Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 262504 15.11.2021
година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVIII
състав, в публично заседание на тринадесети октомври две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: КРИСТИНА ТАБАКОВА
при участието на секретаря Радка Цекова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 4700 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от А.С.В., ЕГН **********,
против „Мъни Плюс
Мениджмънт“ ООД, ЕИК *********, с която са предявени обективно кумулативно и
евентуално съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл.
22 ЗПК, чл. 31, ал. 1 ЗЗД, чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл.26, ал.2, предложение второ от ЗЗД и чл. 143,
т. 5 ЗЗП.
В исковата молба се твърди, че между страните
е сключен Договор за паричен заем № ***** г. и Договор за предоставяне на допълнителни
услуги от 15.06.2018 г., сключен във връзка с договора за паричен заем, както и
Допълнително споразумение от 17.12.2018 г. към Индивидуален договор за заем № *****
г. По силата на сключения между страните договор за паричен заем в полза на ищеца
била предоставена сумата от 766.94 евро, с левова равностойност от 1500 лв.,
при лихвен процент по заема – 39,99% и годишен процент на разходите – 40,51%.
Срокът за погасяване на заема бил 15 месеца, с месечна погасителна вноска в
размер на 65.80 евро /с левова равностойност 128.69 лв./. Съгласно чл. 12 от договора
заемополучателят следвало в тридневен срок след сключване на договора да
предостави обезпечение под формата на поръчителство, което да отговаря на изискванията,
установени от заемодателя. При неизпълнение на соченото задължение, на
основание чл. 12, ал. 4 от договора, заемополучателят дължал неустойка в размер
на 638.94 евро /с левова равностойност от 1249.65 лева/, платима разсрочено с
падежните вноски, всяка от които нараства на 212 лева.
Твърди, че на 15.06.2018 г. ищецът
сключил с ответника, във връзка със сключен договор за паричен заем № ***** г.,
втори договор за предоставяне на допълнителни услуги. С договора било
уговорено, че потребителят ползва услугите „Избягване на предсрочна
изискуемост“ и „Възможна промяна на погасителен план“, при използването на
които дължи заплащането на предварително уговорена цена – за първата услуга в
размери на 10 лв., но не повече от 70 лв., а за втората – цената е определена
съобразно броя на дни, с които се променя погасителния план – с промяна до 7
дни – 2,3% от стойността на главницата, от 8 до 14 дни – 4,6% от главницата и с
промяна от 15 до 30 дни – 10% от стойността на главницата.
На 17.12.2018 г. ищецът сключил с
кредитора Допълнително споразумение към индивидуалния договор за заем, с което
е преструктурирал кредита. Излага се, че ищецът е усвоил изцяло заемния ресурс,
но не дължи плащания за лихва, неустойки и такси, тъй като договорът за кредит
е нищожен.
Счита, че клаузата за възнаградителна
лихва в размер от 39,99%, противоречи на добрите нрави и води до неравноправие
между правата и задълженията на страните. Твърди, че с оглед краткия срок за
погасяване на задължението по договора за кредит, размерът на възнаградителната
лихва е установен в разрез с нормите на добросъвестността. Клаузата, уговаряща
възнаградителната лихва е нищожна и поради това, че надвишава трикратния размер
на законната лихва. Счита, че след като клаузата за възнаградителна лихва е
нищожна и същата не може да бъде заменена на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, то
това води до недействителност на целия договор за заем. Счита, че е неприложима
и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като не може да се приеме, че договорът
за заем би могъл да бъде сключен без недействителната му част, с оглед възмездния
характер на възникналото между страните правоотношение.
Твърди, че уговорената в договора
за кредит неустойка, представлява скрит добавък към възнаградителната лихва и
като такъв е следвало да бъде включен в годишния лихвен процент и в годишния
процент на разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, поради което не били спазени
изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, с произтичащите правни последици по
чл. 22 във вр. с чл. 23 ЗПК.
Клаузата за неустойка била нищожна
и като противоречаща на чл. 143, т. 5 ЗЗП, като заобикаляща изискванията на чл.
