№ 295
гр. Пазарджик, 01.12.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Лилия Г. Кирякова
Сложи за разглеждане докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно
гражданско дело № 20215200500732 по описа за 2021 година.
На именното повикване в 09:30 часа се явиха:
Не се явяват страните, редовно призовани. От същите са постъпили
писмени становища по хода на делото и по съществото на спора. Моли се да
бъде изпратен препис от протокола на „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД на
посочения от тях електронен адрес.
Съдът, при условията на чл.142 ал.1 от ГПК,
О П Р Е Д Е Л И :
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:
На основание чл.268 ал.1 от ГПК, ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО:
Производството е по чл.258 и следващите от Граждански процесуален
кодекс.
С решение на РС Пазарджик , постановено по гр.д.№1539 по описа на
съда за 2020 година са отхвърлени предявените от В. КР. КЬ. /преди
Кондева/, с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.*****, представлявана от
адв.Д.Ф. - САК, с адрес на кантора: гр.**** против „Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.*** представлявано от
управителя С.К.К. искове за прогласяване нищожността на Договор за
паричен заем №*** от 30.10.2018г., сключен между В.К. и "Изи Асет
Мениджмънт” АД, като противоречащ на императивни изисквания на Закона
1
за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за
потребителския кредит и за осъждане на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
*** да заплати на В.К. сумата в общ размер на 822.97 лв., съставляваща
неоснователно получена от кредитора договорна лихва в размер на 145.15 лв.
и неустойка в размер на 677.82 лв., като неоснователни.
Признато е за установено в отношенията между В.К. и „Изи Асет
Менджмънт“ АД че клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем №*** от
30.10.2018г., сключен помежду им, е нищожна като неравноправна и
противоречаща на добрите нрави.
Осъдена е дружеството „Изи Асет Мениджмънт“ АД, да заплати на
В.К. сумата от 677,82 лв., представляваща недължимо платена сума за
неустойка по чл.4 от Договор за паричен заем №*** от 30.10.2018г., сключен
помежду им.
Присъдени за разноски.
В срок така постановеното решение е обжалвано от В.К..
Решението е обжалвано в частта, в която съдът е отхвърлил иска за
прогласяване на нищожност на кредитната сделка и за присъждане на
договорна лихва в размер на 145, 15лв., като съображенията ни за това са
следните:
Съдът неправилно приел, че уговорката за ГПР не е неравноправна.
Съдът не се произнесъл по всички защитни доводи и твърдения на ищцата и
не мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл.
236, ал. 2 ГПК, като не изложил фактически и правни изводи по съществото
на спора относно всеки твърдян относим юридически факт.
Съдът не изложил правни изводи относно въведеното от ищцата
възражение, че кредиторът е разписал неясно и неразбираемо условията на
договора относно цената на кредита, тъй като е заблудил потребителят
относно действителният размер на лихвата. Първоинстанцонният съд не
обсъдил доводите, че това вземане няма характера на неустойка, тъй като
макар и да е именувано така, това вземане изкачало е уговорено без да
притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава
обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го е именувал
„неустойка“, злоупотребявайки с правото си по чл.19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно
който такива разходи за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване
2
на ГПР и по този начин е целял да преодолее формално ограничението по чл.
19, ал. 4 ЗПК. Като насрещна престация на предоставените в заем средства
търговецът си е гарантирал чрез създадените от него предпоставки за сигурно
неизпълнение на ограничителните му изисквания, че ще получи вземането,
именувано „неустойка“. Това вземане е допълнителна и гарантирана за него
икономическа облага, поради което то съставлява печалба за търговеца -
скрита под формата на неустойка лихва. Съдебната практика приемала, че
когато търговецът създава предпоставки да получи допълнителна парична
облага от предоставения кредитен ресурс, независимо, че променя
наименованието й и я именува като „неустойка“ тази облага съставлява
печалба за него и като такава е следвало да бъде обявена на потребителя като
елемент на договорната лихва. Позовава се на съдебна практика.
Договорната лихва е общ разход по кредита, който служи за
приложимият в кредитното правоотношение ГПР. Невярното разписване в
процесният договор на кредиторовото възнаграждение е довело до неточно и
подвеждащо обявяване на действителният размер на ГПР.
