№ 3933
гр. София, 01.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Татяна Д.а
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20211100506756 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Г. Т. Б., действащ чрез
процесуалния си представител адв. К., срещу частта от решение № 309540 от
27.12.2019 г., постановено по гр. д. № 88771/2017 г. по описа на Софийски районен съд,
144 с-в, с която е отхвърлен предявеният иск за разликата над 3 768.50 лева –
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, случила се на
27.10.2017г. по време на работа в предприятието на ответника, изразяваща се в задна
луксация на левия лакът с фрактура на короноидна апофиза, ведно с лихвата за забава
от датата на подаване на исковата молба – 20.12.2017г. до окончателното изплащане на
задължението, до пълния предявен размер от 40 000 лв.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението в
обжалваната част е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в
несъответствие със събраните доказателства. Твърди се частична недопустимост на
решението по отношение на претенцията за разликата над 40 000 до 60 000 лв., тъй
като производството в тази част е било прекратено поради отказ от иска. Поддържа, че
СРС е допуснал процесуални нарушения. Твърди, че в отговора на исковата молба
липсват твърдения относно последваща травма на ищеца, респективно не се излагат
доводи, свързани с намаляване на отговорността. За първи път са наведени доводи за
настъпване на втора травма с молба от 08.11.2017г., която представлявала
1
съпричиняване. Излага доводи, че СРС не е следвало да допуска тройна СМЕ, тъй като
искането за същата е било преклудирано. Твърди, че СРС е приел за доказано едно
несъществуващо обстоятелство, тъй като липсвали доказателства за „втора травма“.
Излага оплаквания, че съдът неправилно е кредитирал тройната СМЕ, както и не е
преценил правилно показанията на свидетеля. Моли се решението да бъде отменено в
обжалваната отхвърлителна част, а предявеният иск да бъде уважен изцяло за
разликата до 40 000лв. Претендира се присъждане на сторените разноски в
първоинстанционното и във въззивното производство.
В установения от закона срок, въззиваемият „М.Т.Б.“ ЕООД, е депозирал
отговор на въззивната жалба. С него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Претендира се присъждане на сторените пред въззивната инстанция
разноски.
В установения от закона срок, третите лица помагачи „Дженерали застраховане“
АД и „Е.А.Д.Ю. С. А – клон България са депозирали отговор на въззивната жалба. С
него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество, съдът намира следното.
С исковата молба ищецът е предявил иск за заплащане на сумата от 60 000 лева
– обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, случила се
на 27.10.2017г. по време на работа в предприятието на ответника, изразяваща се в
задна луксация на левия лакът с фрактура на короноидна апофиза, ведно с лихвата за
забава от датата на подаване на ис-ковата молба – 20.12.2017г. до окончателното
изплащане на задължението.
В първото по делото заседание ищецът се е отказал от исковете за разликата над
40 000 лв. до първоначално предявения размер от 60 000 лв.
С протоколно определение от това съдебно заседание, провело се на
19.02.2019г., съдът е прекратил производството по делото в тази част.
Въпреки това, с постановеното по делото решение СРС е отхвърлил
предявените искове за разликата над 3 768.50 до пълния предявен размер от 60 000 лв.
Ето защо, основателни са оплакванията, изложени във въззивната жалба в тази
връзка. Съдът се е произнесъл по размер на претенция, с която не е сезиран и извън
диспозитивното начало, поради което в тази част решението следва да бъде
обезсилено. Не може да се приеме, че е налице очевидна фактическа грешка в
постановеното решение, доколкото и в мотивите и в диспозитива на решението
2
районният съд е приел, че е сезиран с иск за заплащане на сумата от 60 000 лв.
В останалата част първоинстанционното решение е валидно и допустимо,
налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и
задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса
императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено
като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми.
Относно правилността на първоинстанционното решение в останалата
обжалвана част, въззивният съд намира наведените с въззивната жалба доводи за
неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл. 200 КТ за вреди от трудова злополука, причинили
временна нетрудоспособност, 50% ТНР, инвалидност или смърт, работодателят
отговаря имуществено, независимо от това дали негов орган или друг негов работник
има вина за настъпването им, като искът следва да се предяви до 3 години от деня, в
който правото е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено.
Отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ е безвиновна отговорност с
много по-широк обхват и по-облекчен фактически състав от деликтната отговорност
по ЗЗД. За се ангажира отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ е достатъчно да
се установи наличието на трудово правоотношение между страните, факта на
трудовата злополука и наличието на вреди – имуществени и неимуществени, в
причинна връзка със злополуката.
Съдът приема, че в конкретния случай по делото се установи от приетите по
делото доказателства, че през време на трудово правоотношение между страните,
възникнало на основание на валиден трудов договор, ищецът по време на изпълнение
на трудовите си задължения при ответника е претърпял трудова злополука.
От представения по делото договор № 84 от 22.06.2017г. се установява, а и
страните не спорят, че са били обвързани от трудово правоотношение, по което ищецът
е бил работник в предприятието на ответника, като е изпълнявал длъжността „Шофьор
, товарен автомобил международни превози с код 8332-2006г” с място на работа –
според нуждите на предприятието включително и чрез командироване. Не се спори, а и
това се установява от представената по делото заповед № 259 от 13.10.2017г., че
ищецът е бил командирован за релации между държави – членки на ЕС за срок от 59
дни, в които попада и датата на трудовата злополука.
Не се спори и, че на 26.10.2017г. на товарна рампа на територията на гр.
Висембург, Франция, при укрепване на товара с укрепителни колани, ищецът се е
3
подхлъзнал и паднал от ремаркето на асфалта върху лявата си ръка, като се е получил
оток и силна болка и невъзможност за движение на ръката.
С разпореждане на длъжностно лице при НОИ № 21437/01.12.2017г.
декларираната злополука, станала с Г. Б. на 26.10.2017г. се приема за трудова
злополука. Съгласно това разпореждане пострадалият е получил „изкълчване на
главичката на лъчевата кост на лявата ръка“.
При така установеното съдът приема, че отговорността на ответника по чл. 200 от
ГПК може да се ангажира, ако се установят останалите предпоставки от фактическия
състав по чл. 200 от КТ, тоест че ищецът е претърпял конкретни вреди от тази трудова
злополука.
От приетата на делото СМЕ, изготвена от вещо лице В. се установява, че ищецът
паднал по време на работа във Франция, като след упойка било наместено
изкълчването на лявата лакътна става и е поставен гипс. На 10.11.2017г. ищецът
постъпил във ВМА, гр. София, с диагноза „счупване на процесус кораноидеус улне
синистра. Предна полуизкълчена лява лакътна става“. Според СМЕ лечението на
ищеца е било консервативно, с наместване по спешност изкълчването на лявата
лакътна става във Франция и поставен гипс. След това е бил опериран, като след
операцията, на 30 ден са извадени иглите. Предстои му още една операция за
изваждане на винта от лявата лакътна става.
От приетата пред СРС тройна СТЕ, която съдът изцяло кредитира като
обективно и компетентно изготвена, се установява, че съгласно писмо-епикриза от
болничен център Лутер, Висембург въззивникът е бил хоспитализиран на 26.10.2017г-
до 27.10.2017 г. с диагноза „Задна луксация на ляв лакът с фрактура на короноидната
апофиза“, потвърдено с направена рентренография. Според вещите лица короноидният
израстък е част от лакътната кост, като вътрешната му част формира част от лакътната
става, а апофизта е неговото връхче. При престоя в болницата е извършено наместване
на луксацията и имобилизация на лакътя с шина до -15° екстензия. След наместването
и преди имобилизацията е бил направен тест за стабилност на лакътната става, като е
установено, че „лакътят е стабилен, без тенденция към повторна луксация“. Срокът на
носене на лакътната шина е бил определен на три седмици – до 18.11.2017 г. и с
контролен преглед след това и нова рентгенова снимка.
