Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 22.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV - Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
девети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА
МАРТИНОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА
СИМЕОНОВА
при
секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д.
№ 5994 по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С решение
№ 74760 от 22.04.2020 г. по гр. д. № 63650/2019 г. по описа на Софийски районен
съд (СРС), I ГО, 162 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, срещу
В.Т.К., ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за сумата от
68,78
лв., представляваща незаплатена стойност на потребена топлинна енергия през
периода от м. 12.2016 г. до м. 09.2017 г. в имот с абонатен № 340245,
представляващ магазин, находящ се в гр. София, бул. „*******, партер, за сумата
от 12,98 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода от 31.01.2017 г. до 04.09.2019
г., както и за сумата от 15 лв., такса за дялово разпределение за периода от м.
08.2016 г. до м. 09.2017 г., с които ответникът неоснователно се е обогатил, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.09.2019 г. по гр. д. № 52203/2019 г. по описа на
СРС, 162 състав. Осъдено е „Т.С.“ ЕАД да заплати на В.Т.К. на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата от 300 лв., разноски в исковото производство.
Решението е постановено при участието на
привлечено от ищеца трето лице - помагач - „Б.“ ООД.
Срещу така постановеното решение е
депозирана въззивна жалба вх. № 5052111/05.05.2020 г. от ищеца
- „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
чрез юрисконсулт М.К., с доводи за неговата неправилност поради нарушение на
материалния закон. Посочва се, че неправилно СРС е приел, че В.Т.К. като
потребител на топлинна енергия за стопански нужди, в качеството си на
собственик на топлоснабдения имот, находящ се в гр. София, общ. Възраждане,
бул. „*******, представляващ търговски обект - магазин, не може да отговаря по
иск за неоснователно обогатяване. В случая ответницата е собственик на
процесния имот, между страните няма сключен договор, въпреки отправената от
ищеца покана, поради което ответницата се е обогатила неоснователно в
качеството си на потребител на топлинна енергия за имота. В тази връзка жалбоподателят
се позовава на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, съгласно който продажбата на топлинна
енергия за стопански нужди се извършва въз основа на писмени договори при общи
условия с потребителите на топлинна енергия за стопански нужди, което е
предвидено и в чл. 1, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия
за стопански нужди. В случая поради
липса на писмен договор между страните дължимите суми не могат да бъдат
претендирани на договорно основание, а на основание неоснователно обогатяване. Липсата
на договор е липса на основание за получаване на топлинна енергия за стопански
нужди, поради което като не е заплатила стойността на доставената до имота
топлинна енергия ответницата се е обогатила неоснователно за сметка на ищеца и
дължи да му върне онова, с което се е обогатила неоснователно до размера на
обедняването. Предвид изложеното се моли за отмяна на първоинстанционното решение
като неправилно и незаконосъобразно и за уважаване на предявените искове.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор вх. № 5075778/18.06.2020 г. от ответницата В.Т.К., чрез адвокат Т.Н., с доводи за неоснователност
на въззивната жалба. Излагат се съображения, че от
представените по делото и неоспорени писмени доказателства се установява, че ползвател
на топлинна енергия и БГВ в имота през процесния период е трето лице - ЕТ „К.12
- О.Д.“, който е титуляр на партидата и е в облигационно правоотношение с ищеца.
Твърди се, че последният не е установил, че ответницата е ползвала имота, че се
е обогатила неоснователно до размера на претендираното количество и на
претендираната стойност топлинна енергия. Моли се за оставяне на въззивната
жалба без уважение и за потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се
разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК, приложен с молба от 18.03.2021 г.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните
по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
искова молба вх. № 2029072/04.11.2019 г. на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, срещу В.Т.К.,
ЕГН **********, с искане по реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 59,
ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД да
се признае за установено, че
ответницата дължи на ищеца сумата от 96,76 лв., от които 68,78 лв. - главница,
представляваща незаплатена стойност на потребена топлинна енергия през периода
от 01.12.2016 г. до 30.09.2017 г.
