№ 92
гр. Варна, 27.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Магдалена Кр. Недева
Членове:Диана Д. Митева
Даниела Д. Томова
при участието на секретаря Ели К. Тодорова
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно търговско дело №
20243001000048 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК и
е образувано по въззивната жалба на Д. Ж. Х. срещу решение №
434/18.10.2023 г. постановено по електронно дело 20223100900814 (ТД
814/2022 г.) по описа на Окръжен съд – Варна, в части, с които е била
отхвърлена претенцията на пострадало лице за присъждане на
застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ за
неимуществени вреди понесени от пътник, увреден при ПТП, причинено от
застрахован водач за разликата над 20 000 лв. до пълния претендиран
размер на главница от 35 000 лв. и за имуществени вреди за разлика над
1011.60 лв. до поискани 1517.40 лв., ведно със законна лихва върху тези
суми от 09.11.2022г. до окончателното им изплащане. Приета е за
разглеждане и въззивна жалба на подпомаган от застрахованото лице
застраховател ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД срещу друга част от
същото решение, с която искът по чл.432, ал.1 от КЗ за обезщетяване на
неимуществените вреди е бил уважен за горница над неоспорена главница
от 10 000лв. и над 750лв. за имуществените разходи и са били
разпределени разноските между страните.
Предварителните въпроси по допустимостта на производството и
редовното сезиране на въззивния съд с двете искания на насрещни страни за
контрол върху акта по същество са разгледани в определение №87/06.02.2024,
неоспорено след обявяване на страните, ведно с доклада на изложените
подробни оплаквания по обжалвания акт.
Въззивникът Д. Ж. Х., чрез адв. В. Н. се оплаква за неправилно
1
приложени законови критерии за определяне на справедлив имуществен
еквивалент на болките и страданията, понесени при телесното увреждане
(продължителност на лечението на счупената раменна кост, оперативната
интервенция с имплант, който още не е отстранен, повече от 5 месечно
обездвижване, домашното лечение с наложително битово обгрижване и
медикаментозно лечение, остатъчни белези от оперативни рани, незатихващи
болки и остатъчни ограничения в движението, които пречели на пострадалия
да се върне на работа), както и промените в емоционалното и психическо
сътресение на пострадалия. Счита, че размер от поне 35 000лв. ще
съответства най-точно на икономическата и обществената конюнктура в
страната и обичайните размери за такива вреди, присъждани от съдилищата.
Оплаквания се сочат и по преценката на фактите от поведението на
пострадалия, като въззивникът счита, че не е било доказано че пътникът е
знаел, че водачът е употребил алкохол, тъй като свидетелят Н. е посочил само
че той лично, а не СА. е употребил алкохол на празненството, а преки
свидетелства дали самия пострадал е видял СА. да участва в почерпката не са
били събрани. Счита за неправилен, като обоснован с хипотетично
предположение, изводът за 1/3 принос на пострадалия в причиняването на
вредите.
В писмена пледоария по същество пълномощникът на ищеца
поддържа бланкетно същите доводи. Моли за отмяна на решението в
обжалваната му част и присъждане на обезщетение за претърпените
неимуществени и имуществени вреди в пълния претендиран размер.
Въззиваемият ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, чрез
юрисконсулт С. оспорва в отговор оплакванията в тази въззивна жалба. Сочи,
че няма предпоставки за увеличаване на размера на компенсацията за
понесени вреди до размер който би довел до неоснователно обогатяване, като
счита дори за занижен приетия от първата инстанция принос при доказано
неправомерно поведение на пострадалия. Като въззивник застрахователят
излага оплаквания по установените от първата инстанция факти за
противоправното поведение на пострадалия, като счита, че събраните гласни
доказателства за близко познанство са били достътъчни за обосноваване на
извод за знание от страна пътника не само на повлияването на поведението на
водача от употребен алкохол, но и на липса на негова правоспособност да
управлява МПС. Поддържа възражението си за съпричиняване на вредите от
страна на пострадалия със съзнавано поемане на много по- значителен риск от
отчетена от първата инстанция 1/3, като същевременно оспорва като
необосновано завишен и несъответен на справедливостта и размера на
неимуществените вреди над 10 000лв.
В отговор на тази въззивна жалба въззиваемия Х., чрез пълномощника
си оспорва изложените оплаквания с доводи, идентични с тези, посочени като
обосновка на своята жалба.
