Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
23.07.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на девети юни две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 7898 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 86570 от 14.05.2020 г. по гр.д. № 63453/2017 г. Софийски
районен съд, 164 състав: Осъдил Д.Т.К., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ******, по предявените искове с правно основание чл.79, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД сумата от общо 1 662.95 лв., от които 1 324.06
лв. – главница за потребената и незаплатена топлинна енергия в периода от 01.05.2013
г. до 30.04.2015 г., доставяна до имот в гр. София, ж.к. „******, 16.48 лв. -
дължима такса за дялово разпределение, извършвано през периода 2014 - 2015 г.
от ФДР „Б.“ ООД, 318.19 лв. – обезщетение за забава върху главницата за
топлинна енергия за периода от 15.09.2014 г. до 17.08.2017 г., и 4.22 лв. –
обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение, дължимо за
периода от 15.09.2014 г. до 17.08.2017 г., и отхвърлил като неоснователни
предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, срещу И.Т.Г., ЕГН **********, и Д.И. Г.,
ЕГН **********, искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл.
86 ЗЗД за осъждането на всеки от тях да заплати по 1/3 част от сумите: общо 3 972.17
лв., ведно със законна лихва от 12.09.2017 г. до изплащане на вземането, както
и лихва за забава върху тази сума за периода от 15.09.2014 г. до 17.08.2017 г.
в размер на 954.57 лв., както и стойността на услугата дялово разпределение,
извършена в имота им в периода от м. 06.2014 г. до м. 05.2015 г. в размер на 49.44
лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на иска в съда до
окончателното плащане, както и мораторната лихва върху тази главница в размер
на 12.65 лв. за периода от 15.09.2014 г. до 17.08.2017 г. Съобразно изхода на
спора и по правилата на чл. 78 ГПК са разпределени разноските по делото. Решението
е постановено при участието на „Б.“ ООД, като трето лице помагач на страната на
ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва в частите, с които исковете срещу ответниците И.Т.Г. и Д.И. Г. са
отхвърлени, с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон. Неправилно
СРС приел, че посочените ответници не са клиенти на топлинна енергия за битови
нужди по смисъла на § 1, т. 42 ДР ЗЕ. От представените доказателства се
установило, че през 1991 г. И. К.и Г.К.придобили при равни права собствеността
върху процесния имот; След смъртта на Г.К.на 17.03.1997 г. същият оставил за
единствен наследник И. К., негов син; След смъртта си на 21.06.2000 г. И. К.оставил
за наследници тримата ответници. Законът изрично давал легална дефиниция на
понятието „потребител на топлинна енергия”, като без значение бил фактът дали
лицето е обитавало процесния имот, респ. дали същото е консумирало топлинна
енергия в имота лично. Правомощията, които формират състава на едно субективно
право били типизираните възможности, които то дава на своя носител, и в този смисъл § 1, т. 42 ДР ЗЕ (§ 1,
т. 13 ДР ЗЕЕЕ) говорел именно за тези възможности, а не за реалното им
упражняване. Законът не предпоставял необходимост от доказване на
обстоятелството кое лице е държател на имота, респ. е потребило реално
топлинната енергия. На чие име се води партидата в дружеството нямало никакво
юридическо значение, а имало само вътрешносчетоводно значение. От мотивите на
решението било видно и че Д. Г. е признала, че дължи стойността на потребената
топлинна енергия до размера на наследствения й дял. Поради това моли съда да
отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо него постанови
друго, с което да уважи предявените срещу посочените ответници искове. Претендира
разноските по делото и юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално
възражение за прекомерност на претендирано от насрещните страни адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемата страна И.Т.Г., чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК
особен представител адв. Д.Я. от САК е депозирал писмен отговор по реда на чл.
263, ал. 1 ГПК, с който оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в
атакуваната част.
Въззиваемата страна Д.И. Г. с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната срещу нея част.
Претендира разноски за въззивното производство.
