Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
22.06.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и първи април две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
При секретаря Йорданка
Петрова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 5921 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 14883 от 17.01.2019 г. по гр.д. № 87225/2017 г. Софийски
районен съд, 120 състав отхвърлил предявен от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******,
срещу Б.К.Х., ЕГН **********, положителен установителен иск по чл. 422 вр. чл.
415 ГПК вр. чл. 99 ЗЗД за установяване дължимостта на сумата от 1 957.77 лв. -
главница, ведно със законна лихва от 29.09.2017 г. до изплащане на вземането,
лихва в размер на 971.39 лв. за периода 13.08.2011 г. - 18.01.2016 г., такса по
чл. 2, ал. 2 от договор за потребителски кредит № FL591341 от 13.06.2011 г., сключен между ответника и „Юробанк България“ АД, с
предишно наименование „Юробанк и Еф Джи България“ АД и „Пощенска банка“ АД, в
размер на 117.50 лв. за периода от 13.08.2011 г. до 18.01.2016 г., за които
суми е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 69054/2017 г. на
СРС, 120 състав.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Е.М.“ ЕООД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. За да
отхвърли предявения иск районният съд приел, че уведомлението за прехвърленото
вземане не е надлежно връчено на длъжника и поради това не е породило правни
последици спрямо него. Този извод бил направен в нарушение на чл. 235, ал. 3 ГПК, като съдът не взел предвид настъпилите след предявяване на иска факти. Съображенията
на СРС били в грубо противоречие с трайно установената практика на ВКС,
съгласно която уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата
молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно
съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Районният съд не съобразил и задължителните разяснения, дадени с т. 9 на Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, съгласно
които съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение в
производството по чл. 422 ГПК се установява към момента на приключване на
съдебното дирене в исковото производство, като по общото правило на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид всички факти,
които са от значение за спорното право, настъпили след предявяване на иска.
Моли съда да отмени атакуваното решение и да уважи предявения иск, който бил
доказан и основателен. Претендира разноски, като за тези във въззивното
производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмени бележки
от 20.04.2021 г.
Въззиваемата страна Б.К.Х. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски
за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък
по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмени бележки от 21.04.2021 г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и
чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Видно от приложеното гр.д. № 69054/2017 г. на СРС, 120 състав, по заявление
от 29.09.2017 г. на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу Б.К.Х., ЕГН **********,
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която
е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора сумата 1 957.77 лв. – главница
по договор за потребителски кредит № FL591341 от
13.06.2011 г., сключен между длъжника и „Юробанк България“ АД (с предишно
наименование „Юробанк и Еф Джи България“ АД), ведно със законната лихва от 29.09.2017
г. до изплащане на вземането, сумата 971.39 лв. - лихва за периода 13.08.2011
г. - 18.01.2016 г., и сумата 117.50 лв. - такса по чл. 2, ал. 2 от договора за
потребителски кредит за периода 13.08.2011 г. - 18.01.2016 г., както и
разноски. Вземанията били цедирани на заявителя с договор за прехвърляне на вземания
от 18.01.2016 г. и съгласно Приложение № 4 към същия.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е подал възражение срещу заповедта
и на кредитора са дадени указания по реда на чл. 415 ГПК да предяви искове за
установяване на вземанията. В законовия едномесечен срок кредиторът е предявил
само иск за установяване съществуването на вземането в размер на 1 957.77 лв. –
главница, като е претендирал и законната лихва от подаване на заявлението до плащането.
Така първоинстанционният съд е бил сезиран с положителен установителен иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК вр.
