РЕШЕНИЕ
№
………….
гр. София, 24.07.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на осми април две хиляди и
деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 12579/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 129793/14.10.2016 г., предявена от С.Д.Ш., с ЕГН: **********, А.М.Д., с ЕГН: **********, и Б.М.Д., с ЕГН: **********, последните
двама действащи чрез своята майка и законен представител С.Д.Ш., с ЕГН: **********,
и тримата с адрес: ***, против Г.Ф.,
с адрес: ***.
Ищците
твърдят, че на 01.04.2015 г., около 20.00 часа, в с. Горен Чифлик, на ул.
„Орловец“, в близост до бившия стопански двор, неизвестен водач управляващ
неустановено МПС, нарушил правилата за движение по пътищата и реализирал
пътнотранспортно произшествие (ПТП), при което прегазил
намиращия се на пътното платно пешеходец М.Д.Ш., в резултат на което последният
починал.
В
исковата молба се твърди, че С.Д.Ш. е била съпруга, а А.М.Д. и Б.М.Д. – деца на
пострадалия пешеходец. М.Д.Ш. бил много жизнен, в много добро здравословно
състояние, предприемал най-различни начинания. Той бил стожера на семейството,
този, който го сплотявал. Двамата със съпругата си живеели спокойно и се
радвали на децата си. Смъртта на М.Ш.нанесла непреодолима мъка и непоправима
загуба на ищците. Те били лишени от подкрепата на своя съпруг и баща, животът
им изцяло се променил и бил подчинен на тежката загуба. След смъртта на М.Ш.,
ищците се чувствали неспособни да се
справят с ежедневните дейности, плачели непрекъснато, страдали от безсъние, не
били в състояние да сдържат емоциите си.
Ищците
уведомили ответника за събитието и Гаранционният фонд предложил и изплатил на
ищците, както следва: на С.Д.Ш. – сумата от 18 000 лева, а на А.М.Д. и Б.М.Д.
– по 20 000 лева. Ищците считат, че размерът на така изплатените
обезщетения не е справедлив.
Предвид
изложеното, ищците молят да бъде постановено решение, с което ответникът да
бъде осъден да заплати :
-
на
С.Д.Ш. – сумата от 72 000 лева,
а на А.М.Д. и на Б.М.Д. – по 80 000
лева - обезщетения за неимуществените вреди, причинени от
смъртта на М.Д.Ш., ведно със законната лихва върху сумите,
считано от датата на непозволеното увреждане (01.04.2015 г.) до окончателното им изплащане,
-
на
А.М.Д. – сумата от 8 960 лева, представляващи обезщетение за имуществените вреди, причинени от
смъртта на баща му М.Д.Ш., и
съставляващи част от издръжката от която е лишен, за периода от 01.04.2015 г. до 17.07.2026 г. (112 месеца х 80 лева) - с оглед уточнението, направено в открито
съдебно заседание на 19.02.2018 г. (л. 73), и
-
на
Б.М.Д. – сумата от 12 480 лева, представляващи обезщетение за имуществените вреди, причинени от смъртта
на баща му М.Д.Ш., и
съставляващи част от издръжката от която е лишен, за периода от 01.04.2015 г. до 17.03.2028 г. (156 месеца х 80 лева) – с оглед уточнението,
направено в открито съдебно заседание на 19.02.2018 г. (л. 73)
Съдът
приема, че А.М.Д. и Б.М.Д. претендират месечно по 80 лева – пропуснати ползи,
изразяващи се в дължимата от техния баща издръжка и че посочването на сумата
от по 200 лева е техническа грешка. Действително, в исковата молба са
посочени и двете суми, но сборът от месеците до навършване на пълнолетие на
двамата ищци х 80 лева е равен на претендираните от тях суми.
Съдът
приема и че всички суми се претендират ведно със законната лихва, считано от
01.04.2015 г. и посочването на датата
31.05.2015 г. е техническа грешка (ищците изрично са посочили, че
претендират законна лихва от датата на ПТП, която не е 31.05.2015 г.).
В
срока по чл. 131 ГПК, ответникът Г.Ф., е депозирал отговор на исковата молба.
Ответникът оспорва исковете с възражението, че са неоснователни. Заявява, че не
е спорно, че е изплатил на ищците посочените в исковата молба суми след
отчитане на 80 % съпричиняване от страна на наследодателя на ищците. Ответникът
счита за неоснователни претенциите за суми над изплатените. Сочи, че изложеният
в исковата механизъм на ПТП, както и причините и обстоятелствата, при които е
настъпило ПТП, не се установяват от доказателствата, представени от ищците.
