РЕШЕНИЕ
№ 124
гр. Велико Търново , 08.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на
седемнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Христо Томов
Членове:Ирена Колева
Любка Милкова
при участието на секретаря Валентина В. Чаушева
като разгледа докладваното от Любка Милкова Въззивно гражданско дело №
20204100500801 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.***8 ал.1 и сл. от ГПК.
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба, подадена от „С.“ ЕООД
със седалище гр.Б, представлявано от С.Т.Ч. – Управител, против съдебно решение
№260067/03.08.2020г., постановено по Гр.д.№3614/2019г. по описа на РС – Велико Търново,
В ЧАСТТА, с която са уважени предявените от Ж. Д. П. против „С.“ ЕООД със седалище
гр.Б иск с правно основание чл.128 т.2 вр. чл.242 от КТ за сумата от 313,57лв. – главница,
представляваща неизплатено брутно трудово възнаграждение за месец септември 2018г., и
иск с правно основание чл.245 ал.2 КТ вр. чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 35,63лв. –
обезщетение за забава върху главницата за периода от 21.10.2018г. до 03.12.2019г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 04.12.2019г. до окончателното изплащане на
задължението, и ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от 359,33лв. – направени
по делото разноски. Развити са оплаквания за неправилност, немотивираност на решението
в обжалваната част, постановено при неправилно приложение на материалния закон и при
допуснати процесуални нарушения. Направено е оплакване за допуснати процесуални
нарушения при водене на делото, които водят до погрешни изводи от страна на съда, с
довод, че в нарушение на нормата на чл.164 ал.1 т.6 ГПК съдът е допуснал оспорване на
писмен документ - молба за ползване на отпуск, изходящ от страна на ищцата, с положен
личен подпис. Твърди се, че въпреки допуснатата във връзка с открито производство по
1
чл.193 ал.1 ГПК за оспорване истинността /автентичността/ на документа СГрЕ, доказваща
авторството на оспорения изходящ от ищцата частен документ, съдът в нарушение на
процесуалните норми е допуснал да бъде оспорвано и опровергавано съдържанието на
изходящия от страната частен документ – молбата за отпуска, което е недопустимо.
Позовава се на недопустимост на свидетелски показания на основание чл.164 ал.1 т.6 ГПК за
опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ. Позовава се и на
преклузия по смисъла на чл.193 ал.1 ГПК на направеното от ищцата оспорване верността на
изходящата от нея молба за отпуск във второ СЗ. Посочва се, че съдът неправилно и в
нарушение на нормата на чл.164 ал.1 т.6 ГПК е допуснал да бъде опровергавано
съдържанието на изходящ от ищцовата страна документ, а от там и неправилно е достигнал
до извода, че ищцата не е ползвала отпуск и съответно й се дължи трудово възнаграждение
за м.09.2018г. Твърди, че по заведено гр.д.№3372/2019г. по описа на ВТРС, по което ищец е
разпитания по настоящото дело свидетел М.И.И., ищцата по настоящото гр. дело в
качеството на свидетел си спомня, че при постъпване на работа е подписала молба за
неплатен отпуск, без в нея да е попълнена датата на молба и период на отпуската. Излага, че
и по двете гр. дела са различни ищците, но е един и същ ответника, ищците използват един
и същи процесуален представител и всеки ищец свидетелства по делото на свой колега.
Навежда, че съдът изцяло е пренебрегнал другите доказателства от страна на ответника,
като например фактури от процесния период, представени от трети лица, от които е видно,
че върху тях няма положен подпис на ищцата, няма и от свидетелката, като не е взел
предвид и представените графици на работно време. Посочва, че не е ясно как съдът при
недопустимост на свидетелските показания по арг. от чл.164 ал.1 т.6 ГПК е приел, че датите
в молбата за отпуск са положени след, а не преди подписването . Моли съда, да постанови
съдебно решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му
осъдителна част. Претендира разноски.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
насрещната страна Ж. Д. П. – ищец по делото.
В СЗ въззивникът „С.“ ЕООД със седалище гр.Б, чрез пълномощника си ЮК Ч.,
поддържа въззивната жалба и моли да бъде уважена, респ. първоинстанционното решение в
обжалваната му част отменено като неправилно, немотивирано и постановено в нарушение
на материалния закон и допуснати процесуални нарушения. Не претендира разноски.