чл. 99 ЗЗД.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е
оспорил предявения иск с възражение, че цесията не му била надлежно съобщена преди
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Не оспорва, че между него и „Юробанк и Еф Джи България“ АД е
бил сключен договор за потребителски кредит № FL591341 от 13.06.2011 г., че е направил 4 вноски по него, с които са
погасени месечни погасителни вноски до 13.12.2011 г., като след тази дата не е
извършвал плащания по погасителния план. Възразил е срещу твърдението, че
вземането по договора е станало изискуемо с изтичане на крайния срок на договора
на 13.11.2014 г., като се е позовал на чл. 15 от договора, предвиждащ автоматична
предсрочна изискуемост на кредита при неплащане изцяло или отчасти на която и
да е вноска от главницата или лихвата по кредита. Релевирал е евентуално
правопогасяващо възражение за давност, като е поддържал, че вземанията по
договора за кредит били периодични и се погасявали с кратката тригодишна
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Искал е от съда да отхвърли иска. Не е
претендирал разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, но недопустимо в частите, с които районният
съд се е произнесъл по искове за сумите 971.39 лв. - лихва за периода 13.08.2011
г. - 18.01.2016 г., и 117.50 лв. - такса по чл. 2, ал. 2 от договора за
потребителски кредит за периода 13.08.2011 г. - 18.01.2016 г. За тези вземания
е била издадена заповед по чл. 410 ГПК, но заявителят не е предявил искове за
тях в срока по чл. 415 ГПК, с оглед на което на основание чл. 415, ал. 5 ГПК
заповедният съд е следвало да обезсили заповедта за изпълнение за посочените
суми. Като се е произнесъл по искове, с каквито не е бил сезиран, районният съд
е постановил недопустимо в тези части съдебно решение, което следва да бъде
обезсилено.
В допустимата му част въззивният съд намира атакуваното решение за частично
неправилно по следните съображения:
От фактическа страна: Не е било спорно, и по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК с доклада по делото в първата инстанция е прието за безспорно между
страните, че между ответника и „Юробанк и Еф Джи България“ АД (сега „Юробанк
България“ АД) е бил сключен договор за потребителски кредит № FL591341 от 13.06.2011 г., по силата на който банката предоставила на
ответника-кредитополучател сумата 2 250 лв. Кредитополучателят се задължил
да върне сумата на равни месечни анюитетни вноски, включващи главница и
договорна лихва, съгласно погасителен план към договора, като падежът на
последната вноска е 13.11.2014 г. Не е било спорно също, че кредитът е усвоен изцяло
на 13.06.2011 г., че ответникът е направил 4 вноски, с които са погасени шест месечни
погасителни вноски до 13.12.2011 г., като след тази дата не е извършвал
плащания по погасителния план. Последният, ведно с договора за потребителски
кредит и извлечение от банковата сметка са приети по делото.
От приетия и неоспорен договор за възлагане на вземания от 18.01.2016
г. и Приложение № 4 към същия се
установява, че „Юробанк България“ АД е прехвърлила на ищцовото дружество вземания, индивидуализирани в приложението,
между които по договор № FL591341 – вземане в
общ размер 3 046.66 лв., от които 1 957.77 лв. – главница, 971.39 лв. –
лихви, и 117.50 – такси и разноски.
Към исковата молба, връчена на ответника на 27.06.2018 г. ведно с
приложенията, е представено пълномощно, с което банката-цедент упълномощила
ищеца-цесионер да уведоми длъжниците за извършеното прехвърляне на вземанията,
както и уведомление за цесията, отправено до ответника. След заявено оспорване на
автентичността на приложената товарителница в частта й относно положения подпис
за получател и изявлението на ищеца, че няма да се ползва от оспореното
доказателство, последното е изключено от доказателствения материал по делото.
От правна страна: Прехвърлянето на вземане (цесията) е
договор, с който кредиторът на едно вземане (цедент) го прехвърля на трето лице
(цесионер). Договорът за цесия винаги предполага съществуващо
вземане, произтичащо от друго правно основание, като вземането преминава върху
цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал – чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Длъжникът
по вземането не е страна по договора, но тъй като цесията засяга интересите
освен на страните по договора и на трето лице – цедирания длъжник, се налага
извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията – чл.
99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да бъде извършено
от цедента – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на
договора, съобщението има значение с оглед на третите лица – цедирания длъжник,
правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера. Прехвърлянето на вземането
има действие за всички трети лица от момента, в който съобщението бъде получено
от длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Съгласно практиката на ВКС (решение № 243/06.03.2017 г.