На следващо място, установява се от тройната СМЕ, че видно от епикризата на
ВМА, въззивникът е бил хоспитализиран за 10 дни, от 10.11 до 21.11.2017г. с диагноза
„Фрактура процесус короноидеус улне син. Сублуксацио антериор арт. Кубити син...“
или фрактура на короноидния израстък на лявата улна. Предна сублуксация на лявата
лакътна става. Като обстоятелства от анамнезата било посочено, че „на 08.11.2017г. в
Айтос, по време на работа, е паднал върху лявата си ръка от височина 1.20 м.
Луксацията била наместена в Айтос и е поставена гипсова лонгета. Постъпил за
4
оперативно лечение на придружаващата фрактура с медицински статус – ляв лакът –
едем на областта, палпаторна болка в предна част, силно болезнени активни пасивно
движения, без сетивни и циркулаторни смущения дистално“.
Ищецът е бил хоспитализиран за десет дни във ВМА, където е направено КТ
изследване на лявата лакътна става на 10.11.2017г. , от което се установила „луксация
на лявата лакътна става с вътреставна полифрагмента фрактура на процесус
короноидеус в ляво.“ На 15.11.2017г. е била извършена оперативна интервенция под
обща анестезия, изразяваща се в наместване на процесус короноидеус на улната е 1 АО
винт, след което ставата е била наместена и фиксирана е 2 киршнерови игли
перкутанно. По време на операцията е било установено счупването на короидния
израстък и предна сублуксация (непълна луксация) на ставата. Поставена е била
гипсова шина за 30 дни, с препоръки за антитромботична профилактика и приемане на
антивъзпалителни и болкоуспокояващи лекарства за 10 дни при нужда.
На 11.12.2017 г. въззивикът отново е бил хоспитализиран повторно във ВМА за
7 дни с диагноза - „Фрактура процесус короноидеус улне син. Консолидата..“
(Зараснало счупване на короноидния израстък на лявата улна). Установена е болезнена
флексия до 110°, както и без сетивни и циркулаторни смущения дистално.
На 12.12.2017 г. под обща анестезия са извадени 2-те киршнерови игли,
стабилизиращи наместената оперативно преди 1 месец сублуксация. Отново е била
поставена гипсова шина за 30 дни.
Основният спорен по делото въпрос е вида на травмата, която е получил
следствие на трудовата злополука, респективно дали е последвала „втора травма“ на
същото място, която да е причинила в по – голяма степен търпените от ищеца вреди.
Настоящият състав намира, че от събраните по делото доказателства се
установява по категоричен начин наличието на две отделни травми, случили се в
различен период от време, макар и кратък, като и двете травми са настъпили в една и
съща област, но са различни като вид, механизъм на получаване, анамнеза,
респективно, довели са до различни по интензитет болки.
На първо място следва да се отбележи, че видно от разпореждането на
длъжностно лице при НОИ № 21437/01.12.2017г., с която декларираната злополука,
станала с Г. Б. на 26.10.2017г., се приема за трудова злополука, пострадалият е получил
„изкълчване на главичката на лъчевата кост на лявата ръка“, а не счупване, каквото се
твърди от ищеца.
От представената пред СРС в превод на български език епикриза от Общински
болничен център Лаутер, е видно, че ищецът е бил приет в болница на 26.10.2017г. и
изписан на следващия ден – 27.10.2017г. с диагноза „луксация на лява лакътна става“.
Извършено е наместване и обездвижване с шина. Описано е, че след радиография на
лява лакътна става е установена задна луксация, а при направената радиография след
5
наместването е установено, че лакътната става е на мястото си и фрактурата е
наместена. Препоръчан е единствено контролен преглед след 3 месеца с радиография.
От представения оперативен протокол, в превод, е видно, че на 27.10.2017г.
поради задна луксация на лява лакътна става е извършено наместване и обездвижване с
шина ВАВ под краткотрайна обща анестезия.