В СЗ въззиваемата страна Ж. Д. П., чрез пълномощника си адв.Ж. Д. от ВТАК,
оспорва въззивната жалба и моли да бъде оставена без уважение, респ.
първоинстанционното решение в обжалваната му част потвърдено като правилно и
законосъобразно и постановено при липса на твърдяните от въззивника процесуални
нарушения. Претендира направените във въззивното производство съдебни разноски,
съгласно представен списък по чл.80 ГПК.
Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите
2
от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
При извършената проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд
констатира, че първоинстанционното съдебно решение е валидно, както и допустимо в
обжалваната му осъдителна част.
При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните
предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд счита, че подадената въззивна жалба,
разгледана по същество, е неоснователна и недоказана, а първоинстанционното съдебно
решение в обжалваната му осъдителна част е правилно и законосъобразно, поради което
следва да бъде потвърдено изцяло.
Предмет на разглеждане по делото пред Районен съд – Велико Търново са били
предявени от Ж. Д. П. от гр.В.Търново, чрез пълномощника й адв.Ж. Д. от ВТАК, против „С
.“ ЕООД със седалище гр.Б в условията на първоначално обективно кумулативно
съединяване осъдителни иск с правно основание чл.128 т.2 вр. чл.242 от КТ за осъждане на
ответника да й заплати сумата от 314лв., представляваща непълният размер на дължимо
трудово възнаграждение за месец септември 2018г., и иск с правно основание чл.245 ал.2 КТ
вр. чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 35,85лв., представляваща лихва за забава върху
главницата, считано от 20.10.2018г. /датата на изискуемостта на вземането/ до 04.12.2019г.
/датата на подаване на ИМ в съда/, ведно с акцесорна претенция за законна лихва върху
главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане.
Изложени са твърдения, че със Заповед №16/28.09.2018г. на Управителя на ответното
дружество е прекратено трудовото й правоотношение с ответника като продавач –
консултант с място на работа: гр.В.Търново, магазин ***, ул.“Б“ ***, на основание чл.3***
ал.1 т.1 от КТ, считано от 01.10.2018г. Посочено е, че ответното дружество не й е изплатило
пълният размер на трудовото възнаграждение за месец септември 2018г., а именно сумата от
314лв., върху която й дължи и обезщетение за забавено плащане в размер на сумата от
35,85лв., считано от 20.10.2018г. /дата на изискуемост на вземането/ до 04.12.2019г. /дата на
подаване на ИМ в съда/.
С подадения в срока по чл.131 ал.1 от ГПК писмен отговор ответникът „С.“ ЕООД със
седалище гр.Б, представляван от С.Т.Ч. – Управител, е оспорил предявените искове като
неоснователни и недоказани с искане да бъдат отхвърлени. Оспорил е ищцовото твърдение,
че не й изплатено пълно възнаграждение за месец септември 2018г. в размер на 314лв., с
довод, че такова не й е дължимо, т.к. на 10.09.2018г. ищцата е подала собственоръчно
написана молба за ползване на 9 работни дни неплатен отпуск, считано от 17.09.2018г.,
3
който й е разрешен със Заповед №12/14.09.2018г. на Управителя на ответното дружество.
Изложени са твърдения, че във фиш за месец септември е вписана чиста сума за получаване
в размер на 243,31лв., която е дължимото на ищцата възнаграждение за 9 отработени дни, а
останалите 9 работни дни са неплатен отпуск. Твърди се, че сумата от 243,31лв. е изплатена
по личната банкова сметка на ищцата, която на ***.09.2018г. е подала молба за
освобождаване от работа, считано от 01.10.2018г., т.е. работният ден, който следва
изтичането на неплатения й отпуск, която е била уважена. Изложени са твърдения, че реално
ищцата е работила един календарен месец, през който е отработила 9 дни, за които й е
изплатено дължимото трудово възнаграждение.
Фактическата обстановка е изяснена правилно от първоинстанционният съд, въз
основа на обстоен анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства.