по т.д. № 3501/2015 г., І ТО, решение № 449/06.03.2013 г. по гр.д. № 1268/2011 г., IV
ГО, решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г., II ТО,
решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г., ІІ ТО, решение № 40/13.05.2010
г. по т.д. № 566/2009 г., І ТО, решение № 3/16.04.2014 г. по т д. № 1711/2013 г.,
І ТО, решение № 204/25.01.2018 г. по т.д. № 2230/2016 г., І ТО, решение №
156/30.11.2015 г. по т.д. № 2639/2014 г., ІІ ТО, решение № 137/02.06.2015 г. по гр.д. № 5759/2014 г., III ГО и
др.), съобразно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, правно релевантно за
действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от
цедента (стария кредитор), но не и съобщението, извършено от цесионера (новия
кредитор). Цесионерът става титуляр на вземането в отношението със стария
кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от съобщаване на
прехвърлянето от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Съобщението от новия кредитор няма
предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие, но това не означава,
че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението
до длъжника като негов пълномощник. Това становище е аргументирано с
разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, според която представителната власт възниква по
волята на представлявания, нейният обем се определя според това, което
упълномощителят е изявил (чл. 39 ЗЗД), и след като не са предвидени никакви изрични
ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с
уведомяването за цесията, по силата на принципа за свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу
неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска доказателства за
представителната власт на новия кредитор.
Същевременно, поради отсъствие на специални изисквания в
закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за
извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника
и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт, настъпил в хода на процеса и
имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
С оглед изложеното, основателни са доводите в жалбата, че
районният съд в нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 235, ал. 3 ГПК,
не е взел предвид настъпилия в хода на делото факт от значение за спорното
право – съобщаването на цесията на ответника-длъжник с получаване на 27.06.2018
г. на преписи от исковата молба ведно с приложенията, вкл. неоспореното
пълномощно, с което банката упълномощава цесионера да съобщи цесията и
уведомление за цесията. В този смисъл са и разясненията, дадени с т. 9 на Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, съгласно
които съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се
установява към момента на приключване на съдебното дирене в в производството по
чл. 422 ГПК, като по общото правило на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид всички факти,
които са от значение за спорното право, настъпили след предявяване на иска.
Неоснователно въззиваемият се позовава в писмените си
бележки на т. 4г от същото тълкувателно решение – разясненията по т. 4г касаят
наличието на предпоставките за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по заявление на правоприемник на посочения в
документа по чл. 417 ГПК кредитор и са неотносими за настоящия спор. В този
смисъл е налице и практика на ВКС (напр. решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д.
№ 2352/2013 г., ІІ ТО и цитираните в него други решения).
Следователно с връчване на ответника на уведомителното
писмо за извършената цесия, изходящо от цедента чрез пълномощника му –
цесионер, длъжникът е уведомен за цесията, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за него на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
По делото няма спор, че неплатената главница по договора
за потребителски кредит възлиза на 1 957.77 лв., с оглед на което
банката-цедент валидно е прехвърлила това свое съществуващо вземане на ищеца–цесионер
с договора от 18.01.2016 г. Поради това съдът следва да се произнесе по своевременно
релевираното от ответника евентуално възражение за погасяване по давност на
вземането.
Спорът между страните във връзка с това възражение се
свежда до два въпроса – дали вземането за главница по договор за потребителски
кредит се погасява с общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД или с кратката
тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, и от кой момент започва да тече
давностият срок.
Съгласно практиката на ВКС (решение № 45 от 17.06.2020 г.
по т. д. № 237/2019 г., ІІ ТО, решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. №
523/2011 г., ІІІ ГО,
решение № 147 от 10.03.2021 г. по т. д. № 2356/2019 г., ІІ ТО и др.), приложима
по отношение на задължението за главницата по банков кредит е общата
5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката
3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Уговорката между страните за връщане
на предоставена като кредит сума на погасителни вноски не превръща този кредит
в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на
задължението на части – по арг. за противното от чл. 66 ЗЗД. Когато вземането
на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта
на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на
постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между тях. За
съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за
плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение,
вкл. и по съдебен, т.е. принудителен ред, поради което бездействието му се
санкционира с течение на давностния срок по отношение на тази част от вземането
по кредита. Ето защо началният момент, от който започва да тече давностният срок
за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е
моментът на изискуемостта на съответната вноска. Само по отношение на
падежиралите вземания за възнаградителни лихви се прилага кратката тригодишна
погасителна давност.
В случая ищецът-въззивник претендира само вземане за
главница, не и за възнаградителни лихви, поради което приложима е общата
5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД.
Неоснователно в отговора на исковата молба се поддържа, че
в случая давностният срок бил започнал да тече за цялото вземане от 13.01.2012
г., когато настъпила уговорената в чл. 15 от договора за кредит автоматична
предсрочна изискуемост на кредита. Както е разяснено с т. 18 на Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС,
постигнатата в договора за кредит предварителна уговорка, че при неплащане на
определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно
изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не
поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до
длъжника - кредитополучател. В случая не се твърди и не се установява банката
да е обявила кредита за предсрочно изискуем и волеизявлението й за това да е
достигнало до ответника – кредитополучател, поради което изискуемостта на вземанията
за главница е настъпвала съобразно уговорените от страните по договора за
кредит падежи на погасителните вноски с погасителния план.
Заявлението по чл. 410 ГПК, от който момент се счита
предявен установителният иск (чл. 422, ал. 1 ГПК) и от който момент давноста е
прекъсната (чл. 116, б. „б“ ЗЗД), е подадено в съда на 29.09.2017 г., поради
което погасени по давност са вземанията за главница от погасителните вноски,
станали изискуеми преди 29.09.2012 г., или по вноските с падеж до 13.09.2012 г.
включително. Съобразно погасителния план и приетото извлечение от сметка,
непогасена по давност е главница в размер на 1 507.21 лв., дължима по
погасителните вноски, станали изискуеми в периода 13.10.2012 г. – 13.11.2014 г.
До този размер искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД е основателен, а за разликата до пълния му
предявен размер от 1 957.77 лв. е неоснователен поради погасяване по
давност.
Крайните изводи на двете инстанции частично не съвпадат, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, с която искът е отхвърлен до размер
от 1 507.21 лв. и вместо това въззивният съд постанови друго, с което искът
се уважи до посочения размер, ведно с претендираната законна лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. В останалата допустима част решението
следва да бъде потвърдено.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца разноски за заповедното и за първоинстанционното производство. За
заповедното производство съобразно уважената част от иска на ищеца се следват
30.14 лв. – разноски за държавна такса. Заявителят е претендирал и адвокатско
възнаграждение в размер на 531.92 лв., като е представил доказателства за
банков превод на сумата в размер на 8 400 лв. с ДДС по фактура №
10000000042/14.08.2017 г. В приложената фактура като основание е посочен
договор за правна защита и съдействие от 02.05.2017 г., който не е представен,
а видно от фактурата адвокатският хонорар е за подаване на заявления срещу 11
длъжници, вкл. срещу Б.К.. От фактурата и извлечението от сметка не става ясно
възнаграждение в какъв размер е уговорено във връзка с процесното заявление,
поради което разноски за адвокатско възнаграждение не се присъждат.
Доказано и основателно направените от ищеца разноски за първоинстанционното
производство са в размер на 39.15 лв. – дължима за довнасяне държавна такса по
предявения един иск. Въззивният съд неправилно е указал на въззивника да
довнесе по сметка на СГС държавна такса по исковата молба в размер на още
67.38 лв., с оглед на което при поискване от страната тази сума следва да бъде
освободена. Или, съразмерно с уважената част от иска, на ищеца се следват
разноски в размер на 30.14 лв. За първоинстанционното производство ищецът е
претендирал и адвокатско възнаграждение в размер на 440.45 лв. с ДДС, като е
представил фактура № **********/06.11.2017 г. В приложената фактура като
основание е посочен договор за правна защита и съдействие от 02.05.2017 г.,
който не е представен, а видно от фактурата адвокатският хонорар от общо
1 569.12 лв. с ДДС, освен за представителство по исковото производство
срещу Б. К., е и за подаване на заявления срещу други три лица. От фактурата и
извлечението от сметка не става ясно възнаграждение в какъв размер е уговорено
във връзка с процесуалното представителство в първата инстанция, поради което
разноски за адвокатско възнаграждение не се присъждат.
