Р Е Ш Е Н И Е №
22.11.2016 година, град Свиленград
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Свиленградският Районен
съд, гражданска колегия, ІІ състав,
на петнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година
в публично заседание в следния състав:
Председател: КРЕМЕНА
СТАМБОЛИЕВА
Секретар: Р.И.
като разгледа докладваното от
Председателя Гражданско дело номер 432
по описа на Съда за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 108 от Закона за собствеността (ЗСоб) и чл. 31, ал. 2 от ЗСоб.
Съдът
е сезиран с Искова молба, подадена от Н.Г.Д. с ЕГН ********** ***, със съдебен адрес:***, чрез
адвокат И.Б.,
против
-
Н.К.П. с ЕГН ********** ***,
-
Г.Д.Б. с ЕГН ********** ***,
-
М.Д.П. с ЕГН ********** *** и
-
К.Д.К. с ЕГН ********** ***,
всички ответници със съдебен адрес:***, офис №
108, чрез адвокат М.П..
Ищецът Н.Г.Д. твърди, че била собственик на 5/6 идеални части от приземен етаж от
двуетажна масивна жилищна сграда, който приземен етаж бил със застроена площ от
109 кв.м. и се състоял от две стаи за живеене, кухня, коридор и стая за багаж,
която жилищна сграда била разположена в урегулиран поземлен имот (УПИ) V-2288 в
квартал 146, целият с площ от 379 кв.м., с административен адрес: град
Свиленград, ул.”Божур” № 12, област Хасково и при граници: улица „Божур”, УПИ
VІ-2843, УПИ VІІ-2289 и УПИ ІV-2287; а останалата 1/6 идеална част от описания приземен
етаж, останалата част от двуетажната къща и УПИ били собственост на
ответниците.
Ищецът Н.Г.Д.
сочи, че 1/6 идеална част била придобила по наследство през 1989 година след
смъртта на баща си Г.Д.П. и 4/6 идеални части била придобила през 2016 година
чрез покупко-продажба от майка си М.Д.П..
До началото на
2016 година ищецът Н.Г.Д. твърди, че била участвала в ползите и тежестите на
процесния имот (приземен етаж) съобразно дела си от 1/6 идеална част. До месец
март 2016 година майка й М.Д.П. живеела в приземния етаж, но поради
напредналата си възраст и влошено здравословно състояние се преместила в дома
на ищеца Н.Г.Д..
Твърди, че на
14.05.2016 година била посетила процесния имот – приземния етаж, с намерение да
влезе във владение и да ползва по предназначение същия съобразно дела си, но
ответникът Н.К.П. възпрепятствала достъпа й като била заявила, че няма да я
допусне да ползва приземния етаж. С Нотариална покана поканила ответниците да й
осигурят достъп до приземния етаж като в случай на отказ била изявила желанието
си да й плащат обезщетение за ползата, от която била лишена с отказа да я
допуснат за ползва съсобствения имот. Ответникът Н.К.П. се запознала с текста
на Поканата на 13.06.2016 година. Въпреки отправената Покана ответниците и до
настоящия момент не били допускали ищецът Д. да ползва приземния етаж, както и
отказвали да й заплатят обезщетение.
От Съда се иска
- да признае за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на 5/6 идеални части
от следния недвижим имот: приземен етаж от двуетажна масивна жилищна сграда,
който приземен етаж е със застроена площ от 109 кв.м. и се състои от две стаи,
кухня, коридор и стая за багаж, която жилищна сграда е разположена в УПИ V-2288
в квартал 146, целият с площ от 379 кв.м., с административен адрес: град
Свиленград, ул.”Божур” № 12, област Хасково и при граници: улица „Божур”, УПИ
VІ-2843, УПИ VІІ-2289 и УПИ ІV-2287 и бъдат осъдени ответниците да предадат
владението на ищеца и
- да осъди
ответниците да заплатят на ищеца обезщетение, съответстващо на 5/6 идеални част
от процесния имот (приземен етаж), за ползата, от която били лишили ищеца, в
размер на 500 лв. месечно, считано от 13.06.2016 година до датата, на която
бъде допусната ищеца Н.Г.Д. да упражнява фактическа власт върху имота.
Претендират разноски по делото. Представен е Списък на разноските, заедно с Писмената
защита на адвокат И.Б.. С Писменитете си бележки адвокат М.П. навежда
възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в
размер на 1 000 лв.
В срока за Отговор е
постъпил такъв от ответниците чрез процесуален
представител – адвокат М.П., в който се сочи, че исковете са
неоснователни. Описват се във времево отношение документите, касаещи
собствеността по отношение на посоченото
УПИ и постройката в него. Сочи се, че не бил завършен фактическия състав по
учреденото право на строеж, обективирано в Заявлението от 09.03.1976 година,
тъй като Заявлението не било заведено в Деловодството на ГОНС (Община
Свиленград) и не било достигнало до административния орган – при проверка в
администрацията на Община Свиленград ответниците констатирали че липсвало
подобно Заявление, което да е било фактически депозирано в Техническата служба
на Общината, т.е. липсвало надлежно учредено право на строеж в полза на лицето,
посочено като преобретател на ограниченото вещно право (Заявлението не било
породило вещно-правния си ефект). Алтернативно липсвало учредено право на
строеж, тъй като липсвали доказателства, от които да било видно, че
преобретателят на правото на строеж бил предприел действия по снабдяване със
строителни книжа на негово име, които да бъдат основания за започване на
строителството и тъй като ищецът не бил представил писмени доказателства,
удостоверяващи че в 5-годишния давностен срок приземният етаж е бил реализиран
в „груб” строеж, за да се счита че правото на построяване не било погасено по
давност, респ. не бил представил писмени доказателства, от които да било видно,
че срокът за построяване на приземния етаж (5 години) не е бил изтекъл поради
непредвидими обстоятелства, за които преобритателят не би могъл да отговаря. Сочи
се, че учреденото в полза на Г.П. право на строеж било погасено, приземният
етаж не бил реализиран в „груб” строеж, за да може правото на строеж да се
трансформира в право на собственост върху готов обект, който да бъде обект на
наследяване след смъртта на преобретателя на правото на строеж. Намира, че
собственици на процесния имот – приземен етаж, са ответниците, които
законосъобразно се били снабдили с Нотариален акт (НА) за собственост по
наследство и давностно владение за цялата жилищна сграда, предвид изложеното
семейството на Д. П. (общ наследодател на ответниците) било живяло в цялата жилищна сграда от момента на построяването й през 1977
година и до настоящия момент.
Оспорва се
твърдението на ищеца Н.Г.Д., че до началото на 2016 година била участвала в
ползите и тежестите на приземния етаж, тъй като идвала на посещение на
родителите си един-два пъти в годината, а грижите по отношение на възрастната й
майка били поети изцяло от първия ответник Н.П. и нейния съпруг до смъртта му на
05.01.2016 година, а след това – от ответника Н.П., като ищецът Н.Д. не била
влагала средства в поддръжката на имота. Майката М.П. прехвърлила чрез
покупко-продажба на дъщеря си (ищец в настоящото производство) 4/6 идеални
части от приземни етаж, знаейки че не притежава качеството на наследник на
лицето, реализирало правото на строеж, поради което сделката не била произвела
вещно-прехвърлителен ефект по отношение на ответниците.
Твърди се, че вторият иск с правна
квалификация чл. 31, ал. 2 от ЗСоб следвало да се отхвърли, тъй като ищецът Н.Г.Д.