Допълнително пред настоящата инстанция застрахователят се позовава
и на извършено след постановяване на обжалваното решение плащане на сума
от 12 101.31лв като сбор от главници и лихви, но въпреки дадената
възможност на пълномощника на тази страна, не е постъпило уточнение на
частта от дълга, която длъжникът е предложил на своя кредитор.
В пледоарията по същество упълномощеният адвокат на осъдения
2
застраховател поддържа бланкетно същите доводи и моли за отмяна на
решението в обжалваните части за неоснователно претендирани от ищеца
горници, както и за отхвърляне на неоснователна въззивна жалба на ищеца,
евентуално за допълване на вече постановения акт и със съответно на новия
присъден размер допълнително осъждане на привлечения като ответник по
обратен иск застрахован водач, управлявал автомобил след употреба на
алкохол и без правоспособност.
Помагачът на въззиваемия С. О. А. е пропуснал срока за отговор по
жалбата на ищеца и не е заявил становище по жалбата на подпомаганата
ответна страна.
Страните претендират насрещно за присъждане на разноските и във
въззивното производство. Пълномощникът на въззивника-ищец е поискал
присъждане на възнаграждение за безплатно предоставена правна услуга в
полза на адв. Н.. Въззивникът – ответник е конкретизирал в неоспорен
списък по чл. 80 ГПК (л.53) направени разходи за настоящата инстанция.
За да се произнесе въззивният състав съобразява следното:
Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите,
възприемани в мотивите към ТРОСГТК №1/2011 г. на ВКС) и съответства В
ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ на частично уважаване и отхвърляне на горница от
предявена от пострадало от ПТП лице пряка претенция срещу застрахователя
на автомобилиста, причинил неимуществени и имуществени щети.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск на осн.чл.432, ал.1 от КЗ,
за присъждане на застрахователно обезщетение, поискано, но неизплатено от
ответника, като справедлив еквивалент за причинени неимуществени вреди на
обща стойност 35 000 лв. за понесени болки и страдания поради телесни
увреждания и психически стрес и 1517.40лв. направени парични разходи за
лечението на пострадалия, дължими по задължителната застраховка
„гражданска отговорност“ на автомобилистите, включваща и дължима от
застрахования законна лихва върху главниците. Ползващият се от
застраховката пътник Х. е основал претенцията си на твърдения за
преживяното мозъчно сътресение със загуба на съзнание и телесно увреждане
в областта на ляво рамо (закрито счупване на тяло на лява раменна кост),
проведено първоначално оперативно болнично лечение за фиксиране на
фрактура с имплант, последвано от домашно медикаментозно лечение.
Ищецът е посочил, че възстановяването продължило 4-5 месеца, но събитието
ще остави негативни промени в целия му следващ живот. Комплексът от
телесни и психични страдания е посочен като пряк резултат от пътен
инцидент предизвикан на 20.07.2019г. на републикански път между Вълчи
дол и Суворово от осъден за транспортно престъпление застрахован водач С.
А. (привлечен като ответник по обратния иск на застрахователя), който при
управление с превишена скорост на застрахования лек автомобил, изгубил
контрол върху МПС с лява дирекция, което излязло от пътното платно,
преобърнало се по таван и след плъзгане странично по полето се установило
на дясна страна, като при това било увредено тялото на Х. (пътувал на лява
предна седалка).
3
Застрахователят е оспорил в отговора по исковата молба както
обстоятелствата, пораждащи отговорност на застрахования и размера на
паричния еквивалент за понесените болки и страдания от пострадалия, така и
забавата си. Позовал се е на непълнота на доказателствата за причиняване на
обема на вредите, извън тези, установени в наказателното преследване и е
възразил за съпричиняване на вредоносния резултат с поведение на
ответника, като е посочил неизпълнено задължение за употреба на предпазен
колан и съзнателно поемане на риск от пътник, качил се в управляван от
неправоспособен водач, който е употребил алкохол непосредствено преди
началото на пътуването.
Обезщетението за неимуществени и имуществени вреди в рамките на
обжалвани размери до 35 000 лв. и 1517.40 лв. е било поискано от
пострадалия преди предявяване на претенцията в съда и срокът за
разглеждане на претенцията за обезщетяване на вредите е изтекъл без
застрахователят да е съобразил резултат от разследването за престъпен
характер на вредоносното деяние на автомобилист, причинил телесни
увреждания на пътника. Затова съдът намира за установен интересът на
неудовлетворения от застрахователя ползващ се от задължителна застраховка
пострадал пешеходец да търси с иск по чл. 489 ал. 3 КЗ разрешаването на
спора за дължимост на застрахователното обезщетение, ведно с акцесорни
към него лихви, считано от уведомяването на застрахователя.
