№ 15673
гр. София, 15.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:****
при участието на секретаря ***
като разгледа докладваното от **** Гражданско дело № 20221110101453 по
описа за 2022 година
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1
ЗЗД за признаване за установено, че **** С. К. дължи на „*** ***“ АД следните суми:
сумата от 9619.37 лева, представляваща непогасена главница по Договор за кредит за
текущо потребление от ******., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
08.06.2021г. до окончателно изплащане на задължението, сумата от 1294.71 лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 01.01.2019г. до 05.02.2020г., сумата от
39.14 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 08.01.2019г. до 05.02.2020г.,
сумата от 1138.29 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 06.02.2020г. до
07.06.2021г., както и сумата от 120.00 лева, представляваща разходи при изискуем кредит, за
които парични притезания по ч. гр. дело № 33295/2021г. по описа на СРС, 54 състав, е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК.
Ищецът твърди, че сключил с ответницата Договор за кредит за текущо потребление от
******., по силата на който й предоставил паричен заем в размер на 10 000.00 лева, която
сума същата следвало да върне на заемодателя на 120 месечни вноски, всяка от които
платима до първо число на месеца. Твърди, че в чл. 8 от договора за кредит била уговорена
дължимостта на възнаградителна лихва, като било предвидено, че кредитът се олихвява с
променлив лихвен процент, който към датата на сключване на договора бил 8.05 % годишно
или 0.02 % на ден, формиран от стойността на 6- месечен ** 0.268 %, който при отрицателна
стойност приема стойност нула, и фиксирана преференциална надбавка в размер на 7.782 %
при изпълнение на условията по програма „***, като в тази клауза било предвидено, че
лихвеният процент се променя с промяната на 6- месечния ** при предпоставките, по реда и
в сроковете, посочени в общите условия. В чл. 18.1 от последните било предвидено, че при
забава в изплащането на вноските за главница договореният лихвен процент се увеличава с
надбавка за забава в размер на 10 % от просрочената част от главницата. А в приложение 3
към договора за кредит, представляващо тарифа за таксите по кредити за текущо
потребление, било предвидно, че при отнасяне на кредита като предсрочно изискуем за
уведомяването на длъжника за предсрочната изискуемост била предвидена такса за разходи
1
за изискуем кредит в размер на 120.00 лева за кредити в лева. Поддържа, че поради
допуснато от кредитополучателя неизпълнение на задълженията му да заплаща уговорените
погасителни вноски в периода от 01.01.2019г. до 01.02.2020г. и съобразно предвиденото в чл.
18.2 от приложимите към договора общи условия ***та обявила вземанията си по договора
за кредит за изцяло предсрочно изискуеми, изпращайки до заемополучателя уведомление в
този смисъл, връчено му от ЧСИ по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК, като в условията на
евентуалност поддържа, че длъжникът следва да се счита уведомен за обявяване на
предсрочната изискуемост най- късно с получаване на препис от исковата молба, в която се
съдържа изявление в този смисъл. Поддържа, че след обявяване на предсрочната
изискуемост на вземанията по кредита длъжникът му дължи обезщетение за забава в размер
на законната лихва. Претендира разноски.
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК, с който ответницата оспорва предявените искове, поддържайки, че в случая не са
налице предпоставките за надлежно упражняване от кредитора на правото му едностранно
да измени процесното договорно правооотношение, като обяви вземанията си по него за
изцяло предсрочно изискуеми, считайки в тази връзка, че не е допуснала трайно
неизпълнение на задълженията си по договора, което да е основание да се приеме, че е в
невъзможност да изпълнява същите, както и че до нея не е достигнало изявлението на
кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост на вземанията му договора, като
оспорва да са извършвани посещения от връчители на ЧСИ или на СРС на адреса й по
договора за кредит, на който ответницата и майка й пребивавали ежедневно. Независимо от
това излага подробни съображения, поради които счита клаузите от договора и общите
условия към него, регламентиращи дължимост на възнаградителна лихва и на неустойка за
забава, за неравноправни и поради това за нищожни. Поддържа, че клаузата за
възнаградителна лихва е неясна, доколкото не се установявал начинът на формиране на тази
лихва, както и предпоставките, условията за нейното изменение, които освен това не били
обективни, а зависели от волята на ***та, а и не била предвидена възможност за
потребителя да се откаже от договора при едностранно увеличаване на дължимото
възнаграждение за ползване на кредита. Доколкото неустойката за забава се формирала въз
основа на уговрената възнаградителна лихва, уговорката за нейната дължимост също счита
за неравноправна като несъответна на принците за равнопоставеност на страните и за
добросъвестност. Оспорва като недължима и таксата за разходи при изискуем кредит,
поддържайки, че в случая не се касае за такса за допълнителни услуги по догвоора, а за още
едно обезщетение при допусната забава в противоречие с нормата на чл. 33, ал. 1 и ал. 2
ЗПК. По изложените съображения и доколкото коментираните клаузи не били индивидуално
уговорени, ответницата счита същите за неравноправни и поради това за нищожни.