не била съсобственик на приземния етаж на основание наследяване и
покупко-продажба. Навеждат се твърдения, че М.П. - майката на ищеца Н.Г.Д., била държател, а
не собственик на приземния етаж.
Претендират разноски по делото. Представен е Списък на разноските.
В срока за Отговор е постъпил допълнителен
такъв от ответниците М.Д. А. и К.Д.К. чрез процесуалния им представител адвокат
М.П., в който заявяват, че до началото на 2016 година ищецът Н.Г.Д. не била участвала в ползите и тежестите на процесния недвижим
имот, а ответниците били заплащали дължимите ежегодно
за периода 2011
година – 2016 година данъци за
недвижимия имот и
такси битови отпадъци.
В съдебно заседание, ищецът Н.Г.Д.,
редовно призована, не се явява. За нея се явяват адвокат И.Б. и дъщеря й К.Д.Д..
Адвокат Б. поддържа предявените искове и пледира Съдът да ги уважи. В дадения
срок адвокат Б. представя Писмена защита, в която обосновава исковите
претенции.
В съдебно заседание ответниците,
редовно призовани, не се явяват. За тях се явява процесуален представител –
адвокат М.П., която пледира за отхвърляне на исковете. В дадения срок адвокат П.
представя Писмени бележки, в които обосновава неоснователността на исковите
претенции. Следва да се отбележи, че адвокат П. в Писмените си бележки базира
изводите си на факти и обстоятелства, които не са установени и които въобще не
са наведени – например че свидетелят Е.Т. била
гледачка на М.П.; че дядото Г.П. работел като общ работник в шивашка фабрика „Тракия”, а бабата М.П. започвнала да
работи едва през 1982 годин; че ответникът Н.П. като работеща на длъжност
изчислител теглила от спомагателната каса на фабриката-работодател (СД „Българска коприна”) заем за завършване на покрива на
къщата; че до 14.11.1975 година Д. П. работел в СД „Българска коприна” като
шлосер и зидар, а от 14.11.1975 година започнал работа в АПК „Граничар” като
шлосер и т.н.; които Съдът не счита че следва да обсъжда.
Съдът след преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено следното от фактическа страна:
Исковата молба е вписана в книгите
на Агенцията по вписванията, Служба по вписванията – град Свиленград на 25.08.2016
година с дв.вх.рег.№ 3932, том 4, Акт 143.
Видно от
Удостоверение за наследници, Г.Д.П. е починал на 19.10.1989 година и е оставил
за свои наследници съпругата М.Д.П. и деца: дъщеря Н.Г.Д. (ищец в настоящото
производство) и син Д. Г. П., починал на 05.01.2016 година и оставил за свои
наследници (и съгласно приложеното Удостоверение за наследници на последния):
ответниците по делото, а именно: съпругата Н.К.П. и децата М.Д.П., Г.Д.Б. и К.Д.К.
(родствената връзка между последните се удостоверява и от наличната по делото
Справка от НБД „Население”). Представено е и Удостоверение за раждане, от което
е видно че К. Д.Д. е дъщеря на ищеца Н.Г.Д. и на свидетеля Д.К.Д..
Съгласно НА № 61, том ІІ, вх.рег.№ 312,
дело № 523/1975 година на Районен съд – Свиленград, Д. Г. П. купува едно дворно
место от 304 кв.м., ведно с построените в него сгради, находящо се в град
Свиленград, обособено в самостоятелен парцел ХVІІ, планоснимачен № 2864 в
квартал 100а; а съгласно НА № 111, том ІІ, дело № 408/1998 година на Районен
съд – Свиленград, Д. Г. П. и съпругата му Н.К.П. (ответник в настоящото
производство) са признати за собственици по давност на 73/377 идеални части от
описания имот.
Съгласно
нотариално заверено Заявление по чл. 56, ал. ІІ, т. 2 от ЗТСУ (отм.) Д. Г. П.
отстъпва на баща си Г.Д.П. безвъзмездно право да построи в срок от 2 години
приземния етаж, състоящ се от гараж, две стаи за живеене, кухня, коридор и стая
за багаж, на двуетажна жилищна сграда съгласно одобрен Архитектурен проект (от
1975 година, представен по делото) след събаряне на съществуващата паянтова
жилищна сграда. Заявлението е вписано в Районен съд – Свиленград под вх.рег.№
67, том І, № 2, н.книга LХХІІ, стр. 15814 на дата 10.03.1976 година.
Представени са Скици, ведно с Визи за проектиране и строителство на
жилищната сграда, Протокол за дадена строителна линия и определено нива, всички
от 1975 година. От Писмо с регистрационен индекс И-6496 от 07.11.2016 година
става ясно, че в Община – Свиленград няма данни относно подаване на посоченото
Заявление за учредяване право на строеж; а от Писмо с регистрационен индекс
И-6508 от 08.11.2016 година става ясно, че в архива на Община – Свиленград за
периода от 01.01.1976 година до 01.01.1982 година не се съхраняват Заявления за
отстъпено право на строеж, разрешения за ползване, Инвестициони проекти и няма
данни, от които да е видно дали е заявено и реализирано право на строеж в УПИ
V-2288, квартал 146 по плана на град Свиленград.
Видно от НА за покупко-продажба №
196, том І, рег.№ 1054, дело № 112/2016 година на Милен Крушев – Нотариус с
рег.№ 652 в регистъра на Нотариалната камара на Република България, М.Д.П.
продава на дъщеря си и съсобственик (Н.Г.Д.) 4/6 идеални части от процесния имот – приземен етаж, състоящ се от две стаи
за живеене, кухня, коридор и стая за багаж, от двуетажна масивна жилищна
сграда, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и
правото на строеж върху терена. Представени са актуални Скица на УПИ V-2288 и
Данъчна оценка на процесния приземен етаж. В този смисъл е и Удостоверението от
Агенцията по вписванията с проверявано лице – ищеца Н.Д..
Видно от НА № 79, том І, рег.№ 1485, дело
№ 220/2016 година на Митко Митев – Нотариус с рег.№ 420 по Регистъра на
Нотариалната камара на Република България, ответниците са признати за
собственици по давностно владение и наследство на двуетажната масивна жилищна
сграда с разгърната застроена площ от 218 кв.м. и всички останали подобрения и
приращения, трайно прикрепени към имота. В този смисъл е и Удостоверението от
Агенцията по вписванията с проверявани лица – ответниците.
Представено е Удостоверение, видно от
което имотите, описани във всички посочени по-горе документи (НА и Заявление)
по планове на град Свиленград от различни години са идентични, а разликата в
квадратурата по различните планове се дължи на разричните методи за изчисление.
Налична е Нотариална покана,
изпратена от ищеца Н.Г.Д. до ответника Н.К.П.,
с която последната е поканена да предаде ключ и да предостави достъп до
съсобствения приземен етаж, като в противен случай се иска изплащане на
обезщетение в размер на по 500 лв. месечно, за ползите от които е лищена
съсобственика Н.Г.Д.. Поканата е връчена при условията на отказ на 13.06.2016 година
от Нотариус Милен Крушев.
Представени
са документи, издадени от Община – Свиленград, от които е видно, че за периода
2011 година - 2016 година ответниците, респ.починалият им общ наследодател са
плащали данъци и такси за битови отпадъци, свързани със земя и сгради с
администативен адрес: град Свиленград, ул.”Божур” № 12, област Хасково; както и
документ, от които е видно, че за същия период ищецът Н.Г.Д. е плащала данъци и
такси за битови отпадъци, свързани със сграда с администативен адрес: град
Свиленград, ул.”Божур” № 12, област Хасково.