19, ал. 4 ЗПК и като сключена в нарушение на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1 ЗЗД.
Счита, че са нарушени изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. Счита, че договорът е недействителен и поради
нарушаване изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а,
ал. 4 ЗПК. Липсва методика на формиране на ГПР по кредита. Счита, че в пряко
нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР
скритите договорни лихви, уговорени като неустойка, но след като я оповести на
потребителя като възнаградителна лихва.
Поради заобикаляне на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК в договора да се впишат
действително прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР, разписаните
в чл. 3, ал. 6 и ал. 8 от договора лихва и ГПР са недействителни уговорки.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по
смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Счита, че нищожността на
неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР е в пряко противоречие с
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Нищожността
на клаузата, регламентиращи основен реквизит от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит – ГПР, има за правна последица изначална
недействителност на цялото заемно съглашение на основание чл. 22 ЗПК.
Договорът за кредит, счита да е нищожен и
поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 ЗПК. Макар и в
съдържанието на договора да била включена клаузата на чл. 7, т. 3 относно
наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, за срока, в
който това право може да бъде упражнено и е предоставена информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата, съгласно
чл. 29, ал. 4 и ал. 6, в него не били разписани другите условия по неговото
упражняване, като не била налице информация за размера на лихвения процент на
ден, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. Счита, че
неспазването на изискването на чл. 11, ал. 11, т. 20 ЗПК води до последиците по
чл. 22 ЗПК, а именно нищожност на цялата кредитна сделка.
Договорът за кредит е изначално
недействителен и поради нарушаване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
кредиторът да включи в договорното съдържание условията за прилагането на
лихвения процент.
Счита, че договорът за предоставяне
на допълнителни услуги, също е нищожен, тъй като е сключен в противоречие с
нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, на добрите нрави, като заобикалящ разпоредбата
на чл. 33 ЗПК и като внасящ неравноправие в заемното правоотношение. Твърди, че
така установените такси са свързани с управлението на кредита и не възмездяват допълнително
оказани от търговеца услуги. Заявява, че таксите, които събира търговеца не са
еквивалентни на административните разходи за извършените от него действия.
Наименованието на клаузата прикрива истинската цел на клаузата да служи като
обезщетение за вреди от забавата. С предвиждане и начисляване на тези
възнаграждения по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и
въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с
хипотезата на забава на длъжника. Възлагането в тежест на потребителя на
допълнително възнаграждение за управление на договора в случай на забава, за
която по правило потребителят дължи обезщетение в размер на лихвата за забава, противоречи
на разпоредбите на чл. 10, ал. 2 ЗПК и чл. 33, ал. 1 ЗПК. С договора са
нарушени изискванията на чл. 10а, ал. 4 във вр. с чл. 10, ал. 2 ЗПК, тъй като
конкретните действия, извършвани от кредитора, за да не упражни потестативното
си право да обяви предсрочната изискуемост и да промени падежната дата не са
изрично посочени в договора. Счита, че в случая е налице неравноправност на
клаузите по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Счита, че клаузите в договора за
предоставяне на допълнителни услуги, противоречат посочените правни норми, като
заобикалят нормата на чл. 33 ЗПК, която ограничава отговорността на потребителя
и нарушават чл. 10а, ал. 2, чл. 10, ал. 4 във вр. с чл. 10, ал. 2 ЗПК и добрите
нрави, поради което са нищожни – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Таксите по
договора за допълнителни услуги, не били включени в записания в договора ГПР от
40,51%, което е основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК, поради
неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Твърди, че процесните договори за кредит не
са породили правно действие, поради невъзможността на ищеца трайно да формира
правно валидна воля, включително към момента на сключването им. Твърди, че
ищецът страда от епилепсия, като в много ранна детска възраст е прекарал менингоенцефалит,
обусловил в по-нататъшното му развитие когнитивни и волеви дефицити и поведенчески
отклонения – импулсивност и припряност в действията му.
Излага, че с допълнително
споразумение от 17.12.2018 г. били преуговорени условията на невалидния договор
за потребителски кредит от 15.06.2018 г., поради което това споразумение не
може да породи обвързващи страните правни последици, като сочи, че съгласно чл.
