Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 26.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА
МАРИНОВА - ТОНЕВА
Мл. съдия
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Ю.
Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова в. гр.
д.
№ 6685 по описа на съда за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 13409 от 16.01.2020
г. по гр. д. № 5620/2019
г.,
Софийски районен съд, 127 състав, е осъдил З. „Л.И.“ АД, ЕИ******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Л.С.Г., ЕГН **********,***,
на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) сумата от 25 000 лв., частично от 60 000
лв., ведно със законната лихва от 29.01.2016 г. до окончателното плащане,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта
на нейния внукИ.Р.Г., настъпила при ПТП на 10.05.2015 г. в с. Я., област
Кюстендил по вина на водача на л. а. „Фолксваген Голф“ с рег. № *****, чиято
гражданска отговорност е била застрахована при ответното дружество, като е
отхвърлил искането за присъждане на законна лихва за остатъка от претендирания
период 10.05.2015 г. - 28.01.2016 г. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ответникът
е осъден да заплати на пълномощника на ищцата адвокатско възнаграждение в
размер на 1 280 лв., а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК - да заплати по сметка на СРС държавна такса в
размер на 1 000 лв.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач - А.С.С., ЕГН **********, на страната на
ответника.
Срещу решението в
частта, с която е уважен искът, е подадена въззивна жалба
от ответника „З.К.Л.И.“ АД, чрез юрисконсулт К.И., с оплаквания за неправилност
поради нарушение на материалния закон и противоречие с процесуалния закон, и необоснованост, противоречие с
относимата тълкувателна практика и материалноправните норми, определящи лимит
на обезщетенията в полза на лица, извън кръга лица, определен от ППВС № 4/1968
г. и ППВС № 5/1969 г. Сочи се, че определеното обезщетение е недължимо и като присъдено
над лимита, определен нормативно относно претенциите за изплащане на
обезщетение за неимуществени вреди, заявени от лица от разширения родствен кръг
на пострадал от пътно - транспортно произшествие. Според въззивника районният съд неправилно е приел, че
между пострадалия и неговата баба - ищцата по делото е имало особено силна,
постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, при сравнимост на връзката с
най - близките, съобразно задължителните разяснения,
дадени с ТР №
1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, с доводи, че в
случая от свидетелските показания е установено единствено, че ищцата е живяла
със своя внук и неговите родители в една къща, но момчето е било отглеждано от
биологичните си родители, връзката с които не е била прекъсвана и замествана от
връзка с пострадалата със съдържание като връзка с родител, както и че ищцата е
помагала на внука си в ежедневието, с което се изчерпва връзката между
пострадалия и ищцата. Първоинстанционният
съд не бил изложил правни изводи относно това кои установени по делото
обстоятелства счита за „особени“, различни от традиционните за българското
общество семейни отношения или съпоставими със съдържанието и интензитета на
връзката с лицата от най - близкия родствен кръг на пострадалия, обосноваващи
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на ищцата, с твърдения, че
доказателства за такива различни обстоятелства по делото не са ангажирани,
което сочи на неоснователност на претенцията, т. е. не е установено конкретното
съдържание на родствената връзка в отлика от сходни на нея поради наличие на
особени обстоятелства, които да я правят сходна на връзката с лицата от най -
близкия родствен кръг. Липсват
мотиви относно кои елементи на възмездяване са установени, в какво изражение,
посредством кои доказателствени средства и въз основа на кои юридически факти,
съответно как е обусловен присъденият размер на обезщетението по смисъла на чл.
52 ЗЗД, като СРС погрешно е счел критерия „значителност“ на вредите за въпрос
по размера на обезщетението, а не като въпрос за дължимостта на обезщетението по смисъла на ТР № 1 от 21.06.2018 г. по
тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Твърди се, че
размерът на обезщетението, което би следвало да се присъди при наличие на
основание за това, е посочен в § 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ - до момента на
приемането и влизането в сила на съответната наредба, утвърждаваща съответната
методика и не подлежи на преценка „ад хок“. Поддържа се, че решението е
неправилно и в частта относно произнасянето по предявения акцесорен иск, поради
неоснователност на главния иск. Поради това се моли за отмяна на атакуваното
решение и вместо него за постановяване на
друго, с което да се отхвърли предявеният иск. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна -
Л.С.Г. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат П. Б., оспорва
жалбата и моли съда да потвърди решението в
обжалваната част като правилно и законосъобразно.
