Решение по дело №967/2021 на Районен съд - Несебър

Номер на акта: 98
Дата: 14 април 2022 г.
Съдия: Валери Владимиров Събев
Дело: 20212150100967
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 27 юли 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 98
гр. гр.Несебър, 14.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – НЕСЕБЪР, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Валери Вл. Събев
при участието на секретаря Мая Р. Деянова
като разгледа докладваното от Валери Вл. Събев Гражданско дело №
20212150100967 по описа за 2021 година
Предявени са осъдителни искове по чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
От ищеца „Е.Х.” ООД срещу ответника С.В.Б. са предявени искове по чл. 79, ал. 1 и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата от 5557,26 лв., представляваща сбор от такси за поддръжка за
2019г. и 2020г. (по 2778,63 лв. за всяка от годините) по Договор за поддръжка и управление на
„Курортен апартаментен комплекс ***********” № ММС-S1-ЕН/400-06.08 от 24.06.2008г., както
и за присъждане на сумата от 676,13 – лихва за периода 15.02.2019г. – 09.07.2021г. и 394,41 лв. –
лихва за периода 15.02.2020г. – 09.07.2021г. Ищецът сочи, че между страните бил сключен
цитираният договор. Излага, че по силата на договора се задължил да извършва целогодишна
техническа поддръжка, организационно и административно управление на комплекса срещу
заплащане на месечна такса от 1,10 евро без ДДС за кв. м. площ на собствения на възложителя
имот. Сочи, че таксата следвало да се заплаща до 15.02 на текущата година. Развива съображения в
насока, че дружеството изпълнявало задължения си по договора. Твърди, че ответникът не
заплащал таксите. С тези доводи моли предявеният иск да бъда уважен. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника, чрез процесуалния му представител, е подаден
отговор на исковата молба, с който исковете се оспорват като неоснователни. Твърди се, че
считано от 12.09.2013г. страните не са в облигационна връзка поради изтичане срока на договора.
Отправя се възражение за нищожност на клаузата в раздел IV, т. 9 от договора. Развиват се
съображения в тази насока. Излага се, че клаузата е нищожна по смисъла на ЗЗП. Навеждат се
доводи за нейната неравноправност. Сочи се, че не може да бъде извършено заместване по чл. 26,
ал. 4 ЗЗД. Като нищожна се оспорва клаузата на раздел VII, т. 2 от договора. Оспорва се размера на
претендираното възнаграждение по договора, като се сочи, че по правилата в договора същото би
следвало да е в размер на 4284,40 лв. Твърди се, че ищецът не е осъществявал задълженията си по
договора през 2019г. и 2020г. Излага се, че дружеството не е свикало общо събрание за даване на
1
отчет. Твърди се, че дейностите по поддръжка са изпълнявани от етажна собственост. От съда се
иска да отхвърли претенциите. Претендират се разноски. Отправя се възражение за прекомерност
на разноските на другата страна.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
По предявения иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД:
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на облигационна връзка с
ответника – Договор за поддръжка и управление на „Курортен апартаментен комплекс
***********” № ММС-S1-ЕН/400-06.08 от 24.06.2008г., по който ищецът е престирал – изпълнил
задълженията си за 2019г. и 2020г., а за ответника е възникнало задължение за заплащане на
претендираните суми. Ищецът следва да докаже размера на претенцията си и изискуемостта й.
В доказателствената тежест на ответника е да докаже, че Договор за поддръжка и
управление на „Курортен апартаментен комплекс ***********” № ММС-S1-ЕН/400-06.08 от
24.06.2008г. е нищожен на сочените в отговора основания, както и, че е потребител по смисъла на
ЗЗП.
При доказването на обстоятелството, че ответника е потребител в доказателствена тежест
на ищеца е докаже, че клаузите по Договор за поддръжка и управление на „Курортен апартаментен
комплекс ***********” № ММС-S1-ЕН/400-06.08 от 24.06.2008г. са уговорени индивидуално с
него.
Ищецът основава претенцията си на Договор за поддръжка и управление на „Курортен
апартаментен комплекс ***********” № ММС-S1-ЕН/400-06.08 от 24.06.2008г., сключен със
С.В.Б. (на л. 5 – л. 11 от делото). Видно от договора ответникът се легитимирал като собственик на
апартамент № 403, в сграда „Emerald - Cashmere“ – на 4 етаж, с площ от 86,69 кв. м. В качеството
си на възложител той възложил на ищеца (мениджър според терминологията на договора)
извършване на целогодишна техническа поддръжка и провеждане на целогодишно
организационно и административно управление на „Курортен апартаментен комплекс
**********“, находящ се в кв. 22 по плана на с. Р.. Поддръжката следвало да включва (според
отразеното в чл. 1 – чл. 4 от раздел I от договора) техническо поддържане на общите части, вкл.