От приетата по делото тройна СМЕ, която съдът изцяло кредитира като
обективно и компетентно изготвена, се установява, че въззивникът е претърпял две
различни като механизъм травми в една и съща област - на лявата лакътна става,
установени като медицински факт. Първата, за която е издадено разпореждане, с
което е приета за трудова злополука – в гр. Висембург на 26.10.2017г., за което е
лекуван в болница там и, която травма представлява травма на лява лакътна става,
довела до задна луксация на същата и фрактура на връхчето на короноидния израстък.
Втората травма – на 08.11.2017г. в гр. Айтос, отново при падане по време на работа
върху лявата ръка, следствие на което получава травма на лява лакътна става, довела
до предна сублуксация на същата и полифрагментна фрактура на короноидния
израстък. Тази травма е била лекувана във ВМА. Посочено е, че двете травми се
получават при различен механизъм на падане. Първата – по индиректен
механизъм на падане, а при втората – механизмът е директен. Първата травма се
получава от удар, дошъл отпред, а втората се получава от удар, дошъл отзад ,
видно от разясненията на вещо лице Карчинов, дадени в съдебно заседание, при
изслушване на експертизата.
В съдебно заседание вещите лица посочват, че до извод за наличието на втора
травма са стигали от вида на травмата и описаното в медицинските документи, като в
епикризата на ВМА е описано как се е стигнало до „втората травма“. Двете травми
водят до различен тип увреждане. Вещо лице Карчинов посочва, че „Това, което е
описано в епикризата на ВМА касае втората травма, която е различна от
първата, като тип травма, като механизъм на получаването й и като
анамнестични данни“. На следващо място вещите лица посочват, че фрактурата,
която е установена във Франция не е състояние, което да налага оперативно
лечение. Първата травма е по – лека и е свързана с изкълчването.
Ето защо, настоящият състав напълно споделя изводите на СРС, че травмите са
две. Неоснователни са оплакванията за липса на доказателства за наличието на втора
травма. Напротив – такава се установява, както от представените медицински
документи, така и от заключението по тройната СМЕ.
Действително в отговора на исковата молба ответникът не е твърдял
съпричиняване. Първоинстанционният съд също не се е произнесъл по такова
възражение, каквито са оплакванията във въззивната жалба.
С отговора на исковата молба ответникът обаче е оспорил поставените диагнози,
6
като е твърдял, че в част от документацията е посочено „изкълчване“, а в друга част
„счупване“. Посочил е, че за трудова злополука е прието единствено изкълчването, а не
счупването.
Съответно районният съд не е приел, че е налице съпричиняване, а че не е
доказано втората травма да е трудова злополука, настъпила, докато е осъществявал
трудова дейност при ответника. Напротив, от представените по делото доказателства се
установява, че същата е настъпила докато е бил болничен, като без значение за
настоящия спор е дали на практика е полагал труд, докато е ползвал този болничен,
при друг работодател. В този смисъл СРС не се е „доверил“ на експертното
заключение, че „Често се среща хипотезата, при която лицето е в отпуск по болест и
пак упражнява трудова дейност“. Напротив, в мотивите на решението е посочено, че
този факт е без значение.
В доказателствена тежест на ищеца е да установи наличието на вреди – в случая
неимуществени, в причинна връзка със злополуката, като тази тежест е била правилно
разпредЕ. от СРС с доклада по делото.
В тежест на въззивника е да установи и факта на трудовата злополука. Както
беше посочено по – горе обаче, не се установява втората травма да представлява
трудова злополука, още по – малко настъпила при същия работодател. Трудова
злополука представлява единствено първата травма, получена във Франция. Ето защо,
правилно СРС е стигнал до заключението, че последица в пряка причинна връзка от
това събитие е само част от твърдяното увреждане, а именно само задната луксация на
левия лакът с фрактура на короноидна апофиза, а за останалите, посочени от
въззивника травми - вътреставна полифрагментна фрактура на лакътна става; увреда
на нервус унарис; фрактура процесус кораноидеус улне син; сублуксацио антериор арт;
кубити син; статус пост RSOM проц. коранодеус улне син, се установява, че не са в
пряка причинно – следствена връзка с инцидента от 26.10.2017г., който се е случил по
време на изпълнение на трудови задължения на ищеца на определеното му за това
място на работа в чужбина.