Правно – релевантните за спора факти, изводими от събрания по делото
доказателствен материал, са следните:
Между страните по делото не е спорен факта на съществувало между тях трудово
правоотношение, възникнало от сключен на 31.08.2018г. срочен трудов договор
№28/31.08.2018г., по силата на който работодателят е възложил, а ищцата приела да
изпълнява в ответното дружество длъжност: продавач – консултант с място на работа:
магазин ***, ул.Б ***, срещу заплащане на месечно възнаграждение от 566лв., и
допълнително възнаграждение за трудов стаж и придобит професионален опит в размер на
61,13лв. или общо 627,13лв., с периодичност на изплащане: до 20 –то число на месеца,
следващ текущия, като работникът е постъпил на работа на 03.09.2018г. ТПО между
страните е прекратено със Заповед №16/28.09.2018г. на Управителя на ответното дружество
на основание чл.3*** ал.1 т.1 от КТ, считано от 01.10.2018г.
Основният спор между страните е отработила ли е ищцата пълен отработен месец
септември 2018г., включващ 18 работни дни, съответно ползвала ли е 9 работни дни
неплатен отпуск, считано от 17.09.2018г., въз основа на представена от ответника Молба от
ищцата от 10.09.2018г. за разрешаване ползването на неплатен отпуск. Със Заповед
№12/14.09.2018г. на Управителя на ответното дружество на основание чл.160 КТ и молба
№12/14.09.2018г. е разрешено на ищцата ползване на неплатен отпуск от 17.09.2018г. до
30.09.2018г. В фиш за работна заплата на ищцата за процесния месец септември 2018г. й е
начислено БТВ в размер на 313,56лв. за 9 работни дни, съответно нетно възнаграждение в
размер на 243,31лв., като е посочено, че е ползван неплатен отпуск от 9 дни. Видно от
Дневно извлечение №189/20.12.2018г., на 20.12.2018г. ответникът е изплатил на ищцата
начисленото й нетно трудово възнаграждение за 9 работни дни за месец септември 2018г. в
размер на 243,31лв.
В срока по чл.193 ал.1 от ГПК с отговора на съдопроизводственото действие, с което
е представена от ответника Молба от ищцата от 10.09.2018г. за разрешаване ползването на
4
неплатен отпуск от 9 работни дни, считано от 17.09.2018г., е оспорена от ищцата, чрез
пълномощника й, истинността /автентичността/ на документа, във връзка с което оспорване
и на основание чл.193 ал.2 ГПК с протоколно определение на РС от 14.02.2020г. е открито
производство по чл.193 ГПК. В срок, в първо СЗ пред първостепенния съд ищцата е
релевирала възражение, че не е подавала и подписвала молба за разрешаване ползването на
неплатен отпуск, в която подписът не е на едно и също лице и е заявила, че е налице
дописване от работодателя, с твърдение, че е работила през целия процесен месец септември
2018г.
Във връзка с откритото производство по чл.193 ал.1 ГПК в първоинстанционното
производство е изслушана СГрЕ, като видно от писменото заключение на ВЛ К, възприето
от въззивния съд като пълно, компетентно и обосновано, в представената за изследване
Молба от 10.09.2018г. от Ж. Д. П. за ползване на неплатен отпуск ръкописният текст в графи
“От“, „ЕГН“, „живущ/а в гр./с., „адрес“, „на длъжност“ е написан от ищцата Ж. Д. П.. Видно
от СГрЕ, ръкописните текстове в графи „Моля да ми разрешите ….“ и „Дата“ не са написани
от Ж. Д. П., съответно подписът в графа „С уважение“ е положен от ищцата по делото.
Разпитан в СЗ пред РС ВЛ К заявява, че видимо по молбата е писано с различна химикална
паста и не може да бъде даден отговор на въпроса дали по едно и също време са попълнени
реквизитите в молбата.
В първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства чрез разпит
на свидетеля М.И.И., която е работила заедно с ищцата в магазина на ответното дружество в
гр.В.Търново, бул.“Б“ през целия месец септември 2018г. като продавач – консултанти.
Свидетеля И. установява, че с ищцата са работили двете през целия месец септември 2018г.,
като ищцата не е излизала в неплатен отпуск и на 01.10.2018г. е бил последният й работен
ден. От свид. показания на М. И. се установява, че когато ищцата е постъпила на работа,
свидетелката се намирала в магазина, като Ж.П. подписала голям набор от документи, които
получила по имейл, и единият от тях бил молба за неплатен отпуск, който документ
свидетелката видяла и в молбата за неплатен отпуск на Жана нямало дати за отпуска, не
били определени точните дни на отпуската, на мястото, където трябвало да бъдат посочени
дните имало празно място, но във фиша й имало посочени 9 работни дни и 9 дни неплатен
отпуск. Св. И. установява, че и при нея нещата протекли по същия начин.