По делото са допуснати и изслушани в
процесуалното качество на свидетели лицата Е.П.Т., Д.К.Д., Д. В. Д. и Ц.Х.К..
Първият свидетел Е.П.Т., установи пред настоящия Съделбен състав, че на 14.05.2016 година посетила заедно с ищеца Н.Г.Д. - нейна приятелка, и съпруга й Д.К.Д. (свидетел по делото) процесния
имот, за да взимат на баба М. (майката на ищеца) дрехи от приземния етаж, който обитавала бабата; но ответникът Н.К.П. (снаха на баба М.) не ги допуснала вътре (въпреки че била помолена да ги пусне в приземния етаж), а им дала дрехите от вратата.
Свидетелят Д.К.Д. (съпруг на ищеца Н.Г.Д.)
установи, че когато се оженили през 1972 година майката и бащата на съпругата
му – баба М. и дядо Г.П.и живеели в село Студена, област Хасково, а след това закупили мястото в град С., на ул.”**” № **, област Хасково (като за целта продали имота си в
село Студена) и започнали да строят къща. Строежът на къщата започнал през 1975 година, а към месец април 1978 година приземният етаж бил построен и баба М. и дядо Г. живеели
вътре, а горният етаж бил в процес на замазване и къщата била покрита. Към периода на строителствато на къщата баба М. и дядо Г.
работели – дядо Г. бил кравар и получавал хубава заплата, поради което
участвали не само със средства, но и с труд; а снаха им Н. К. П. и съпругът й Д.
Г. П. били тогава млади хора и не разполагали с финансови средства. Сочи, че
тъстът му - дядо Г., считал
приземния етаж за негов и до
смъртта си обитавал този приземен етаж, заедно със съпругата си – баба М.. Двамата поддържали и се грижели за приземния етаж. След смъртта на дядо Г., съпругата му и тъща на свидетеля - М.П., продължила да обитавала приземния етаж до средата на тази година
(2016), когато снаха й Н.К. отказала категорично да я гледа, което принудило дъщеря й (ищец
в производството) да вземе при себе си майка си (в този смисъл е и
Удостоверение за промени на настоящия адрес с изх.№ 1211 от 11.07.2016 година
на Община - Свиленград). Ищецът Н.Г.Д. помагала при ремонти – чистела, миела. Свидетелят сочи, че също е участвал при ремонти с труд, но
финансирането на ремонтите било от баба М. и дядо Г..
Свидетелят Д. В. Д. сочи, че баба М. и дядо Г. живеели на
приземния етаж на къщата, която започнали да строят през 1975 година след като
продали имота си в село Студена. Към 1978 година приземният етаж бил построен и
него живеели баба М. и дядо Г., които при многобройните посещение на свидетеля
възрастните П.и го посрещали като домакини и собственици на приземния етаж. След смъртта на дядо Г., баба М. продължила да живее в
приземния етаж по преди време, когато семейството на дъщеря й – ищецът Н.Г.Д.,
я взело при себе си.
Свидетелят Ц.Х.К. установи, че строителството на къщата започнало през
есента на 1975 година, когато започнали с участието на свидетеля да заливат основите. През
есента на 1975 година наляли основите на къщата, а
късно есента на следващата година (1976) започнали да строят жилищната сграда. Финансирането на строителството (закупуване на строителни
материали, плащане на майстори) било изцяло от починалия съпруг на ответника Н.К.П.
- Д. Г. П., който освен това и работел на строежа. По време на строителството
сестрата на последния и ищец в производството – Н.Г.Д., дошла един-два пъти. Баба М. и дядо Г. не участвали в
строителството финансово, както и с труд. Дъщеря им – Н.Г. Д. не участвалала
в ремонтите по къщата, нито в облагородяването на дворното място. От дядо Г. бил чувал че всичко
било на сина му Д. П..
При така установената
фактическа обстановка и при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК,
Съдът в настоящия си състав достига до следните правни изводи:
Предявените искове са
допустими, поради
което следва да бъдат разгледани по същество.
При всяка една искова претенция в тежест на
всяка от страните по делото е да докаже обстоятелствата, от които извлича
изгодни за себе си правни последици съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК.
По отношение на иска с правно основание чл.108 от ЗСоб:
Определението на иска по чл. 108 от ЗСоб се съдържа в легалния текст,
който гласи, че собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я
владее или държи без да има основание за това. Цитираната правна норма
осигурява на всеки собственик на определена вещ, който е лишен от фактическата
си власт върху нея, възможността да иска тя да му бъде предадена от всяко лице,
което упражнява тази фактическа власт неоснователно. Целта на исковата защита е
както връщане на вещта във фактическата власт на собственика, така и
разрешаване на спора, породил отнемането на вещта, който обикновено касае
съществуването на самото вещно право. Чрез иска по чл. 108 от ЗСоб се защитава правомощието
владение, а не фактическото състояние владение, за защитата на което са
предназначени владелческите искове. Тази характеристика на ревандикационния иск
го определя като вещен и осъдителен и разкрива разликите между него и
облигационните искове. При последните претенцията се базира на едно
облигационно право и предполага, че искът може да се води само срещу лицето,
което е страна по облигационното правоотношение, независимо от юридическия
факт, който го е породил - наемодателят може да иска от наемателя да му върне вещта,
заемодателят може да търси дадената на заем вещ от заемателя, купувачът може да
иска от продавача предаването на владението. Тази разлика се дължи на разликата
в самите права: вещните
права са абсолютни, облигационните - относителни.
Чрез ревандикационния иск се постига
защита на вещните субективни материални права - правото на собственост и ограничените
вещни права (право на строеж (суперфиция), надстрояване, пристрояване, право
на ползване). Обект на вещното право може да бъде всяка вещ - предмет, обективиран в
реалната действителност, който се характеризира със самостоятелност и
обособеност -
естествена (например животно) или изкуствено създадена (УПИ). Не може да се проведе
успешно иск по чл. 108 от ЗСоб за обект на твърдяно вещно право, който изобщо не съществува
като такъв в реалната действителност. Може обаче да се ревандикира идеална част
от недвижим имот. При недвижимите имоти самостоятелността и обособеността на
вещта се определя от нейните граници, които я отделят от останалата материална
действителност. Недвижимите имоти могат да бъдат обект на самостоятелна защита
чрез иска по чл. 108 от ЗСоб само
доколкото имат и самостоятелно съществуване като такива. Чл. 40 от Закона за устройство
на територията (ЗУТ)
определя, че жилището се състои от самостоятелен вход, най-малко едно жилищно
помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово
помещение, което може да бъде в жилището или извън него.
Предмет на иска по чл. 108 от ЗСоб е спорното материално право
на собственост (респ. спорното ограничено вещно право). Отнемането на
фактическата власт върху вещта обективира наличието на спор относно правото на
собственост и целта на производството по иска по чл. 108 от ЗСоб е преди всичко да разреши
този спор със сила на пресъдено нещо. Като последица от установяването на
действителния собственик, но не и като второстепенна цел на процеса, се явява
осъдителната част на Решението, с която ответникът се осъжда да предаде на
действителния собственик владението на вещта. Целта на защитата е връщане на
вещта в натура.
Активно легитимиран да води иска по чл.
