№ 165207
гр. София, 12.11.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на
дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Частно гражданско
дело № 20241110133800 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК.
Подадено е заявление от заявителя „Агенция за събиране на вземания“
АД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника К.
С. М. за следните суми: 657,51 лева – главница, ведно със законната лихва от
04.06.2024 г. до изплащане на вземането; 46,97 лева – възнаградителна лихва
за периода от 12.02.2022 г. до 22.06.2022 г., и 368,63 лева – обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 13.02.2022 г. до 03.06.2024 г.
– задължения по Договор за потребителски кредит № 619609/12.01.2022 г.,
сключен между длъжника и „Сити кеш“ ООД, вземането по който е
прехвърлено на заявителя с договор за прехвърляне на вземания (цесия) от
14.06.2023 г., като прехвърлянето било съобщено на длъжника.
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК съдилищата не издават заповеди за
изпълнение за вземания, които се основават на източници, противоречащи на
закона или добрите нрави.
При преценка на действителността на договора, настоящият съдебен
състав е длъжен да направи първо проверка на клаузите относно годишния
процент на разходите (ГПР), като намира, че следва да се занимае първо с
въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е
основание за нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно
свободни да определят, а същият е императивно установен в приложение към
ЗПКр, който в тази си част транспонира Директива 2008/48/ЕО за
потребителските кредити, като начинът на определянето му е изцяло
определен в Директивата и не се допуска никакво отклонение от
хармонизираните правила в нея – вж. така и практиката на Съда на
Европейския съюз – напр. т. 55 – 56 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C-
42/15 Home Credit Slovakia a.s.
Съгласно принципните положения в практиката на СЕС за изчисляване
на ГПР – т. 84 – 88 от Решение от 21.04.2016 г. по дело C-377/14 Radlinger и
Radlingerová, същият отразява разпределеното по години глобално
1
съотношение между две величини – „общият размер на кредита“, дефиниран в
българското право от § 1, т. 3 ЗПКр като предоставената на потребителя
(т.е. изхарчена в негова полза и по негово желание) парична сума, и „общия
разход по кредита за потребителя“, който съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представлява
сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да получи
финансирането по кредита и изправно да го върне. Указано е в посоченото
решение на СЕС, че посочването на един разход по кредита (нещо, което
потребителят не получава, а плаща) като част от общия размер винаги води до
изкривяване на ГПР, тъй като общият размер е стойност в знаменателя на
формулата, по която се определя ГПР, а общите разходи са част от числителя.
От друга страна СЕС последователно поддържа в практиката си – вж. т.
90 от цитираното решение по дело C-377/14 Radlinger и Radlingerová, както и
т. 51 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Профи кредит България и
цитираните там други решения, че правилното посочване на ГПР в договора за
кредит е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за
възможността на потребителите да вземат информирано решение относно
различните оферти за кредитиране на пазара. Поради това в т. 55 от решението
по дело C-714/22 Профи кредит България изрично е посочено, че
неправилното посочване на ГПР в договора задължително трябва да се
приравнява на липса на посочване на такъв със съответните последици, които
националното право предвижда, които могат да бъдат и отпадане на правата
на кредитора да поиска по договора нещо друго, освен това, което
потребителят е получил по него („общият размер“ на кредита според
понятието по-горе).
С оглед на изложеното неправилното изключване от разходите по
кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 ЗПКр представляват такива,
винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам –
и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПКр, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова,
което е получил по договора съгласно чл. 23 ЗПКр.