в имот, представляващ магазин, находящ се в гр. София, бул. „*******, партер,
сумата от 12,98 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода от 31.01.2017 г. до 04.09.2019
г., и сумата от 15 лв., такса за дялово
разпределение за периода от м. 08.2016 г. до м. 09.2017 г., ведно
със законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение - 11.09.2019 г. до окончателното изплащане на
сумите, с които ответникът неоснователно се е обогатил и
за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.09.2019 г. по
гр. д. № 52203/2019 г. по описа на СРС, 162 състав. Ищецът
излага твърдения, че ответницата е собственик на процесния
недвижим имот, представляващ магазин, през
исковия период, ползвала е имота за стопански нужди, не
е предприела необходимите действия
за сключване на писмен договор за доставка на топлинна енергия в имота, въпреки
това потребила такава в количества и на стойност, за които е
предявен искът, извършено е и дялово разпределение
на енергията, поради което ответницата се е обогатила за сметка на
обедняването на ищеца и е изпаднала в забава на
плащането на претендираните суми за топлинна енергия и за дялово
разпределение. Поради
изложеното моли за признаване на съществуването на посочените вземания. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор
вх. № 5015776/30.01.2020 г. от ответницата В.Т.К., с който оспорва исковете.
Излага съображения, че през процесния период от 01.12.2016 г. до 30.09.2017 г.
вече не е била собственик на процесния имот, поради което не е задължено лице и
не е потребител на топлинна енергия за отопление и топла вода по смисъла на ЗЕ.
Посочва, че видно от приложения протокол за възлагане на недвижим имот от ЧСИ Н.М.,
рег. № 841 с район на действие - СГС, след извършена публична продан, на
28.11.2016 г. магазинът е преминал в собственост на купувача Н.Г.Д., като от
тази дата същият е станал собственик, тъй като правото на собственост се придобива
от деня на постановлението за възлагане, дори да е било обжалвано. Не оспорва
обстоятелството, че в имота е доставяна топлинна енергия на претендираната
стойност през процесния период, но сочи, че задължено лице е новият собственик
на имота. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
По делото е приложено заповедно дело № 52203/2019 г. по
описа на СРС, 162 състав, от което се установява, че по заявление
вх. № 3066649/11.09.2019 г. е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
с която е разпоредено В.Т.К. да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от
68,78
лв., представляваща незаплатена стойност на потребена топлинна енергия през периода
от 01.12.2016 г. до 30.09.2017 г.,
ведно със законна лихва от 11.09.2019 г. до изплащане на вземането, за имот,
представляващ магазин, находящ се в гр. София, бул. „*******, с абонатен № 340245,
мораторна лихва в размер на 12,98 лв. за периода от
31.01.2017
г. до 04.09.2019 г., сумата от 15 лв., представляваща
цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.08.2016 г.
до 30.09.2017 г., ведно със законна
лихва от 11.09.2019 г. до изплащане на вземането, и 75 лв. - разноски по
делото. За така издадената заповед длъжникът е уведомен на 03.10.2019 г., на
12.10.2019 г. е подал
възражение срещу задълженията по заповедта, на 24.10.2019 г.
заявителят е уведомен, че следва да представи в
едномесечен срок от съобщението доказателства, че е предявил иск за
установяване съществуването на вземанията по
заповедта и на 04.11.2019 г.
ищецът е депозирал искова молба вх. № 2029072/04.11.2019 г.
Приет
по делото е нотариален акт за собственост на недвижим имот, съставен по реда на
чл. 483, ал. 1 ГПК, с който на 15.02.2008 г. В.Т.К. е призната за собственик на
основание покупко - продажба и обединяване на два обекта по утвърден
архитектурен проект на магазин, находящ се в гр. София, бул. „*******, на партерния
етаж на сградата (обединен и преустроен от магазин № 4 и 5) със застроена площ
от 101 кв. м., заедно със зимнично помещение с площ от 16,75 кв. м., заедно със
зимнично помещение със застроена площ от 13,47 кв. м. и 240/5363 идеални части
от общите части на сградата и също толкова идеални части от мястото, върху
което е построена сградата.
Прието е постановление за възлагане на
недвижим имот от 28.11.2016 г. на ЧСИ Н.М., рег. № 841 на КЧСИ, по изпълнително
дело № 20158410407209, с което процесният имот е възложен на Н.Г.Д., ЕГН **********,
за сумата от 364 600 лв. Видно от отбелязването постановлението за възлагане е
влязло в сила на 27.09.2017 г.
Прието е подписано заявление рег. № П - 2867/01.03.2018 г. от ЕТ „К.12 -
О.Д.“, ЕИК *******, представлявано от О.А.Д., до „Т.С.“ ЕАД за закриване на
партидата на едноличния търговец на адрес: бул. „*******, абонатен № 340245,
считано от 05.04.2002 г. поради изтичане на срока на договора.