366 ЗЗД спогодбата върху непозволен договор е недействителна дори страните да
са се спогодили относно неговата нищожност.
С оглед изложеното от съда се иска
да постанови съдебно решение, с което да признае за установено в отношенията между
страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че сключените между тях Договор за паричен
заем № *****. и Договор за предоставяне на допълнителни услуги от 15.06.2018 г.,
сключен във връзка с договора за паричен заем и Допълнително споразумение от
17.12.2018 г., са недействителни на основание чл. 22 ЗПК.
При условията на евентуалност е предявен
конститутивен иск с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД за унищожаемост на сключените
между страните Договор за паричен заем № ***** г. и Договор за предоставяне на допълнителни
услуги от 15.06.2018 г., сключен във връзка с договора за паричен заем и Допълнително
споразумение от 17.12.2018 г., тъй като към момента на възникване на посочените
правоотношения ищецът не е могъл да разбира и ръководи постъпките си.
В случай на отхвърляне на главния и евентуални
иск, в условията на евентуалност, е съединен и установителен иск с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че клаузата
за неустойка, уговорена в чл. 12 от процесния договор е нищожна, поради противоречието
й с добрите нрави и на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е
депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни
и недоказани.
Твърди, че сключеният между страните договор
за паричен заем е действителен, пораждащ валидно правоотношение, сключен при
липса на пороци, водещи до неговата недействителност. Заявява, че изложените
твърдения от ищеца за наличието на поведенчески и психически отклонения у
ищеца, довели до невъзможност на последния да формира валидна правна воля при
сключване на договора за заем са несъстоятелни и необосновани.
Счита, че правото на иск за унищожаване на
договора за заем от 15.06.2018 г., е погасено по давност. Излага, че съгласно
чл. 32, ал. 1 ЗЗД унищожаемост на договора за заем може да иска само страната,
в чийто интерес законът допуска същата, а съгласно ал. 2 – правото да се иска
унищожение се погасява с тригодишна давност, като давността започва да тече от
деня, в който лицето е навършило пълнолетие, запрещението е било вдигнато,
грешката или измамата са били открити или заплашването е престанало, а в
останалите случаи – от деня на сключване на договора. В този смисъл правото да
унищожи договора е предоставено на засегнатата от порока страна, която може да
го упражни чрез иск в определен давностен срок в случаите, в които
незасегнатата от порока страна претендира да се ползва от унищожаемия договор.
Тогава възниква и нуждата от защита на засегнатата от порока страна и тя може
да предяви правото си на унищожение чрез възражение независимо от изтичането на
давността. Правото на иск за унищожаване на договора е погасено по давност,
доколкото срока за предявяването му започва да тече от сключване на договора –
15.06.2018 г., а в настоящия случай ищеца към датата на сключване на договора
не е бил поставен под запрещение.
Счита, за неоснователно твърдението, че
възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва,
доколкото същата е в размер на 39,99%, а ГПР 40,51%. Счита, че и двата
показателя не превишават законоустановения максимум, поради което твърденията
за противоречие с добрите нрави няма никаква опора в закона.
Счита, че клаузата за неустойка /чл. 12 от
договора/, е напълно законосъобразна, в пълно съответствие с морала и добрите
нрави и не съдържа неравноправни клаузи. Счита, че неустойката не формира общи
разходи по кредита и не участва във формирането на процентното изражение на
общия разход по кредита – ГПР, поради което и заемодателят не е включил размера
на неустойката в ГПР, защото в противен случай би нарушил Закона.
Моли за отхвърляне на предявения иск.
Претендира разноски.
Моли, в условията на евентуалност, в случай,
че предявеният иск бъде изцяло или частично уважен, на ищеца да бъдат присъдени
разноски, съобразно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, с оглед правната и фактическа сложност на делото.