Съгласно График за явяване/неявяване на работа за периода:01.09.2018г.- 30.09.2018г.
работните дни за ищцата са 18. Съгласно Отчетна форма за явяване/неявяване на работа за
периода:01.09.2018г. – 30.09.2018г., не съдържаща подпис на ищцата, отработени от Ж.П. са
9 работни дни.
Във въззивното производство не са събрани доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
5
Предявените в условията на първоначално обективно кумулативно съединяване
осъдителни иск с правно основание чл.128 т.2 вр. чл.242 КТ за неизплатена част от трудово
възнаграждение и иск по чл.245 ал.2 КТ вр. чл.86 ал.1 ЗЗД за мораторна лихва за забава,
ведно с акцесорна претенция за законна лихва върху главницата, считано от датата на
предявяване на ИМ до окончателното изплащане, са процесуално допустими, доколкото е
налице правен интерес у ищцата от предявяването им.
Уважаването на предявения иск по чл.128 т.2 вр. чл.242 КТ предполага установяване
от ищцата при условията на пълно и главно доказване наличието на трудово
правоотношение между страните през процесния месец септември 2018г., факта на
добросъвестно изпълнение от работника – ищца на вменените за длъжността й трудови
задължения през целия процесен м. септември 2018г., както и искът й по размер, каквото е
успешно проведено в процеса, поради което искът е доказан по основание.
Безспорно установен по делото е факта на възникнало между страните трудово
правоотношение от сключен между тях на 31.08.2018г. трудов договор №28/31.08.2018г., по
силата на който ищцата е заемала при ответния работодател длъжност „продавач –
консултант“ с място на работа: магазин***, гр.В.Търново, ул.“Б“ ***, и дата на постъпване
на работа – 03.09.2018г., прекратено на основание чл.3*** ал.1 т.1 КТ, считано от
01.10.2018г. От допустимите свидетелски показания на разпитания в първоинстанционното
производство свидетел М. И. е безспорно установен и факта, че ищцата е полагала
добросъвестно труд и изпълнявала трудовите си задължения за заеманата длъжност през
целия процесен месец септември 2018г., поради което и на основание чл.128 т.2 вр. чл.242
КТ ответният работодател й дължи заплащане на уговореното трудово възнаграждение за
извършената работа за целия отработен месец, с което предявеният осъдителен иск по
чл.128 т.2 вр. чл.242 КТ се явява доказан по основание. Възражението на ответника
/въззивник/ за недължимост на претендираната от ищцата с настоящия иск неизплатена част
от следващото й се трудово възнаграждение, поради ползван от същата неплатен отпуск по
реда на чл.160 КТ, въз основа нейна молба, считано от 17.09.2018г., е неоснователно и
недоказано. На основание чл.160 ал.1 КТ, разрешаването от работодателя на неплатен
отпуск е предпоставено от искане на работника или служителя. В процесният случай
безспорно от свидетелските показания на М. И. се установи, че при постъпване на работа
ищцата е подписала бланкетна молба за разрешаване ползването на неплатен отпуск, в която
броят работни дни неплатен отпуск и периодът на ползването му не са били посочени,
следователно, макар и молбата по чл.160 ал.1 КТ от 10.09.2018г. да е подписана от ищцата,
установено и от СГрЕ, доколкото от П. е положен подпис върху бланкетна такава, не е
налице действително и валидно волеизявление на ищцата относно искане до работодателя за
разрешаване ползването на неплатен отпуск в размер на 9 работни дни, именно за периода,
считано от 17.09.2018г., поради което и доколкото не е налице искане от ищцата по смисъла
на чл.160 ал.1 КТ, въз основа на което да бъде разрешено ползването на неплатен отпуск,
издадената от работодателя заповед №12/14.09.2018г. не е породила правно действие и за
6
ищцата не е възникнало правото на неплатен отпуск по смисъла на чл.160 КТ за 9 работни
дни, считано от 17.09.2018г. Кореспондиращо на обсъдените гласни доказателства за
подписване от ищцата на бланкетна молба е и писменото заключение на ВЛ по СГрЕ,
според което броят на дните неплатен отпуск, началния период на ползването му и датата на
съставяне на изследваната Молба от 10.09.2018г. от ищцата за ползване на неплатен отпуск
не са написани от ищцата Ж. Д. П.. Молба от 10.09.2018г. за разрешаване ползването на
неплатен отпуск съставлява частен диспозитивен документ, като при частните диспозитивни
документи истинността /автентичността/ се свързва не просто с авторството на подписа,
което в случая е установено от СГрЕ, но и с авторството на подписаното изявление, което в
случая не е доказано да принадлежи на ищцата. Оплакването на въззивника, че
първостепенният съд неправилно и в нарушение на нормата на чл.164 ал.1 т.6 от ГПК е
допуснал да бъде опровергавано съдържанието на изходящ от ищцовата страна документ, е
неоснователно. Ищцата с възражението си, че не е подавала молба от 10.09.2018г. за
разрешаване ползването на неплатен отпуск и че в същата е дописвано от работодателя,
направено в отговор на съдопроизводственото действие, с което е представена същата, и
като такова в срок, не се домогва да опровергае съдържанието на изходящ от самата нея
частен документ по смисъла на чл.164 ал.1 т.6 от ГПК, което обосновава и допустимостта на
събраните свидетелски показания, а това възражение по същество е за липса на нейно
действително, валидно волеизявление по смисъла на чл.160 ал.1 КТ за разрешаване ползване
на 9 работни дни, считано от 17.09.2018г., т.е. оспорване на истинността /автентичността/ на
документа, не само досежно авторството на подписа, но и относно авторството на
подписаното изявление. Когато се опровергава съдържанието на частен документ по
смисъла на чл.164 ал.1 т.6 ГПК не се оспорва, че отразените в акта изявления са били
осъществени от външна страна, но се твърди, че същите не отразяват действителната воля и
намерения на лицето, направило изявленията, тъй като са привидни /симулативни/. В
процесният случай със своевременно релевирано от ищцата в срока по чл.193 ал.1 ГПК
възражение, че не е подавала молба по чл.160 ал.1 КТ, в която е и дописвано от
работодателя, не е налице опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен
документ по смисъла на чл.164 ал.1 т.6 ГПК, поради което не е налице и недопустимост на
свидетелските показания, а възражението е за липса на валидно волеизявление от ищцата по
смисъла на чл.160 ал.1 КТ за разрешаване ползването на неплатен отпуск от 9 работни дни,
считано от 17.09.2018г., което ищцово възражение е безспорно доказано от допустимите за
това обстоятелство гласни доказателства, според които ищцата е подписала бланкетна молба
за неплатен отпуск, без попълнени брой дни и период на ползване, и кореспондиращото им
писмено заключение на ВЛ по СГрЕ.
Неоснователно е и оплакването на въззивника, че е налице преклузия по смисъла на
чл.193 ал.1 ГПК по отношение на оспорването на съдържанието /верността/ на документа
/молба за отпуск/, направено от ищцата пред първостепения съд едва във второ СЗ. От една
страна, както съдът посочи по-горе, касае се до оспорване истинността /автентичността/ на
оспорения документ, не само досежно авторството на подписа, а и относно авторството на
7
подписаното изявление, а не до оспорване верността на документа, който при това е и
частен диспозитивен, а не свидетелстващ, за да се обсъжда дали е верен, и при частните
документи оспорването на верността им не се свързва с последиците по чл.193 ГПК,
доколкото частните свидетелстващи документи не се ползват с обвързваща съда материална
доказателствена сила, а от друга страна е своевременно направено в срока по чл.193 ал.1
ГПК още в първо СЗ с отговора на съдопроизводственото действие, с което оспорения
документ е представен.
На следващо място, противно на оплакванията във въззивната жалба, не са налице
основания да не се кредитират свидетелските показания на М. И.. Същите съдът прецени по
реда на чл.172 ГПК, но кредитира изцяло, доколкото свидетелят възпроизвежда свои преки
и непосредствени възприятия за правно релевантните за спора факти, които показания са и
логични и безпротиворечиви и в частта, че ищцата е подписала бланкетна молба за
разрешаване на неплатен отпуск се подкрепят и от писменото заключение на ВЛ по СГрЕ,
че съществените й реквизити не са написани от нея.