Евентуално, ответникът прави възражение за съпричиняване
на вредоносния резултат от страна на наследодателя на ищците, който в нарушение
на чл. 108, чл. 113, т. 3, чл. 114, т. 2 ЗДвП не се е движил по банкета или
противоположно на посоката на движение на пътните превозни средства, по
възможност най-близо до лявата граница на пътното платно спрямо посоката си на
движение, а е вървял в тъмната част на денонощието, в дясната половина на
дясната пътна лента на пътното платно за движение попътно на автомобила.
Употребата на алкохол с концентрация 5.4 промила в кръвта и 6.3 промила в
урината съществено намалила възможността
му да възприема и да избегне опасността и го е поставила в завишен риск.
Ответникът
сочи, че размерът на исковите претенции за неимуществени вреди е завишен, като
не отговаря на приноса за настъпване на вредите, стандарта на живот в страната
и съдебната практика.
Ответникът
оспорва претенциите за изплащане на издръжка на малолетните ищци до навършване
на пълнолетието им. Сочи, че съгласно чл. 143, ал. 2 СК, задължение на родителя
е да осигурява издръжка на своите ненавършили пълнолетие, като не е предвидена
възможност за освобождаване на роителя от отговорност. Позовава се на
Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, както и на обстоятелството,
че актуализираният размер на наследствената пенсия на ищциите е в размер на по
121.04 лева. Оспорва и претенцията за лихва, като посочва, че задължението за
лихва възниква след изтичане на срока за произнасяне по претенцията, който в
случая е бил спазен. Твърди, че се е произнесъл по образуваната щета в
законоустановения тримесечен срок и не дължи лихви.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно и субективно съединени
осъдителни искове с правна квалификация чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ -отм., но
приложим в конкретния случай, тъй като правопораждащият факт е настъпил при
действието му (в този смисъл: Решение №
208/02.09.2013 г. по т.д. № 364/2011 г. на ВКС, ІІ ТО, Определение №
240/31.03.2011 г. ч.т.д. № 223/2011 г. по описа на ВКС, І ТО, в което е прието, че релевантен за приложимия закон по отношение на
отговорността на Гаранционния фонд, е моментът на настъпване на ПТП като
застрахователно събитие, а оттук и релевантността на наличието или липсата на
застраховка към този момент, и др.).
Съгласно
разпоредбата на чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.), Гаранционният фонд изплаща обезщетения
по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за:
имуществени и неимуществени вреди вследствие на смърт или телесни увреждания,
когато пътнотранспортното произшествие е настъпило на територията на Република
България и е причинено от неидентифицирано моторно превозно средство. Видно от
законовата разпоредба, за да бъде уважен искът, следва да бъде установено осъществяването на следните
кумулативно предвидени материалноправни предпоставки: деликт с всички
кумулативно дадени елементи от фактическия му състав /противоправно деяние,
вреди, причинно - следствена връзка между вредите и деянието и вина на
извършителя/; непозволеното увреждане да
е извършено на територията на Република България и да е причинено от моторно
превозно средство, което е останало неидентифицирано.
В
настоящия случай не се спори по делото, че на 01.04.2015 г., около 20.00 часа,
в с. Горен Чифлик, на ул. „Орловец“, в близост до бившия стопански двор,
неизвестен водач, управляващ неустановено МПС, нарушил правилата за движение по
пътищата и реализирал
пътнотранспортно произшествие с намиращия се на пътното платно
пешеходец М.Д.Ш..
Страните
не спорят и че в резултат на уврежданията, получени при процесното ПТП, М.Д.Ш. е
починал. Този факт е отделен като безспорен и ненуждаещ се от доказване в
отношенията между страните по делото (с определение от 19.02.2018 г.)
Спорен
е механизмът на процесното ПТП и приносът на пострадалият М.Ш.за настъпването
му.
Настъпването на процесното ПТП, се установява и от представения
Констативен протокол за ПТП с пострадали лица
№ 918, съставен от дежурен ПТП при ОД на МВР, който на 01.04.2015 г.,
около 20.15 часа е посетил мястото на ПТП. В констативния протокол е посочено,
че свидетели на ПТП са били О.С.Д. и И.Й.А.. Посочено е
също, че обстоятелствата и причините за ПТП са в процес на изясняване.
Настъпването
на процесното ПТП се установява и от представения по делото Протокол за оглед
на местопроизшествие, съставен на 01.04.2015 г. от разследващ полицай при РУ на МВР гр Варна,
в съответствие с чл. 129 и сл. НПК. Протоколът има характер на официален
свидетелстващ документ, с обвързваща съда доказателствена сила, съгласно чл.
179 ГПК относно установените обстоятелства при огледа на произшествието.
По случая е било образувано досъдебно производство № 3081/2015 г. по
описа на 04 РУП при ОД на МВР – Варна, пр.пр. № 1177/2015 г. по описа на
Окръжна прокуратура – Варна, водено срещу неизвестен извършител, което с
постановление от 29.12.2015 г. на прокурор от ОП-Варна, е било спряно, на
основание чл 244, ал. 1, т. 2 НПК, тъй като извършителят на престъплението не е
бил открит.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите О.С.Д.