Решението, в частите, с които са присъдени 10 000 лв. и 750 лв, като
части от дължими застрахователни суми, редуцирани след установено
съпричиняване, от справедливо обезщетение за понесени неимуществени
вреди поради съпътстващи телесно увреждане на рамото болки и психически
страдания и разходите за лечение, наред с определени лихви за забава от
09.11.2022г., не е обжалвано, поради което въззивният съд зачита стабилното
вече установяване както на основанието за възникване на покритата от
застрахователя гражданска отговорност на застрахования автомобилист,
причинил вредоносно ПТП, така и на отговорността на застрахователя за
изплащане на обезщетение, поискано ведно с дължими от застрахования
лихви(като акцесорна последица от определяне на главниците).
Обжалваната допустима част от съдебното решение визира както
отчетения принос на пострадалия до само 1/3 от общия причинно-следствен
комплекс, така и точния паричен еквивалент определен от първа инстанция по
справедливост до само 30 000лв. като компенсация на неимуществените
вреди.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания,
съобразно чл.269 от ГПК, и представените по делото доказателства,
доводите и възраженията на страните в производството намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Безспорни пред Варненския апелативен съд са фактите по механизма на
вредоносното събитие, установен от първата инстанция въз основа на влязло
в сила споразумение, заместващо присъда и официално удостоверени в
протоколи от ПТП и оглед на местопроизшествие с фотоалбум следи от
превъртането на автомобила след загубеното управление от застрахования
водач. Неоспорими, на осн. чл. 300 ГПК са и съставомерните квалифициращи
резултатно транспортно престъпление обстоятелства: причиняване на средно
4
по степен увреждане на пътника (счупена кост на дясното рамо), установено
като пряка последица от сблъсъка на тялото му с вътрешност на купето, както
и пияното състояние на водача (управлявал с концентрация на алкохол в
кръвта 1.28 промила), липсата на правоспособност за управление на МПС и
скорост на управление при навлизане в завой 105км/ч (при разрешена до 90
км/ч за този участък от пътя). Няма оплаквания по отреченото от първата
инстанция допълнително средно телесно увреждане(мозъчно сътресение със
загуба на съзнание), което не е установено и като съставомерен престъпен
вредоносен резултат.
Спорни са само продъжителността и интензитета на болките и
страдания като психически и емоционални негативни изживявания, чийто
паричен еквивалент следва справедливо да обезщети пострадалия за
телесното увреждане на рамото му и последиците от него върху живота му
занапред.
Въззивният съд съобразява събраното заключение на експерта – съдебен
лекар като резултат от съпоставянето на данните в медицинската
документация и спецификата на провеждано лечение и неговия резултат
(възприети непосредствено от вещото лице при освидетелстването на
пострадалия с личен преглед). Вещото лице е категорично, че престъпно
причинените (установени при разследваното на транспортното престъпление)
фрактура на лява раменна кост и контузно-разкъсна рана на лява
предмишница са били лекувани адекватно, като счупването е било
оперативно фиксирано с остеосинтезиращ имплант, раната е била обработена
с хирургични шевове и при изписването на пациента е назначена мека
иммобилизация и са препоръчани физиотерапевтични процедури, за които не
са били установени данни да са проведени от ищеца. Медикът е потвърдил, че
след изтичането на обичайния за такъв вид на счупвания без установени
усложнения, 4-5 месечен период, движенията на крайника са изцяло
възстановени и освен белезите от оперативните шевове и раната на
предмишницата няма остатъчни последици. Потвърдено е наличието на
остеосинтезата без необходимост от нейното отстраняване в бъдеще.
В първата инстанция са събрани и гласните показания на свидетели,
чийто впечатления върху ежедневието на ищеца като негови брат и сестра са
трайни и непосредствено придобити и кореспондират и на медицинската
документация за начина на проведеното лечение, пояснено от медицинския
експерт. Свидетелите Х.а и А. описват силните болки, понесени от
пострадалия в момента на приема му в болницата, където престоял около
седмица, за да му бъде направена операцията, както и нуждата от
подпомагане от близките при хранене и ежедневна хигиена, и постоянно
овладяване на продължаващата болка с различни медикаменти което
продължило над 3 месеца след изписването му. Според тези свидетели, след
свалянето на придържащия рамото колан(ортеза), брат им се опитал да се
върне на работа, но се отказал заради болките в рамото и след това все още
имал нужда от болкоуспокояващи на моменти, особено когато времето било
студено. И двамата потвърждават, че освен тези лекарства брат им не е
провеждал рехабилитационни процедури. Св. А. описва и споделените от
пострадалия опасения, че няма да може да възстанови ръката си и да работи
тежка работа, така както преди(за разлика от сестрата, според която
5
пострадалия бил безработен, този свидетел посочва, че преди инцидента брат
му е работил в строителството).