108 от
ЗСоб е собственикът на вещта,
респ. титулярът на ограниченото вещно право. Придобивният способ, от който е
възникнало вещното право, не се отразява на вида и характеристиката на
защитата. Всеки собственик, независимо на какво основание е придобил вещта,
може да се защитава чрез иска по чл. 108 от ЗСоб. Ревандикационен иск може да се води и от съсобственик,
независимо каква е квотата му в съсобствеността. При това съсобственикът може
да ревандикира цялата вещ, а не само идеалните части от нея, които притежава,
от лице, което владее или държи неоснователно вещта. Т.е. тъй като съгласно чл. 30, ал. 1 от
ЗСоб, правото на собственост може да принадлежи общо на две или повече лица,
искът по чл. 108 от ЗСоб е приложим и в отношенията между съсобствениците, в
който смисъл е и формираната задължителна съдебна практика по реда на чл. 290
от ГПК (Решение № 822 от 01.12.2010 година на ВКС, І г.о. по гр.д.№ 46/2010 година
и Решение № 15 от 02.08.2012 година по гр.д.№
1299/2010 година на ВКС, І г.о.). Ищецът трябва да е лишен от владението на собствената си
вещ, било като тя е отнета лично от неговата фактическа власт, било като вещта
е отнета от лицето, чрез което ищецът владее.
Пасивно легитимирано по иска по чл. 108 от ЗСоб е всяко лице, което
упражнява фактическа власт върху вещта, обект на претендираното от ищеца право
на собственост. Без значение е по какъв начин е било отнето владението. Не е
достатъчно ответникът да е отнел фактическата власт, за да е пасивно
легитимиран, той трябва да продължава да упражнява фактическа власт върху
вещта. Независимо от характера на фактическата власт, която ответникът
упражнява върху вещта, той е пасивно легитимиран по иска, ако няма основание да
упражнява такава. Ответник по иска може да бъде и съсобственик на вещта тогава,
когато е завладял неоснователно цялата вещ и не желае да предаде на останалите
съсобственици владението на частта от имота, съответстваща на правото им на
собственост върху идеални части от вещта.
Искът
по чл. 108 от ЗСоб
се предявява и провежда успешно при наличие на следните три предпоставки:
ищецът да е собственик на вещта - обект на спорното материално право, вещта да
се намира във владение или държане на ответника, ответникът да владее или държи
вещта без основание. Предпоставките следва да съществуват при условията на
кумулативност. Защита на ответника срещу иска по
чл. 108 от ЗСоб се изразява във възражения за липсата на положителна
процесуална предпоставка или за наличието на отрицателна такава. В този смисъл
е и изнесения по делото Доклад, приет без възражения от страните.
Ищецът Н.Г.Д. установява правото си на
собственост върху 5/6 идеални части от процесния имот – приземен етаж, състоящ
се от две стаи за живеен, кухня, коридор истая за багаж, с НА за
покупко-продажба на 4/6 идеални части от имота и наследство на 1/6 идеална част,
основано на суперфиция.
Спорните по делото въпроси са суперфицията,
породила ли е вещно-правния си ефект и при прехвърлянето от майка (М.Д.П.) на дъщеря (ищеца Н.Г.Д.),
продавачът М.П. действала ли е със съзнанието, че прехвърля нещо на дъщеря си,
което не притежава, тъй като е знаела, че не притежава качеството на наследник
на лицето, реализирало правото на строеж.
Представеното Заявление от 09.03.1976 година с нотариална заверка
на подписа на Д. Г. П. (наследодател на ответниците), касаещо
съгласието му Г.Д.П. (наследодател на ищеца и майка й М.П.) да
построи в парцела му приземния етаж на двуетажна масивна жилищна сграда съгласно одобрения Архитектурен
план е достатъчно условие да бъде породено
надлежно право на строеж в този случай.
Чл. 56,
ал. 2, т. 2 от ЗТСУ (отм.), действащ към момента на учредяване на
отстъпеното право на строеж, въвежда
особена форма за учредяване на право на строеж в чужд имот, когато съответният
обект се изгражда от близки роднини на собственика (в конкретния случай - от баща на заявителя), а в противен случай собственик на изграденото остава
собственикът на земята, върху която е построена сградата при хипотезата на чл. 92 от ЗСоб.
По този ред могат да се осъществят всякакви законно допустими строежи -
съгласието на собственика трябва да е изразено с нотариално заверено Заявление до съответната Техническа служба и да е вписано в нотариалните книги на Съда. Формата на Заявлението
и вписването представляват гаранция за даденото сериозно и обмислено съгласие
на собственика и представляват необходимо условие за действителността на
волеизявлението. По силата на така даденото съгласие върху мястото се учредява
вещно право на строеж (суперфиция) в полза на строителя. В това се изразява
отклонението по чл. 18 от ЗЗД за наличието на НА. Ищецът Н. Г. Д. доказа твърдението
за учредяване право на строеж за процеснаия приземен етаж, тъй като ангажираните по
спора писмени доказателства установяват наличието на нотариална заверка на подписа на заявителя и вписване в нотариалните
книги на Районен съд – Свиленград.
Спорът между страните касае обстоятелството дали Заявлението е депозирано пред съответните специализирани органи на
общинската администрация по местонахождението
на имота. В кориците
на делото липсват подобни данни, а от наличните Писма от Община – Свиленград
става ясно, че липсват данни дали Заявлението е било предоставено на надлежните
технически органи на Общината, тъй като за периода от 1976 година до 1982
година не се съхраняват Заявленията и строителна документация в Община -
Свиленград. Липсата на подобни данни за посочения период не променя извода на
Съда, че суперфицията е породила своя вещно-правен ефект, тъй като намира, че
това условие (Заявлението да е депозирано пред съответните специализирани органи на общинската
администрация по местонахождението на
имота) има само и
единствено декларативен ефект, като целта му е да уведоми тези специализирани
органи, че при издаване на документи, свързани с отстъпеното право на строеж, трябва
да ги издават на името на строителя, а не на собственикана на земята. В този
ред на мисли следва да се посочи, че действително всички приложени в кориците
на делото строителни книжа са издадени на името на общия наследодател на
ответниците – Г.Д.П., тъй като предхождат във времево отношение суперфицията. За
депозирането на суперфицията пред съответните специализирани органи не е
предвиден срок - въпросното Заявление все пак е стигнало до знанието на
съответните специализирини органи видно от Скица № 914 от 08.08.2016 година на
Общинска администрация – Свиленград, където е направена отметка за наличието
му. Предвид изложеното Съдът приема, че отстъпеното право на строеж от страна
на Д. Г. П. в полза на баща му Г.Д.П. е породило своя вещно-правен ефект и
легитимира ищецът Н.Г.Д. като собственик.
За пълнота на настоящото изложение следва
да се посочи, че цитираните от адвокат М.П. – процесуален представител на
ответниците, задължителни по смисъла на чл. 290 от ГПК Решения на ВКС, касаят
непораждане на вещно-правен ефект на суперфицията при липсата на нотариална
заверка на подписа и при невписване на Заявлението в нотариалните книги, тъй
като имат конститутивен, а не само декларативен ефект, който се отнася до
изискването за депозиране на Заявлението пред Общината, поради което са
несъотносими към настоящия правен спор.