и И.Й.А..
Свидетелят Д. разказва за процесното ПТП, че е управлявал автомобила си в
с. Горен Чифлик, до стопанския двор, като преди да излезе от селото, е видял,
че човек лежи на пътното платно, на около един метър от тротоара. Свидетелят
заобиколил човека, обърнал колата си, върнал се и пуснал аварийни светлини.
Отишъл до човека, но понеже бил опериран, не могъл да го вдигне. Човекът бил
пиян, не можел да стане, клател се и затова лежал на земята. Свидетелят не го
познавал, искал да му помогне, но не можел да го издърпа. Д. видял другия свидетел И. и го спрял, за да
му помогне. Той паркирал пред колата на Д., в същата посока (към селото). В този момент дошъл автомобил отсреща (откъм
центъра на селото), свидетелят му дал знак, но той карал бързо и завлякъл
човека. Свидетеля успял да се дръпне. След две - три минути дошла линейка и свидетелят я спрял.
Свидетелят А. разказва за
процесното ПТП, че е управлявал автомобила си към центъра на с. Горен Чифлик.
Пътят бил второстепенен, с две ленти и с тротоари, а участъкът бил в началото
на селото. Времето било сухо, в тъмната част на денонощието. По принцип имало
улично осветление, но свидетелят не може да си спомни, дали при настъпване на
инцидента са светели лампите. А. видял свидетеля
Д. да маха с ръце. Бил пуснал и аварийните сигнали на колата си. Свидетелят А. забелязал,
че на пътя има паднал човек, който бил на около не повече от метър от тротоара
на пътното платно, в дясната част, в посока на излизане от селото в посока към
с. Гроздьово. Пешеходецът бил на пътното
платно, паднал на пътя, и Д. се опитвал да го вдигне. А. спрял на 20 – 30 метра
от другия свидетел и пешеходеца до него. Слизайки от своя автомобил, А. видял
как минава автомобил и „отнася“ човека. Според свидетеля, автомобилът въобще не
променил скоростта си, не намалил, ударил пешеходеца и продължил. Движел се с висока скорост. След удара,
тялото било отнесено на 40 - 50 метра от началото на удара. Свидетелят не успял да види марка или
регистрационен номер на автомобила. А.
уточнява, че другият автомобил е заобиколил автомобила на свидетеля Д. и е
ударил пешеходеца. Д. отскочил на бордюра, за да се предпази от удара и започнал
да вика и крещи. Ударът настъпил когато Д. се опитвал да вдигне падналия на
земята М.Ш..
По делото е прието заключението по извършената автотехническа експертиза,
което не е оспорено от страните и което съдът кредитира, като обективно и
компетентно. Вещото лице, след като се е запознало с представените по делото
писмени и гласни доказателства, е описало следния механизъм на ПТП:
На 01.04.2015 г., около 20.00 ч., в с. Горен Чифлик, Област Варна, по
улица „Орловец”, която е и третокласен път ІІІ-904, в посока от центъра на с.
Горен Чифлик към с. Гроздево, се е движил неизвестен автомобил, най- вероятно
със скорост над 55 км/ч. Когато този автомобил се приближавал към стопанския двор, в същото
време, пострадалият пешеходец М.Д.Ш., под алкохолно въздействие, бил паднал на асфалтовата настилка с глава
към центъра на с. Горен чифлик, на около 1 метър вляво от десния бордюр. До
него бил и свидетелят О.С.Д., който се
опитвал да го изправи, но поради не добро здравословно състояние,
не успявал.
Водачът на неизвестния автомобил, по неустановени причини, не предприел
мерки за предотвратяване на произшествието и се движил в лентата, където лежал
пострадалият пешеходец. Поради това, неизвестният автомобил, първо ударил със
спойлера и предната си броня лежащия пешеходец, а след това пешеходецът попаднал под автомобила, бил закачен за части
от долната част на автомобила (вероятно от ходовата част) и бил влачен (до мястото където втората зона с
концентрация на отломки и текстилна материя). Автомобилът продължил да се движи без да спре, като напуснал мястото на произшествието. Тялото на
пострадалия след като се е откачило от автомобила се е плъзнало още малко и се
е спряло в мястото където е намерено (на 24,5 м. след помощния ориентир ОР1). В следствие
на прегазването пешеходецът М.Д.Ш.
починал.