Съдът, след като обсъди събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед
изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:
По делото не се спори, че между страните са подписани Индивидуален
договор за паричен
заем № ***** г. и Договор за предоставяне на допълнителни услуги от 15.06.2018
г., сключен във връзка с договора за паричен заем и Допълнително споразумение
от 17.12.2018 г., по който на ищеца е предоставената парична сума в размер на
1500 лева.
По делото е представен Индивидуален договор за паричен
заем № **** г., сключен между „Кредихелп” ООД /с настоящо наименование
„Мъни Плюс Мениджмънт” ООД/ и А.С.В., по силата на който на ищеца е
предоставена сума в размер от 766.94 евро /или тяхната левова равностойност
съгласно официалния курс на БНБ за евро спрямо лева, съгласно който 1 евро се
равнява на 1,95583 лв./ при фиксиран лихвен процент по заема 39.99 % и годишен
процент на разходите – 40.51 %, а задължението следва да се погаси на
петнадесет равни месечни вноски, всяка в размер на 65.80 евро (с левова
равностойност 128.69 лева). Общият размер на плащанията е в размер на 986.97
евро (с левова равностойност - 1930.35 лева).
В чл. 12, ал. 1 вр. ал. 3 от Договора за
заем е уговорено, че в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва
да предостави на кредитора обезпечение под формата на поръчител, който следва
да отговаря на следните изисквания: дееспособно физическо лице, навършило 25
години; минимален осигурителен брутен доход през последните шест месеца, предхождащи
сключването на договора в размер от 1500лв. на месец; валидно трудово
правоотношение от поне шест календарни месеца преди сключването на договора;
стабилна кредитна история; предложеният поръчител да не е активен потребител на
заемните продукти на дружеството- кредитор и/или да не е поръчител по друг
активен паричен заем, предоставен от кредитора. При неизпълнение в срок на
посоченото задължение, чл. 12, ал. 4 от Договора възлага в тежест на длъжника
да заплати на кредитора неустойка в размер от 638.94 евро (с левова
равностойност 1249.65 лева), която кредиторът е разсрочил в чл. 12, ал. 6 от
Договора, като е посочено, че към всяка от анюитетните вноски се добавя сума,
представляваща част от неустойката.
По делото е представен и погасителен
план по процесния договор за заем.
Страните по делото не спорят, а и от
приетия по делото като писмено доказателство по делото – Договор за
предоставяне на допълнителни услуги във връзка със сключен договор за паричен
заем № ****г., се установява, че на 15.06.2018 г. страните „Кредихелп”
ООД /с настоящо наименование „Мъни Плюс Мениджмънт” ООД/ и А.С.В. са сключили
договора, по силата на който на ищеца са предоставени допълнителни услуги във
връзка със сключения между страните договор за заем, а именно: допълнителни
доброволни услуги „Избягване на предсрочна изискуемост“ и „Възможна промяна на
погасителен план“, съпътстващи правата и задълженията на последния във връзка
със сключения договор за заем. Според чл. 5, ал. 1 от договора под допълнителна
услуга „Избягване на предсрочна изискуемост“ страните се съгласяват да разбират възможността на ползващия
услугата, за всеки тридесетдневен период от срока на действие на договора за
заем, да забави заплащането на една от падежиралите погасителни вноски с 30
календарни дни без да настъпва юридическия факт на предсрочна изискуемост на
цялата оставаща изискуема сума по договора за заем. Ползващият услугите има
право да ползва правото си до 7 пъти през целия срок на действие на договора за
заем. В случай, че през даден тридесетдневен период са налични повече от една
погасителна вноска, забавени с повече от 30 календарни дни, която и да е от тях
или една и съща погасителна вноска е забавена с нов период от 30 календарни дни
Ползващият услугата дължи заплащането на цената, определена в ал. 4 от този
член, умножена по броя на забавените вноски. Според чл. 5, ал. 4 от договора,
ползващият услугата дължи заплащането на цена за използването на допълнителната
услуга по този договор. За всеки 30-дневен период, през който има погасителна
вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни Ползващия
услугата дължи на дружеството заплащането на 10 лева, но не повече от 70 лева
за целия срок на договора за заем. Дължимата цена автоматично се начислява към
общия размер на дължимото по договора за заем и се заплаща заедно със
следващата погасителна вноска по паричния заем. Според чл. 6, ал. 1 от
Договора, под допълнителна услуга „Възможна промяна на погасителен план“,
страните са се съгласили да разбират възможността Ползващият услугите да изрази