Поддържа, че СРС подробно и правилно е посочил
обстоятелствата, които обуславят наличието на особена близост между баба и внук
в конкретния случай, като е кредитирал свидетелските показания в тази връзка и
трайната съдебна практика - споделяне на едно домакинство, полагане на
всекидневна заместваща грижа, като са доказани и претърпените и продължаващи и
към момента морални болки и страдания на ищцата. Сочи се, че районният съд
правилно е определил обезщетението въз основа на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, а
не на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.), тъй като същата
намира приложение за ПТП, възникнали след 01.01.2016 г., какъвто не е настоящият
случай, евентуално, че посочената разпоредба противоречи на правото на ЕС - чл.
9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
16.09.2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването
на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на
такава застраховка, въведена в националното законодателство в чл. 266 КЗ (отм.)
и в чл. 492 КЗ, както и на принципа на справедливостта - чл. 52 ЗЗД. Във връзка
с неприложимостта на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ ищцата се позовава и на
Решение на Съда на Европейския съюз от 24.10.2013 г. по дело С - 277/2012.
Предвид изложеното се моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗА. Въззиваемата страна излага съображения и в
писмена защита от 04.10.2021 г.
Третото лице - помагач на страната на ответника - А.С.С., не взема становище по жалбата.
Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлено искането на
ищцата за присъждане на законна лихва за остатъка от претендирания период
10.05.2015 г. - 28.01.2016 г. върху главницата от 25 000 лв., не е обжалвано,
поради което е влязло в сила.
Софийски градски съд, след като обсъди
доводите във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, съгласно
разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
След допуснато по
реда на чл. 214, ал. 1 ГПК увеличение, съдът е сезиран с осъдителен иск с правно
основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), вр. §
22 КЗ (ДВ, бр. 102/29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г.), предявен като частичен за
сумата от 25
000 лв. от общо 60
000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди - претърпени от ищцата болки
и страдания от смъртта на нейния внукИ.Р.Г.
при ПТП, настъпило
на 10.05.2015 г. в с. Я., обл. Кюстендил, по вина на
водача на лек автомобил „Фолксваген Голф“, рег. № *****- Е.Б.С., чиято гражданска
отговорност била застрахована при ответното дружество към датата на събитието по застрахователна полица № 22115001108440, ведно със законната лихва за периода от 10.05.2015 г. (датата на настъпване на ПТП) до окончателното плащане. Ищцата навежда твърдения, че за
процесното ПТП било образувано досъдебно производство № 50/2015 г. по описа на
ОП Кюстендил, пр. пр. № 694/2015 г. по описа на ОП - Кюстендил срещу неизвестен
извършител за престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. с ал. 3, б. „б“, вр. с чл.
342, ал. 1 НК, прекратено с постановление от 13.01.2016 г. поради смърт на
дееца. Сочи, че отношенията с нейния внук били много близки, топли, основани на
привързаност, разбирателство, взаимна обич, подкрепа и уважение. Помежду им
съществувала трайна и дълбока емоционална връзка. Ищцата прекарвала много време
със своя внук от раждането му, обгрижвала го и го обичала. След смъртта му
ищцата все още скърби и не може да възприеме загубата му, станала затворена, неконтактна,
апатична, постоянно плачела. Засегнало било и психичното ѝ здраве. Счита,
че за претърпените неимуществени вреди следва да бъде ангажирана отговорността
на ответното дружество, като застраховател по застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ на процесния автомобил „Фолксваген голф“ с рег.
№ *****, чийто водач причинил ПТП.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника З. „Л.И.“ АД, в
който се оспорват предявените искове. Оспорва се материалноправната легитимация
на ищцата, с твърдения, че същата не попада сред кръга от лица, които имат
право да претендират обезщетение за вреди от смъртта на техен близък по смисъла
на ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, като не е доказано особено близка връзка с починалия и
действително претърпени от смъртта на починалия вреди. Освен това съгласно чл.
493а, ал. 4 КЗ размерът на обезщетението следва да се определи съгласно
методиката, утвърдена с наредбата по ал. 2 КЗ. Съгласно § 96, ал. 1 от ПЗР на
КЗ до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а,
ал. 2 КЗ обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл.
493а, ал. 4 КЗ се определя в размер на 5 000 лв., до който размер би бил
основателен искът, в случай, че се докаже легитимацията на ищцата. Прави се
възражение и за погасяване по давност на част от претенцията за лихва.