Независимо от изложеното поддържа, че в случай че вземане за възнгардителна лихва се
приеме за принципно дължимо, такова следва да бъде присъдено до датата на предсрочната
изискуемост. В условията на евентуалност спрямо така изложените доводи е релевирано
възражение за погасяване на процесните вземания по давност. Претендират се разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните, приобщените по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, както и приложимите в случая нормативни
актове, при спазване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното
от фактическа и от правна страна:
По така предявените искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ във вр. с чл. 9,
ал. 1 ЗПК, чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД процесуално задължение на ищеца е да установи
пълно и главно следните обстоятелства с правно значение: 1/ наличие на валидно
съглашение по договор за банков кредит между ищеца и соченото за кредитополучател лице,
по силата на което на последното да е предоставена уговорената сума при посочените в
исковата молба условия, параметри и срокове за връщане, вкл. наличието на действителни
уговорки за дължимост на възнаградителна лихва, на неустойка за забава и на такса за
2
разходи при изискуем кредит в заявените размери; 2/ настъпила изискуемост на
претендираните парични притезания; 3/ допусната от задълженото по договора лице забава
при изпълнение на паричните му задължения; 4/ че оспорените от ответницата като
неравноправни клаузи, предвиждащи дължимост и изменение на уговорената
възнаградителна лихва, дължимост на неустойка за забава, както и на такса за разходи при
изискуем кредит са индивидуално договорени.
Не е спорно между страните, а и се установява от приобщените като писмени
доказателства Договор за кредит за текущо потребление от ******., общи условия за
предоставяне на кредити за текущо потребление към него, погасителен план към договора за
кредит, както и приложение № 2 към него- условия по кредитна програма „*** за клиенти-
служители на работодатели, за които се предоставят преференциални условия по кредити,
както и тарифа на ищеца по кредити за текущо потребление- приложение № 3 към договора,
че на ******. страните са встъпили в договорно правоотношение по договор за паричен
заем, представляващ договор за потребителски кредит по смисъла на нормата на чл. 9, ал. 1
ЗПК, по силата на който заемодателят „*** ***“ ЕАД се е задължил да предостави на
заемателя **** С. К. паричен заем в размер на 10 000.00 лева, а последната, от своя страна,
се е задължила да върне заетата сума на 120 месечни вноски с краен срок за погасяване
съгласно погасителния план- ***2027г., както и да заплаща възнаграждение за ползване на
паричния ресурс през срока на договора, т. нар. възнаградителна лихва.
Съгласно чл. 8 от договора кредитът се олихвява с променлив лихвен процент в размер
на 8.05 % годишно или 0.02 % на ден, формиран от стойността на 6- месечен ** 0.268 %,
който при отрицателна стойност се приема със стойност нула, и фиксирана преференциална
надбавка в размер на 7.782 % при изпълнение на условията по програма *** Практика
(условията), подробно описани в приложение № 2 към договора.
В чл. 8.1 от договора страните са уговорили, че лихвеният процент се променя с
промяната на 6- месечния ** при предпоставките, по реда и в сроковете, посочени в общите
условия, като в случаите на отрицателна стойност на съответния лихвен индекс, същата се
приема за стойност 0 %, а крайният лихвен процент не може да бъде по- нисък от размера на
фиксираната стандартна надбавка или от размера на фиксираната стандартна надбавка
съответно намалена в случай на изпълнение на условията.