Приложени към съдържанието на кредита по делото, горепосочените
принципи имат следното изражение:
В чл. 5 от договора за кредит, представен на лист 8 от делото, е
предвидено, че в 3-дневен срок от сключването му длъжникът се задължава да
обезпечи кредита с учредяване на банкова гаранция или осигуряване на
поръчител, който следва да има доход от поне 7 минимални работни заплати за
страната и да отговаря на редица изисквания за липса на дълг, а ако се
осигурят двама – доходът на всеки да е в размер равен на поне 4 минимални
работни заплати за страната. В чл. 11, ал. 1 от договора (на лист 13 от делото) е
предвидено, че ако не се осигури поръчителство в 3-дневния срок длъжникът
ще дължи неустойка 428,30 лева. Така се оказва, че всъщност неустойката се
превръща в търговско условие за отпускане на кредита при посочените в
договора условия (необезпечен кредит) и поради това на основание § 1, т. 1
ЗПКр тази неустойка следва да се включи в общия разход по кредита, от който
да се определи ГПР.
2
В договора за кредит ГПР е определен като 49,81 % (на лист 7 от
делото), т.е. ако кредитът беше отпуснат за 1 година, разходите за връщането
му не могат да са повече от 49,81 % от 800 лева, или 398,48 лева. Кредитът
обаче е отпуснат за 23 седмици (шест месеца), т.е. общият разход не може да
превишава половината от годишния, или 199,24 лева. В случая обаче лихвения
разход по кредита съгласно договора се явява равен на сбора от 82,70 лева
(следва от посочената на лист 7 обща сума за погасяване от 830,67 лева) и
вноската за поръчители в размер на 428,30 лева, или общо 501 лева – т.е. дори
при аритметично пресмятане без специални знания се установява, че
посоченият в договора за кредит ГПР е очевидно рязко разминаващ се с
аритметиката, т.е. неправилен. Поради това на основание чл. 22 ЗПКр целият
договора за кредит е нищожен и заявлението следва да се уважи само по
претенцията за главница на основание чл. 23 ЗПКр.
Претенцията за законна лихва за забава, както за времето от падежа на
задълженията, така и след датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед следва да се отхвърли, тъй като при нищожен договор забавата
настъпва от поканата за длъжника, и ако такава се присъди няма да последват
санкционните последици от нищожността на кредита – вж. в този смисъл е и
практиката на Върховния касационен съд – Решение № 129/30.07.2024 г. по
търг. дело № 630/2023 г., I ТО.
Дори обаче договорът за кредит да не се приеме за нищожен,
претенцията отново следва да се отхвърли, тъй като заявителят не е изпълнил
напълно дадените му от съда указания по реда на чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК, като
е следвало да посочи два множителя от начина си на изчисление на законна
лихва, указани ясно от съда – олихвяема сума и лихвен процент, както и
окончателна сума, като така му се дава шанс да поправи грешката в
изчисленията си. С уточнителна молба от 12.09.2024 г. заявителят е посочил
олихвяема сума и период, но не и лихвен процент, поради което не е изпълнил
достатъчно ясни указания на съда и искането му следва да се отхвърли.
Освен това искането е неоснователно и на самостоятелно основание по
чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК – размерът на законната лихва е установен в чл. 86 ЗЗД
и Постановление на Министерския съвет (ПМС) № 426/18.12.2014 г., като
същият е равен на основния лихвен процент на Българската народна банка,
определен в началото на съответното шестмесечие (1 януари или 1 юли),
увеличен с 10 процентни пункта. Разпоредбата е императивна – всяко друго
задължение при забава за плащане представлява договорна неустойка, която е
допустима съгласно чл. 92 ЗЗД, стига да не е забранено изрично от закона за
конкретния вид задължение. При потребителските кредити уговаряне на
такива други неустойки за забава, по-големи по размер от законната лихва, е
абсолютно забранено съгласно чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПКр.
Поисканата от заявителя сума по заявлението е за законна лихва за
забава върху неплатената главница по потребителски кредит от 657,51 лева, е
в размер на 368,63 лева за периода от 13.02.2022 г. до 03.06.2024 г. Забавата е
продължила 2 година и 4 месеца и доколкото е служебно известно, че в
последните години законната лихва е в размер на 10 – 12 % годишно, общият
3
лихвен процент за такъв период на забава следва да е около 13,33 % – 16 %.