ВиК и ел. инсталациите, климатичните, пожароизвестителната и вентилационните, техническо
поддържане на басейните и обслужващите ги съоръжения, поддържане на асансьорите в общите
части и общодостъпните спортни съоръжения, детската площадка, зелените площи. Мениджърът
следвало да наема персонал за осъществяване на цялостна техническа поддръжка, да организира
режима на достъп, санитарно-хигиенните услуги, единна рецепция. В раздел II, чл. 1 от договора
било уговорено, че възложителят се задължава да заплаща на мениджъра сумата от 1,10 евро без
ДДС на квадратен метър площ от собствения му имот. Възнаграждението следвало да се заплаща
авансово за текущата година – до 15.02 (чл. 2, б. „b”). Договорът бил сключен за срок от 5 години
от момента на въвеждане във владение (раздел V, чл. 2), но според раздел IV, чл. 9 от договора
този срок се подновява на всеки пет години и за същия период от време, освен при писмено взето
решение, не по-късно от 4 месеца преди изтичане на всеки петгодишен срок, от собствениците,
притежаващи повече от ¾ от застроената площ на комплекса за неподновяването му. В раздел VI,
чл. 4 била дадена възможност на възложителя да прекрати договора, а съгласно раздел VII, чл. 1 и
чл. 2 при разпореждане с правото на собственост възложителят не се освобождава от задълженията
си по договора ако не е осигурил подписването на договор с новия собственик.
2
Съдът намира, че посоченият договор представлява годна облигационна връзка,
възникнала между страните по делото. Не съществува пречка при спазване на принципите за
свобода на договаряне, отделните собственици да сключват договори за поддръжка и управление
на целия комплекс, които договори не се влияят от правилата на ЗУЕС. В подобна насока е и
практиката на ВКС – напр. Определение № 37 от 20.01.2021г. по т.д. № 606/2020г. по описа на I
търг. отделение на ВКС, в което е прието, че няма забрана за етажните собственици да сключват
договори относно финансиране управлението на общи части, когато жилищният комплекс не е от
затворен тип, а е налице обикновена ЕС, доколкото с такава правна сделка не се създават други,
непосочени в закона органи на ЕС и не се създават права за трети лица, извън посочените в чл. 12
ал. 1 от ЗУЕС. Наред с това процесният договор не се изчерпва само с уговорки относно
управлението на общите части. Същият има комплексен характер, като в него са включени
елементи на договор за поръчка (организация на вътрешния ред, санитарно-хигиенните услуги и
др.) и на договор за изработка (техническа поддръжка). Посочените задължения на мениджъра по
договора са насочени както към общите части, така и към други съоръжения в имота – басейн,
зелени площи, детска площадка. Както е прието и в цитираното определение на ВКС посредством
всеки от тези договори не се реализира забранен от закона резултат. Договореното общо
възнаграждение инкорпорира както възнаграждение за различните услуги, така и предварително
определените разходи за изпълнение на възложената поръчка. В случая ответникът, в унисон със
свободата на договаряне, е процедирал именно по-горния начин и е сключил с ищеца договор за
управление и поддръжка на комплекса. Както се посочи става въпрос за управлението и
поддръжката на целия комплекс, а не само на общите части в сградата, обитавана от ответника.
С оглед горното съдът намира, че цитираният договор представлява годна облигационна
връзка, като при извършена служебна проверка по смисъла на чл. 7, ал. 3 от ГПК се констатира, че
в определени клаузи от договора е налична неравноправност. На първо място става въпрос за
договор, сключен с потребител, като последното е намерило отражение и в практиката на
върховната инстанция – Определение № 60132 от 29.06.2021г. по т.д. № 1835/2020г. по описа на I
търг. отделение на ВКС. Наред с това става въпрос за типов договор, който се сключва с
множество собственици в комплекса (с оглед предмета му за поддръжка и управление на целия
комплекс) като ищецът не твърди и не доказва (по смисъла на чл. 146, ал. 4 от ЗЗП), че клаузите в
договора са индивидуално уговорени. Ето защо те подлежат на проверката по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП,
според който текст неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда
на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл.