Видно от АТЕ, причина за създаване на опасната ситуация и настъпване на
произшествието е в действията на пострадалия пешеходец, който в нетрезво
състояние е лежал безпомощно на платното за движение. Втората причина е в
бездействието и невниманието на водача на неизвестния автомобил, който не е
реагирал своевременно на възникналата опасност със аварийно спиране. Той сам се
е поставил в ситуация, движейки се с много висока скорост, според свидетелските
показания, която не му е позволила да предотврати удара и прегазването на
пешеходеца.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на С.С.Ю.. Свидетелят заявява, че е бил приятел
с починалия М., двамата били съседи, заедно и работели. М.би приятен човек,
„дружал“ със всеки, гледал си семейството. Били хубаво семейство. Докато М.бил
жив, съпругата му не работела, а си гледала
децата. Те ходели на училище. М.работел на две места. Смъртта на М.обърнала
живота на семейството му „наопаки“. След
като М.починал, семейството му нямало как да преживява. Съпругата му не работела, взимала само пенсия и
„детски“. Свидетелят им помагал. Загубата им се отразила и емоционално.
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не беше
опровергавана.
Въз основа на събраните по делото писмени и гласни
доказателства и доказателствени средства, съдът приема, че процесното ПТП е
настъпило в резултат на виновните действия на неизвестен водач, управляващ
неустановено МПС, който е нарушил
правилата за движение по пътищата, а именно разпоредбата на чл. 20 ал. 2, изр.
1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), предвиждаща, че водачите на пътни
превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се
съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на
пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и
интензивността на движението, с конкретните условия и видимост, за да бъдат в
състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие.
Видно от представените по делото документи
(удостоверение за семейно положение, съпруг/а и деца, удостоверение за
наследници, и удостоверения за раждане, приложени на л. 30 и сл.), ищцата С.Д.Ш. е била
съпруга, а А.М.Д. и Б.М.Д. – деца на починалия
М.Д.Ш..
Следователно и на основание чл. 288, ал.
1, т. 1 (отм.), Гаранционният фонд, дължи да заплати обезщетение за
доказаните неимуществени вреди на увредените лица, каквито се явяват ищците по делото.
Съгласно формираната с ППВС № 4/1961
г., ППВС № 5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. задължителна съдебна практика, ищците са
в кръга на лицата, легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени
вреди от смъртта съответно на своя съпруг и баща.
Що
се отнася до размера на
обезщетението за претърпените неимуществени вреди съдът намира следното:
Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените страдания от ищците от
смъртта на М.Д.Ш. и паричната престация, законодателят е дал възможност на
увреденото лице да претендира парично
обезщетение за неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във
всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение – по
силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост. Критериите за определяне на този размер са
възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на причинените неимуществени
вреди, интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания,
общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на
обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като
обезвреда за цялостните последици от претърпените от ищцата страдания, в
каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Република
България, вкл. и указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС
и с Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС. Като база при определяне на
паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на
живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на
възникване на увреждането. Нивата на застрахователно покритие, респ. нормативно определените лимити на отговорност
по застраховката „гражданска отговорност на автомобилистите“, са от значение
при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди относно възможния
максимален размер, при произнасяне по отговорността на застрахователя при
предявен пряк иск, индиция са за икономическата конюнктура, но сами по себе си
не са критерий, нито са база за определяне размера на обезщетението (в този см.
решение №
95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I ТО, решение №
179/29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г. на ВКС, I ТО, решение №
207/-3.09.2013 г. по т. д. № 207/2011 г. на ВКС, II ТО, решение № 83/06.07.2012 г. по т.
д. № 795/2008 г. на ВКС, II ТО, решение №
1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II ТО, решение по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 1948/2013 г. н ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 2974/2013 г. на ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 2908/2015 г. на ВКС, I ТО и др.).
Определяйки
размера на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на М.Д.Ш., съдът
съобрази и възрастта на починалия към
датата на настъпване на ПТП – 45 години.
Съдът съобрази всички посочени по-горе обстоятелства, както и инфлационните
процеси към момента на увреждането, определящи стандарта в страната към
релевантния период, лимитите, вменени на застрахователните дружества, както и
съдебната практика по аналогични случаи.
По
отношение на малолетните ищци, напълно основателни са доводите, изложени в
исковата молба, че следва да се обезщетят и болките и страданията, които децата
ще търпят за в бъдеще, поради липсата на ласка, обич, внимание и закрила, както
и че по принцип малолетното дете търпи във всяка възраст неимуществени вреди,
когато е загубило родителя си, тъй като се лишава от грижите, вниманието и
радостта, които родителят може да му даде, като необходима морална подкрепа в
живота.
Съобразявайки
всичко изложено, както и принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на
чл. 52 ЗЗД, съдът приема, че
претърпените от ищците неимуществени вреди ще бъдат възмездени чрез
парично обезщетение от 120 000 лева
– за ищцата С.Д.Ш., и по 140 000
– за ищците А.М.Д. и Б.М.Д.