Тези показания съдът кредитира в цялост, тъй като и двамата свидетели
споделят факти, които са възприели като очевидци и който кореспондират на
заключението на експерта. Сведенията за особено интензивните болки,
описани от роднините, се свързват с периода, в който пострадалия е имал
нужда от подпомагане, а това е момента на обездвижването до зарастването
на костта, а в последвалия период на раздвижване болковия синдром е
намалял до инцидентни прояви при промяна на времето или при по-тежки
натоварвания (свързани с възстановяването на инцидентна трудова
активност). Никой от свидетелите не описва някакво особено психологическо
изживяване на брат им, свързано с влошаване на себеоценката на външния му
вид поради белезите от нараняванията, а споделените притеснения за
перспективите за възстановяване на движенията при съпоставка с обективния
резултат от лечението (установен при прегледа от вещото лице) следва да се
отнесат също към по-ранния период на раздвижването на крайника,
извършено от пострадалия самостоятелно и без предписаната му
професионална рехабилитационна терапия.
При така събраните доказателства, въззивният съд намира, че от
комплекса описани в исковата молба неимуществени вреди, претърпени от
ищеца, се установяват само фрактурата на раменната кост, оперативната й
фиксация с имплант и продължилото 4-5 месечно възстановяване,
съпътствано от първоначално силно изразен болкови синдром, а с течение на
времето на срастване на костите на обездвижения с ортеза крайник
постепенно намаляващи болки до инцидентни случаи на физически
дискомфорт при метеорологични промени и по-тежки физически усилия.
Наред с остатъчните оперативни белези от фиксацията на рамото, експертът
потвърждава и остатъчни следи от обработка на разкъсната рана на
предмишница, установена като част от проведеното лечение на пострадалия
от този пътен инцидент. Макар и да не са били конкретно посочени в
обстоятелствена част на иска като вредоносни последици, те несъмнено се
включват в травмирането на левия горен крайник и затова съдът ги приема
като част от непосредствените последици от застрахователното събитие. Тези
факти изцяло съвпадат и с установените от първата инстанция и затова
оплакването на въззивника Х. в тази връзка е неоснователно. Нито
свидетелите, нито вещото лице описват такива характеристики на средното по
степен телесно увреждане, които да обуславят възприемането му като
нетипично тежко, усложнено с допълнителни страдания, неприключило
възстановяване или обуславящо съществена трайна промяна на начина на
живот, така че със сигурност да остави завинаги непоправим негативен
отпечатък върху живота на пострадалия в емоционален или физически аспект.
Продължаващите след обичаен 4-5 месечен период затруднения при
натоварване на ръката при обективно изцяло възстановен от фрактура
крайник, съдът не може категорично да свърже с началното увреждане, при
категорично доказано неизпълнено предписание за лечебна физиотерапия и
рехабилитация в болнична среда, чието провеждане е особено съществено
след отслабване на мускулатурата при принудително обездвижване.
Липсват както твърдения, така и доказателства за патологична реакция
6
на обичайния стрес от изживян като травматично събитие пътен инцидент.
Показанията на св. А. за промяна в поведението на пострадалия не съдържат
убедителни данни за някакво по-съществено засягане на психиката над
обичайната адаптация на пациент, преминаващ през възстановителен период
и затова не могат да се интерпретират като доказване на ясно проявена
промяна на личността на пострадалия, изискваща допълнителна оценка като
психотравма. Претърпени изключителни психологични и емоционални вреди
(извън обичайните страдания на лишен от движенията на десен горен
крайник пострадал, ползвал чужда помощ от своите близки в ежедневието си
в рамките на обичайно до втори контролен преглед едномесечно
обездвижване) не се презюмират, дори и да са логична последица от
увреждането, а следва да се твърдят и съответно доказват.