Съгласно чл. 7.1 от Общите условия на „*** ***“ АД за предоставяне на кредити за
текущо потребление кредитът се олихвява с променлив лихвен процент, който е зависим от
стойността на лихвените индекси 6- месечен **- за кредити в лева, какъвто е процесният,
или 6- месечен EURIBOR- за кредити в евро, като в случаите на отрицателна стойност на
съответния лихвен индекс, същата се приема за стойност 0 %. В чл. 7.2.1 от тези общи
условия е предвидено, че променливият лихвен процент, зависещ от 6- месечния **, се
променя от кредитора два пъти в годината- на 15 януари и на 15 юли, като промяната се
извършва съгласно котировката на 6- месечния **, която се обявява два работни дни преди
15 януари и 15 юли на интернет страницата на БНБ. Съгласно чл. 7.3.1 новият размер на
променливия лихвен индекс, от който зависи размерът на приложимия лихвен процент, се
оповестява в офисите на кредитора и на интернет страницата му, а съгласно чл. 7.3.2 във
връзка с изменението на променливия лихвен индекс кредиторът определя нов размер на
месечната вноска за лихва и/или главница и му предоставя актуализиран погасителен план
при явяването му в поделение на ***та, като информацията в този смисъл се изпраща на
кредитополучателя и веднъж годишно по някой от следните начини: на последния посочен
от кредитополучателя адрес за кореспонденция, по електронна поща, чрез електронно
банкиране- *** Директ, като начинът на информиране се избира от кредитополучателя с
договора за кредит.
В чл. 8 от цитираните общи условия е предвидено, че кредитополучателят дължи на
кредитора такси и комисиони съгласно Тарифа за лихвите, таксите и комисионите, които
3
„*** ***“ прилага по извършвани услуги на клиента, а съгласно чл. 18 от договора за кредит
тарифата на ***та е неразделна част от същия. В т. 5 от тази тарифа е предвидена
дължимостта от потребителя на т. нар. „разходи при изискуем кредит“ в размер на 120.00
лева.
Последиците от допуснато неточно в темпорално отношение изпълнение на
задължението на кредитополучателя да погасява паричните си задължения по договора за
кредит са уредени съотвено в калузите на чл. 18.1 и 18.2 от общите условия на заемодателя,
в които е предвидено, че при забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ
падежната дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща главница, се
олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10
процентни пункта, а при допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90
дни целият непогасен остатък от главницата става предсрочно изискуем. Изрично в чл. 19.1
от общите условия са предвидени конкретни хипотези, при които в полза на кредитора
възниква потестативното право едностранно да измени срока на договора, като обяви
вземанията си по същия за изцяло и педсрочно изискуеми, в т. ч. при всяко неплащане в
срок на уговорените погашения по лихва и/или главница- т. 1.
В чл. 15 от писмения договор за кредит страните по него са уговорили, че всички
съобщения, уведомления и покани във връзка с договора за кредит ще се считат получени от
кредитополучателя, ако са изпратени от кредитора на посочения от кредитополучателя адрес
за кореспонденция, ако последният не е уведомил кредитора за промяна на адреса за
кореспонденция и опитът за доставяне на съобщението е удостоверен от
пощенска/куриерска служба.
Установява се от неоспореното заключение на съдебно- счетоводната експертиза,
което, преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът намира за компетентно и добросъвестно
изготвено, даващо пълни, точни и обосновани отговори на възложените задачи, че на
******. баковата сметка на ответницата, за която в процесния договор за кредит е
предвидено, че е за усвояване на кредита, е заверена с уговорената сума от 10 000.00 лева,
поради което следва да се приеме, че с това ищецът е изпълнил основното си задължение по
договора за потребителски паричен кредит да предостави уговорения финансов ресурс на
разположение на заемателя.