желанието си да бъдат променени падежните дати на погасителните вноски,
съгласно първоначално договореното между страните в Индивидуалния договор за
паричен заем и приложенията към него. Ползващият услугите има право да инициира
процес по промяна (предоговаряне) на падежните дати по своя паричен заем,
единствено при кумулативно наличие на следните обстоятелства: Ползващият
услугите да е заплати първите две поредни падежирали погасителни вноски по своя
паричен заем, без забава по плащанията, повече от 60 дни; Ползващият услугите
да изрази своето желание, посредством представянето на писмена молба в някой от
търговските обекти на Дружеството; Ползващият услугите няма незаплатена
падежирала парична вноска с повече от 3 дни забава към дата на депозиране на
молбата. Според чл. 6, ал. 2 от Договора, Ползващият услугите има право да
поиска промяна на падежните дати на дължимите от него погасителни вноски с до
30 календарни дни, следващи, първоначално договореното. Ползващият услугите има
право да изисква посочената промяна до два пъти за срока на действие на
Индивидуалния договор за паричен заем, като между първата и втората промяна
следва да има поне една заплатена без забава погасителна вноска, както и да са
налице обстоятелствата по ал. 1. Според чл. 6, ал. 4 от Договора, страните са
уговорили, че Ползващият услугите ще заплати на Дружеството: при промяна на
датите на всички погасителни вноски с до 7 календарни дни напред – 2.3% от
стойността на предоставената главница по Договора за паричен заем; при промяна
на датите на всички погасителни вноски с от 8 до 14 календарни дни напред – 4.6
% от стойността на предоставената главница по Договора за паричен заем; при промяна на датите на всички погасителни
вноски с от 15 до 30 календарни дни напред – 10 % от стойността на
предоставената главница по Договора за паричен заем. Според ал. 5 на чл. 6,
разходите по ал. 4 се дължат еднократно, в случай, че пожеланата от Ползващият
услугите промяна бъде приета от страна на Дружеството. Дружеството има право да
откаже пожеланата промяна на падежните дати без да мотивира решението си пред
Ползващият услугите.
Страните
по делото не спорят, а и от приетото по делото като писмено доказателство
Допълнително споразумение към индивидуален договор за заем № ****., се
установява, че на 17.12.2018 г. страните „Кредихелп”
ООД /с настоящо наименование „Мъни Плюс Мениджмънт” ООД/ и А.С.В. са го
сключили, по силата на който на ищеца е предоставена сума, равняваща се на
пълния размер на вече заплатената главница по Индивидуалния договор за заем от
15.06.2018 г. от 173.56 евро /или тяхната левова равностойност съгласно официалния
курс на БНБ за евро спрямо лева, съгласно който 1 евро се равнява на 1,95583
лв./. Според чл. 2, ал. 2, страните са се съгласили предоставената главница да
бъде добавена към общия размер на незаплатената част от главницата по договора
за паричен заем, като по този начин бъде формиран един общ размер на дължимата
главница, равняваща се на размера на главницата, предоставена на ищеца
непосредствено след сключването на договора за паричен заем. Страните са
уговорили, че така формираната обща главница по паричния заем ще бъде
олихвявана с лихвен процент, равняващ са на договорения между тях лихвен
процент по първоначално сключения договор за заем. Според чл. 3, страните са се
уговорили, че новоопределеният общ размер на главницата по паричния заем да
бъде ползван и върнат от ищеца при срок на заема, размер на погасителната
вноска, брой на погасителните вноски, срок за плащане на погасителните вноски,
погасителен план, лихвен процент, ГПР и други индивидуални условия, напълно
идентични с договорените между страните в Индивидуалния договор за паричен
заем, сключен между тях, както следва: 15 месечни погасителни вноски, всяка в
размер на 65.80 евро (с левова равностойност 128.69 лева). Общият размер
на плащанията е в размер на 986.97 евро (с левова равностойност - 1930.35
лева). В чл. 4 от Допълнителното споразумение е уговорено, че в
тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора
обезпечение под формата на поръчител, който следва да отговаря на условията на
чл. 12, ал. 3 от Договора за паричен заем, сключен между страните. При
неизпълнение в срок на посоченото задължение, чл. 4, ал. 2 от Допълнителното
споразумение възлага в тежест на длъжника да заплати на кредитора неустойка,
равняваща се на вече заплатената такава с погасяването на паричните вноски,
заплатени преди сключване на споразумението, като е посочено, че към всяка от
анюитетните вноски се добавя сума, представляваща част от неустойката.