Съдът на ЕС вече е постановил, че непосочването на ГПР в договор за
кредит може да представлява решаващ фактор в рамките на анализа на
съответната национална юрисдикция за това дали клаузата от този договор
относно разходите по кредита е изразена на ясен и разбираем език по смисъла
на член 4 от Директива 93/13. Ако случаят не е такъв, националната
юрисдикция е оправомощена да преценява дали такава клауза е
неравноправна по смисъла на член 3 от тази директива- така определение от
16 ноември 2010 г., Pohotovost’, С-76/10, EU:C:2010:685, параграфи 71 и 72.
Съдът на ЕС е подчертал, че търговска практика, състояща се в
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен
процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/, доколкото тя подтиква
или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка,
което в противен случай не би взел. Съдът е извел, че установяването на
нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от
елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13
компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер
на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит -
3
така решение от 15 март 2012г., Jana Perenicova, С-453/10, EU:С:2012:144,
параграфи 40 - 47 и диспозитива на решението.
Съдът на ЕС вече е приел, че на непосочването на годишен процент на
разходите в договор за кредит трябва да се приравни ситуация, в която
договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този
годишен процент на разходите, без обаче да се предоставят необходимите за
това изчисление данни - така решение от 20 септември 2018г. по дело С-
448/17, EOS KSI Slovensko s.r.o., EU:C:2018:745, параграф 66 и диспозитива.
Нормата на член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 гласи, че
държавите - членки следва да въведат разпоредби, гарантиращи че
изискванията на Директивата няма да бъдат заобиколени. В националното ни
законодателство е въведена нормата на чл. 21 от Закона за потребителския
кредит, с която е изпълнено изискването на член 22, параграф 3 от
Директивата и която гласи, че „ всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на този закон,
е нищожна“. Според Съда на ЕС заобикалянето на изискванията на
Директивата е самостоятелно основание за недействителност на клаузата, с
която се постига като резултат това заобикаляне - така определение от 16
ноември 2010 г., Pohotovost’, С-76/10, EU:C:2010:685, параграфи 74, 75 и 76
от и точка 3, in fine от диспозитива.
Кредиторът не е изпълнил задължението си да посочи в договора ГПР с
изчисление на разходите за удължаване на срока на договора при избягване
на предсрочна изискуемост и при възможна промяна на погасителен план,
поради което клаузата за ГПР е неравноправна, съгласно изведено в
практиката на СЕС по дело Pohotovost’, С-76/10. Подобно договаряне е
недействително и на основание чл. 21 от ЗПК, тъй като с него се избягват
изискванията на чл. 10, ал.1 във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 във вр. с чл. 19, ал.1 и
ал. 2 от ЗПК в клаузите на договора за кредит да се разпише ясно и прозрачно
каква е приложимата стойност на ГПР.
Подържа,че в настоящия случай уговорката за ГПР е нижожна на две
основания. Уговорен е неравноправно, като кредиторът е заблудил
потребителя относно размерът на ГПР. Същият е представен подвеждащо в
по-нисък размер от реалният ГПР, тъй като в посоченият в договора ГПР не е
включена допълнителната икономическа облага - скритата под формата на
4
неустойка договорна лихва. Изпълнена е и хипотезата на чл. 21 ЗПК, тъй като
кредиторът е заобиколил изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 1, т.
10 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК.
Неяснотите, вътрешното противоречие и подвеждащото оповестяване
на изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето(чл.
22 ЗПК).
С оглед изложеното и на основание чл. 23 от ЗПК потребителят-ищец
следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други
разходи по кредита. Уредбата на националното право е в съответствие с
правото на ЕС такава санкция е пропорционална и възпираща с оглед на
изискванията, поставени от Съда с решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit
Slovakia (С-42/15, EU:C:2016:842, т. 65 и 69).
Неправилен бил изводът на първоинстанционният съд, че нормативно
установеният максимум на ГПР е косвен регулатор на договорната лихва.
Нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК не дерогира изискванията за спазване на
добрите нрави и не следва нормативно установеният лимит на ГПР да се
счита за законово уредено ограничаване на размера на договорната лихва, тъй
като тя се явява само един от елементите, включени в общите разходи по
кредита. С решение от 26 март 2020 година по дело С-779/18 на СЕС е
изведено разрешението, че от приложното поле на Директива 93/13 относно
неравноправните клаузи не е изключена договорна клауза, която съобразява
законово правило за максимален размер на разходите по кредита и че такава
договорна уговорка може да бъде носител на неравнопоставеност. Съдът е
мотивирал този свой тълкувателен извод със съображението, че следва да се
гарантира полезният ефект на директивата, поради което и с оглед на целта й
да осигури ефективна защита на потребителите трябва да се тълкува
ограничително член 1, параграф 2 от нея, който гласи че са изключени от
нейния обхват договорни условия, които отразяват задължителни законови
или подзаконови разпоредби. От задължителното тълкувателно разрешение,
изведено с решението по дело С-779/18г. се извежда разумът на Директивата,
че установеният в национално законодателство максимален размер на ГПР не
е равнозначен a priori на гарантирано осигуряване на потребителската защита.