При експертното изследване вещото лице е установило, че по кредита са извършвани
плащания за погасяване на задълженията на кредитополучателя в периода от 01.12.***. до
15.05.2019г., като със заплатената сума от общо 1374.65 лева за погасени изцяло 13 месечни
вноски с падежи от 01.12.***. до 01.12.2018г., както и частично вноската, чийто падеж е бил
на 01.01.2019г., от която е останала непогасена главница в размер на 20.18 лева. След
15.05.2019г., вкл. след издаване не заповедта за изпълнение експертът не е установил да са
извършвани плащания за погасяване на дълга, а такива не се и твърдят от ответницата.
Съгласно задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в т.
18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК,
„предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия
принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при
наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната
изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще
счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми,
включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са
били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й… С подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение кредиторът упражнява правото си да иска принудително изпълнение на
4
непогасеното си вземане, но волеизявлението, че счита кредита за предсрочно изискуем,
дори и да се съдържа в заявлението, не означава, че е съобщено на длъжника, тъй като
препис от заявлението не се връчва.“
Следователно, надлежното упражняване на потестативното право на ***та
едностранно да измени договорното съдържание в частта, касаеща срока за връщане на
заетата сума, се предпоставя от осъществяването на две предпоставки: допуснато неточно в
темпорално отношение изпълнение на паричните задължения на заемателя по договора за
кредит и волеизявление на кредитора, отправено до длъжника, че ще счита задълженията му
по договора за кредит за изцяло предсрочно изискуеми.
В случая допускайки съгласно доказателствените изводи в заключението на съдебно-
счетоводната експертиза неточно изпълнение в темпорално отношение на задължението си
за погасяване на вноската с падеж от 01.01.2019г., както и на всяка вноска за главница и
лихва с падеж след тази дата съгласно погасителния план- неразделна част от договора за
кредит (доколкото не се установява, а не се и твърди да са извършени плащания за
погасяване на задълженията с падежи след 01.01.2019г.), ответницата **** К. е осъществила
хипотези на неизпълнение на договорните си задължения, всяка от които сама по себе си
покрива предвидените както в чл. 19.1, т. 1 от общите условия на ***та предпоставки за
обявяване на вземанията й по процесния договор за кредит за изцяло предсрочно изиксуеми.
С оглед на това настоящият съдебен състав намира, че в случая е установено
осъществяването на първата от изяснените предпоставки за предсрочна изискуемост-
обективния факт на неизпълнението.
За установяване на изразена и манифестирана пред длъжника воля за обявяване на
вземанията си по договора за предсрочно изискуеми ищецът е представил покана-
уведомление с изх. № 11-20-00642/29.03.2019г. по описа на ***та (към датата на изготвяне на
тази покана ответницата е допуснала просрочие на три погасителни вноски по договора
съгласно таблицата на стр. 5 от заключението на съдебно- счетоводната експертиза),
адресирана до ответницата, с която на последната се съобщава, че поради допуснатата от нея
забава в изпълнение на задълженията й по процесния договор за кредит вземанията на ***та
по него ще се считат за изцяло предсрочно изиксуеми от момента на получаване на
уведомлението. Връчването на последното кредиторът е възложил на ЧСИ Димитър Вълков,
рег. № 861 по описа на КЧСИ. За удостоверяване на извършените от органа по принудително
изпълнение действия във връзка с връчването по делото е представен протокол за връчване
на съдебни книжа, съставен от съдебния изпълнител, съставляващ официален
удостоверителен документ, доколкото е издаден от длъжностно лице в кръга на службата му
по установените форма и ред, поради което и съобразно нормата на чл. 179, ал. 1 ГПК този
протокол съставлява доказателство за извършените от това длъжностно лице действия, т. е.
ползва се с обвързваща съда материална доказателствена сила. Съгласно протокола
длъжностното лице по връчването е посетило адреса на ответницата, единствен посочен в
договора за кредит- гр. София, ул. „Суходолска“ № 4, на 02.04, 13.04. 02.05.2019г. в различно
часово време, като при нито едно от посещенията не са открити адресатът или пълнолетно
лице от домашните му, на което да бъде извършено връчването, поради което на датата на
последното посещение на входната врата на къщата на адреса е залепено уведомление, като
такова е пуснато и в пощенската кутия. С оглед на това и след извършена справка в НБД
„Население“ за регистрирани адреси на адресата, връчителят е извършил посещения и на
установения настоящ адрес на кредитополучателя: гр. София, ж. к. „****“, бл. 369, ет. 4, ап.