Неимуществените
вреди от загубата на близък са неизмерими с пари – какъвто и размер на
обезщетение да бъде определен, той няма да компенсира вредата. Размерът на
обезщетението не е стойността на човешкия живот, нито оценява загубата на
ищците. За целите на реализиране на отговорността обаче следва да се определи
размер на задължението, съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Този критерий включва освен обективно установените по делото факти и
обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически
условия и обективирана в съдебната практика като ориентир за размерите на
обезщетенията.
Относно исковете за имуществени
вреди:
Както
беше посочено, А.М.Д. и Б.М.Д. са били деца на починалия М.Д.Ш..
Съгласно
чл. 143, ал. 2 СК „родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие
деца независимо дали са работоспособни и дали могат да се издържат от
имуществото си”. Ищците по делото с оглед ниската си възраст са дефинитивно
неработоспособни, като няма данни да разполагат със собствено имущество /което
не се и твърди/, поради което и имат право на издръжка от родителите си, които
са лица от втори ред на задължените да дават такава (чл. 140, ал. 1, т. 2 СК)
поради липса на лица от първи ред. Нуждите на ищците, които са малолетни, се
установяват от самия факт на биологичното им съществуване и не е необходимо да
се обосновават специално.
Съгласно
т.1 от ППВС № 4/68 г., на обезщетяване подлежат всички вреди, които са
настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица от
непозволеното увреждане. Със смъртта на своя родител, ищците са лишени от
възможността да получават издръжка от него,
т.е. осуетено е приращение в имуществото на увредените. Това приращение би
настъпило с определена степен на сигурност, тъй като задължението за заплащане
на издръжка е нормативно установено задължение, което се дължи по силата на
закона, до навършването на пълнолетие на детето, поради което и представлява
пропусната полза, като вид имуществена вреда.
С
оглед на изложеното, претенциите на ищците за присъждане на обезщетение за
имуществени вреди, под формата на пропуснати ползи, са установени по основание.
Относно
размера: По принцип размерът на дължимата издръжка се определя „според нуждите
на лицето, което има право на издръжка, и възможностите на лицето, което я
дължи” съгласно чл.142, ал.1 СК. По делото не се установява ищците да имат
нужда от средства за разходи, различни от обичайните за деца на тяхната възраст
(за храна, дрехи, учебни пособия). С оглед на това и предвид невъзможността да
бъде обсъден вторият критерий (предоставящият издръжка е починал), съдът следва
да основе преценката си по реда на чл. 162 от ГПК.
По
делото не се спори, че след смъртта на своя родител, А.М.Д. и Б.М.Д. получават
наследствени пенсии в размер на по 121.00 лева месечно (този факт е отделен
като безспорен с определението от 04.04.2017 г.). От друга страна, издръжката
на едно дете не може да бъде по-ниска от ¼ от минималната работна заплата
(чл.142, ал.2 СК), като издръжката на децата се дължи и от двамата родители. Минималната работна заплата, считано от
01.01.2015 г. е 360 лева, от 01.07.2015 г. – 380 лева (ПМС
№ 419/17.12.2014 г.), от 01.01.2016 г. – 420 лева (ПМС
№ 375/28.12.2015 г.), от 01.01.2017 г. – 460 лева (ПМС
№ 141/13.07.2017 г.), от 01.01.2018 г. – 510 лева (ПМС
№ 316/20.12.2017 г.), и от 01.01.2019 г. – 560 лева (ПМС
№ 320/20.12.2018 г.).
С оглед на изложеното, съдът
приема, че усреднен размер на месечна издръжка от по 80 лева, който се претендира от ищците, се явява разумен и
съответен на икономическите предпоставки, определящи размера на издръжката. Ето
защо, обезщетенията за имуществени вреди, които се претендират, следва да бъдат
определени в претендирания размер.
Задължението
за издръжка е периодично (чл. 146, ал. 1 СК) и не би следвало да бъде
платимо сумарно, към един определен момент, както се претендира от ищците. По
тези съображения и не може да бъде уважена претенцията за законната лихва от
датата на причиняване на непозволеното увреждане до датата на окончателното му
изплащане. Ответникът изпада в забава за
всяка отделна месечна част от задължението, към момента в който настъпва
неговия падеж, а именно - от края на съответния месец, до деня на окончателното
плащане.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалното възражение на ответника
за съпричиняване на вредоносния
резултат от пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия по
смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в
причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно
да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква. Или, от съществено значение
е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което
съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като неблагоприятен
резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на
обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на
произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава
изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63
г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн.
други) е прието, че изводът за наличие
на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения. Т.е. във всички
случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ
(отм.) срещу застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от ответника,
който с позоваване на предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на
отговорността си към увреденото лице.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу
деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването
подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по
чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.