С оглед на така установените по идентичен начин от двете инстанции
факти, въззивният съд самостоятелно оценява критериите при приложение на
чл. 52 ЗЗД по т. 11 от ППВС 4/68 за справедливо остойностяване на
комплекса от негативни последици за пострадалия от причиненото от
застрахования водач физическо увреждане. Фрактурата на раменна кост е
средна по степен незастрашаваща живота телесна повреда, съпроводена е с
леко по степен прорезно-разкъсно нараняване на предмишница на дясна ръка
и възстановяването на здравето е протекло обичайно без усложнения;
претърпяната операция с имплантиран фиксатор и шева на раната са
извършени успешно и са съпътствани със сравнително продължителен период
на интензивни болки - около 1 месец, период на обездвижване 1 - 2 месеца,
налагащ ежедневна помощ за битово обслужване - неминуемо обременително
състояние за един възрастен човек и продължаващи макар и по – ниски по
интензитет болки до 4 - 5 месеца, търпени при раздвижване до
възстановяването на функцията на ръката. Липсва остатъчен функционален
дефицит, като прогнозираните болки при промяна на времето и тежко
натоварване са характерни, но невисоки като интензитет неблагоприятни
последици при този вид увреждания. Острият психически стрес, несъмнено
съпътстващ всяка злополуката е бил преодолян, като продължаващи над
обичайния период за адаптацията симптоми не са установени (израз на това е
поведението на пострадалия, осъзнал се като трудоспособен и потърсил
отново трудова заетост след свалянето на ортезата); влошаването на
социалните възможности на ищеца (младеж на 20 години) следва да се отчита
за не повече от началните 1-2 месеца на лечението на фрактурата, когато
рязката промяна в ежедневието поради болките и началната зависимост от
чужда помощ със сигурност са ограничили общуването му извън близките му
роднини. При тези характеристики не може да се приеме, че последиците
върху физиологично и емоционално-психическо състояние на личността имат
траен и изключително интензивен характер. Справедливостта налага отчитане
на среден размер на обезщетението за типично физическо увреждане на горен
крайник в област на рамото, възстановимо за 4-5 месеца и типична реакция на
остър стрес на това травматично събитие. Характеристики на уврежданията
като особено интензивни, надхвърлящи обичайните период за възстановяване
и адаптация, съществени непредолими в бъдеще дефицити, които травмират
трайно личността и със сигурност променят негативно живота на младия
човек в бъдеще, не са доказани и оплакванията за необоснованост на
фактическите изводи в тази връзка, изложени в жалбата са неоснователни.
7
При така установените със събраните доказателства последици, както по
отношение на физическите страдания, така и по отношение емоционалната и
психическа преработка на стреса, въззивният съд не може да приеме за
основателни оплакванията за пропуск в отчитането на спецификата и
интензитета на уврежданията. За прилагане на точната мяра за обществена
справедливост съдът съобразява и съдебната практика при определяне на
обезщетения при средни телесни повреди от подобен характер в периода
2016г. – 2018г., вариращи от 18 000лв. до 25 000лв. (Решение № 50045 от
6.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 347/2022 г., I т. о., ТК). Динамиката на
икономическите процеси след в този период налага завишаване на
стойностите, съответно на повишаването на жизнения стандарт изразен като
общият доход средно на лице от домакинство (5167 лв. през 2016г., 6013 лв.
през 2018г. и 6592лв. през 2019г. според данните на НСИ) и завишаването на
нормативните лимити на застрахователно покритие с 1.04 от 2016г. до 2018г.
(чл. 492 т. 1 на КЗ), които също индикират динамиката на икономическа
конюнктура в страната. Затова и съдът се придържа към усреднен размер,
актуализиран към релевантния за настъпване на увреждането момент на
2019г., съгласно изискванията на чл. 52 от ЗЗД за всестранно отчитане на
всички ползвани в практиката критерии (Решение № 103 от 9.11.2020 г. на
ВКС по т. д. № 2546/2019 г., II т. о., Решение № 9 от 4.02.2022 г. на ВКС по т.
д. № 185/2021 г., II т. о., ТК и мн.др.).
Определеният от първата инстанция размер от 30 000 лв. е адекватен на
тези критерии, доколкото е съответен на над 4-кратен размер на годишния
доход на едно лице в страната при настъпване на деликта. По-ниската
стойност не би било достатъчна да компенсира в цялост комплекса от
негативни изживявания, така както е установен от въззивиния съд и затова
бланкетните оплакванията на застрахователя за надценяване на справедливия
размер са неоснователни.