След като СЕС приема, че уговореният в национално законодателство
5
нормативен праг на ГПР не изключва проверката за неравноправност по
аргумент, че този праг не гарантира автоматично наличието на равноправие в
правоотношението, то това съображение следва да се приложи по аналогия
към изискването за спазване на принципите на добросъвестност и
справедливост при участие в облигационните отношения и да се приеме, че
прагът на ГПР не обезпечава безспорно спазването на добрите нрави.
Преобладаващата съдебна практика законосъобразно продължава да
прилага изведеното в цитираната с отговора на исковата молба практика на
ВКС разрешение, че противоречи на морала уговорката за възнаградителна
лихва при необезпечените кредити, която надхвърля три пъти размера на
законната лихва. След въвеждането през 2014г. на новелата на ал. 4 на чл. 19
ЗПК, която регламентира, че ГПР по кредитите не следва да надхвърлят пет
пъти размера на законната лихва, повечето състави на Окръжни съдилища
приемат, че са недействителни кредитни правоотношения, възникнали след
измененията от 2014г. на основание на противоречието на договорената лихва
с изискванията на справедливостта и морала.
Един от основните аргументи на първоинстанционния съд бил, че не е
налице нарушение на добрите нрави е, че високите лихви при бързото
потребителско кредитиране имат своята обосновка в носеният от кредиторът
риск от липсата на обезпечение при предсрочна изискуемост и в случай на
принудително изпълнение, поради неизпълнениена задължението за връщане
на договорената сума в срок. Решаващият състав се е обосновал на практика с
риска от ниската кредитоспособност на потребителя. Този извод на
първостепенният съд, който споделя изолирана практика на ОС-Сливен
противоречи на целите на Директива 2008/48. В съображение 9 от
Директивата е разписано, че тя има двойна цел- да осигури високо и
равностойно равнище на потребителите и да способства за развитие на
вътрешния на Съюза пазар. В съображение 26 от Директивата е предвидено,
че ,Държавите-членки следва да предприемат подходящи мерки за
насърчаване на отговорното поведение на всички етапи от кредитното
правоотношение, като вземат предвид специфичните особености на своя
кредитен пазар. Тези мерки могат да включват например предоставяне на
информация и образоване на потребителите, включително предупреждения
относно рисковете от просрочените плащания и свръхзадължеността. В
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
6
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите
в случаите, в които те процедират по този начин.“ Член 8 от Директивата,
транспониран в чл. 16 от ЗЗП изискват кредитодателите да оценят
кредитоспособността на кредитоискателите и ако при тази оценка те
установят, че е налице риск последните да не могат да възстановят кредита то
те следва да откажат да предоставят заемни средства, а не да повишават
драстично цената на кредита, тъй като това повишава опасността от изпадане
на потребителите в неплатежоспособност и дори в свръхзадълженост. Да се
приеме разбиране, основано на риска, който носят кредиторите от
безотговорното си кредитиране, означава да се постановява
незаконосъобразен съдебен акт, пряко нарушаващ Директива 2008/48.
Действително, когато едната престация е предоставяне в собственост на
парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна
лихва следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така
и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството,
дали заемът е обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя
от невъзможността да си върне заетата сума/.
При заем с кратък срок на ползване /13 седмици/, уговарянето на
възнаградителна лихва от 35, 00 % не е обяснимо нито с разходите, които
прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на
добросъвестно очакваната от сделката печалба. Толкова висока
възнаградителна лихва не е типична дори за дългосрочните банкови кредити
/над 15 години/, когато рискът на заемодателя е увеличен поради възможните
инфлационни процеси. Следва да се има предвид, че противно на
становището на първоинстанционният съд, рискът при банковите институции
е по -висок, тъй като те предоставят в собственост чужди средства,
привлечени чрез влогонабиране от техните депозанти и за тях са предвидени
тежки санкции при невъзстановяване на привличените средства, докато
фирмите по чл. 3 а ЗКИ рискуват собствени средства, поради което при тях
рискът е в по- ниска степен.