143, ал. 2 от ЗЗП е даден неизчерпателен списък от възможни неравноправни клаузи (с оглед
предвиденото чл. 143, ал. 2, т. 20 ЗЗП, че такива са и клаузи с други подобни условия). Според
настоящия съдебен състав клаузите на раздел IV, чл. 9 от договора и раздел VII, чл. 2 са
неравноправни, тъй като и в двете се предвиждат определени последици за страна по договора,
които обаче изцяло зависят от поведението на трети лица. Т.е. предвижда се възможност за
прекратяване на договора с изтичане на срока му, но само с решение на собствениците,
притежаващи ¾ от застроената площ в комплекса. В случая обаче става въпрос за индивидуален
договор, сключен с конкретно физическо лице и не отговаря на правилата на добросъвестност
клаузата, която предвижда прекратяване на облигационната връзка за конкретното лице
единствено по решение на множество други лица, които не са страни по договора. Последното
води до значително неравновесие между търговеца и потребителя, тъй като правата и
3
задълженията на търговеца по договора зависят единствено от неговото поведение, докато тези на
потребителя зависят изцяло от волята на други лица. По подобен начин клаузата на раздел VII, чл.
2 предвижда обвързване на потребителя с договора, което зависи от волята на друго лице.
Възлагането на потребителя на задължение да влияе върху волята на друго лице и да го мотивира
да сключва договори безспорно не съответства на изискванията на добросъвестност и на чл. 9 от
ЗЗД относно свободата на договаряне. Обвързването на потребителя с такава клауза също води до
съществено неравновесие, тъй като в случай на разпореждане с правото на собственост договорът
вече не би имал предмет за потребителя и с цитираната клауза той се задължава да заплаща за
услуги, от които не се възползва.
Горното мотивира съда да приеме, че в посочените части съответните клаузи са
неравноправни. По арг. от чл. 146, ал. 5 от ЗЗП обаче наличието на неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага
и без тези клаузи. Съдът намира, че договорът може да се прилага и без посочените клаузи, тъй
като те не са част от съществените му елементи. Посочените клаузи единствено не следва да се
прилагат (арг. от чл. 146, ал. 1 от ЗЗП). През призмата на спора по делото това означава, че
нормата на чл. 9 от раздел IV следва да се тълкува в смисъл, че потребителят може да заяви и сам
прекратяване на договора – не по-късно от 4 месеца преди изтичането на петгодишния му срок. В
тази си част клаузата не е неравноправна, тъй като даденият срок (с оглед срока на договора) не е
прекалено отдалечен от датата, на която изтича срочният договор. Наред с това следва да се
приеме, че възложителят (ответникът) се освобождава от задълженията си по договора при
разпореждане с имуществото, без да е необходимо да осигурява подписването на договор с новия
собственик. По делото обаче не се твърди (респ. не се и доказва) ответникът да е направил
изявление, че желае договорът да бъде прекратен с изтичане на срока му. Не се твърди и не се
установява ответникът да се е разпоредил с апартамент № 403 (точно обратното – от ответника се
представят доказателства, че е придобил собствеността върху този апартамент по силата на
нотариален акт от 10.09.2008г. – на л. 30 – л. 32 от делото). При това положение следва да се
приеме, че договорът е продължил действието си по смисъла на чл. 9 от раздел IV и към момента
продължава да действа със срок до 10.09.2023г. (с оглед датата на придобиване на имота –
10.09.2008г. и автоматичното продължаване на всеки пет години, срещу което ответникът не се е
противопоставил). В тази връзка е неоснователно и възражението на процесуалния представител
на ответника, че срокът на договора към момента е изтекъл.
На следващо място от процесуалния представител на ответника са въведени възражения за
неизпълнение на договора, поради което на ищеца е указано да докаже, че е престирал – изпълнил
задълженията си за 2019г. и 2020г. (в такава насока е и практиката на ВКС – Решение № 233 от
02.12.2015г. по гр.д. № 2036/2015г. по описа на III гр. о. на ВКС).
Във връзка с твърденията на ищеца за изпълнение на договора от него са ангажирани
гласни доказателствени средства. Приета е съдебно-счетоводна експертиза (на л. 67 – л. 76 от
делото). От заключението на вещото лице, което не е оспорено от страните и се кредитира от съда
като обективно, компетентно и безпристрастно, се установява, че в счетоводството на ищеца
„Е.Х.“ ООД са заведени разходи за 2019г., от които 16 591,57 лв. (по сметка „пропърти/фасилити
мениджмънт“) за управление и поддръжка на комплекса и 748 391,46 лв., включващи както
разходите за управление и поддръжка, така и останалите дейности. Направен е извод, че за 2020г.