Третото лице помагач на ищеца – „Б.“ ООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
С исковата молба, уточнена с молби от 06.02.2018 г. и 26.03.2018 г. първоинстанционният
съд е бил сезиран с обективно кумулативно и субективно пасивно съединени осъдителни
искове, предявени срещу Д.Т.К., И.Т.Г. и Д.И. Г.:
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за сумата от общо
3 972.17 лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия
в периода 01.05.2013 г. - 30.04.2015 г. в топлоснабден имот на адрес: гр.
София, ж.к. „******, аб. № 166106;
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 954.57 лв., представляваща
лихва за забава в плащането на главницата за топлинна енергия за периода 15.09.14
г. - 17.08.2017 г.;
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 49.44 лв. –
главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода м.
06.2014 г. – м. 05.2015 г., и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 12.65 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за
периода 15.09.14 г. - 17.08.2017 г.
От всеки от ответниците е претендирана по 1/3 част от дълга.
С отговори по реда на чл. 131 ГПК ответниците са оспорили предявените
искове по основание и размер, ответниците И.Т.Г. и Д.И. Г. – и с възражение, че
не са били клиенти на топлинна енергия за процесния период предвид наличието на
сключен договор от 08.11.2000 г. между ищеца и ответницата Д.К.. Искали са от
съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Настоящият
състав намира, че при постановяването му не са нарушени императивни
материалноправни норми, а като краен
резултат решението е правилно в атакуваните части по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая по делото не е било спорно, че тримата ответници
са съсобственици на процесния имот, макар не при посочените от ищеца квоти от
по 1/3, а при квоти 2/4 - за Д.К., и по 1/4 - за ответниците Г. и Г. (доколкото
към момента на сключване на договора за покупко-продажба от 10.06.1991 г. между
Г.Й.К.и И. Г.К., от една страна, и Столична община, от друга, купувачът И. К.и
наследодател на ответниците е бил в брак с ответницата Д.К.).
Установява се обаче също, че след смъртта на общия
наследодател на ответниците на 21.06.2000 г., на 08.11.2000 г. единият от
съсобственците – Д.К., е подала молба – декларация за откриване на нейно име на
партида за имота. Ищецът е приел предложението й, като е открил партида за
целия имот на нейно име и впоследствие е издавал фактури за цялата стойност на
доставената топлинна енергия само на името на титуляра на партидата. Налице е
следователно соченото от тълкувателното решение изключение – по съгласие с
другите съсобственици Д.К. ползва и
собствената на ответниците Г. и Г. общо 1/2 идеална част от имота (което при
липса на други твърдения е въз основа на договор за заем за послужване), като
същевременно е сключила договор за доставка на топлинна енергия относно целия
имот директно с топлопреносното предприятие.
С оглед така
установеното настоящият състав приема, че облигационно правоотношение по
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за процесния
топлоснабден имот е възникнало само между ищцовото дружество и Д.Т.К.. Между
ищеца и ответниците И.Т.Г. и Д.И. Г. не е налице облигационно правоотношение относно
процесния апартамент № 6, поради което предявените срещу тях искове са
неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемата Д. Г.. Доказано направените такива са в размер на 580
лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно
удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие от
09.06.2021 г. Съобразно обжалваемия интерес (цената на предявените срещу нея
искове) от 1 692.95 лв., минималното възнаграждение, определено по реда на
чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения възлиза на 346.41 лв. Пред настоящата инстанция делото не е било
усложнено от фактическа и/или правна страна, и съобразявайки извършените от
адвоката процесуални действия, съдът намира възражението на въззивника за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК за основателно, като възнаграждението
следва да бъде намалено на 350 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 86570 от 14.05.2020 г., постановено по гр.д. № 63453/2017 г. на
Софийски районен съд, 164 състав в
обжалваните части, с които са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******,
срещу И.Т.Г., ЕГН **********, и Д.И. Г., ЕГН **********, искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Д.И. Г., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 350.00
лв. (триста и петдесет лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
В необжалваните осъдителни части решението по гр.д. № 63453/2017 г. на
Софийски районен съд, 164 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Б.“ ООД, ЕИК *********,
като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.