Съгласно чл. 67, ал. 1 от ЗСоб, правото да се построи сграда върху чужда
земя (чл. 63, ал. 1
от ЗСоб) се погасява в полза
на собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на 5
години. Съдебната
практика приема, че за да не се погаси суперфицията по давност трябва сградата
да е на етап „груб строеж” до изтичане на 5 години, считано от отстъпването на
право на строеж. По смисъла на § 5, т.46 от
Допълнителните разпоредби на ЗУТ ”груб строеж” е сграда или постройка, на която са
изпълнени ограждащите стени и покривът, без или с различна степен на изпълнени
довършителни работи. Терминът е пренесен от
предходната уредба, действала и към меродавния за казуса период 1976 -1981 година на ЗТСУ (отм.) и ППЗТСУ (отм.) - чл. 227, ал. 3 и ал. 4, в
които под завършеност на обекта се има предвид наличие на пространствено и
фасадно оформяне. Следва да се има предвид, че съгласно тази уредба не е бил въведен конкретен
акт, с който да се обективира трансформирането
на правото на строеж в такова на собственост върху изграденото. Посочените
разпоредби на чл.
227 – 228 от ППЗТСУ (отм.) достатъчно изчерпателно са уреждали приложимите
норми. Изискването за изрична констатация на общинската (районна) администрация
за наличие на завършеност в ниво „груб” строеж е въведено едва със ЗУТ - чл. 181, ал. 2. Последното, обаче не внася съществено изменение в режима, а
единствено го доизяснява. Категоричен отговор на въпроса даде и Тълкувателно решение № 1 по т.д.№ 1/2011 година на ОСГТК на ВКС, което в т.1 прие, че „упражняване на право на
строеж” е налице при изграждане на грубия строеж
на сградата или на съответния етап, за
който е издадено Строителното разрешение.”. Собствеността възниква тогава, когато сградата е обособена като вещ, съдържаща минимално необходимите признаци
на самостоятелност, за да може да бъде годен
обект на вещни права, съгласно
изискванията на съответните строителни норми. От разпита на свидетелите Д.К.Д. и Д. В. Д. става ясно, че приземният етаж към месец април 1978
година е бил построен и са живеели в него както сатрите П.и, така и младите П.и.
Свидетелите свързват точността на своите показания във времево отношение с
факта, че на през месец април 1978 година се е родила внучката на възрастните П.и
– К. (дъщеря на ищеца Н.Г.Д. и
свидетеля Д.К.Д.) и са ходели заедно с бабата и
дядото П.и да празнуват именно в построения вече и подходящ за обитаване
приземен етаж. Съдът кредитира показанията на посочените свидетели (, преценени в условията на чл. 172 от ГПК по отношение на
свидетеля Д.К.Д.) като логични, последователни и
вътрешно непротиворечиви. Не се установиха обстоятелства и факти, които да
навеждат Съда на мисълта за преиначаване на данните. Изложеното се подкрепя и от показанията на свидетеля Ц.Х.К., който сочи: „… късно есента на следващата година (има предвид 1976 година) започнахме да работим постройката до горе.” И от посочено в Отговора на
исковата молба – до 1977 година е била построена цялата сграда.
Не
бе установено възражението на ответниците, в смисъл че при прехвърлянето от
майка М.Д.П. на дъщеря й и ищец Н.Г.Д. на 4/6 идеални части от приземния етаж,
продавачът М.П. е действала със съзнанието, че прехвърля нещо на дъщеря си,
което не притежава, тъй като е знаела, че не притежава качеството на наследник
на лицето, реализирало правото на строеж. Напротив от показанията на
свидетелите Д.К.Д., Д. В. Д. и Е.П.Т., се установи, че М.П. и съпругът
й до смъртта му, а след това и само М.П. са обитавали процесния приземен етаж
като собственици, а не като държатели. Възрастните П.и са живеели и поддържали
обитаваното от тях жилище като са осигурявали финансиронето при ремонти, плащали
си консумативите (ток, вода), посрещали гостите си като домакини, финансирали са строителството на
приземния етаж и т.н. Следва да се посочи, че от представините от страна на
ответниците писмени доказателства, касаещи плащане на местен данък сгради и
такса битови отпадъци не става ясно дали касят процесния приземен етаж, тъй
като в документите е отбелязано само че се отнасят до сграда/сгради. Същото
може да се каже и по отношение представините писмени доказателства, представени
от страна на ищеца. В този ред на мисли следва да се посочи, че Съдът не
кредитира почти изцяло показанията на свидетеля Цанко Христо Капъсъзов, тъй
като намира същите за нелогични – в противоречие с нормалната човешка логика е
изложеното от този свидетел, в смисъл, че бащата Г.П. и майката М.П. не са
помагали на сина си Д. П. при строежа на къщата с труд и с финансиране, а им е
било ясно че ще живеят в тази къща. Изложеното противоречи и на българския
манталилет и народопсихология към периода 1970-1980 година, касаещ по-малките
населени места, в които родителите дават „мило и драго” за да подпомогнат деца
си във всяко едно тяхно начинание. Нелогично е изложеното и предвид установения
факт, че бащата Г.П. е работел и е получавал хубава заплата, а не е подпомагал
сина си. Изложеното по отношение на този свидетел навежда Съда на мисълта за
негова предубеденост предвид явно близките приятелски отношения с общия
наследодател на ответниците – Д. П., поради които явно изопачава фактити и ги
излага в унисон с изложеното в Отговорита на исковата молба и в ущръб на ищеца.
Предвид изложеното Съдът приема, че ищецът е
собственик 5/6 идеални части от процесни приземен етаж. Ето защо настоящият
Съдебен състав намира за доказана първата предпоставка за уважаване на
предявения собственически иск – ищецът да е доказал активната си
материалноправна легитимация.
По втората предпоставка за
уважаване на ревандикационния иск - дали процесния имот се владее от
ответниците: това обстоятелство не се оспори от последните нито с Писмените
отговори, нито в съдебно заседние от процесуалния им представител, поради което
Съдът приема че е налице фактическо
владение на процесния имот от страна на ответниците, които не успяха да докажат
твърдението си владеят процесния имот на годно правно основание предвид
изложеното по-горе.
Следва
да се посочи, че според настоящия Съдебен състав представеният по делото НА за
собственост на недвижим имот, придобит по давност и наследство № 79, том І,
рег.№ 1485, дело № 220/2016 година, с който ответниците се легитимират като
собственици на призимния етаж, не ги легитимира като такива. В цитирания НА е
посочено, че ответниците са собственици на двуетажна жилищна сграда със
застроена площ от 218 кв.м., ведно с подобренията и приращенията, трайно
прикрепени към УПИ. От приложените по делотото строителни книжа става ясно че
жилищната сграда се състои от два самостоятелни етажа и приземен етаж, състоящ
се от избени помещения и гаражна клетка. Когато приземния етаж, съгласно Архитектурния проект съдържа избени помещения (мазета)
те по своята правна същност представляват принадлежност към самостоятелни
жилищни етажа (чл. 37 от ЗСоб) и следват собствеността
на главната вещ – жилищата сграда (чл. 98 от ЗСоб). По принцип приземните
зимнични и складови помещения нямат самостоятелно правно и техническо
съществуване, а са акцесорни към жилищата. Затова те не могат да бъдат предмет
на правни сделки отделно от жилищата. По същите причини не могат да се
придобиват по давност. Т.е. по принцип избените помещения се считат за принадлежност към жилището, освен ако
са изградени като самостоятелни жилища. В конкретния случай преземния етаж не се явява
принадлежност към жилищните етажи, тъй като има характер на жилище (самостоятелен
жилищен обект), а не на избена площ, тъй като изпълнява
жилищни функции и попада в хипотезата на чл. 40 от ЗУТ (има самостоятелен вход, две жилищни
помещения, кухня, коридор и стая за багаж). Предвид изложеното в случая не следва да се приложи разпоредбата на чл. 537,
ал. 2 от ГПК.