От обстоятелството, че върху представените от трети лица фактури от процесния
период не се съдържа подпис на ищцата не може да бъде изведен извод за липса на
престирана работна сила от ищцата, при налични гласни доказателства в обратна насока, и
при липса на представена длъжностна характеристика за заеманата от ищцата длъжност, от
която да се установи дали издаването на фактури е било в кръга на трудовите й функции.
При установеност чрез допустимите свидетелски показания на бланкетно попълнена
молба по чл.160 ал.1 КТ от ищцата, явно е, че попълнените в молбата от 10.09.2018г.
реквизити, като брой работни дни неплатен отпуск и период на ползването му, не са част от
волеизявлението на ищцата.
Противно на оплакването във въззивната жалба, правилно е прието от
първоинстанционния съд, че представената от работодателя Отчетна форма за
явяване/неявяване на работа за периода:01.09.2018г. – 30.09.2018г. е частен свидетелстващ
документ, който като такъв се ползва само с формална доказателствена сила по чл.180 ГПК,
не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила и който се преценява,
съобразно всички събрани по делото доказателства, като с оглед гласните такива за
отработен от ищцата пълен месец септември 2018г., не е годен да удостовери отработени от
ищцата само 9 работни дни през процесния месец.
За престираната от ищцата работна сила през целия процесен месец септември 2018г.
и на основание чл.128 т.2 вр. чл.242 КТ й се следва пълния размер уговорено БТВ в
трудовия договор от 627,13лв., от което й е изплатено за 9 работни дни БТВ от 313,56лв. на
20.12.2018г., поради което предявеният осъдителен иск по чл.128 т.2 вр. чл.242 КТ, при
липса на доказателства за изплащането на остатъка до пълният дължим размер БТВ по
смисъла на чл.270 ал.3 КТ, се явява основателен и доказан в размер от 313,57лв., в който
8
следва да бъде уважен, ведно с акцесорната претенция за законна лихва върху главницата,
считано от датата на предявяване на ИМ 04.12.2019г. до окончателното изплащане.
Съгласно подписания между страните трудов договор, падежът на задължението на
работодателя за изплащане на дължимото трудово възнаграждение е до 20 –то число на
месеца, следващ текущия. С оглед допуснатата от работодателя забава при изплащане на
остатъка от дължимото на ищцата трудово възнаграждение за процесния м. 09.2018г. и на
основание чл.245 ал.2 КТ вр. чл.86 ал.1 ЗЗД същият й дължи обезщетение за забава в размер
на законната лихва в доказан размер от 35,63лв., изчислен от съда по реда на чл.162 пр.1
ГПК по своя преценка с помощта на електронен калкулатор, за периода от датата, следваща
падежа – 21.10.2018г. до 03.12.2019г. вкл., в който размер акцесорният иск по чл.245 ал.2 КТ
вр.чл.86 ал.1 от ЗЗД се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен.
Предвид съвпадение в правните изводи на въззивна и първа инстанции,
първоинстанционното съдебно решение в обжалваната му осъдителна част, с която са
частично уважени предявените искове, следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
В частта, с която са частично отхвърлени предявените искове, първоинстанционното
решение не е обжалвано от страните и е влязло в законна сила.
По разноските:
Въззивникът не претендира съдебни разноски във въззивното производство, поради
което съдът не дължи произнасяне.
Изходът на делото и нормата на чл.273 вр. чл.78 ал.3 ГПК обуславят основателност
на претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените във въззивното
производство съдебни разноски, съгласно представен списък по чл.80 ГПК в доказан размер
от 400лв. /за заплатено адв. възнаграждение/.
Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 пр.1 от ГПК, Великотърновският
окръжен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260067/03.08.2020г., постановено по Гр.д.№3614/2019г.
по описа на РС – Велико Търново в ОБЖАЛВАНАТА ОСЪДИТЕЛНА ЧАСТ.
ОСЪЖДА „С.“ ЕООД със седалище и адрес на управление гр.Б, ж.к.“М.“ №***, с
ЕИК***, ДА ЗАПЛАТИ на Ж. Д. П. с постоянен адрес гр.Велико Търново, ул.“Черни връх“
№56, ет.3, с ЕГН **********, сума в размер на 400 лв. /четиристотин лева/, представляваща
направени във въззивното производство съдебни разноски.
9
На основание чл.280 ал.3 т.1 ГПК решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10