Поради изложеното счита,че уговорената в процесният договор
7
възнаградителна лихва нарушава добрите нрави, тъй като с нея се създава
явна нееквивалентност на насрещните престации и с нея кредиторът е
злоупотребил с по-слабата в правоотношението страна, възползвайки се от
нуждата й от материални средства. Практиката на ВКС, съгласно която е
налице противоречие с добрите нрави, когато възнаградителната лихва
надвишава два пъти размера на законната лихва при обезпечените кредити и
три пъти размера на законната лихва - при необезпечените кредити била
приложима и в настоящият случай, тъй като нормата на чл. 19, ал. 3 ЗПК
регламентира максимум на ГПР, в който лихвата е само един от елементите и
правилото за ГПР не следва да се прилага спрямо лихвата, съобразно на
задължителното становище на Съда на ЕС, че прагът на ГПР не е равнозначен
на гарантирана защита на потребителите.
Освен че нарушава добрите нрави, процесната възнаградителна лихва
била и на основание чл. 21 ЗПК, тъй като с нея са заобиколени изискванията
на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 1, т.9 ЗПК в договорите за потребителски
кредит да бъдат разписани ясно и прозрачно размерите на договорните лихви.
По изложените по-горе аргументи, скритата под формата на неустойка
допълнителна икономическа облага на кредитора е следвало да бъде
оповестена в действителната си правна характеристика на цена на кредита.
Такова договаряне е и неравноправно като потребителят не е могъл да разбере
икономическите последици на поетото от него задължение, тъй като
кредиторът недобросъвестно и в ущърб на по-слабата страна в
правоотношението не е посочил ясно и разбираемо каква е стойността на
дължимата лихва.
Противно на приетото от съда, изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК
в договорът да бъдат разписани условията, при които се прилага лихвеният
процент не касае само случаите на уреждане на основанията за изменението
й. Макар в ЗПК да няма уредена законна дефиниция на понятието „условия
по кредита“, под такива се разбират наложените в практиката при
кредитирането механизми за изчислението й- дали фиксираната годишна
лихва се начислява върху остатъкът на цялата главница или върху размера на
отделната погасителна вноска за главница, дали са договорени условия
погасителните вноски да бъдат анюитетни или намаляващи. Законодателят е
въвел изискванията кредитодателите да разписват в потребителските
контракти условията за прилагане на лихвения процент с оглед засилена
8
защита на потребителя по договора за предоставяне на финансови услуги, при
който същият е в неравностойно положение, предвид характера на договора
като едностранен търговски и специфичната специализирана и сложно
организирана финансова материя. Обстоятелствата, разписани в ЗПК създават
висок риск за средния потребител да претърпи вреди от недобросъвестно,
непълно или подвеждащо предоставяне на информация от търговеца, или
поради липсата на достатъчна финансова грамотност на потребителя да
осмисли предоставената му информация, ако тя не е предоставена на
разбираем език и подходящ аналитичен вид.
Моли решението да бъде отменено в частта, в която съдът е отхвърлил
иска за прогласяване на нищожност на кредитната сделка и за присъждане на
договорна лихва в размер на 145, 15лв.
Претендира се на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на В.К..
В срок е постъпил писмен отговор.
Ответникът по жалбата я намира за неоснователна, а решението в
обжалваната част правилно, поставено в съответствие с материалния и
процесуалния закон.
Първоинстанционният съд, като взел предвид приложените по делото
доказателства, правилно приел,че са спазени изискванията към съдържанието
на договора за потребителски кредит, предвидени в чл. 11 ал. 1 т.9, т. 10 и т.
11 и чл. 11 ал. 2 от ЗПК.
Неоснователно се подържало твърдението, че неустойката би следвало
да бъде включена при изчисляване на ГПР. Чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК изрично
предвиждал, че при изчисляване на ГПР не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора.