Следва
също така за прицизност да се отбележи, че НА за собственост на недвижим имот, придобит по давност и
наследство № 79, том І, рег.№ 1485, дело № 220/2016 година е посочена общата разгърната площ на двуетажната жилищна
сграда е 218 кв.м, т.е. площа на приземния етаж е 109 кв.м., но видно от
приложените по делото строителни книжа и Заявлението за отстъпено право на
строеж в тези 109 кв.м. освен жилищното пространство, състоящо се от две стаи
за живеене, кухня, коридор и стая за багаж влиза и една гаражна клетка, която
не е предмет на настоящото дело.
С оглед на горното искът с правно
основание чл. 108 от ЗСоб следва да се уважи.
По отношение на иска с
правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗСоб:
Според чл. 31, ал. 1 от
ЗСоб
„всеки съсобственик може да си служи с
общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите
съсобственици да си служат с нея според правата им.”. Това законодателно
разрешение представлява продължение на едно общо ограничение на правото на
собственост, установено в чл. 57,
ал. 2
от Конституцията на Република България, което се свежда до
това, че границите на упражняване правото на собственост са очертани от правата
и законните интереси на останалите правни субекти. В хипотезата на чл. 31, ал. 1 от
ЗСоб
граница на правото на единия от съсобствениците да използва съсобствената вещ
се явяват субективните права на останалите съсобственици да си служат с тази
вещ съобразно дела си от нея. Проблем
възниква от момента, в който един или няколко от съсобствениците започнат да
използват лично цялата вещ за себе си, като по този начин изключат за
останалите съсобственици възможността да си служат с общата вещ съобразно
правата си върху нея. В полза на съсобствениците, лишени от възможността да
използват общата вещ, законът в чл. 31,
ал. 2
от ЗСоб е предвидил
субективното право да претендират обезщетение за ползата, от която са лишени,
считано от деня на писменото поискване.
Съгласно изнесения по делото Доклад, приет
без възражения от страните, в
тежест на ищеца е да установи, че е налице съсобственост между страните по отношение на
определената вещ,
като тази съсобственост трябва да е била налице през исковия период, за който
се претендира обезщетението; един или няколко от съсобствениците да си служат с общата
вещ, а останалите да не ползват реално общата вещ съобразно правата си върху
нея;
съсобствениците, търсещи защита по реда на чл. 31, ал. 2 от ЗСоб, да бъдат лишени от
възможността да ползват общата вещ от друг съсобственик, който от своя страна
ползва вещта пряко и лично и лишеният от ползването съсобственик да е отправил към този,
който си служи с вещта, писмено искане за заплащане за в бъдеще на обезщетение
за ползата, от която е лишен. Липсата на която и да е от посочените
предпоставки води
до незавършен фактически състав, респ. до неоснователност на претенцията за
заплащане на обезщетение. В тежест на ответниците е да проведат насрещно доказване като опровергаят твърденията на ищеца.
В настоящия случай съгласно изложеното
по-горе в настоящото изложение става ясно, че ищецът Н.Г.Д. е съсобственик заедно
с ответниците на приземния етаж, състоящ се от две стаи за живеене, кухня, коридор и
стая за багаж, както и че същият се държи от ответниците изцяло без
противопоставимо основание за това.
Видно от приложената
по делото Нотариална покана става ясно, че ищецът Н.Г.Д. е поискала с писмена покана от
ответника Н.К.П., последната да й предостави ползването на имота, съобразно
правата й (5/6 идеални части), или да й заплаща обезщетение, което П. не е
сторила. Нотариалната покана е отправена от правоспособен Нотариус, който е с район на действие,
където е адреса на получателя – Н.П. и е връчена на адресата Н.П. на
13.06.2016 година при условията на отказ, който факт не е спорен между
страните. Нотариусът връчва
документи и книжа по реда на чл. 592 от ГПК, вр.чл. 37 – 58 от ГПК. В ГПК няма особени правила за връчване на Нотариални
покани и доколкото нотариалното производство е вид охранително съдебно
производство, съгласно чл. 540 от ГПК се прилагат общите правила на ГПК и правилата на
исковото производство. Съгласно разпоредбата на чл. 44, ал. 1 от ГПК
отказът да се приеме съобщението се отбелязва в разписката и се удостоверява от връчителя като същият отказ не засяга
редовността на връчването. Разписката за осъществено връчване или за отказа
да бъде получен документа (в случая Нотариална покана) се подписва
от връчителя и представлява официален свидетелстващ
документ, който доказва напълно връчването и всички обстоятелства, релевантни
за него (в този смисъл е Решение №
800 от 21.02.2011 година по гр.д.№ 1613/2010 година, III г.о. на ВКС). Няма специални изисквания относно това
изявление, освен то да е писмено и да е получено от ответника. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 7/2012 година
на ОСГК на ВКС, писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗСоб е
едностранно волеизявление, на което законодателят е регламентирал единствено
формата, но не и съдържанието. Равнозначно е на
поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в
забава. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във
времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.
Съдът намира, че ищецът Н.Д. надлежно установи по делото отправянето на писмена
Покана за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването, която е получена
от ответника Н.П.. За да се освободи от отговорност
последната следва да предложи на съсобственика си да ползува вещта лично
според правата й в съсобствеността и да й осигури възможността реално да
упражнява това свое право. Прякото ползуване на вещта от единия съсобственик
само по себе си представлява полза и доколкото именно от тази полза другият
съсобственик е бил лишен, той разполага с възможността да претендира заплащане
на съответното обезщетение.
В случая се претендира заплащане на
обезщетение от четиримата ответници. Не е посочено, че се претиндира солидарно
от всички ответници, а и таково би било неоснователно, тъй като правната регламентация на режима
на съсобственост съгласно съществуващата правна уредба в ЗСоб предвижда, че всеки от
съсобствениците има право да си служи с вещта съобразно с предназначението на
същата, а лишаването от възможността за ползване на вещта обосновава
възможността за реализиране искова претенция с правно основание чл. 31, ал.2 от
ЗСоб - претенцията за обезщетяване за невъзможността на някой от
съсобствениците да си служи с вещта не обосновава ангажиране солидарната
отговорност на ответниците, тъй като отношенията между съсобствениците се уреждат при отчитане
правата на всеки от тях в съсобствеността, но не обосновават възникване на
солидарна отговорност.
Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ЗСоб е специална хипотеза на
института на неоснователното обогатяване. Право да ползва общата вещ има всеки
един от съсобствениците. Фактът, че само един от тях ползва сам цялата вещ или
част, която да е в повече от дела му, води до обогатяването му за сметка
патримониума на ощетения съсобственик. По въпроса за вложения от законодателя
смисъл на понятието „лично ползване” на вещта в хипотезата по чл. 31, ал. 2 от ЗСоб, е прието цитираното по-горе Тълкувателно решение № 7/2012 година на ОСГК на ВКС. С
тълкувателния акт е изяснено, че „лично ползване” по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗСоб е всяко поведение на
съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да
ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански
плодове. Т.е.