От приетото
по делото заключение по назначената съдебно – счетоводна експертиза се установява,
че в размера на посочения по договора и допълнителното споразумение, ГПР е
включена единствено договорната лихва. Отразено е и, че ако се вземе предвид
дължимата по договора неустойка, ГПР се увеличава с 66.65 %.
Съдът
кредитира в цялост заключението на вещото лице, като счита същото за обективно,
обосновано и компетентно изготвено.
От приетото
по делото заключение по назначената съдебно – психиатрична експертиза се установява,
че А.С.В. страда от Органично разстройство на личността, като заболяването му е
от ранно детство, като е налице *****. Вещото лице сочи, че са налице дефицитни
стойности във всички психични обеми: интелектуален, паметов, мисловен, а оттам
емоционален и личностов. В. е лице с психосоциални и интелектуални увреждания,
като това състояние е трайно. Вещото лице прави заключение, че В. не разбира
същността /свойството/ и последствията /значението/ от Договора от 06.2018 г.,
тъй като съдържанието на този договор не е достъпно за неговата разсъдъчна
дейност. Вещото лице сочи, че към м. 06.2018 г- и към м.12.2018 г., когато е
сключен договора за кредит и допълнителното споразумение, В. е бил с нарушена
психична годност да разбира в пълнота свойството /същността на съдържанието/ и
значението /последствията/ на извършеното и да ръководи /волево нарушение/
постъпките си.
Съдът
кредитира в цялост заключението на вещото лице, като счита същото за обективно,
обосновано и компетентно изготвено.
Предвид изложеното, съдът приема,
че между
страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит,
по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно
чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от
тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми
при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен,
заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане
на лихвата и другите разходи.
В процесния
случай, твърденията за недействителност на процесния договор, поради
противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани
съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 12 от Договора.
Разпоредбата на чл. 12, ал. 1, вр. ал. 3 от Договора, възлага в тежест за
заемателя да осигури като обезпечение на задълженията по договора физическо
лице - поръчител, което следва да отговаря на горепосочените кумулативно
поставени изисквания. При неизпълнение на задължението за осигуряване на
обезпечение, чл. 12, ал. 4 от Договора възлага в тежест на ищеца (длъжник по
договора за кредит) задължение за заплащане на неустойка. Прочитът на
съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения
договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява
скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки
го като неустойка). Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда
за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер
(1500 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се
счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури
физическо лице - поръчител, което да отговаря на многобройните, кумулативно
поставени изисквания към него и то в срок от три дни от сключването на договора,
т.е. поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними за
длъжника, кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва
т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва, дължима по кредита и към ГПР,
като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл.
12, ал. 6 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на
обезпечение” като при формирането на анюитетната вноска добавя съответна част
от дължимата сума за неустойка. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване,
че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.
Именно, предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на
практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл.
22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен,
ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва
да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”.
Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва
да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите
на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено,
че ГПР е 40.51 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече-
както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема
разписаната в чл. 12, ал. 4 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В
случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се
възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов
ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно
(чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил
договора.
Всичко това поставя
потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика
няма информация колко точно (като сума в лева или евро) е оскъпяването му по кредита.
Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят и индивидуалните компоненти, от които се формира
и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва,
че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, то е необходимо в договора
да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В
конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл.