о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е
прието, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и
да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия
са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е
улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
Ответникът твърди, че при настъпване на
процесното ПТП, М.Д.Ш., в
нарушение на чл. 108, чл. 113, т. 3, чл. 114, т. 2 ЗДвП, не се е движил по
банкета или противоположно на посоката на движение на пътните превозни
средства, по възможност най-близо до лявата граница на пътното платно спрямо
посоката си на движение, а е вървял в тъмната част на денонощието, в дясната
половина на дясната пътна лента на пътното платно за движение попътно на
автомобила. Ответникът твърди и че употребата на алкохол с концентрация 5.4
промила в кръвта и 6.3 промила в урината съществено е намалила възможността на М.Д.Ш. да
възприема и да избегне опасностт и го е поставила в завишен риск.
Видно от съдебномедицинска експертиза на труп № І-62/2015 г. (л. 28), в предоставената
за изследване кръв, взета от трупа на М.Д.Ш. е установено наличие на етилов
алкохол с концентрация 5.40 промила, а в урината – 6.30 промила.
Видно
от заключението по съдебно-медицинската експертиза, извършена по настоящото
дело от д-р М.М., специалист по клинична токсикология, към момента на
прегазването, пострадалият М.Д.Ш. се е наирал в състояние на тежка степен на
алкохолна интоксикация във фаза на елиминация. Вещото лице е посочило, че към
този момент Ш.не е бил състояние да
възриеме и оцени къде се е намирал и какви опасности крие пребиваването му на
пътното платно в тъмната част на деня, както и непосредствените заплахи от
преминаващите автомобили. Поради много високата, потенциално летална
концентрация на алкохол в кръвта, същият не е можел да извършва целенасочени
активни движения, посредством които да се придвижи на безопасно място извън
платното.
От
показанията на свидетелите О.С.Д. и И.Й.А. се установи, че непосредствено преди настъпване на
процесното ПТП, М.Д.Ш. е
лежал на пътното платно, на около един метър от тротоара. Свидетелят Д. сочи, че Ш.е бил в пияно
състояние, клател се и не можел да стане.
Свидетелят искал да му помогне, но не можел да го издърпа.
Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства и
доказателствени средства, съдът приема за установено по делото, че пострадалият
М.Д.Ш. е лежал на пътното платно, на около един метър от
тротоара, в пияно състояние, клател се и
не можел да стане.
При така установените факти, съдът приема, че
е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия
пешеходец. В случая, пострадалият не е
спазил задълженията, установени в разпоредбите на чл. 108, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП,
предвиждащи, че пешеходците са длъжни да се движат по
тротоара или банкета на пътното платно, а когато няма тротоар или банкет или е
невъзможно те да бъдат използвани, пешеходците могат да се движат по платното
за движение, противоположно на посоката на движението на пътните превозни
средства, по възможност най-близо до лявата му граница. Пострадалият пешеходец е допуснал и нарушение на чл.
113, ал. 1, т. 2 ЗДвП, съгласно който, при пресичане на
платното за движение пешеходците са длъжни да не удължават ненужно пътя и
времето за пресичане, както и да не спират без необходимост на платното за
движение;
Само по себе
си нарушението на установените в ЗДвП правила за движение по пътищата не е
основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия,
водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е
необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен
резултат, т. е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на
правилото на чл. 51, ал. 2
от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между
вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е
създал предпоставки за настъпване на увреждането.
Видно от заключението
по АТЕ, причина за създаване на опасната ситуация и настъпване на
произшествието е в действията на пострадалия пешеходец, който в нетрезво
състояние е лежал безпомощно на платното за движение. Това поведение
на пострадалия съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка
причинна връзка с вредоносния резултат. Следователно, именно допуснатото от пострадалия
нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 2 от Закона за движение по пътищата е в
причинна връзка с настъпването на злополуката и основание за приложение на
разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението.
Както
беше посочено, за приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл виновно за настъпването
на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка между неговото действие
или бездействие и вредоносния резултат. Вината на пострадалия не е елемент от
фактическия състав на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на
увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от
своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването.
При
този извод, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на
вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на пострадалия с това на
делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до
настъпване на вредоносния резултат. Паралела и сравнението на поведението на
участниците в движението, с оглед задълженията, които всеки е длъжен да
съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и
разпределянето на отговорността за причиняването на деликта (решение №
117/08.07.2014 г. по гр.д. № 3540/2013 г. на ВКС, І ТО).