Същевременно поисканата сума за законна лихва от 368,63 лева е в размер на
около 56,06 % от поисканата главница от 657,51 лева. Т.е. претендираното
обезщетение е почти три пъти законния размер, който може лесно да се
определи поне приблизително.
С оглед формалния характер на едностранното заповедно производство
по принцип съдът не следва да прави проверка за точност на изчисленията на
кредитора, но не и когато същите абсолютно очевидно преминават всякакви
възможни по закон стойности на лихвата за забава, в който случай съдът на
основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК следва да следи за очевидни нарушения на
закона – чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в какъвто смисъл е и практиката на контролната за
настоящия съд инстанция – Софийския градски съд, дадени в Определение №
9399/03.08.2023 г. по въззивно частно гр. дело № 8290/2023 г. на ΙΙ-в състав;
Определение № 9182/28.07.2023 г. по въззивно частно гр. дело № 7474/2023 г.
на ΙV-е състав; Определение № 12122/13.10.2023 г. по въззивно частно гр.
дело № 11363/2023 г. на ΙΙ-д състав; Определение № 14945/08.12.2023 г. по
въззивно частно гражданско дело № 10916/2023 г. на Софийския градски съд,
I-в състав, и други. Цитираната от заявителя практика в обратния смисъл
почива изцяло на декларативни разсъждения, които не вземат предвид
изричната разпоредба на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК и задължението на съда да
ползва всички налични по делото данни (вкл. пресмятанията, които сам прави,
тъй като става въпрос за пропорции – материал за 6. клас на
общообразователните училища), за да приложи императивни
материалноправни норми, което е винаги и във всяко производство
задължение на българските съдилища – чл. 5 ГПК и тълкуването, дадено в
мотивите т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за
въззивното производство. Да се приеме обратното би означавало, че съдът не
правораздава, а подпечатва бланките на заявителите, за което очевидно могат
да се използват и други органи.
Така заявлението се уважава само за претендираната главница в размер
на 657,71 лева, която съответства на тази по 17 вноски по договора с падежи
от 02.03.2022 г. до 22.06.2022 г., за които следва да се издаде заповед с
посочване на периода.
Пропорционално на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят и
разноските със заповедта, като искането е уважено за 657,71 лева от общо
1073,31 лева, или за 61,28 % от предявения си размер, като следователно
пропорционално на заплатената държавна такса от 25 лева и 50 лева
юрисконсултско възнаграждение, следва да се присъдят само 15,32 лева
държавна такса и 30,64 лева юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 1 и 2 ГПК заявление за
издаване на заповед за изпълнение с вх. № 181368/04.06.2024 г. В ЧАСТТА, с
4
която „Агенция за събиране на вземания“ АД, с ЕИК: *********, с адрес на
управление: София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“, № 25, ет. 2, офис 4, иска
издаване на заповед за изпълнение срещу К. С. М., с ЕГН: **********, с
адрес: С. община, К., ул. „С. Б.“ № **, ет. *, ап. *, за суми в размер на 46,97
лева (четиридесет и шест лева и 97 стотинки) – възнаградителна лихва за
периода от 12.02.2022 г. до 22.06.2022 г.; 368,63 лева (триста шестдесет и
осем лева и 63 ст.) – законна лихва за забава за периода от 08. 13.02.2022 г. до
03.06.2024 г., както и законната лихва след датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – задължения по Договор за
потребителски кредит № 619609/12.01.2022 г., сключен между длъжника и
„Сити кеш“ ООД, вземането по който е прехвърлено на заявителя с договор за
прехвърляне на вземания (цесия) от 14.06.2023 г., като прехвърлянето било
съобщено на длъжника.
УКАЗВА на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя „Агенция за
събиране на вземания“ АД, че може да предяви гореописаните си претенции
с осъдителен иск в едномесечен срок от влизане на разпореждането в сила,
като ползва платената държавна такса за вземанията, за които заявлението е
отхвърлено в размер на 8,31 лева (да заплати 41,69 лева такса по тези искове).
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя
„Агенция за събиране на вземания“ АД. Препис да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5