обезщетението може да се претендира само при лично ползване, което по
смисъла на чл. 31, ал. 2
от ЗСоб е всяко поведение на
съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да
ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански
плодове - касае се за такова служене с вещта, при което последната не се
използва като средство за производство или стока, нито съсобственикът, който я
ползва, събира някакви доходи от нея, а извлича полза само за задоволяване на
свои лични нужди, съобразно предназначението на вещта. От показанияна на свидетеля Е.Т. става ясно, че
имотът се ползва само и единствено от ответника Недалка П., т.е. последната е препятствала ищеца Н.Д. да
упражнява фактическа власт върху вещта за периода от дата на връчване
на Нотариалната покана и до завеждане на делото. В този смисъл са и
данните, посочени в представените Удостоверения за наследнци, удостоверяващи че
другите трима ответници не живеят на адреса, където се намира процесния
приземен етаж и по делото не се установи те лично да ползват по предназначение
– за жилищни нужди, процесния приземен етаж. В конкретния случай е неприложимо посоченото в мотивите на цитираното
Тълкувателно решение: „За личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият
съсобственик си служи с вещта – чрез непосредствени свои действия, чрез
действия, осъществени от член на неговото семейство.”, тъй като
последните трима ответника не са членове на семейството на първия ответник Н.П.. Легално определение на понятието „семейство” не се съдържа в Конституцията и в СК. § 1 от СК
предвижда единствено, че семейно е това жилище, което се обитава от двамата
съпрузи и ненавършилите пълнолетие деца. Ето защо Съдът приема, че следва да
приложи разпоредбата на чл.46, ал.2 от ЗНА. Редица други нормативни актове
дават определение на понятието „семейство”. Според основната част от тях семейството е се състои
от „съпрузите и ненавършилите пълнолетие деца, които не се встъпили в брак.”. (§ 1, т. 3 от ДР на ЗМДТ, § 1 от ДР на ЗЖСК и др.). От представените по делото документи се установява, че последните трима от ответниците към настоящия момент са
пълнолетни. Ето защо не може да се приеме, че те са „членове от
семейството” на Н.К.П..
Правото на обезщетение се дължи само за времето, през което
съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно своя
дял. То не възниква когато съсобственик отказва да приеме предоставената от
ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или му е
дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма
лишаване от ползване, а нежеление да се ползва, както вече бе посочено. В този смисъл не са ангажирани доказателства, а не
са и наведени твърдения.
Предвид гореизложеното, искът се явява установен по основание по отношение на ответника Н.К.П.. Съгласно чл. 162 от ГПК, когато искът е установен в своето основание,
но няма достатъчно данни за неговия размер, Съдът
определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице. Размерът на обезщетението се определя в
съответствие с наемното възнаграждение, при съобразяване обема, за който ползващият имота съсобственик-длъжник надхвърля своята квота или
дял в съсобствеността. По делото както вече бе посочено липсват данни ползващият съсобственик в отговор на
отправената му покана да е предоставил ползването на общата вещ в съответствие
с правата на съсобственика - ищец и последният да е отказал предложеното им ползване (в този смисъл е Решение № 676/13.01.2010 година по гр.д.№ 2179/2008 година, ІІ г.о. на ВКС). Ето защо от момента на получаване на
Поканата, ползващият съсобственик дължи на
неползващия обезщетение за ползването на неговата идеална част от общата вещ в
размер на средномесечния пазарен наем. Неползуващият вещта съсобственик
има правото да получи парично обезщетение само за онова благо, което би
получил, ако разполагаше с възможност да ползува вещта с оглед нейното
състояние, т.е. пропуснатите
ползи от вещта обхващат само прякото служене с вещта, непосредственото
използуване на нейните качества за задоволяване на определени потребности за
претендирания период.
От нормата на чл. 31, ал. 2 от ЗСоб следва, че обезщетение за ползата се дължи от деня, в който
неползващият съсобственик поиска от ползващия да му заплати следващото се
обезщетение. От момента на писменото поискване се дължи заплащането на
обезщетение. В конкретния случай това е 13.06.2016 година предвид изложеното
по-горе, касаещо редовността на връчването.
Предвид липсата на назначена
Съдебно-икономическа експертиза, Съдът след проверка в интернет-пространството
в сайтове, касаещи отдаване под наем на жилищни имоти в град Свиленград – широк
център, констатира, че за имоти със сходни харакретистики с поцесния месечните
наеми варират от 250 лв. до 400 лв., поради което определи справедлив размер за наема за процесния приземен етаж
в размер на 330 лв., а наемната цена, която би могла
да бъде получена при отдаване под наем на 5/6 идеални части от процесния имот (с оглед частта на ищеца Н.Д. от имота, същата е лишена от ползуване на 5/6 идеални части от имота) е 275 лв. месечно и 620.96 лв. за периода от 13.06.2016 година до 21.08.2016 година (деня, предхождащ предявяване на иска) и именно за тази сума и за този период следва да бъде осъдена да заплати ответника Н.П. на ищеца Н.Д. съгласно чл. 31, ал.2 от ЗСоб, като в останалата част иска следва да бъде
отхвърлен като неоснователен.
По делото се констатираха
действително направени разноски от страна ищеца в общ размер на 1 215.50 лв., от които 1 000 лв. за адвокатски хонорар
и 215.50 лв. за държавна такса за образуване на делото (в корициjе на делото има данни, че са платени и следните суми: 30
лв. за Удостоверение от Агенцията по вписванията и 73.55 лв. за вписване на
Исковата молба, но не е ясно от кой са заплатени тези разходи, а разходът от 1
лв., касаещ държавна такса за препис е заплатен от адвокат Б.); а на ответниud – 355 лв.
за адвокатски хонорар в размер на 350 лв. и 5 лв. за Съдебно удостоверение (в
корициjе на делото има данни, че е платена и сумата от 30
лв. за Удостоверение от Агенцията по вписванията, но не е ясно от кой е
заплатен този разход) като в представения Списък от
страна на ответниците се претендират само 355 лв. – адвокатско възнаграждение,
а смисъла на Списъка е да посочи на Съда точно кои разноски и в какъв размер се
претендират и съответно да са действителни, т.е. да има в кориците на делото
доказателства са реалната им направа.
Основанието
по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляне размера на заплатеното
адвокатско възнаграждение се свежда до преценка за съотношението на цената на
адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото, но не може да бъде намалено под минимума, предвиден в Наредба
№1 от 09.07.2004 година за минималните рзмери на адвокатските възнаграждения. В този
ред на мисли следва
да се остави без уважение искането на адвокат М.П., направено
на основание чл. 78, ал. 5
от ГПК, за намаляне размера на адвокатския хонорар, заплатен
от ищеца, тъй
като е заплатен такъв в общ размер под минималните размери,
предвидени в чл. 7, ал. 2, т. 1 (цената на първия иск с правна квалификация чл.
108 от ЗСоб е 13 549.60 лв., т.е. минималното адвокатско възнаграждение е
в размер на 936.49 лв.) и ал. 1, т. 4 (вторият иск с правна квалификация чл.
31, ал. 2 от ЗСоб е неоценяем, т.е. минималното адвокатско възнаграждение е в
размер на 300 лв.) от цитираната Наредба.
С оглед изхода на делото, фактът, че вторият иск е уважен само по отношение
на първия ответник и на основние чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК следва в полза на ищеца
са се присъдят част от направените по делото разноски в размер на 920 лв.,
които следва да се заплатят от ответниците по следния начин: ответникът Н.К.П.
следва да заплати на ищеца сумата от 305 лв., а останалите трима ответници – по
205 лв. Искането на ответника Н.К.П. за присъждане на разноски следва да бъдат
оставени без уважение, а на останалите трима ответници следва да се присъдят
разноски в размер на по 30 лв. или по компенсация последните трима ответници
следва да заплатят на ищеца разноски в размер на по 175 лв.
По отношение на Решението в
частта за разноските ищецът не може да се иска изменение, тъй като по делото не
бе представен Списък на разноските от негова страна въпреки изрично дадените
указания в тази насока до приключване на устните състезания. Съгласно т. 11 от
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 година по тълк.д.№ 6/2012 година на
ОСГТК на ВКС, претенцията за разноски по чл. 80 от ГПК може да
бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило
разглеждането на делото пред съответната инстанция, в
който смисъл са и изявленията на процесуалния представител на ответниците,
направени в Писменит бележки. В
мотивите към цитираното Тълкувателно решение е посочено, че събирането на
доказателствата в исковия процес приключва с постановяване на Определението,
с което Съдът обявява края на съдебното дирене и дава ход
по същество на спора. Следователно във фазата на устните състезания заявяването
на нови искания, твърдения и събирането на доказателства вече е приключило.
Пренията дават процесуалната възможност на страните да анализират
доказателствата и да изложат своите фактически и правни заключения във връзка
със спорното право. До приключване на устните състезания се стига, когато страните
са изчерпили всички съображения, които желаят Съдът да вземе
предвид при постановяване на Решението. След
тази фаза на процеса Съдът постановява своя съдебен акт, а страните
вече не могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и свързани
с фази на производството, които са приключили. Следователно те не могат да
въвеждат нови искания, нито да ангажират нови доказателства, дори и те да са
във връзка с поддържаното им становище по време на процеса. Тази забрана
обезпечава приложението на основни принципи на исковия процес – равенството на
страните, равно право на защита и състезателност, установени с чл. 8 и чл.
9
от ГПК.
Постановяване на Решението е възможно, когато всички процесуални
действия по разглеждане на правния спор вече са били осъществени. С действащия
ГПК се урежда възможност за представяне на Писмена защита при
определени условия – при фактическа и правна сложност на делото. Чл. 149, ал.
3 от ГПК възлага извършването на тази преценка на Съда, който
следва да даде срок за писмено излагане на доводите и аргументите в подкрепа на
становището на страните по съществото на спора. Самата Писмена защита
неправилно се квалифицира като продължение на устните състезания, тъй като тя
само обективира това, което страната е изложила устно пред Съда. Даването
на възможност за по-точно обосноваване на разбирането й по приложението на
закона, не променя характера на съдебните прения, нито ги прави писмени.
Представянето на Писмена защита, така както е установено с чл.
149, ал. 3 от ГПК, не може да бъде разбирано разширително,
т.е. да бъде възможност за връщане на приключила вече фаза на процеса – тази, в
която могат валидно да бъдат правени искания, с които се сезира Съда, респ. да бъдат
представяни доказателства, спрямо които противната страна не може да ангажира
становище. Следователно с Писмената защита не могат
да бъдат предявени процесуално валидно искания за присъждане на разноски,
съответно за техния размер. Макар и акцесорна, претенцията за разноски
съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него,
да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото
пред съответната инстанция.
Мотивиран от горното и на
основание чл. 235, ал. 2 от ГПК, Съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА за установено по отношение на ответниците
Н.К.П. с ЕГН ********** ***, Г.Д.Б. с ЕГН ********** ***, М.Д.П. с ЕГН **********
*** и К.Д.К. с ЕГН ********** ***, че
ищецът Н.Г.Д. с ЕГН ********** ***, е
собственик на 5/6 идеални части от
следния недвижим имот: приземен етаж от двуетажна
масивна жилищна сграда с приземен етаж, който приземен етаж се състои от две
стаи, кухня, коридор и стая за багаж, която жилищна сграда е разположена в УПИ
V-2288 в квартал 146, целият с площ от 379 кв.м., с административен адрес: град
С., ул.”**” № **, област Х. и при граници: улица
„Божур”, УПИ VІ-2843, УПИ VІІ-2289 и УПИ ІV-2287 и ОСЪЖДА ответниците Н.К.П. с ЕГН ********** ***, Г.Д.Б.
с ЕГН ********** ***, М.Д.П. с ЕГН ********** *** и К.Д.К. с ЕГН ********** ***, на основание
чл. 108 от ЗСоб, да предадат владението
и отстъпят собствеността върху 5/6 идеални части от този недвижим имот на ищеца.
ОСЪЖДА, на основание чл. 31, ал. 2
от ЗСоб, ответника
Н.К.П.
с ЕГН ********** ***, ДА ЗАПЛАТИ на ищеца Н.Г.Д. с ЕГН ********** ***, сумата от 620.96 лв. (шестстотин и двадесет лева и деветдесет и
шест стотинки) (или по 275 лв. месечно), представляваща обезщетение за
лишване от ползване на притежаваните от ищеца 5/6 идеални части от правото на
собственост върху приземен етаж от двуетажна масивна жилищна сграда с
приземен етаж, който приземен етаж се състои от две стаи, кухня, коридор и стая
за багаж, която жилищна сграда е разположена в УПИ V-2288 в квартал 146, целият
с площ от 379 кв.м., с административен адрес: град С., ул.”**” № **,
област Х. и при граници: улица „**”,
УПИ VІ-2843, УПИ VІІ-2289 и УПИ ІV-2287, за периода от 13.06.2016 година до 21.08.2016 година, включително, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата от 275 лв. месечно до пълния предявен размер от
500 лв. месечно, за периода от 22.08.2016 година до
момента, в който ищецът бъде допусната да упражнява фактическа власт върху
имота и по отношение на ответниците Г.Д.Б. с ЕГН ********** ***, М.Д.П. с ЕГН **********
*** и К.Д.К. с ЕГН ********** ***, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Н.К.П. с ЕГН ********** ***, ДА ЗАПЛАТИ на Н.Г.Д. с ЕГН ********** ***, сумата от 305 лв. (триста и пет лева), представляваща разноските по делото
пред първата инстанция.
ОСЪЖДА Г.Д.Б. с ЕГН ********** ***, ДА ЗАПЛАТИ на Н.Г.Д. с ЕГН ********** ***, сумата от 175 лв. (сто
седемдесет и пет лева), представляваща част от разноските по делото пред
първата инстанция.
ОСЪЖДА М.Д.П. с ЕГН ********** ***, ДА ЗАПЛАТИ на Н.Г.Д. с ЕГН ********** ***, сумата от 175 лв. (сто
седемдесет и пет лева), представляваща част от разноските по делото пред
първата инстанция.
ОСЪЖДА К.Д.К. с ЕГН ********** ***, ДА ЗАПЛАТИ на Н.Г.Д. с ЕГН ********** ***, сумата от 175 лв. (сто
седемдесет и пет лева), представляваща част от разноските по делото пред
първата инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответника Н.К.П. с ЕГН ********** ***, за присъждане на разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на въззивно обжалване в двуседмичен срок пред Окръжен съд - Хасково от
връчването му на страните.
Препис от настоящото Решение
да се връчи на страните по делото, заедно със Съобщението за постановяването му
на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
На основание чл.115, ал.2 от ЗСоб, УКАЗВА на ищеца Н.Г.Д. с ЕГН ********** ***, че в шестмесечен срок от влизане в сила на Решението следва да го впише, като предупреждава, че след изтичане на този срок
вписването на Исковата молба губи действието си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
(Кремена
Стамболиева)