Неизвестният
водач, управляващ неустановено МПС, е допуснал нарушение на чл. 20 ал. 2, изр. 1 ЗДвП. От друга страна, пострадалият пешеходец се е
намирал на пътното платно, по което се движат автомобили, в тъмната част
на денонощието. Несъмнено ако пострадалият пешеходец
беше спазил правилата за движение на пешеходците, вредоносния резултат е нямало
да настъпи. Въпреки това, независимо от това негово нарушение на правилата за
движение по пътищата, ако водачът на неустановения лек автомобил беше изпълнил
задълженията си по чл. 20, ал. 2 ЗДвП
и беше съобразил възможността за препяствие на пътя, каквото представлява наличието на лежащ на пътя, пътно-транспортното
произшествие със сигурност е щяло да бъде предотвратено. Неизвестният водач е управлявал автомобила
при наличието на редица неблагоприятни
фактори – в рамките на населено място, в
тъмната част на денонощието, които фактори са останали неоценени от водача
при избора му на скорост. Същият не е съобразил и знакът, който свидетелят Д.
му е давал (махал с ръце). Видно от АТЕ, втората причина за настъпване на ПТП,
е бездействието и невниманието на водача на неизвестния автомобил, който не
е реагирал своевременно на възникналата опасност със аварийно спиране. Той сам
се е поставил в ситуация, движейки се с много висока скорост, която не му е
позволила да предотврати удара и прегазването на пешеходеца.
С
оглед на изложеното, съдът приема, че приносът на пострадалия за настъпването
на вредите следва да бъде определен в размер на 50%, с колкото и на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва да бъдат
намалени определените обезщетения.
Следователно, определените по-горе обезщетения
следва да бъдат намалени, както следва: на 60 000
лева (120 000 лв. – 50%) –
за С.Д.Ш. и по 70 000 лева (140 000
лв. – 50%) – за А.М.Д. и Б.М.Д., а исковете за заплащане на
имуществени вреди – на по 40 лева месечно (80 лева – 50 %).
Не
се спори по делото, че извънсъдебно ответникът е определил и изплатил на
ищците, както следва: на С.Д.Ш. – сумата
от 18 000 лева, а на А.М.Д. и Б.М.Д. – по 20 000 лева (тези факти са отделени
като безспорни – с определение от 02.10.2017 г., л. 63) – обезщетения за
неимуществени вреди, претърпени от ищците от смъртта съответно на своя съпруг и
баща. Макар че не са били длъжни (арг. от чл. 65, ал. 1 ЗЗД), ищците са приели
извършеното частично изпълнение на породените парични
притезания, представляващи заместващо обезщетение за причинени неимуществени
вреди. Поради това, извънсъдебно изплатените суми следва да бъдат
приспаднати от определените от съда обезщетения за претърпените от ищците неимуществени
вреди (в този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение №
108/4.10.2012 г. по т. д. № 441/2011 г., на ВКС, I ТО).
Така
съдът приема, че ищцата С.Д.Ш. има право на обезщетение в размер на 42 000 лева (60000лв.–18000лв.), а А.М.Д.
и Б.М.Д. – по 50 000 лева (70 000
лв. – 20 000 лв.). Исковете за заплащане на обезщетения за
неимуществени вреди са основателни и следва да бъдат уважени за тези размери. За разликата до
пълните предявени размери, исковете следва да се отхвърлят. Исковете за заплащане на обезщетения за имуществени вреди са основателни
и следва да бъдат уважени за по 40 лева
месечно, а за разликата до пълните предявени размери,
следва да се отхвърлят.
Съгласно разпоредбата на чл. 288, ал. 7 от КЗ /отм./, ГФ дължи лихва за забава от датата, на която
изтича срока за произнасяне по претенцията, предявена от увреденото лице, като
срокът не може да бъде по – дълъг от три месеца от датата на завеждане на
претенцията. Няма спор между страните, че ищците са предявили претенциите си
пред ответника на 27.06.2016 г., а Гаранционният фонд се е произнесъл по
подадената молба от ищците с Решение от 13.07.2016 г., като е отказал да
изплати обезщетенията за разликата над изплатените суми, които разлики са
предявени като претенции в настоящото производство.
С оглед на така изложеното, съдът счита, че лихвата върху обезщетенията за
неимуществени вреди следва да бъде
определена по реда на чл.288, ал.2, т.7 от КЗ /отм./, а именно от датата на изтичане
на тримесечния срок за окончателно произнасяне от страна на Фонда, т.е. от 27.09.2016 г. (В тази насока е и Определение № 893 от
20.11.2014 г. по т. д. № 1114/2014 г., ТК, ТО на ВКС, Определение № 105 от
27.02.2015 г. по т. д. № 1537/2014 г., ТК, ТО на ВКС и др.). Следователно, обезщетенията
за неимуществени вреди са дължими ведно със законната лихва, считано от 27.09.2016
г. до окончателното им плащане, а исканията за заплащане на законна лихва,
следва да се отхвърли за периода от 01.04.2015 г. до 26.09.2016 г.
Относно разноските: На основание чл.78, ал.1 от ГПК вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7, ал.