Въззиваемият е заявил искане да му бъдат присъдени разноски за първата
инстанция, което е недопустимо да бъде направено за първи път от въззивния съд.
Претенцията си за разноски ответникът е следвало да заяви своевременно – до
приключване на устните състезания в първата инстанция, а ако е смятал, че
районният съд неправилно не му е присъдил разноски, е следвало да поиска
допълване на първоинстанционното решение по реда на чл. 248 ГПК, което не е
направил.
По разноските за въззивното производство: С оглед изхода на спора, право на
разноски имат и двете страни.
Доказано направените от въззивника разноски са в размер на 89.15 лв. –
държавна такса по жалбата, като съразмерно с уважената част му се следват 75.96
лв. Претендирано е и адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв. с ДДС, но по
аналогичен начин не е представен договор, от който да е видно какъв е
уговореният размер на възнаграждението по настоящото дело, а в представената
фактура са посочени общо 4 200 лв. с ДДС, дължими освен за
представителство по настоящото дело още и за представителство по други дела.
Поради това възнаграждение не може да бъде присъдено.
Въззиваемият е претендирал разноски за настоящата инстанция в размер на 300
лв. – адвокатско възнаграждение. В представения договор за правна защита и
съдействие без дата е уговорено възнаграждение в посочения размер и че същото е
платимо в брой, но няма удостоверено плащане на сумата. Предвид липсата на
доказателства за плащане на възнаграждението и съобразно разясненията, дадени с
т. 1 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г.,
ОСГТК на ВКС, разноски на въззиваемия не следва да се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 14883 от 17.01.2019 г., постановено по гр.д. № 87225/2017 г.
на Софийски районен съд, 120 състав в
частите, с които съдът се е произнесъл по непредявени установителни искове
за сумата 971.39 лв. – лихва за
периода 13.08.2011 г. - 18.01.2016 г., и за сумата 117.50 лв. - такса за периода от 13.08.2011 г. до 18.01.2016 г. по
чл. 2, ал. 2 от договор за потребителски кредит № FL591341 от 13.06.2011 г., сключен между Б.К.Х. и „Юробанк България“ АД, с
предишно наименование „Юробанк и Еф Джи България“ АД, като недопустимо.
ОТМЕНЯ решение № 14883 от 17.01.2019 г., постановено по гр.д. № 87225/2017 г.
на Софийски районен съд, 120 състав в
частта, с която предявеният от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу Б.К.Х.,
ЕГН **********, иск при квалификацията на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 99 ЗЗД
за главница е отхвърлен до размера от 1 507.21 лв., ведно със законна
лихва от 29.09.2017 г. до изплащане на вземането, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу Б.К.Х., ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК
вр. чл. 99 ЗЗД, че Б.К.Х., ЕГН **********, дължи
на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, сумата 1 507.21
лв. (хиляда петстотин и седем лева и 21 стотинки), представляваща
непогасена главница по договор за потребителски кредит № FL591341 от 13.06.2011 г., сключен между Б.К.Х. и „Юробанк България“ АД, с
предишно наименование „Юробанк и Еф Джи България“ АД, което вземане е цедирано
на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, с договор за възлагане на вземания от
18.01.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК - 29.09.2017 г., до окончателното плащане, за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по гр.д. № 69054/2017
г. на СРС, 120 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 14883 от 17.01.2019 г., постановено по гр.д. № 87225/2017 г.
на Софийски районен съд, 120 състав в останалата
част, с която искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал.
1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 1 507.21
лв. до пълния му предявен размер от 1 957.77 лв.
ОСЪЖДА Б.К.Х., ЕГН **********,***, да
заплати на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата 30.14 лв. (тридесет лева и 14 стотинки), представляваща разноски за
заповедното производство, сумата 30.14
лв. (тридесет лева и 14 стотинки),
представляваща разноски за първоинстанционното производство, и сумата 75.96 лв. (седемдесет и пет лева и 96 стотинки), представляваща разноски
за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.