С определение № 264506 от 04.11.2019 г. по делото районният съд е
конституирал като трето лице - помагач на страната на ответника - А.С.С., ЕГН **********
- в качеството ѝ на законен наследник (майка) на Е.Б.С., който е
управлявал лекия автомобил „Фолксваген голф“ с рег. №*******.
В рамките на въззивното производство не е спорно, че ищцата е баба по
бащина линия наИ.Р.Г., роден на *** г., че на посочената в исковата молба дата
- 10.05.2015 г. в с. Я., област Кюстендил е настъпило ПТП по вина на водача на
лек автомобил „Фолксваген голф“ с рег. № ******- Е.Б.С., че при процесното
застрахователно събитие е настъпила смъртта наИ.Р.Г., както и че към датата на
ПТП посоченият автомобил, управляван от Е. С. е имал сключена валидна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите със З. „Л.И.“ АД по застрахователна
полица № 22115001108440 с начална дата на покритие - 20.04.2015 г. и крайна
дата на покритие - 19.04.2016 г.
За установяване на изложените в исковата молба твърдения в хода на
първоинстанционното производство са събрани гласни доказателствени средства
чрез разпит на свидетелите И.С. Г. (стринка на ищцата) и Й.К.Й..
От показанията на свидетелката Г. се установява, че връзката между
ищцата и починалия ѝ внук била много силна, той бил всичко за нея, ищцата
била всеотдайна, жизнена, водела го на училище, прибирала го, обгрижвала го до
безумие, след толкова дълго чакане на това дете. Това бил единственият ѝ
внук, всичко, което можели да получат от този живот. След смъртта му ищцата
рухнала физически и психически, трагедия, съсипана е. Постоянно изпадала в
депресии, постоянно била на гробищата, постоянно плачела, едно изживяване,
което не може да се опише. Не била същия човек, какъвто била докато бил жив И..
Свидетелката допълва, че ищцата живеела в дома на И., в един дом, заедно с
майка му и баща му, живеели заедно от раждането на детето. Ищцата започнала да
го води на училище, след като свършило майчинството на майката постоянно и
непрекъснато била с внука си, с всички нужни обгрижвания. Водила го на
екскурзии, обсипвала го с подаръци за рождени дни и имени дни.
Според свидетеля Й., баща на друго дете, загинало в процесния инцидент,
двете деца израснали заедно, били като братчета и в един и същи миг си
заминали. Много често посещавали семейството на ищцата,И.бил единствената мъжка
рожба в това семейство, свидетелят виждал обичта, радостта и приликата между
бабата и внучето. И. бил единствено внуче за ищцата, която била много
привързана към него, много загрижена. След смъртта му ищцата изпаднала в шок,
била тотално срината, свидетелят пояснява, че до ден днешен продължава да се
вижда с нея, не знае как още е жива, как живее. Постоянно е на гробищата,
плаче, постоянно говори за внучето си, има чувството, че ѝ е пред очите.
Жената е тотално срината, пие лекарства, никак не е добре. Й. заявява, че живее
в съседна къща, на около 700 - 800 м., чува се по телефона с ищцата, плачат си
и се утешават взаимно, че децата им са вече в Божиите царства. Задълбочили връзката
от децата, за да са по - силни и да се крепят. Добавя, че ищцата заедно с
внучето си живеели в една къща, двуетажна къща, заедно с майката и таткото на
детето. За него се грижели и родителите му, но и бабата поела голяма част от
отглеждането на детето, докато родителите били на работа. Прибирала го от
училище, готвела му, палела му печка. Добавя, че ищцата е на възраст, на която
не може да го заведе на кино, театър или на сладкарница, а и нямали в селото
такива места, но го обгрижвала.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му - в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС.
В случая
постановеното по делото решение е валидно и допустимо в обжалваната
част. Настоящият
въззивен състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата следва да
бъде потвърдено по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 223, ал. 1 КЗ (отм.) с договора за застраховка „Гражданска отговорност“ застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в
договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинени от
него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, а разпоредбата
на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) предоставя право на увредения, спрямо когото
застрахованият е отговорен по силата на чл. 45 ЗЗД, да претендира заплащане на дължимото обезщетение пряко от
застрахователя на делинквента.