18, както следва: на 17.05, 01.06 и 18.06.2019г., в различно часово време, като при всяко от
посещенията не са намерени както адресатът, така и лице от домашните му по чл. 46 ГПК,
поради което на 18.06.2019г. и на този адрес- на вратата на жилището, е залепено
уведомление, като такова е пуснато и в пощенската кутия. Съгласно удостовереното в
протокола на ЧСИ в законоустановения двуседмичен срок след залепване на всяко от
5
уведомленията ответницата не се е явила в кантората му за получаване на книжата, в
частност на уведомлението за предсрочна изискуемост. Наред с това, неуспешен е бил и
опитът на длъжностното лице по връчването да връчи поканата чрез регистрирания
работодател на **** К., тъй като на адреса на управление на дружеството не са установени
негови служители и/или представители.
Въз основа на така удостоверената от ЧСИ фактическа обстановка, касаеща връчването
на отправеното от ищеца до ответницата съобщение за предсрочна изискуемост на
задълженията й по договора за кредит от ******., съдът намира, че последното следва да се
счита за надлежно връчено на кредитополучателя на основание нормата на чл. 47, ал. 5 ГПК
на 03.07.2019г.- деня след изтичане на 02.07.2019г. на двуседмичния срок от залепване на
уведомление на настоящия адрес на ответницата за явяване в кантората на ЧСИ за
получаване на адресираните до нея книжа. Приложимостта на фингираното връчване по
този ред следва както от нормата на чл. 43 ЗЧСИ, съгласно която частният съдебен
изпълнител може да възложи на определен служител в неговата кантора да връчва призовки,
съобщения и книжа при условията и по реда на чл. 37 - 58 ГПК, а и от изричната уговорка на
страните по договора за кредит в чл. 15 от същия, с която са се съгласили съобщенията до
кредитополучателя да се считат за връчени на посочения от него адрес дори и реално да не
са достигнали до него, в случай че опитите за доствяне са надлежно удостоверени, което в
случая е сторено, като освен това съдебният изпълнител е спазил процедурата, разписана в
нормите на чл. 47, ал. 1- ал. 3 ГПК. Нещо повече, следвайки последната органът по
принудително изпълнение допълнително е обезпечил възможността на кредитополучателя
реално да получи уведомлението за предсрочна изискуемост, тъй като е извършил справки и
е направил опити да извърши връчване и на настоящия адрес на **** К., както и чрез
работодателя на последната. За пълнота и прецизност следва да се изясни, че в подкрепа на
становището за принципната допустимост (в материалния смисъл на понятието)
предсрочната изискуемост на вземанията на кредитните институции да бъде обявявана чрез
т. нар. фингирано връчване е постановеното по реда на чл. 290 решение № 180/23.11.2016 г.
на ВКС по т. д. № 2400/2015 г., I т. о., ТК. В допълнение, последователно в практиката на
ВКС- решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т. о., решение №
25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г. о., решение № 198 от 18.01.2019 г. на
ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о., ТК и др., се застъпва становище, че ***та, ако не е
уговорено друго, може да избере начин за връчване на изявлението за обявяване на
предсрочната изискуемост на длъжника, вкл. и чрез нотариална покана и той ще е редовно
осъществен, ако е била проведена процедура по чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал. 1-5 ГПК -
отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се
считат за връчени, т. е. и без да е необходимо назначаване на особен представител в
нотариалното производство.
Ето защо, следва да се приеме за установено, че към датата на подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК- 08.06.2021г.,
ищецът е бил упражнил надлежно потестативното си право едностранно да измени
договорното правоотношение по отношение на крайния срок за погасяване на паричните
задължения на заемателя, като правният ефект на отправеното уведомление съгласно
цитираните вече тълкувателни разяснения е настъпил на 03.07.2019г.- датата на връчване на
поканата- уведомление за предсрочна изискуемост на длъжника.
Съгласно неоспореното и в тази му част заключение на съдебно- счетоводната
експертиза общият размер на усвоената и останала непогасена, вкл. след извършените от
ответницата палщания, главница е 9619.37 лева, в която сума съгласно констатацията на
вещото лице е включена т. нар. капитализирана лихва в размер на 272.08 лева.
Във връзка с последното следва да се изясни, че съгласно представеното допълнително
споразумение от 23.10.2018г. към договора за кредит остатъкът от дълга към датата на
6
споразумението е в размер на 9896.90 лева, която сума включва 9549.82 лева- главница, и
341.29 лева- лихва, която се капитализира, както и наказателна лихва в размер на 5.79 лева, а
в чл. 3 от споразумението е предвидено олихвяването на кредита с променлив лихвен
процент, който към датата на сключването му е 12.295 %, във връзка с които уговорки е
изготвен нов погасителен план, в който е предвидено олихвяване с така уговорения лихвен
процент на оставащата главница и на включената към нея капитализирана възнаградителна
лихва. Последното по своята правна същност съставлява ататоцизъм по смисъла на
императивната норма на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, допуснат при формиране на главницата по
договора за кредит чрез изменението му по силата на коментираното допълнително
споразумение, който е допустим на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ само при уговорка между
търговци, каквото качество длъжникът в настоящия случай няма. Следователно, в тази си
част допълнителното споразумение е нищожно на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД-
поради противоречие с императивна правна норма, тъй като към момента на сключването му
не е налице подзаконов нормативен акт на БНБ, който да предвижда възможност за
олихвяване на изтекли лихви. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК
решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 150/20.03.2020
г. по т. д. № 279/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 30/20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на
ВКС, І т. о., решение № 112/28.10.2020 г. по т. д. № 2029/2019 г. на ВКС, І т. о. и др. Нещо
повече, в последното по същество е прието, че „нищожността на клаузите в допълнителното
споразумение за определяне на размера на главницата, в които е предвидено прибавяне на
изтекла лихва към главницата, води до нищожност и на обусловените от тях клаузи на
анексите относно приетите нови погасителни планове и за увеличение на възнаградителната
лихва…“ С оглед на това, в случая приложение не следва да намери и уговорката от
допълнителното споразуемние, в която е уговорен дължимият занапред лихвен процент,
доколкото същата е обусловена от недопустимото съгласно императивната разпоредба на
закона определяне на размера на главницата. Още повече, че в случая изрично в исковата
молба и в уточнението й от 16.11.2022г., обосновавайки претенцията си за възнаградителна
лихва, ищецът се позовава изключително на разпоредбите на чл. 8 от договора за кредит.
За пълнота и прецизност следва да се изясни, че съгласно задължителните за
правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в Тълкувателно решение № 1 от
27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите
на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от
значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата
страна само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства, като в мотивите на тълкувателния акт е разяснено, че „някои от общите
основания за нищожност по чл. 26 ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да
ги констатира, като не зачете нейните правни последици. Порокът на сделката поради
противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е
установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона.“
Ето защо, по изложените фактически и правни съображения съдът намира, че от
установения от вещото лице по съдебно- счетоводната експертиза размер на непогасената
към датата на приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция главница
следва да бъде приспадната сумата от 272.08 лева, представляваща съгласно констатациите
на експерта лихва, капитализирана на основание клаузата от цитирания анекс, която бе
счетена за нищожна.
С оглед на това и при липсата на доказателства, а и на твърдения за извършени
плащания за погасяване на установената като дължима сума за главница, искът с правно
основание чл. 430, ал. 1 ТЗ следва да бъде уважен за сумата от 9347.29 лева, а за разликата
до пълния предявен размер следва да бъде отхвърлен.
Съгласно доказателствените изводи в заключението на съдебно- счетоводната
7
експертиза прилаганият по договора лихвен процент е променян на основание чл. 8 от
договора за кредит с измение на 6- месечния ** и в съответствие с чл. 7.2.1 от общите
условия на ***та, както и на основание чл. 3 от цитираното допълнително споразумение от
23.10.2018г., като в периода от ******. до 15.01.2010г. са прилагани следните лихвени
порценти: 8.05 %, 7.945 %, 13.045 %, 12.295 %, 12.255 %, 12.245 %, 12.225 %.