2 от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищците
– адв. И.П.Т., сумата от 3959.28
лева, съразмерно на уважената част от исковете (6598.80 лв. х 0.60).
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се
присъди сумата от 200 лева от общо
направените разноски в размер на 500 лева (500 лв. х 0.40) - депозит за СМЕ. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за
заплащането на правната помощ, на ответника се дължи юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя
на 300 лева. Съразмерно на отхвърлената част от иска на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 120 лева (300 х 0.40) за юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от иска, ответникът
следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд, сумата от 6753.60 лева, които включват: 6537.60
лева – държавна такса и 216 лева (360 лв. х 0.60) – депозит за АТЕ и свидетели,
от внасянето на които съдът, ищецът е бил освободен.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Г.Ф., с
адрес: ***, да заплати, на основание
чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.), както следва:
-
на
С.Д.Ш., с ЕГН: **********, с адрес: ***,
сумата от 42 000 лева –
главница, представляваща обезщетение за
претърпените неимуществени вреди от смъртта на М.Д.Ш., настъпила вследствие на
пътно – транспортно произшествие, реализирано на 01.04.2015 г., ведно със
законната лихва, считано от 27.09.2016
г. до окончателното плащане,
-
на
А.М.Д., с ЕГН: **********, действащ чрез своята майка и
законен представител С.Д.Ш., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата
от 50 000 лева – главница,
представляваща обезщетение за
претърпените неимуществени вреди от смъртта на М.Д.Ш., настъпила вследствие на
пътно – транспортно произшествие, реализирано на 01.04.2015 г., ведно със
законната лихва, считано от 27.09.2016 г.
до окончателното плащане, както и
по 40 лева всеки месец, за периода
от 01.04.2015 г. до навършване на пълнолетие, представляващи
обезщетение за имуществените вреди, причинени от смъртта на баща му М.Д.Ш., и съставляващи част от издръжката
от която е лишен, ведно със законната лихва, изчислена върху всяко
отделно месечно плащане за периода, считано от последното число на съответния
календарен месец на посочения по-горе период, до деня на окончателното плащане
на сумата, и
-
на
Б.М.Д., с ЕГН: **********, действащ чрез своята майка и
законен представител С.Д.Ш., с ЕГН: **********, с адрес: ***,
сумата от 50 000 лева –
главница, представляваща обезщетение за
претърпените неимуществени вреди от смъртта на М.Д.Ш., настъпила вследствие на
пътно – транспортно произшествие, реализирано на 01.04.2015 г., ведно със
законната лихва, считано от 27.09.2016
г. до окончателното плащане, както и по 40 лева всеки месец, за периода от 01.04.2015 г. до навършване на пълнолетие, представляващи
обезщетение за имуществените вреди, причинени от смъртта на баща му М.Д.Ш., и съставляващи част от издръжката
от която е лишен, ведно със законната лихва, изчислена върху всяко
отделно месечно плащане за периода, считано от последното число на съответния
календарен месец на посочения по-горе период, до деня на окончателното плащане
на сумата, като
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни, исковете по чл.
288, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ -отм., както следва:
-
за разликата над 42 000 лева до пълния предявен размер от 72 000 лева, претендиран от С.Д.Ш., като
обезщетение за неимуществени вреди,
-
за разликата над 50 000 лева до пълния предявен
размер от 80 000 лева и за разликата над по 40 лева всеки месец до пълния
предявен размер от 80 лева всеки месец, претендирани от А.М.Д., като обезщетения
съответно за неимуществени вреди и имуществени вреди,
-
за разликата над 50 000 лева до пълния предявен
размер от 80 000 лева и за разликата над по 40 лева всеки месец до пълния
предявен размер от 80 лева всеки месец, претендирани от Б.М.Д., като обезщетения
съответно за неимуществени вреди и имуществени вреди,
-
претенциите за лихва за забава върху присъдените главница
за неимуществени вреди, за периода от 01.04.2015 г. до 26.09.2016 г. и върху
присъдените главници за имуществени вреди, за периода от 01.04.2015 г. до всяко
съответно последно число на съответния календарен месец.
ОСЪЖДА Г.Ф., с адрес: ***, да
заплати на адвокат И.П.Т., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона
за адвокатурата, сумата от 3959.28 лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА С.Д.Ш., с ЕГН: **********, А.М.Д., с ЕГН: **********, и Б.М.Д., с ЕГН: **********, последните
двама действащи чрез своята майка и законен представител С.Д.Ш., с ЕГН: **********,
и тримата с адрес: ***, да заплатят на Г.Ф., с адрес: ***, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 200 лева
– разноски по делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, сумата от 120 лева - юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА Г.Ф., с адрес: ***, да заплати на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 6753.60 лева – разноски по
делото, представляващи държавна такса и депозит за експертиза и свидетели.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: