. също не може да
се индивидуализира в достатъчна степен процесният имот с площ от 2 дка в
местността „***“, нито може да се обоснове извод, че лицето Ц. П. е владяло такъв
имот в периода от 1930 г. до 1958 г., когато е образувано ТЗКС.
Отново за
прецизност решаващият състав намира за нужно да отбележи, че макар и св. П. и
св. Т. да описват събития, на които са били преки свидетели, то не може да се
пренебрегнат фактори като изминалия период от време, възрастта на свидетелите,
дори обществено икономическите условия и промени в режима на собствеността в
страната в течение на повече от половин век. Посочените обстоятелства съчетани
с констатираните неточности, дори противоречия в показанията на свидетелите, водят
до обективно съмнение в достоверността на изнесените от тях твърдения, което е
допълнителен аргумент срещу формирането на категорични правни изводи за
основателност на иска единствено и само въз основа на същите.
На последно
място в показанията на св. М.П. и св. В.Т. се съдържат данни, че
наследодателите на ответниците са закупили множество имоти в землището на с. ***.
Освен това от представен по делото нотариален акт за продажба № 111/27.02.1943
г., том III, рег. №
511, дело № 462/1943 г. е видно, че самият Ц. П. е продал на последните свой
имот в местността „***“. Налице са и данни, че неговият брат лицето Т. П. Д.
също е продало на братята Д. имот в местността „***“. За прецизност следва да
се отбележи, че действително последната сделка е обективирана
само в договор за продажба без да е представен нотариален акт, но това
обстоятелство само по себе си не може да обоснове основателност на ищцовата претенция, доколкото касае правото на собственост
на ответниците, което не е предмет на доказване в настоящия процес. Освен това
дори посочената сделка да е нищожна това не води до извод, че наследодателят на
ищците е придобил имота на брат си, доколкото няма данни, нито твърдения същият
да е бил негов единствен наследник. Освен това видно от изготвената по делото
експертиза е налице съвпадение в площите на имота под т. 1, б. „г“ от
нотариален акт за продажба № 111/27.02.1943 г., том III, рег. №
511, дело № 462/1943 г. и имот с № 001510 по КВС на с. ***, както и съвпадение
в площите на имота, описан в договора за продажба от 14.09.1936 г. и имот с №
001511 по КВС. На последно място не може да се пренебрегне и обстоятелството,
че от посочените нотариален акт и договор е видно, че купувачите братята Д. са
заплатили отделна и то окончателна продажна цена за имотите, по съответния
документ, от което следва извод, че се касае за две отделни сделки и не може да
се приеме, че нотариалният акт обективира окончателната сделка по договора от
1936 г. В тази връзка възраженията във въззивната жалба, че последният е
нищожен, дори да се приемат за основателни, не могат да обусловят промяна в
изводите на съда, доколкото както вече се посочи, същите са относими
към правата на ответниците, а не на ищците.
По тези
съображения и доколкото правата на собственост на ответниците не са предмет на
процесния положителен установителен иск, следва да се приеме, че ангажираните
от последните доказателства, преценени съвкупно с тези ангажирани от ищците,
разколебават в достатъчна степен твърденията на последните, че процесният имот
е придобит по давност от техния наследодател Ц. П.. В тази връзка и предявеният
иск следва да се приеме за неоснователен, до какъвто извод правилно е достигнал
и районният съд. По тези съображения въззивната жалба е неоснователна, а
обжалваното решение като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.
По исканията за разноски на страните:
С оглед
изхода на делото пред въззивния съд искането за разноски на жалбоподателите е
неоснователно.
Въззиваемите К.З.Г., А.Н.Н. и К.Г.Н. претендират разноски пред въззивната инстанция
– в размер на 480 лева адвокатско възнаграждение, посочено и в списък по чл. 80
от ГПК. Предвид обстоятелството, че действителното заплащане на същото се доказва
от представено по делото платежно нареждане, то въззивният съд намира искането
за основателно, поради което на въззиваемите следва
да бъдат присъдени разноски в пълен размер.
Водим от
горното, Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 1278/23.11.2018 г., постановено по гр.д. № 7684 по описа на РС – гр. Перник
за 2017 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК С.К.Й.,
ЕГН **********, И.С.М., ЕГН **********, И.Б.Й., ЕГН **********, Д.Й.К., ЕГН **********,
Б.Й.И., ЕГН **********, К.С.Й., ЕГН **********, Д.С.Т., ЕГН **********, Ц.С.Т.,
ЕГН **********, Е.Н.П., ЕГН **********, Д.З.П., ЕГН ********** и Й.З.Ц., ЕГН **********,
ДА ЗАПЛАТЯТ на А.Н.Н.,
ЕГН **********, К.З.Г., ЕГН ********** и К.Г.Н., ЕГН ********** сумата от
480 лева, представляваща разноски – адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.