разходите са управление и поддръжка са в размер на 169 848,52 лв. (по сметка „пропърти/фасилити
мениджмънт“), а общоразпределяемите – 1 080 660,29 лв. За заплати и осигуровки през 2019г. са
4
регистрирани разходи от 356 063,94 лв., а за 2020г. – 243 024,97 лв. Вещото лице е отразило
разходите за периодите и „по пера“, като в тях се включват за 2019г. – материали за поддръжка,
ремонт на плувни басейни в комплекс „Е.“, поддръжка, поливна система, консумативи,
почистване, вода, офис консумативи, ремонти, профилактика на поливна система, ел. енергия,
охрана, сервизно обслужване на асансьори, обслужване басейн и др. За 2020г. са включени
разходи за охрана, ел. енергия, офис консумативи, консумативи почистване, поддръжка,
видеонаблюдение, вода, поддръжка на вентилационна система, обслужване на асансьори,
пожарогасители, климатична инсталации и др. Посочените счетоводни констатации се
потвърждават от показанията на св. Скльомин (също страна по договор с ищеца), който през
лятото на 2019г. и 2020г. пребивавал в комплекс „Е.“. От показанията му се установява, че според
него обслужващото дружество – „Е.“, извършвало дейността си в пълния обем – поддържало
зелените площи, храсти, дървета, цялата инфраструктура, охрана, осветление, отопление.
Установява се, че свидетелят е имал наблюдения над целия комплекс, а не само над сграда „Икат“,
където притежава апартамент, тъй като синът му имал апартамент в централната сграда, а така
също и той ползвал обекти в централната сграда (например СПА център). Т.е. от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза и показанията на свидетел, пребивавал в комплекса в
процесните периоди, се установява, че ищецът (в качеството си на мениджър по договора) е
изпълнявал задълженията си, отразявал е счетоводно разходите си, свързани с управление и
поддръжка на комплекса и това е било видно на място в самия комплекс. Ето защо съдът намира за
доказано цялостно изпълнение на задълженията по договора. Този извод не се разколебава от
показанията на св. Стефанов. Видно от показанията му, той не отрича, че поддръжката в комплекса
се е извършвала от дружеството ищец, като по-скоро се опитва да акцентира върху факта, че през
2019г. е направен опит определени дейности да се извършват от Етажната собственост, но
представители на „Е.Х.“ препятствали възможността за това. От показанията му се установява, че
са извършвани определени плащания от етажната собственост през 2019г. – за ток, вода и
поддръжка на асансьори, но от една страна тези обстоятелства не се доказват с писмени
доказателства (каквито би следвало да се съставят при встъпване в определени правоотношения от
етажна собственост), поради което не се подкрепят от друг събран по делото доказателствен
материал, а от друга страна (както вече се посочи) договорът на ответника не е сключен само за
поддръжка на общите части (каквито са компетенциите на управление чрез общо събрание на
етажната собственост). Ето защо дори и определени такси през определен период от време да са
заплащани от името на етажната собственост, това по никакъв начин не е дерогирало действието
на сключения договор и задълженията по него както на ищеца, така и на ответника не са
отпаднали. С оглед събраните доказателства, съдът приема за доказано по делото, че ищецът е
изпълнил своите задължения.
От всичко изложено до тук може да се направи извод, че за ответника е възникнало
задължение да заплати на ищеца задълженията си по договора за 2019г. и 2020г. Неоснователни са
и възраженията на процесуалния представител на ответника относно начина на формиране на
претенцията на ищеца, тъй като в договора изрично е вписано, че става въпрос за месечно
възнаграждение от 1,10 евро без ДДС на кв. м. от площ на собствения на възложителя недвижим
имот, като е посочена и площта на имота – 86,69 кв. м. Договорът е подписан от ответника, поради
което той се е съгласил с тези параметри (вкл. и относно площта на имота), а от приложения
нотариален акт се установява, че това действително е площта за този имот. Никъде в договора не е
посочено, че следва да се вземе под внимание само „чистата площ“ на апартамента. Ето защо от
5
договора не може да се изведе такава воля на страните (още повече при изрично посочена в
договора площ, около която страните по него се обединяват). Следователно годишното
възнаграждение е определяемо и е в размер, който съответства на сочените в исковата молба суми
– по 2778,63 лв. на година. Настъпил е и падежът за плащане на сумите за 2019г. и 2020г. –
съответно на 15.02.2019г. и 15.02.2020г. Налага се извод, че всички елементи от фактическия
състав на предявения иск са налице и същият следва да бъде уважен изцяло.
Съдът намира за неоснователни възраженията на ответника, че с представените от ищеца
доказателства за извършени от Б. плащания (фактура на л. 54 и фактура на л. 91 от делото) са
погасени вземанията на ищеца за 2019г. и 2020г. Редът по чл. 76 от ЗЗД би бил приложим ако не е
ясно кое точно задължение се погасява от съответното лице. Във фактурата от 20.07.2021г. е
вписано, че на Б. е начислена от ищеца за плащане сумата от 5175,44 лв. – такса поддръжка за
2021г. за апартаменти К. 403, С. 312 и С. 303. Впоследствие са приети приходен касов ордер и
дневен финансов отчет (на л. 78 – л. 79 от делото), видно от които плащането от 5175,44 лв. е
направено „в брой“ на 20.07.2021г. Вещото лице по изготвената съдебно-счетоводна експертиза е
установила, че сумата е осчетоводена при ищеца като такса за 2021г. Именно като такава е
вписана и във фактурата. Т.е. представените от ищеца доказателства сочат към конкретно
основание за плащане на тази сума и навеждат, че същата е платена за 2021г. – период, извън
процесния. Вярно е, че липсва документ, носещ подписа на Б., който да удостоверява дали той е
направил избор по смисъла на чл. 76 от ЗЗД, но ответникът не е доказал (с представяне на наличен
у него документ), че е направил избор, различен от посочения в процесната фактура. Ето защо на
база събраните до момента доказателства се установява, че плащането е за 2021г. Същото важи и
за фактурата от 26.03.2022г. и приложения фискален бон за плащане от същата дата, както и
изготвеният приходен касов ордер, в които е вписано частично плащане за 2022г.
С оглед всичко изложено до тук съдът достигна до извод, че искът за главница следва да
бъде уважен изцяло.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на главен дълг и изпадането на
ответника в забава за периодите 15.02.2019г. – 09.07.2021г. и 15.02.2020г. – 09.07.2021г.
По делото се доказа наличието на главен дълг за 2019г. и 2020г. в размер на по 2778,63 лв.
Дължимата лихва за периода 16.02.2019г. – 09.07.2021г. е в размер на 654,52 лв., тъй като за
периода 13.03.2020г. – 08.04.2020г. не следва да се начислява лихва за забава (арг. от чл. 6 от
действалия за този период Закон за мерките и действията по време на извънредното положение,
обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., според който до отмяната на
извънредното положение не се прилагат последиците от забава за плащане на задължения на
частноправни субекти, включително лихви). Тук е моментът да се посочи, че считано от
09.04.2020г. е започнала действие нова редакция на чл. 6 от този закон, която изключва
начисляването на лихви само в правоотношения, касаещи задължения на частноправни субекти,
длъжници по договори за кредит и други форми на финансиране (факторинг, форфетинг и други),
предоставени от банки и финансови институции по чл. 3 от Закона за кредитните институции,
включително когато вземанията са придобити от други банки, финансови институции или трети
лица, и по договори за лизинг, а договорът, предмет на настоящото дело, не попада в този обхват.
По силата на същите правила за периода 15.02.2020г. – 09.07.2021г. дължимата лихва е в размер на
372,80 лв. Ето защо исковете за лихва следва да бъдат уважени до посочените размери и
6
отхвърлени до пълните предявени размери – 676,13 лв. за периода 16.02.2019г. – 09.07.2021г. и
394,41 лв. – за периода 16.02.2020г. – 09.07.2021г. (както и отхвърлени за датите 15.02.2019г. и
15.02.2020г., на които длъжникът все още не е бил изпаднал в забава, както и за периода
13.03.2020г. – 08.04.2020г.).
По разноските:
При този изход на делото на страните следва да се присъдят разноски съразмерно с
уважената, респ. отхвърлената част от исковете. Видно от списък с разноски ищецът претендира
сумата от 272,29 лв. – платена държавна такса, сумата от 400 лв. – депозит за експертиза и сумата
от 1550 лв. – възнаграждение за адвокат (по 425 лв. за исковете за главница и по 300 лв. за исковете
за лихва). От ответника е направено възражение за прекомерност на претендираното от ищеца
адвокатско възнаграждение, което следва да бъде разгледано на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Тук е моментът да се посочи, че съгласно практиката на ВКС (Определение № 10 от 13.01.2020г.
по ч.гр.д. № 4908/2019г. по описа на III гр. о. на ВКС) възнаграждението по Наредба № 1 от
9.07.2004г. е единно, като база за определянето му е единствено материалният интерес по правния
спор, а не броят на предявените искове. Т.е. минималното възнаграждение по чл. 7, ал. 3, т. 3 от
Наредба № 1 вр. чл. 78, ал. 5 от ГПК следва да се определи в размер на 661,39 лв. Съдът намира, че
възнаграждение в размер на 1550 лв. е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна
сложност на делото. От друга страна по делото са въведени разнородни правни възражения от
страна на ответника и е събран определен обем от доказателства – експертиза, гласни
доказателствени средства, писмени доказателства. Поради тази причина фактическата му и правна
сложност не може да се определи като минимална. Налице са известни усложнения както от
фактическа, така и от правна страна, които предполагат справедлив размер на възнаграждението
за един адвокат от 1000 лв. Ето защо възнаграждението за един адвокат на ищеца следва да бъде
определено от настоящия съдебен състав по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК именно в този размер. Т.е.
направените от ищеца разноски са в размер на 1672,29 лв. Съразмерно на уважената част от
исковете следва да му се присъди сумата от 1661,38 лв.
От ответника са направени разноски в размер на 400 лв., от които 300 лв. – платено
адвокатско възнаграждение и 100 лв. – депозит за експертиза, от които, съразмерно на
отхвърлената част от исковете, следва да му се присъдят 2,61 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД С.В.Б., гражданин на Руската Федерация, роден на
12.10.1969г., с постоянен адрес в с. Р., к-с Е. вх. С., ет. 3, ап. 312, БУЛСТАТ: ********, да заплати
на „Е.Х.” ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. ул. *******, сумата
от 5557,26 лв., представляваща сбор от такси за поддръжка за 2019г. и 2020г. (по 2778,63 лв. за
всяка от годините) по Договор за поддръжка и управление на „Курортен апартаментен комплекс
***********” № ММС-S1-ЕН/400-06.08 от 24.06.2008г.
ОСЪЖДА на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД С.В.Б., гражданин на Руската Федерация, роден на
12.10.1969г., с постоянен адрес в с. Р., к-с Е. вх. С., ет. 3, ап. 312, БУЛСТАТ: ********, да заплати
на „Е.Х.” ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. ул. *******, сумата
от 654,52 лв., представляваща лихва върху главницата за 2019г. от 2778,63 лв., дължима за
7
периодите 16.02.2019г. – 12.03.2020г. и 09.04.2020г. – 09.07.20201г., като ОТХВЪРЛЯ предявения
иск до пълния предявен размер от 676,13 лв., както и за периодите 15.02.2019г. и от 13.03.2020г. до
08.04.2020г.
ОСЪЖДА на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД С.В.Б., гражданин на Руската Федерация, роден на
12.10.1969г., с постоянен адрес в с. Р., к-с Е. вх. С., ет. 3, ап. 312, БУЛСТАТ: ********, да заплати
на „Е.Х.” ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. ул. *******, сумата
от 372,80 лв., представляваща лихва върху главницата за 2020г. от 2778,63 лв., дължима за
периодите 16.02.2020г. – 12.03.2020г. и 09.04.2020г. – 09.07.20201г., като ОТХВЪРЛЯ предявения
иск до пълния предявен размер от 394,41 лв., както и за периодите 15.02.2020г. и от 13.03.2020г. до
08.04.2020г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК С.В.Б., гражданин на Руската Федерация, роден
на 12.10.1969г., с постоянен адрес в с. Р., к-с Е. вх. С., ет. 3, ап. 312, БУЛСТАТ: ********, да
заплати на „Е.Х.” ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. ул. *******,
сумата от 1661,38 лв., представляваща направени в настоящото производство разноски,
съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Е.Х.” ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление в гр. С., ул. ул. *******, да заплати на С.В.Б., гражданин на Руската Федерация,
роден на 12.10.1969г., с постоянен адрес в с. Р., к-с Е. вх. С., ет. 3, ап. 312, БУЛСТАТ: ********,
сумата от 2,61 лв., представляваща направени по делото разноски, съразмерно на отхвърлената
част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на препис.
Съдия при Районен съд – Несебър: _______________________
8