За да се ангажира отговорността на застрахователя
по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) следва да е налице валиден застрахователен договор за
застраховка „Гражданска
отговорност“
между собственика на управлявания от делинквента автомобил и ответника - застраховател, както и да
са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД, пораждащи отговорността на прекия причинител
на вредите спрямо увредения. Съобразно правилото, установено в чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да докаже претърпените от него
неимуществени вреди в пряка причинна връзка с
противоправното деяние на делинквента.
С оглед въведения с жалбата предмет на въззивна
проверка, спорен пред настоящата инстанция е въпросът материалноправно
легитимирана ли е ищцата да получи
обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на нейния внук при процесното ПТП
от 10.05.2015 г. и как следва да
се определи размерът на обезщетението за неимуществени вреди.
Съгласно задължителното за приложение от съдилищата ТР № 1 от 21.06.2018 г. по
тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, материално
легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт
на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4
от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено
близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на решението е разяснено, че възможността за обезщетяване на
други лица, извън изброените в Постановление № 4/1961 г. и Постановление на 5/1969 г., следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато
житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето
да се породи особена близост,
оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени
неимуществени вреди (наред с най - близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са
претърпели вреди от неговата смърт). Особено близка привързаност може
да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В
традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите,
съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най - близкия родствен и
семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич,
морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни
житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна,
че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални
болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите
за съответната родствена връзка, справедливо е
да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. Наличието на особено близка
житейска връзка, даваща основание за присъждане
на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва
да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и
доказателствата по делото. Обезщетение
следва да се присъди тогава, когато от доказателствата
може да се направи несъмнен извод, че лицето, което
претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и
за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и
продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото
съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за
емоционална подкрепа и доверие.
За
да възникне право на обезщетение за причинени неимуществени вреди в полза на
ищцата, както се отбеляза,
следва да се проведе пълно и главно доказване за съществуването на трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия в резултат от ПТП и за настъпили в
резултат на смъртта му сериозни морални болки и страдания. В случая от показанията на разпитаните по делото свидетели, които
след преценка по реда на чл. 172 ГПК въззивният съд кредитира като достоверни, преки и неопровергани от други доказателства
по делото, настоящият съдебен състав приема, че
по делото е доказано съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и нейния внук, съществуването на
близост, по - голяма от обичайната, между
починалото дете и неговата баба, и
настъпили в резултат на неговата смърт сериозни
(като интензитет и продължителност) морални болки и страдания за ищцата. Конкретните житейски
обстоятелства, обусловили създаването на по - голяма близост от тази,
считана за нормална за съответната родствена връзка, са установени от
обсъдените свидетелски показания. От тях става ясно, че бабата ежедневно е присъствала в живота на своето
внуче, въпреки че то е било отглеждано и от своите двама родители, ежедневно е
полагала грижи за него (а не само през ваканциите, както е присъщо за връзката
между баба и внуче), общуването между тях е било интензивно и съответно на
нуждите на детето от грижи и внимание. Действително в българския бит бабата често присъства в
живота на внуците си. В случая обаче бабата и внучето са живели в един дом и едно домакинство от момента на раждането на детето, то е
било дългоочаквано и желано и единствено внуче на ищцата, двамата са били
привързани един към друг, бабата се е грижила за детето, водела го е на училище
и го е прибирала - макар грижа за него да са
полагали и неговите родители, ищцата през по - голямата част от времето се е
грижела за внучето си, когато родителите му са били на работа, което
сочи на обстоятелства, надхвърлящи обичайната връзка между баба и внуче и рамките на формалните
родствени отношения при този вид
родствена връзка, а също така, макар да не е заместена връзката с родителите,
сочи на близка на нея връзка. Въззивният съд намира, че не е необходимо родителите да
не полагат грижи за детето (да е прекъсната изцяло връзката дете - родител и тя
да е заместена от връзка с бабата), за да се приеме, че единствено в този
случай бабата е легитимирана да предяви иск за обезщетение за неимуществени вреди,
при условие, че по делото е доказана близка връзка на тази с родителите. Ежедневното общуване
и грижата за детето и това, че то е било дълго чакано и единствено внуче са
обстоятелства, които районният съд правилно е преценил като обуславящи материалната
легитимация на ищцата да претендира обезщетение за неимуществени вреди. Привързаността на ищцата е била толкова силна, че все още не е преживяла смъртта на детето,
изпаднала е в депресия, не е същия човек,
срината е, постоянно плаче и ходи на гробищата, както и говори за детето. Вместо да
реализира оправданите си очаквания да бъде свидетел на израстването на единствения си внук, ищцата е трябвало да възприеме неочакваността на смъртта му, като от показанията на разпитаните свидетели се
установява, че моралните
ѝ болки и страдания са
намерили реално проявление и са доказани. Въззивният съд приема, че доказаните по делото
болки и страдания на ищцата са сравними по интензитет и продължителност с
болките и страданията на най - близките на пострадалия, поради което подлежат
на възмездяване (аналогични случаи са
разгледани и в определение № 146/09.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 796/2020 г., I т. о. и определение № 60494/19.10.2021 г. на ВКС по
т. д. № 2043/2021 г., II т. о., с които по реда на чл. 288 ГПК не са
допуснати до касационно обжалване съответните въззивни решения).