Търсеният от ищеца -жалбоподател по – висок от този размер не би бил
съответен на социалния статус на увреденото лице, който като допълнителен
критерий следва да се отчита при определяне на размера на дължимото
застрахователно обезщетение. Към датата на деликта пострадалия е бил
младеж без постоянна трудова заетост, обитаващ не-голям град в средно
развит икономически регион на страната, без данни за определени особени
характеристики на общественото му положение. Завишаването на
обезщетение до 35 000лв не би било адекватно на критерия за социални
различия, отразяващи съществуващи фактически разлики в жизнения
стандарт, произтичащи от обичайни редовни доходи на различни групи от
населението на страната. Доколкото обезщетението за неимуществени вреди
има компенсаторен характер като паричен еквивалент, значими са именно
икономическите характеристики на индивида, които го причисляват към
група лица с една или друга социално-икономическа възможност да разполага
със собствени парични средства. Явно е, че при изначално ненадхвърлящ
усреднен жизнен стандарт на младеж, чийто трудов опит и неустановена
квалификация не би могла да му осигурява сигурни трайно високи доходи, не
може да се оправдае и имуществен еквивалент към актуализирана със
завишение горна граница на обезщетения за този вид вреди. Ограничено до
размера определен от първата инстанция, застрахователното плащане не би се
8
превърнало от средство, заместващо загуба в средство за извличане на
неоправдано обогатяване и промяна в социалното положение и стандарта на
живот на получателя на обезщетението(ППВС № 4/68 г.). Затова и
оплакването за необосновано остойностяване и незаконосъобразно
подценяване на справедливия еквивалент на понесените неимуществени
вреди от първата инстанция се оказва неоснователно.
Обжалването на първоинстанционното решение в частта за
имуществените вреди е бланкетно - няма развити конкретни оплаквания за
неправилност на решението. Ето защо, при проверка на законосъобразността
на решението в тази част, въззивият състав има правомощие да провери само
съответствието на тази част на решението с императивни материалноправни
разпоредби, приложими към спора. Настоящият съдебен състав не констатира
противоречие на решението в тази му част с императивни материалноправни
разпоредби. Представени са доказателства за направени разноски от
първоначалната ищца, установена е посредством СМЕ причинната връзка
между уврежданията от ПТП и разходите на ищеца.
Неоснователни са и оплакванията на насрещните страни по
разгледаното възражение за съпричиняване на така установените по размер
компенсации. Съгласно разясненията, дадени от ВКС с ТР № 1/2014г по т. д.
№ 1/2014г на ОСТК, за да се приеме съпричиняване следва да се установи
наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и
настъпилия вредоносен резултат. Приносът на увредения може да се изрази в
действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е
противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го
обуславя в някаква степен. Такова е поведението на пътника, предприел
пътуване при наличие на знание за употреба на алкохол от водача, тъй като
пияното състояние обуславя несъмнено предвидими от всеки разумен
индивид, полагащ грижа за собствения си интерес, негативни последици от
шофирането на пияния участник в движението(Решение № 55 от 29.07.2022 г.
на ВКС по т. д. № 2059/2021 г., II т. о., ТК, Решение № 27 от 22.06.2022 г. на
ВКС по т. д. № 239/2021 г., I т. о., ТК). Въз основа на неоспоримия резултат
от приключилото наказателно преследване, за настоящия състав на съда не
може да има спор относно пияното състояние на застрахования водач, а
заключението на назначените в първа инстанция медик и автоексперт
категорично потвърждава, че именно алкохолното опияняване (съответно на
установената концентрация на алкохол в кръвта на водача) е повлияло на
реакциите на шофьора, изгубил управление при навлизане в завоя. Затова за
настоящия съд няма съмнение, че именно повишения от употребата на
алкохола риск от произшествия на пътя е бил реализиран.
Спорно е дали рисковото поведение на водача е било и осъзнато от
пътника в автомобила като потенциална заплаха при започване на
пътуването. По делото е разпитан свидетелят Н., който потвърждава, че преди
качването на групата младежи в автомобила, те са празнували заедно в дома
му рождения му ден, като при това празненство са се черпили с алкохол.
Показанията на другия пътник Димитров, който също е бил на празненството
не могат да бъдат кредитирани поради ниската им доказателствена стойност,
тъй като самият свидетел отрича да има ясен спомен както за инцидента, така
и за предшестващото го празненство и затова засвидетелствания от него факт
9
на последващо присъединяване към групата на празнуващите както на
шофьорът С., така и на пътника Х. не може да се приеме за установен.
Обратно, показанията на Н. не само че са в синхрон с установените при
разследването факти, но и възпроизвеждат преки и ясни впечатления на
очевидец, който потвърждава, че всички, вкл. водачът С. А. и пътника Х. са
присъствали в дома му, където са се черпили, преди да решат да продължат
празненството в дискотека и от там са се качили заедно в автомобила.
Липсата на пряко свидетелство за употребата на алкохол от А., възприето от
Х. не препятства извод за знанието на пътника за пияното състояние на
водача, тъй като дори и да не е видял лично как приятелят му пие на
празненството, той не е можел да игнорира резултатът от опиването като
видимо отражение върху поведението на водача. Според заключението на
медика, концентрацията на алкохол в кръвта на водача, измерена в кръвната
проба непосредствено след ПТП сочи горна граница на леката степен на
опиването с видими признаци на нарушено внимание, концентрация,
съобразителност и променено поведение, затова и предприемане на
пътуването в автомобил, управляван от такова лице несъмнено индикира
необосновано игнориране на риска от евентуално вредоносно произшествие.
Въззивният съд преценява в съвкупност гласните показания, експертното
заключение и установения съставомерен за престъпния резултат механизъм
на причиняване на увреждането и достига до извод за пряка връзка между
неположената грижа от пътника и настъпването на самото вредоносно
събитие, който съвпада с този в обжалвания акт. Оплакването на ищеца във
въззивната жалба е неоснователно.
Същевременно събраните доказателства не установяват по категоричен
начин и знанието на пострадалия за другия рисков елемент, който пряко е
формирал причинно-следствената верига до вредоносното преобръщане на
МПС. Липсата на конкретните умения за подходяща безопасна маневра за
навлизане в завоя (макар и със скорост, която е надвишавала разрешената, но
не е достигнала до критичната) несъмнено е в пряка връзка със загубата на
управление като причина за ПТП. Не е доказано обаче, че пътникът е знаел за
липсата на довършен курс за правоуправление. Сам по себе си факта на
приятелски отношения, установен без конкретизиране на степента на близост
и сферата на интереси на общуване между приятелите на рожденика, не може
да обоснове общност на знанието за всички факти в приятелския кръг. Св. Н.
действително споделя, че той лично е знаел, че А. още кара курсовете, но не
потвърждава, че преди пътуването този факт е бил обсъждан по някакъв
повод между присъстващите. За разлика от обективните външни прояви на
алкохолно повлияване, уменията за управление на МПС не могат да бъдат
възприети ясно преди началото на пътуването. Затова и въззивния съд,
подобно на първата инстанция, намира за недоказано поемането и на
допълнителен риск от пътник, приел да бъде превозван от неправоспособен
водач. Така и оплакването на въззивника ответник за неправилно отречен
факт се оказва неоснователно.
Допълнително въззвиният съд отчита, че между страните вече няма
спор по липсата на значение на конкретния начин на обезопасяване на
пътника(доколкото не са излагани оплаквания по този обоснован с
убедително заключение на експертите факт). Така от общия комплекс на
10
причини, довели до загуба на управлението и преобръщането на автомобила
извън завоя, пияното състояние на водача следва да се приеме за равностойно
на липсата на правоспособност. Затова поемането на повишения риск от
реализиране на едната от причините адекватно е преценено на 1/3, съответно
на подобни случаи в съдебната практика (Решение №22/07.02.2019 по дело
№895/2018 на ВКС, 2 т.о. ,Решение № 113 от 22.07.2016 г. по т. д. №
2786/2014 г. на ВКС , 1 т.о., Решение № 216 от 08.09.2014 г. по търг. д. №
839/2012 г. на ВКС, 2 т.о.).
С оглед изложеното въззивният съд приема, че след редукция до 2/3 на
размерите на доказаните вреди, претенциите на ищеца за застрахователно
обезщетение са основателни до сумите, посочени от първата инстанция –
20 000лв. за неимуществени и 1011.60лв. за имуществените вреди, породени
от причинено от застрахован водач ПТП. Горници над тези размери не се
дължат и претенцията следва да се отхвърли до предявените от ищеца
размери, съответно до 35 000лв. и до 1517.40лв. Този извод съвпада с
обжалвания от ищеца отхвърлителен диспозитив и затова тази обжалвана
част от решението следва да се потвърди.