Прието е писмо рег. № П - 5967/17.05.2017 г.
от „Т.С.“ ЕАД до ЕТ „К.12 - О.Д.“, с копие до В.К., с което ищецът е поканил и
изпратил необходимите формуляри за сключване на основание чл. 149, ал. 1, т. 3
ЗЕ на писмен договор за доставяне на топлинна енергия за стопански нужди за
магазин, находящ се на адрес: гр. София, бул. „*******, с абонатен № 340245.
Посочено е, че в противен случай топлофикационното дружество ще счита, че
договорът за наем не е подновен и ще прехвърли партидата на собственика на
имота, както и че към 15.05.2017 г. за горепосочения имот неплатените заължения
към дружеството са в размер на 14 735,06 лв., с покана същите да бъдат платени
в 7 - дневен срок от съобщението. Поканата е връчена на служител на ЕТ „К.12 - О.Д.“
на 09.05.2017 г., видно от прието по делото известие за доставяне, а по
отношение на В. Кирилова няма данни за връчване на поканата.
Прието е писмо рег. № П - 2656/23.02.2018
г. от „Т.С.“ ЕАД до ЕТ „К.12 - О.Д.“, с копие до В.К., с което ищецът е поканил
и изпратил необходимите формуляри за сключване на основание чл. 149, ал. 1, т.
3 ЗЕ на писмен договор за доставяне на топлинна енергия за стопански нужди за
магазин, находящ се на адрес: гр. София, бул. „*******, с абонатен № 340245.
Посочено е, че в противен случай топлофикационното дружество ще счита, че
договорът за наем не е подновен и ще прехвърли партидата на собственика на
имота, както и че към 16.02.2018 г. за имота неплатените задължения към
дружеството са в размер на 14 741,30 лв., с покана същите да бъдат платени в 7
- дневен срок от съобщението.
Прието е писмо рег. № П - 6810/05.06.2019
г. от „Т.С.“ ЕАД до В.Т.К., с което дружеството е уведомило ответницата, че към
04.06.2019 г. има задължения за магазин на адрес: бул. „*******, вх. А с
абонатен № 340245 за топлинна енергия общо в размер на 15 775,15 лв., както и
за услуга дялово разпределение общо в размер на 136,96 лв., ответницата е
поканена в 7 - дневен срок срок от датата на получаване на писмото да изплати
сумите, като е посочено, че в противен случай същите ще бъдат събрани по
съдебен ред, заедно със законната лихва за забава и направените по делото
съдебни разноски.
Приета е обратна разписка от 10.06.2019
г., видно от която писмото е останало непотърсено.
Приет е протокол от 31.05.2002 г., съгласно
който собствениците на имоти на адрес: гр. София, бул. „******* и
114 и къща „Гривица“ 10, са избрали „Бруната
България“ ООД да извършва дялово разпределение на топлинна
енергия
в сградата.
Приет е договор № 1389/25.06.2002 г.,
сключен между собствениците на сграда на адрес: гр. София, бул. „******* и 114
и „*******като възложители, и „Бруната България“ ООД като изпълнител, за
извършване на услугата „топлинно счетоводство“ чрез система за индивидуално
отчитане и разпределение на топлинната енергия в сградата.
Приети са като неразделна
част към протокола от 31.05.2002 г. и
списъци
на потребители на енергията в сградата, като срещу магазини № 4
и 5 е положен подпис за ЕТ „К.12 - О.Д.“, ЕИК *******.
Прието е
извлечение от сметки на ищеца от 04.09.2019 г., сочещо
задължения за абонатен № 340245 в размер на процесните
суми.
Приет
е договор от 08.07.2011 г. при общи условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия по чл. 139в, ал. 2 от Закона за
енергетиката, сключен между „Т.С.“ ЕАД и „Б.“ ООД, и ценоразпис за дейностите,
включени в минималния пакет за услугата „дялово разпределение“.
Приети са Общи условия за продажба на
топлинна енергия за стопански нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени на основание
чл. 21, ал. 1, т. 4 ЗЕ с Решение № ОУ-033/08.10.2007 г. на ДКЕВР.
С оглед на така установената
фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивния съд се произнася служебно по
валидността на решението а по допустимостта му - в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
В конкретния случай първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е налице и нарушение на
императивни материални норми.
По правилността на решението въззивният съд намира следното:
Предявени за разглеждане по
реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК са обективно кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - иск за установяване на съществуване на вземане за заплащане на сума, с
която ответникът се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца, ползвайки
без основание топлинна енергия в имота за процесния период и сума
за извършена услуга дялово разпределение
на топлинна енергия, както и за обезщетение за забава, за които суми
е
издадена заповед за изпълнение по реда на глава ХХХVІІ ГПК.
Фактическият състав на неоснователното обогатяване
включва в кумулативна даденост следните елементи: обогатяване на ответника,
обедняване на ищеца, които произтичат от един общ факт или обща група факти и
това разместване на блага да е настъпило без основание, както и липса на друго основание
за защита на правата на обеднелия ищец. Обогатяването може да е в резултат на спестяване на
разходи, които обогатилото се лице е следвало да извърши, увеличаване на
имуществото му или намаляване на пасивите му. При
хипотезата на чл. 59 ЗЗД неоснователно
обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне
онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, тоест дължи
се по - малката от двете суми
между обедняването и обогатяването. Връзката между обедняването и обогатяването
не е причинно - следствена. Обогатяването не е следствие на обедняването и
обратното. Те двете обаче, трябва да са последица от други общи за двете факти,
без да е нужно да произтичат едно от друго. Размерът на
обедняването и обогатяването се решава с оглед на конкретната фактическа
обстановка, като всъщност това е пазарната стойност на благото, с което ищецът
е обеднял, а ответникът се е обогатил. Тази сума ответникът би дължал, а ищецът
би получил и в този смисъл е налице обогатяване на ползващия за сметка на
обедняването на ищеца. Вземането за обезщетение за мораторна лихва при общия
фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД
възниква от деня на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок
настъпва след покана на кредитора. Поканата за заплащане на обезщетение има
значение за определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и
дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата, с
която неоснователно се е обогатил (в този смисъл решение №
4/23.01.2009 г. по гр. д. № 5382/2007 г. по описа на ВКС, ІІ г.
о.;
т. 4 и т. 5 от ППВС № 1/28.05.1979 г.; ТР № 82/28.02.1975 г. по гр.
д. № 74/1974 г. по описа на ОСГК на ВС и
др.).
За да бъде уважен предявеният иск по чл. 59 ЗЗД, в тежест на
ищеца е да докаже, че през процесния период ответникът е бил собственик на процесния имот, че е потребявал
топлинна енергия в имота за стопански нужди, както и е ползвал услугата дялово
разпределение, че не е имало годно правно основание ответникът да потребява
тази енергия
(липса на валидно
основание за имуществено разместване в отношенията между двете страни), стойността
и количеството на потребената топлинна енергия и на
възнаграждението за дялово разпределение на същата, както
и че
е поканил ответника да плати сумите. Ответникът следва да
докаже своите възражения, включително че е погасил процесните вземания.
По делото се установи, че ищецът
е подал заявление по чл. 410 ГПК и същото е уважено за процесните суми и периоди,
че длъжникът е депозирал в срок възражението по чл. 414 ГПК,
както и че заявителят е предявил установителния иск в срока по чл. 415 ГПК.
Съдът приема, че по делото е установено, че ищецът е
енергийно предприятие, доставящо топлинна енергия. „Т.С.“ ЕАД е
дружество, регистрирано по Търговския
закон и вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на
дейност производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия,
производство на топлинна и електрическа енергия и други дейности, обслужващи
основните.
В настоящия случай ищецът твърди, че ответницата си е спестила разходи за доставената
и ползвана от нея топлинна енергия в процесния имот, на който е собственик. От събраните по
делото доказателства - нотариален акт за собственост на
недвижим имот от 15.02.2008 г. и постановление за възлагане на имота от 28.11.2016
г. по изпълнително дело № 20158410407209, влязло в сила на 27.09.2017 г., безспорно
се
установява, че именно ответницата В.Т.К. е собственик
на процесния имот, представляващ магазин с адрес: гр. София,
община Възраждане, бул. „*******, партер, през процесния
период. Публичната
продан на
недвижим имот е деривативен способ за
придобиване на правото на
собственост като купувачът придобива
същото, ако длъжникът е бил
собственик на имота, по силата на
чл. 384, ал. 2 ГПК
(отм.) от деня на постановлението за възлагане, а съобразно редакцията на чл. 496, ал. 2 ГПК
(ДВ, бр. 49/29.06.2012 г.) - приложима в случая - от деня на влизане
в сила
на
постановлението за възлагане. Доколкото
публичната продан е проведена при действието на новия ГПК, то от деня на влизане
в сила
на постановлението
за възлагане
- 27.09.2017 г., купувачът е придобил всички права, които
длъжникът е имал върху имота и възлагането е породило вещноправно прехвърлително действие
(в
този смисъл и ТР № 5/18.05.2017 г. по т.
д. № 5/2015 г. по описа на ОСГК на ВКС), т. е. през исковия
период ответницата е продължила да бъде собственик на имота, както правилно е
приел и първоинстанционният съд.
Между
страните не е спорно обстоятелството, че през исковия период процесният имот е бил топлофициран и че сградата - етажна собственост, в
която се намира същият, е била присъединена към топлопреносната мрежа, както и че дяловото разпределение на топлинна енергия е извършвано
от избран от общото събрание на етажната собственост топлинен счетоводител - „Б.“
ООД.
Обществените отношения, свързани с
осъществяването на производство и продажба на топлинна енергия за заявения в
исковата молба период се регулират със Закона за енергетиката
(ЗЕ).
Според § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ (приложима редакция до 17.07.2012 г.) „потребител
на енергия или природен газ за стопански нужди“ е физическо или юридическо
лице, което купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за стопански нужди, както
и лица на издръжка на държавния или общинския бюджет. Съгласно разпоредбата на § 1, т. 33а от ДР
на ЗЕ (в
сила от 17.07.2012 г.) и приложима за процесния период, „небитов
клиент“ е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди, като
продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на
писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и
клиент на топлинна енергия за небитови нужди - арг. чл. 149, ал. 1, т.
3 ЗЕ (изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила
от 17.07.2012 г.).
В случая ищцовата претенция се основава на
твърденията за липса на сключен писмен договор между страните и наличието на
неоснователно обогатяване от ответницата.
Безспорно е по делото, че процесният
топлоснабден имот е предназначен за
задоволяване на стопански нужди, съответно небитови нужди, доколкото представлява магазин. С оглед на това топлоснабдяването
на имота следва да се извършва при условията на чл. 149, ал. 1, т. 3
ЗЕ - въз основа на писмен договор при Общи условия, сключен между
топлопреносно предприятие и клиента на топлинна
енергия за небитови нужди. В случаите, в които страна е клиент на
топлинна енергия за битови нужди, договорът между него и доставчика на топлинна
енергия се счита за сключен при публично оповестените общи условия с
конклудентни действия - по арг. от чл. 150 ЗЕ.
Когато обаче топлинната енергия се продава на клиент за небитови нужди, законът
предвижда това да се осъществява въз основа на писмени договори при общи условия. Регламентираната в чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ
специална форма за сключване на договора за продажба на топлинна енергия между
топлопреносното предприятие и клиентите за небитови нужди води до извода, че тя
е форма за действителност на сделката. В случая ответницата има качеството на
небитов клиент на топлинна енергия по смисъла на § 1, т. 33а ДР на ЗЕ, поради което и за да е действителен
сключеният от нея договор за продажба с топлопреносното предприятие, трябва да
се установи, че е спазена предвидената в чл. 149, ал. 1, т.
3 ЗЕ писмена форма. Този извод следва както от представените по
делото доказателства относно нуждите, които задоволява имотът, така и от
анализа на дефинитивните разпоредби на понятията за „небитов клиент“ и „битов клиент“, който съгласно § 1, т. 2а ДР на
ЗЕ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. От анализа на двете
дефинитивни разпоредби от ДР на ЗЕ, както в отменената редакция на закона - §
1, т. 42 и т. 43, така и в действащата, следва, че законодателят е използвал
като критерии при дефиниране и разграничаване на понятията: вида правен субект (физическо или юридическо
лице) и нуждите, за които той
ползва/купува енергия (битови - за домакинството си, или небитови - по арг. на
противното, такива които не задоволяват битови нужди). Определящи са нуждите,
за които се ползва/купува енергия. Разпоредбата
на чл. 153 ЗЕ сочи единствено кои са клиентите на топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към абонатна станция или към
нейно самостоятелно отклонение, но не и как следва да се уредят
отношенията между клиентите и топлопреносното предприятие, което е предвидено
именно в чл. 149 - 153 ЗЕ. В настоящото производство не се спори, че между главните
страни не е бил сключен договор за продажба на топлинна енергия за процесния
период в предвидената в чл. 149, ал. 1, т.
3 ЗЕ писмена форма, поради което помежду им не е възникнало валидно
облигационно правоотношение за продажба на топлинна енергия за небитови (стопански) нужди.
При невъзможност на топлопреносното
предприятие да търси стойността на доставената топлинна енергия на договорно
основание, то същото разполага с правата по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, с която норма
законодателят е предвидил, че всеки, който се е обогатил без основание за
сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера
на обедняването. С
тази законова норма се осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от
едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други
текстове на закона. Предвид изложеното и при липсата на писмен договор
въззивният съд приема, че между страните не е възникнало валидно облигационно
отношение и ищецът може да търси претендираните суми с иска по чл. 59 ЗЗД, в
какъвто смисъл са и доводите на въззивника.
Релевантно за делото с оглед правния характер на
предявените искове е дали ответницата е ползвала имота
през процесния период. Това е така, защото само
ползвайки го би могла да се обогати със
стойността на топлинната енергия, потребена в
него, съответно със стойността на възнаграждението за дялово разпределение.
В
тази връзка въззивният съд споделя допълнително изложените мотиви на районната
инстанция, че искът е неоснователен, тъй като по делото не се доказва, че
именно ответницата е ползвала доставяната до имота топлинна енергия през
процесния период, съответно се е обогатила неоснователно със спестяване на
разходите за заплащането ѝ за сметка на ищеца. В срока за отговор
ответницата е оспорила да е задължено лице за заплащане на претендираните от
ищеца вземания. Поради това в тежест на последния е било да докаже по несъмнен
начин, че през процесния период именно ответницата е ползвала имота. В
случая този извод се разколебава от събраните по делото
доказателства - от заявлението за закриване
на партида от 01.03.2018 г. и представените по делото писма от „Т.С.“ ЕАД,
носещи подпис за ищеца, от 17.05.2017 г. и от 23.02.2018 г. от които е видно,
че партидата за имота, включително през исковия период, е била открита на името
на трето за делото лице - ЕТ „К.12 - О.Д.“, същият е канен да плати дължимите
към ищцовото дружество суми, като няма данни да е преустановил ползването. Доказателствата по делото сочат на упражняването на
фактическата власт върху имота по договор за наем и съществуването на такъв
между ЕТ „К.12 - О.Д.“ и „Т.С.“ ЕАД. Изявленията за същото се съдържат в посочените
писма на „Т.С.“ ЕАД от 17.05.2017 г. и от 23.02.2018 г., както и в записванията
по списъка към Протокол на общо събрание на етажната собственост - л. 31 от
първоинстанционното дело. По делото не е установен моментът на прекратяване на договора
за наем, поради което не може да се обоснове несъмнено, че ответницата е
ползвала имота през процесния период. Поради това въззивният съд приема, че не
ответницата е ползвала доставяната до имота топлинна енергия и не тя носи
отговорност за заплащане на стойността ѝ, както и за заплащане стойността
на извършената услуга дялово разпределение. Следва да се посочи, че във
въззивната жалба не са изложени никакви конкретни оплаквания във връзка с тези
допълнителни мотиви на първоинстанционния съд, поради което с оглед ограниченията на
разпоредбата на чл. 269 ГПК
първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено като правилно.
Исковете за неоснователно обогатяване в
размер на стойността на дяловото разпределение на топлинна
енергия
са обусловени от изхода на делото по исковете за стойността на потребената
топлинна енергия, поради което и доколкото последните въззивният съд прие за
неоснователни, то неоснователни са и исковете за неоснователно обогатяване в
размер на стойността на дяловото разпределение на топлинна
енергия,
извършвано за процесния имот, както и акцесорните искове за
присъждане на лихва за забава.
При така възприетото решението на
районния съд следва да бъде потвърдено изцяло.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора
разноски се дължат единствено на въззиваемата страна. От същата са претендирани
такива за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. съгласно списък по чл.
80 ГПК. Въззивния съд намира обаче, че посочената сума не следва да се възлага
в тежест на въззивника, тъй като по делото не са представени доказателства за
реалното изплащане на адвокатския хонорар (не е приложен и договор за правна
защита и съдействие) съгласно задължителните разяснения на ТР № 6/06.11.2013 г.
по тълк. д. № 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС, съответно разноските следва
да останат в тежест на страната, която твърди да ги е сторила.
Предвид цената на исковете и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №
74760 от 22.04.2020 г. по гр. д. № 63650/2019 г. по описа на Софийски районен
съд, I ГО, 162 състав.
Решението е постановено при участието на
привлечено на страната на ищеца трето лице - помагач - „Б.“ ООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.