Ето защо въззивната инстанция споделя изводите на районния съд, че
ищцата е сред материално легитимираните лица, които могат да претендират
обезщетение от смъртта на техен близък по смисъла на ТР № 1 от 21.06.2018 г. по
тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Съдът намира за установена особено близката и
емоционална връзка между ищцата и внука ѝ, като
намира за установени и действително претърпените
продължителни болки и страдания
от ищцата, продължаващи и до днес, представляващи неимуществени вреди, за чиято
обезвреда следва да бъде ангажирана отговорността на ответника.
Съгласно разпоредбата на чл.
52 ЗЗД обезщетението
за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ не е
абстрактно понятие - ППВС № 4 от 23.12.1968
г. То е свързано с преценката на
редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът преценява
при определяне на размера на обезщетението, като паричен еквивалент на
справедливото възмездяване.
В съответствие с чл. 51 ЗЗД на обезщетение подлежат всички вреди, които са
настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица на
непозволеното увреждане.
Относно
размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд приема, че
първата инстанция правилно и законосъобразно е приложила критерия за
справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението, като е отчела, че
детето е загинало при тежка автомобилна катастрофа, едва на 15 - годишна
възраст, че е било единствено и дългоочаквано дете в семейството, което
обуславя по - тежко възприемане на смъртта му, че към момента на инцидента
ищцата е била на 79 г., че е живяла с внучето си от раждането му, като му е
осигурила любов и обгрижване, че е претърпяла силен шок и стрес, душевни болки,
които продължават и понастоящем, отчетен е стандартът на живот в страната към момента на настъпване на ПТП и конкретните икономически условия, намиращи израз в
ежегодно определяните нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, доколкото обезщетението не следва да служи за неоснователно
обогатяване. С оглед на тези критерии
въззивният съд приема, че сумата от поне 25 000 лв. е справедливо обезщетение
за търпените и доказани по делото болки и страдания на ищцата от смъртта на
нейния внук.
Неоснователни са и доводите на въззивника, че при определяне размера на
обезщетението следва да се съобрази § 96 от ПЗР на Закона за изменение и
допълнение на Кодекса за застраховането (ДВ,
бр. 101 от 2018 г., в сила от 07.12.2018 г.), регламентиращ максимален размер на обезщетението за неимуществени
вреди от 5 000 лв. за лицата, които по изключение (измежду които и ищцата), извън лицата по ал. 3, търпят
неимуществени вреди вследствие на смъртта на пострадалото лице поради създадена
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, причиняваща им продължителни
болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени (чл. 493а, ал. 4 КЗ) - до момента на приемането и влизането в сила на
съответната наредба, утвърждаваща съответната методика. Предвид датата на застрахователния договор, на който
ищцата основава правата си - 18.04.2015 г., § 96, ал. 1 от ПЗР
на ЗИД на КЗ не
намира приложение и възражението на застрахователя в този смисъл е неоснователно. Съгласно § 22 от ПЗР на КЗ, в сила от 01.01.2016 г., за застрахователни
договори, сключени преди 01.01.2016 г., какъвто е случаят, се прилага част
четвърта на КЗ (отм.), в която не се предвижда лимит на
обезщетенията за неимуществени вреди под този, посочен в чл. 266 КЗ (отм.), освен ако страните не са
уговорили друго, каквито данни и твърдения няма по делото. Съгласно решение № 57/25.07.2019
г. по т. д. № 1218/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, нормите на § 95 и § 96 и чл. 493а КЗ нямат обратно
действие, тоест не се прилагат за застрахователните договори, сключени преди
влизането в сила на действащия КЗ.
Даденото разрешение важи за всички съдебни претенции по тези договори,
включително и предявените в периода от 21 юни 2018 г. до влизането в сила
на ЗИДКЗ (ДВ, бр. 101/2018 г.), визиран в разпоредбата на § 96, ал. 3 от ПЗР
на ЗИДКЗ (така и определение № 146/09.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 796/2020 г., I т. о., ТК).
Освен това § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ не би могъл да се приложи и поради противоречие с основни
разпоредби в материята на задължителната застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“, доколкото въвежда недопустимо подлимитиране на отговорността
на застрахователите и ограничава отнапред
преценката на действителния обем на претърпените вреди, когато справедливото
обезщетение за компенсирането им надхвърля 5 000 лв., а също и поради противоречието ѝ с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката „Гражданска
отговорност“
при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението
за сключване на такава застраховка и практиката на СЕС в тази насока. С
въвеждане в националното законодателство на лимити на отговорността на
застрахователя под тези, определени с чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО, разпоредбата на националното право влиза в противоречие с безусловни
и достатъчно ясни разпоредби на Европейското право. Ето защо е налице
изключение, при което директивата може да бъде пряко приложена от съда. Поради
приоритета на Европейското право пред националното, съдът не следва да прилага
нормата на § 96, ал. 1 от ПРЗ на ЗИД на КЗ относно въведеното ограничение за максимален размер на
обезщетението на увредените лица, тъй като този максимален размер е под
минималния размер на отговорността на застрахователя по чл. 9, ал. 1 от
Директивата (в този смисъл е тълкуването в решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12, направено по преюдициално запитване в смисъл на недопускане
национална правна уредба да покрива по застраховка „Гражданска отговорност“ обезщетение за неимуществени вреди, дължимо на близките
на починал при ПТП, само до определена сума, която е по - ниска от посочените в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5/EИО на Съвета от 30.12.1983 г. за сближаване на
законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките „Гражданска
отговорност“ при използването на МПС, във връзка с която е извършена
кодификация с Директива 2009/103/ЕО). Поради това възражението
за приложимост на разпоредбата на § 96 от ПЗР
на ЗИД на КЗ е неоснователно и определеното
обезщетение не подлежи на намаляване. Тъй като
крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в обжалваната част
следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на спора
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в частта, с която в
полза на ищцата са присъдени разноски по делото.
Разноски за настоящото производство се следват на въззиваемата страна, от която се претендира присъждането на разноски в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. - за оказана безплатна правна
помощ. По делото е
представен договор за правна защита и съдействие от 28.01.2019 г., в който е посочено, че защитата на ищцата се
осъществява безплатно по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което адвокатското възнаграждение следва да бъде определено
на основание чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения (в приложимата към
датата на сключване на договора редакция от 22.01.2019 г.) в размер на 1 280 лв., която сума следва да се възложи в тежест на въззивника.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 13409
от 16.01.2020
г. по гр. д. № 5620/2019
г. по описа на
Софийски районен съд, 127 състав, в обжалваната част, с която е
осъдено З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на Л.С.Г., ЕГН **********,***, на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.)
сумата от 25 000 лв., частично от 60 000 лв., ведно със законната лихва от
29.01.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на внука на ищцатаИ.Р.Г.,
настъпила при ПТП на 10.05.2015 г. в с. Я., област Кюстендил по вина на водача
на л. а. „Фолксваген Голф“ с рег. № ****** чиято гражданска отговорност е била
застрахована при ответното дружество, както и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ответникът
е осъден да заплати на пълномощника на ищцата адвокатско възнаграждение в
размер на 1 280 лв., а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК - да заплати по сметка на СРС държавна такса в
размер на 1 000 лв.
ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК*******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на адвокат В.Т.Д. от САК, с адрес ***, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл.
273 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр. с чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗАдв., сумата от 1 280 лв. (хиляда
двеста и осемдесет лева), представляваща
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищцата Л.С.Г., ЕГН **********, във въззивното
производство.
Решението в частта, с която е отхвърлено искането на Л.С.Г. срещу З. „Л.И.“
АД за присъждане на законна лихва за остатъка от претендирания период
10.05.2015 г. - 28.01.2016 г., е влязло в сила като необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач - А.С.С., ЕГН **********, на страната на
ответника.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване
пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните,
при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.