Тези обстоятелства подлежат на пълно и главно доказване от страна на ищеца в
производството по иска с правно основание чл. 200 КТ, дори и без изрично оспорване
от страна на ответника. Поради изложените съображения, неоснователни са и
възраженията във въззивната жалба, че за първи път с молба от 28.02.2019г.
въззиваемият е навел твърдения за втора травма. На следващо място, съпричиняване би
било налице, ако със своето поведение работникът или служителят е допринесъл за
вредоносния резултат. Ответникът не е твърдял съпричиняване и СРС не е приемал, че
е налице такова. Ето защо, първоинстанционният съд не е извършил твърдените във
въззивната жалба процесуални нарушения, нито се е произнесъл по преклудирани
възражения.
7
Неоснователни са и оплакванията, че СРС е допуснал тройна СМЕ, когато
искането за това е било преклудирано. Напротив, искането е направено в заседанието,
в което е приета първата експертиза, като процесуалният представител на ответника е
обосновал искането си с доводи, че изготвеното заключение е непълно и необосновано,
като във връзка с предоставената му възможност, ответникът е формулирал подробно
така направеното искане. Ето защо, правилно СРС е допуснал тройна СТЕ. Нещо
повече, недопускането й би представлявало процесуално нарушение.
На следващо място, медицинската епикриза, като официален писмен документ,
изготвен от длъжностно лице, в кръга на службата му, удостоверяващ факти с правно
значение по смисъла на чл. 179 ал.1 от ГПК, има обвързваща формална
доказателствена сила за съда. В епикризата е посочено, че по данни на пациента на
08.11.2017г. в Айтос, по време на работа, е паднал върху лявата си ръка. Обвързващата
формална доказателствена сила за съда включва всичко, отразено в епикризата,
противно на оплакванията във въззивната жалба. Действително, анамнезата е снета по
данни на пациента, но това не променя горните изводи. По – същественото е, че дори
и без така описаната анамнеза, от представените по делото документи е видно, че се
касае за различни травми, чийто механизъм на получаване е различен. Тоест и без
описаната анамнеза, от самия вид на травмата, се стига до извод за различен начин на
получаването й или казано с други думи, касае се за различно събитие, от което е
настъпила втората травма, което не е доказано да е трудова злополука.
По отношение на оплакванията, касателно заключението на назначената по делото
тройна СМЕ следва да се посочи още, че същата е изготвени от експерти, притежаващи
необходимите специални знания из областта на съответните науки, изпълнили са
обективно и пълно поставените задачи, като не са налице основания съдът да не даде
вяра на същите и да не ги ползва за разрешаване на правния спор, предмет на делото.
Ето защо и поддържаните с въззивната жалба в тази връзка доводи са неоснователни.
Това, че вещите лица са посочили, че пациентът „най – вероятно“ е отишъл във ВМА,
не означава, че вещите лица не са сигурни, а само предполагат какво се е случило.
Същите са изготвили заключението на база всички представени медицински
документи, като са посочили, че не са сигурни за начина, по който пациентът е приет
във ВМА, а само предполагат, но това е без никакво значение за предмета на
настоящето дело. Още повече, че същите и не са имали такава задача.
Неоснователни са и оплакванията относно неправилно определения размер на
обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно разпоредбите на чл. 51 и чл. 52 от
ЗЗД, които съдът приема за приложими в случая за размера на обезщетението, на
обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
неправомерното поведение. Съгласно разпоредбата на чл. 45 вр. с чл. 51 и чл. 52 от
ЗЗД на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена
8
последица от увреждането. В случаите на увреждане пострадалият понася страдания,
които пораждат за него правото да търси обезщетение за неимуществени вреди.