Неустойката е предвидена именно в случай на неизпълнение на поетото
задължение за предоставяне на поръчители или банкова гаранция, с оглед на
което е изключена от ГПР и не е налице надвишаване на посочения в чл. 19,
ал. 4 от ЗПК максимален размер на ГПР. Нещо повече, чл. 11, ал. 1, т. 10
предвижда, че ГПР се изчислява към момента на сключване на договора за
кредит, към която дата на кредитора няма как да е известно дали заемателят
ще изпълни всички поети с договора задължения или не. Ето защо
неустойката за неизпълнение няма как да бъде включена в ГПР. Ако
9
неустойката изначално бива включвана в ГПР, то този показател не би бил
верен по отношение на заематели, които са изпълнили задължението си за
предоставяне на обезпечение. Договорът в чл. 2, т. 8 изрично посочва какви
допускания са взети предвид при изчисляване на ГПР, с оглед на което е
налице пълна прозрачност по отношение на въпросния коефициент. ГПР по
процесния договор е в размер на 40.12%
Процесуалният представител на въззивника погрешно считал, че
неустойката е „скрита“ от общо дължимото и увеличава ГПР. В договора за
паричен заем неустойката е ясно посочена - във фиксиран размер, като в
допълнение на това е посочено, че в случай, че такава е начислена, същата ще
бъде разсрочена за изплащане ведно с месечните погасителни вноски. В
случая разсрочването на задължението за заплащане на неустойка по
договора за заем не е с цел увеличение размера на месечната вноска по заема
и на ГПР, а с цел предоставяне на облекчен режим за заемателя за погасяване
на задълженията по договора и е уговорено изцяло в полза на заемателя.
В чл. 11, т. 10 ЗПК не се изисква да се посочва в договора
математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в
рамките на Европейския съюз, в това число и в България има нормативно
предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от
Приложение №1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за
изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа
формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в
договорите си горните две формули.
Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за потребителски
кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени
в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване
на ГПР. Думата допускания тук се използва в смисъл на предвиждания за
бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или
предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48
на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски
кредити, така и в издадения в нейното изпълнение ЗПК и по точно в точка 3
от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 3 ЗПК. Тези допускания се делят на две
групи. Първата група са базов и допускания /чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива
2008/48 и т. 3 букви „а“ и „б“ Приложение № 1 към ЗПК и допълнителни
10
допускания /чл. 19, т.5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - „в“, „г“, „д“, „е“,
„ж“, „з“, „и“, „к“, „л“, „м“ към ЗПК/. Първата група допускания биха имали
значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните
допускания касаят определени видове креди, като револвиращ кредит,
овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална
дефиниция е дадена в буква „ж“ на Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи
един точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага се правят
допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една - единствена ставка с
точност поне един знак след десетичната запетая /т. 2 б. „г“ от Приложение №
1 към ЗПК/, което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/2019г. В
настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3,
буква „а“ на Приложение №1, а именно да се допусне, че договорът ще е
валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще
изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по
договора, което е посочено в чл. 2, т. 8 от договора. Второто базово допускане
касае уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор
лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими.
Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези
на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящия не е.
Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с
размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което
изискване в случая е изпълнено.
Съдът, в обжалваното решение, правилно приел, че доколкото
годишният лихвен процент в размер на 35 % е фиксиран, то не е необходимо
да се посочат условията за прилагането му, като в тази връзка не е налице
нарушение на чл. 11 т. 9 от ЗПК. Също така правилно е отчетено и че при
фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация
по чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК относно погасителен план, който да съдържа
информация за размера, броя и периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В договора са посочени условията за
издължаване на кредита от потребителя, ето защо не е налице
недействителност на договора на посочените основания .
11
Имайки предвид, че договорът е сключен при фиксиран лихвен процент
за целия срок на договора и за всички вземания по него, изискването на чл.
11, ал. 1, т. 11 ЗПК за посочване на последователността на разпределение на
вноските е неприложимо и не се отразява на действителността на договора
липсата на разбивка в погасителния план на всяка от погасителните вноски. В
случая погасителния план към процесния договор е в съответствие с чл. 11,
ал. 1, т. 11 ЗПК съдържа информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски. Изискване за посочване отделно
на главницата, лихвата и допълнителните разходи в рамките на отделна
погасителна вноска е въведено с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК,
която касае ситуация, в която потребителят погаси предсрочно главницата по
срочен договор за кредит и при която за него се поражда право да получи нов
погасителен план, и в този само случай планът трябва да съдържа разбивка на
всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент. В тази, връзка е и разпоредбата на
чл. 11, ал. 3 ЗПК, според която, когато се прилага чл. 11, ал.1, т. 12 ЗПК,
кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във
всеки един момент на договора извлечение по сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящи плащания. От това следва, че
хипотезата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК не следва да се смесва с тази,
предвидена в т. 11, която е приложима в настоящия случай и съобразно която
не е предвидено такова завишено по съдържание изискване към погасителния
план. Нормите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК транспонират в българското
законодателство изисквания на чл. 10, параграф 2, буква „з“ и „и“ от
Директива 2008/48. По повод на тълкуването на тази правна норма действие
има и решение на съда на ЕС по дело С — 42/15 от 09.11.2016г., според което
чл. 10. параграф 2, букви „з“ и „и“ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува
в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяване на
главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под
формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяването на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани
във връзка с член 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата
членка да предвижда такова изискване в националната си правна уредба.