Новопредставеното доказателство за изплащане на обезщетение в полза
на пострадалия, чрез пълномощника, овластен при обявяване на щетата, не е
свързано с конкретно възражение за погасяване на оспорената от
застрахователя част от претенциите. Сборът от 12 101.31лв. е обозначен от
платеца като покритие на дължимите главница и лихви по
първоинстанционното решение и съответства на признатите като дължими и
съответно необжалвани части от присъдените суми (10750лв главници и
законна лихва върху тях от 9.11.22г). Затова съдът преценява, че така
предложеното от застрахователя доброволно частично изпълнение се отнася
именно за тези необжалвани части от дълга. Доколкото това плащане е
извършено в деня на подаване на въззивината жалба с оспорване на дължими
горници над тази сума, тълкуването на друго предназначение на плащането е
несъвместимо с изразената воля на застрахователя-платец и затова
новонастъпилия факт остава извън предмета на въззивното произнасяне и не
променя крайния извод за съществуване на непогасени, но дължими остатъци
над 10 000 до 20 000 лева за неимуществените и над 750 до 1011.60 лева за
имуществените вреди. За тези горници претенциите са основателни и
осъждането на ответника до тези размери следва да се потвърди, като изцяло
съответно на съвпадащи мотиви на двете инстанции.
По отношение на обезщетението за забавено изплащане на двете
главници- обезщетения за вреди – няма развити въззивни оплаквания и съдът
не дължи служебно проверка на решението в посочените части. Не е налице
допълнително осъждане на ответника, което да налага и допълване на
произнасянето по обусловения обратен иск, предявен срещу привлечения като
помагач застрахован делинквент.
Съвпадащия резултат от решаването на спора по същество изключва
корекцията на определените разноски за първа инстанция.
По разноските:
Неоснователно упражнените права по обжалване от всяка от
насрещните страни принципно пораждат отговорност за разноските за защита
11
в настоящия процес, съразмерно на интереса, с който е била сезирана
въззивната инстанция.
Право на компенсация за разноски в полза на въззиваем ищец възниква
само за обема от услугата, извършена от адвокат, обявил договорено
безплатно представителство, но пред настоящата инстанция конкретен
договор за защита с такава уговорка не е представен. Отделно от това,
фактическите действия по защита на тази страна срещу уважените части
дублират изпълнението на услугата по обжалване на отхвърлени горници и
затова липсва конкретно обособен самостоятелен обем на адвокатска услуга,
който да е престиран именно и само за защита срещу неоснователна жалба на
ответника. Затова в случая възнаграждение на адвоката не следва да се
определя.
Аналогично, адвокатът на въззиваемия ответник е обосновал защита
срещу жалбата на насрещната страна с доводи, идентични с тези по своята
жалба и затова не може да бъде разграничен какъвто и да е обем от работа,
съответна само на неоснователното обжалване на отхвърлените горници.
Затова, представеното доказателство за уговорено и платено в брой
адвокатско възнаграждение в размер на 300лв. не може да се отнесе към
разходи, направени от въззиваем и затова искането за компенсиране на такива
разноски и на тази страна не може да се приеме за основателно.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ГПК, съставът на
Варненски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 434/18.10.2023 г. постановено по
електронно дело 20223100900814 (ТД 814/2022 г.) по описа на Окръжен съд
– Варна, в части, с които е бил уважен иска по чл.432, ал.1 от КЗ на Д. Ж. Х.
срещу „ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, подпомаган от С. О. А., за
присъждане на редуцирано след признато съпричиняване застрахователно
обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ за неимуществени
вреди понесени от пътник, увреден при ПТП, причинено от застрахован
водач обезщетяване на неимуществените вреди за горница над неоспорена
главница от 10 000лв. до 20 000лв. и за имуществени разходи над 750лв до
1011.60лв. и същите претенции са били отхвърлени за разликите над 20 000
лв. до пълния претендиран размер на главница от 35 000 лв . за
неимуществени вреди и за разлика над 1011.60лв. до поискани 1517,40лв, за
имуществени вреди и са били определени разноски за първа инстанция.
Разноски за настояща инстанция не се определят.
Останалата част от решението, с която претенциите на пострадалия са
били уважени до размери от 10 000лв. за неимуществени и 750лв. за
имуществени вреди и са присъдени законни лихви, както и частта по
уважения обратен иск, предявен от ответника срещу помагача не е била
обжалвана.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд по общия ред на глава 22 от ГПК при условията на чл.280 ал.
1 и 2 ГПК в месечен срок от връчването на преписа на пълномощниците на
12
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13