3, ал. 6 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 986.97
евро ( 1930.35 лева). В тази величина обаче, не е включена дължимата по чл. 12,
ал. 4 от Договора „неустойка”. Тоест, налице е и пълно разминаване между
посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата
величина в края на заемния период. Впрочем, това обстоятелство се потвърждава и от изготвената от
вещото лице М.М. и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза като
обективна, компетентно дадена и неоспорена от страните, че годишния процент на неустойката,
с който се оскъпява кредита, е 66.65 %.
С оглед
приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е
налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и
включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Индивидуалният договор
за паричен заем № ****** от 15.06.2018г. е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК
във вр. с чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД.
Поради
същите мотиви, съдът приема и, че е недействително, на основание чл. 22 ЗПК вр.
с чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, и сключеното между страните Допълнително споразумение
към Индивидуален договор за заем № ***** от 17.12.2018 г., доколкото страните
са уговорили, че същото е неразделна част от сключения между страните договор
за паричен заем № ****** от 15.06.2018 г.
Относно Договора за предоставяне на
допълнителни услуги от 15.06.2018 г., съдът намира следното:
В договора за кредит е посочено, че общият
размер на дължимата сума не е сборът от стойността на главницата и лихвата,
ведно с разходите по ГПР, а е в размер на 1930.35 лева. В тази обща сума, обаче
не е включена стойността на предоставените с Договора допълнителни услуги, като
този пакет от допълнителни услуги има своето основание не в договора за кредит,
а в сключеният заедно с него – Договор за предоставяне на допълнителни услуги
във връзка със сключен договор за паричен заем, по който се дължат предвидени в
Договора, възнаграждения за предоставените от ответника на ищеца услуги
„Избягване на предсрочна изискуемост“ и „Възможна промяна на погасителен план“.
В тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по
единия (за услугите), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия
(кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това
положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването
на цената на услугата и оттук за договора за допълнителни услуги също ще са
приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по
договора за допълнителни услуги. Казано по друг начин, в договора за кредит има
вписана уговорка за възнаграждение за допълнителни услуги, която макар и
формално да е дължима (да произтича) от друг договор, се явява част от договора
за заема, като включена в съдържанието и в погасителния план.
Относно възнаграждението за допълнителни услуги, съдът
намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19,
ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.
Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на
кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за
предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са
услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по
договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с
договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.
В настоящия случай, допълнителните услуги
имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител
и да помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и изплащането на
сумите по него.
Доколкото се касае за възнаграждения
по усвояването и управлението на кредита, с
тях реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се
покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият
размер би надхвърлил законовото ограничение. Така,
с тази сума, реално се увеличава
печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава
едно допълнително възнаграждение. Ето защо посочения в договора
годишен процент на разходите от 40.51 % не отговаря на действителния такъв.
Това се потвърждава и от изготвената от вещото лице М.М. и приета
по делото съдебно – счетоводна експертиза като обективна, компетентно дадена и
неоспорена от страните, че в посочения в Индивидуалния договор за заем ГПР включва
само главницата и договорната лихва.
Предвид горното, съдът намира, че с Договора за
предоставяне на допълнителни услуги във връзка със сключения Договор за паричен
заем от 15.06.2018 г., се нарушава императивната норма на чл. 10а ЗПК. Формално
в договора за кредит не са вписани такси за действия, свързани с усвояване или
управление на кредита, но реално тези допълнителни услуги по естеството си
представляват именно заплащане на разходи, свързани с управлението на кредита. Доколкото, обаче в случая, е уговорено именно
това, че при предоставяне на посочените допълнителни услуги, се дължи възнаграждение,
платимо по погасителния план на кредита, по този начин възнагражденията за
допълнителните услуги, се превръщат в
разход по кредита по смисъла на чл. 19 ал. 1 ЗПК и така се надвишава
ограничението на чл. 19 ал. 4 от закона. Затова и този Договор е нищожен на
основание чл. 19 ал. 5 ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в
параграф 1, т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги.
Така, възнагражденията за тези услуги
прикриват разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази
връзка е и санкцията на нормата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, която предвижда, че
всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните
изисквания на закона, са нищожни.
Именно затова Договора за допълнителни услуги не
отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност,
съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към
осигуряване защита на потребителите, чрез създаване на равноправни условия за
получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на
двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици
от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни
стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме,
че Договорът за допълнителни услуги е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК,
във вр. с чл. 26 ал. 1, предл. първо ЗЗД.
Освен
горните мотиви, за пълнота, следва да се посочи и, че Договорът за допълнителни
услуги, доколкото с него се предвижда дължимост на възнаграждения за допълнителните
услуги е нищожен и като противоречащ на закона и добрите нрави.
Следователно процесните договори са
недействителни, на основание чл. 22 ЗПК
във вр. с чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД.
Ето защо претенциите са основателни
и следва да бъдат уважени.
Поради уважаването на главните искове,
съдът не дължи произнасяне по предявените в условията на евентуалност искове, а
именно: конститутивен
иск с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД за унищожаемост на сключените между страните
Договор за паричен заем № ***** г. и Договор за предоставяне на допълнителни услуги
от 15.06.2018 г., сключен във връзка с договора за паричен заем и Допълнително споразумение
от 17.12.2018 г., тъй като към момента на възникване на посочените правоотношения
ищецът не е могъл да разбира и ръководи постъпките си, както и на предявените в
условията на евентуалност искове за приемане за установено в отношенията между страните,
че клаузата за неустойка, уговорена в чл. 12 от процесния договор е нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави и на основание чл. 143, т. 5 ЗЗП.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал.1 ГПК. Ищецът е освободен
от заплащането на държавни такси и разноски в производството с Определение от 04.06.2020
г., поради което на основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде
задължен за следните разноски – държавна такса в размер на 227.20 лева и
възнаграждения за ССЕ и СПЕ в общ размер на 275 лева, или общо разноски в
размер на 502.20 лева.
Ищецът, освен това, е
представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил
хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на
основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения
договор за правна защита и съдействие на ищеца (л. 11) е посочено, че той се
представлява безплатно от адв. Д.Ф., поради затрудненото си материално
положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за
оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези
законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското
възнаграждение, което с оглед цената на иска (размера на недействителните
договори за потребителски кредит – 3609.45 лева) тук следва да бъде изчислено
съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., действала
към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 482.66 лева. Посочената сума следва да се
присъди в полза на процесуалния представител, а не на ищеца, с оглед на
обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.
Поради изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО в
отношенията между А.С.В., ЕГН ********** *** и „Мъни Плюс Мениджмънт“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Витоша“, ж.к. „София
Парк“, ул. „Рачо Казанджията“ № 4, ет. 6Б, че Индивидуален договор за заем
№ ***** г., Договор за предоставяне на допълнителни услуги от 15.06.2018 г., сключен
във връзка с индивидуалния договор за паричен заем от 15.06.2018 г. и
Допълнително споразумение към индивидуален договор за заем от 17.12.2018 г., са
недействителни, на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „Мъни Плюс
Мениджмънт“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район „Витоша“, ж.к. „София Парк“, ул. „Рачо Казанджията“ № 4, ет. 6Б да
заплати на адвокат Д.Л.Ф., с личен №
******, сумата от 482.66 лева
(четиристотин осемдесет и два лева и шестдесет и шест стотинки) – адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на А.С.В. за производството по
настоящото гражданско дело № 4700/2020 г. по описа на ПРС, ХVІІІ гр.с..
ОСЪЖДА „Мъни Плюс
Мениджмънт“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район „Витоша“, ж.к. „София Парк“, ул. „Рачо Казанджията“ № 4, ет. 6Б да заплати в полза на Държавата, по
бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд – Пловдив, сумата от общо 502.20 лева (петстотин и два лева и
двадесет стотинки) - дължимата
държавна такса и възнаграждения на вещи лица за експертизи, за уважените искове,
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да
бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд
– Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
КР. ТАБАКОВА
Вярно с оригинала.
Р.М.