Обезщетението следва да репарира претърпените болки, страдания, накърнените
личните права и интереси, към момента на възникването на правото, но и
съобразявайки новонастъпили обстоятелства - следва да се прецени обществено-
икономическата конюнктура към увреждането, за да съответства това обезщетение на
социалната справедливост, за да може размерът на обезщетението да е еквивалент на
претърпените неимуществени вреди и да ги компенсира. Обезщетението за
неимуществени вреди се присъжда не за абстрактни, а за конкретно претърпени
физически и психически болки и страдания, неудобства и всякакви други негативи,
които са пряка и непосредствена последица от увреждането (В този смисъл
Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС; Решение № 28/09.04.2014 г. по т.
д. № 1948/2013 г., ІІ-ро Т. О.; Решение 0917/1999 г. на ІІІ ГО на ВКС, Решение
0213/18.04.2000 г. по гр. д. № 1265/99 г. на ВКС; Решение № 764/10.12.1999 г. по н. д.
№ 695/1999 г. ІІ НО).
От приетите по делото единична и тройна СМЕ се установява, че при травма на
лакътната става се появява артрозен процес, който няма начин да бъде спрян и този
артрозен процес се развива и в бъдеще макар и бавно. Вещите лица са категорични, че
артрозният процес е в причинна връзка и с двете травми. Установява се и, че в
началото и на двете увреждания, от момента на възникването им до хоспитализацията
на ищеца в лечебните заведения, болките са били с висока интензивност. След
наместването на луксацията и поставянето на имобилизацията за 1 месец, болките би
трябвало да са били умерени с изостряния при опит за движение в ставата. След
сваляне на имобилизацията болките би трябвало също да са били умерени с изостряния
при провеждане на рехабилитация, като към края на 3-ия месец болките би трябвало да
затихват.
Вещите лица по тройната СТЕ са категорични, че остатъчните неврологични
усложнения се дължат на значително по - тежката вторична травма от 08.11.2017г.,
довела до раздробено счупване на короноидния израстък и наложилото се оперативно
лечение.
С оглед на изложеното, правилно СРС е съобразил срока на възстановяване от
първата травма, неблагоприятните последици от изкълчването на ставата, самата болка
към момента на изкълчване, имобилизацията на ръката за период от три седмици и
лекарската намеса, както и неприятните усещания и понастоящем, включително и
артрозния процес. Съдът е взел предвид възрастта на въззивника, като е отчел
трудоспособната му възраст, емоционалния и психически стрес, поради което е
определил размер на обезщетението от 5000 лв., който се споделя от въззивния съд. От
така определеният размер е приспаднато вече платеното такова.
9
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в
обжалваната част за разликата над уважената част до пълния предявен размер от 40 000
лв. следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззиваемия на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да се
бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 1406.66
лв. – адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 309540 от 27.12.2019г., постановено по гр. д. №
88771/2017г. на Софийски районен съд, 144 състав в частта, в която съдът е отхвърлил
предявения иск за разликата над 40 000 лв. до 60 000 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 309540 от 27.12.2019г., постановено по гр. д. №
88771/2017г. на Софийски районен съд, 144 състав в частта, в която е отхвърлен
предявеният иск за разликата над 3 768.50 лева – обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от трудова злополука, случила се на 27.10.2017г. по време на
работа в предприятието на ответника, изразяваща се в задна луксация на левия лакът с
фрактура на короноидна апофиза, ведно с лихвата за забава от датата на подаване на
исковата молба – 20.12.2017г. до окончателното изплащане на задължението, до
пълния предявен размер от 40 000 лв.
ОСЪЖДА Г. Т. Б., ЕГН ********** да заплати на „М.Т.Б.я“ ЕООД, ЕИК
*******, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК сумата от 1406.66 лв.,
представляваща направените пред въззивната инстанция разноски, съразмерно на
отхвърлената част на исковете.
В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила, като
необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
„М.Т.Б.я“ ЕООД - „Дженерали застраховане“ АД, „Е.А.Д.Ю. С. А – клон България и
„К.И.Е.Е. – клон България“.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
предпоставките на чл. 280 ГПК.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11