Считат, че уговорката за възнаградителната лихва не противоречи на
добрите нрави. Уговореният лихвен процент не представлява и не се свежда
12
единствено до възнаграждение за ползване на главницата до нейното
връщане, а е цена на услугата по предоставяне на паричния заем. Заемът е
предоставен от финансова институция по чл. 3, ал. 2 от Закона за кредитните
институции, която отпуска заеми със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства, т. е.
възможностите й в тази насока са по-ограничени в сравнение с банките.
Достъпът на въззивника до паричния ресурс - предмет на договора е бърз,
лесен и необезпечен. Обективните ползи за заемателя от този начин на
предоставяне на кредит имат своята цена в гражданския оборот, която е
фиксирана в договора и въззивникът се е съгласил да я заплати при
сключването му. Поради това тази цена не може да бъде приравнена на
възнаградителна лихва и не следва да бъде обсъждано съответствието на
размера й с добрите нрави. Към момента на сключване на договора за кредит
в действащото законодателство е нямало ограничение на максималния размер
на цената на услугата - предоставяне за ползване на паричен заем. От друга
страна, законната лихва за забава, по никакъв начин не ограничава правото на
страните да уговорят цена на услуга (ползване на паричен заем) в различен
размер. Задължението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД не е наречено от законодателя с
термина „лихва", а е определено като обезщетение за вреди от неточното
/забавено/ изпълнение или от пълното неизпълнение на главното задължение.
За разлика от лихвата, това вземане няма възнаградителен характер и не се
дължи на договорно, а на законно основание. Поради това следва да се
приеме, че няма пречка страните да уговарят договорна лихва над размера на
законната такава - свободата на договаряне не е ограничена от разпоредбата
на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Размерът на договорната лихва се определя по взаимно
съгласие на страните като част от договорната свобода, с която същите
разполагат. В случая страните свободно са уговорили съдържанието на
договора за кредит, включително и размера на лихвите. Законната лихва има
за цел да регулира лихвата при забава за изпълнение на едно задължение. Тя
не е цена за услуга, а санкция за неизпълнение. Поради тази причина
законната лихва и нейния държавно определен размер не е показател, на база
на който може да се определи дали една цена за услуга - предоставяне на заем
- отговаря на „добрите нрави". Договорната лихва по своята същност
представлява „цена" за ползване на парични средства за определен период от
време. Тази „цена" се формира от няколко фактора - разходи на търговеца за
13
предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване,
риск от неизпълнение от страна на Кредитополучателя. „Добрите нрави“ не
регулират цените на стоките и услугите. Нарушение на добрите нрави би
имало при заблуждение относно цената на определена стока, но когато една
цена е ясно и коректно посочена, когато една услуга не е задължителна за
ползване и потребителят сам при свободно формирана воля решава дали иска
да я ползва или не при посочената цена, тогава противоречие с „добрите
нрави” не може да има. На пазара на малките, необезпечени заеми, какъвто е
заемът по настоящото дело, пазарните нива на лихвата са по - високи от
нивата на банковите кредити.
Молят решението да бъде потвърдено, като правят възражение относно
размера на адвокатското възнаграждение ,дори и и определено при условията
на чл.38 от ЗА.
Съдът счете делото за изяснено, затова
О П Р Е Д Е Л И :
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ:
Съдът счете делото за разяснено, затова
О П Р Е Д Е Л И :
ПРИКЛЮЧВА устните състезания.
СЪОБЩАВА на страните, че ще обяви решението си в срок до
01.01.2022 год.
Да се изпрати препис от протокол на „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД
след изготвянето му на посочения електронен адрес.
Протоколът се изготви в съдебно заседание, което приключи в 09:35
часа.
Председател: _______________________
Секретар: _______________________
14