Съгласно константата практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК и намерила
израз в Решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о. и Решение №
232/05.01.2017 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. по т. д. № 2416/2015 г., както и задължителната за
националните юрисдикции практика на СЕС, формирана по преюдициално запитване с
Решение по дело С-243/08 и Решение на СЕС от 21.02. 2013 по дело C-472/11, националният
съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са
налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства.
По своята правна същност сключеният между страните договор за банков кредит е
потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на
дефинитивната норма на § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно, в случая приложим е ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, представлява 1) всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда,
която 2) не отговаря на изискването за добросъвестност и 3) води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Според тази легална дефиниция тези положителни материални предпоставки следва да са
налице кумулативно. В чл. 143 ЗЗП са уредени отделни проявни форми на неравноправност
на клаузите в потребителския договор, като общото между тях е, че се предоставя право на
търговеца едностранно и без наличието на обективни предпоставки да изменя сключения
договор, респ. значително се накърнява еквивалентността на насрещните престации или се
ограничават способите за защита на потребителя при виновно неизпълнение на договорни
задължения от търговеца.
В случая ответникът, комуто принадлежи процесуалното задължение– арг. чл. 146, ал.
4 ЗЗП, не установи в процеса на доказване пред настоящата съдебна инстанция, че
цитираните клаузи на чл. 8.1 от договора за кредит на чл. 7.2.1 от общите условия на ***та
към същия са уговорени индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са
индивидуално уговорени между страните не само когато са предварително изготвени от
търговеца, най- често в общите условия към договора, но и когато се съдържат в сключения
с потребителя конкретен договор за кредит, в случай че са типизирани и се сключват
еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги, респ. когато потребителят
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
При сключването на процесния договор за потребителски паричен кредит страните са
уговорили определен погасителен план, с оглед на който ответникът е взел решение да бъде
кредитополучател, т.е. тези уговорки са част от договора и могат да бъдат едностранно
изменяни само в предвидените в договора случаи. В този смисъл е и повелителната правна
норма, уредена в чл. 58, ал. 1, т. 1 ЗКИ, съгласно която при пораждане на кредитното
правоотношение страните по него трябва да постигнат съгласие относно данните за общите
разходи по кредита (такси, комисиони и други разходи, пряко свързани с договора за кредит)
и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят.
Следователно, „цената“ на заемния ресурс трябва да бъде изрично установена, а
обективните критерии, при които се поражда потестативното право на ***та едностранно да
изменя нейния размер (вкл. чрез увеличението на лихвената ставка), трябва да бъдат
изчерпателно изброени. Понятието „изрично“ от лексикална гледна точка носи смисъл на
„безусловно, специално, категорично“, което не подлежи на двояко тълкуване, а понятието
„изчерпателно“ – цялостен, всестранен, неподлежащ на допълване и промяна, отчитащ
всички особености. В този смисъл, в договора за кредит следва безусловно и изцяло да се
8
уговорят всички разходи по кредита. Следователно, разпоредбата на чл. 58, ал. 1, т. 1 ЗКИ
представлява частно проявление на основния принцип в гражданското право – забрана на
недобросъвестното поведение и в частност на недобросъвестната търговска практика на
частноправните субекти.
В задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по
преюдициално запитване по дело C-472/10, е прието, че „националната юрисдикция следва
да прецени с оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на
клауза, съдържаща се в общите условия на договора с потребители, с която продавач или
доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи,
без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно
съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва
по-специално да провери дали, предвид всички съдържащи се в ОУД с потребители клаузи,
сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата
и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД,
съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са
уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да
прекратят договора“.
Всяко „основателно съображение“ по смисъла на това решение представлява всяко
обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора, което е било
уговорено или установено преди или при сключване на потребителския договор, и което
обективно води до увеличаване на цената на стоката или услугата.
В горния смисъл по същество са разясненията в решение № 1357 от 1.05.2018 г. на САС
по в. гр. д. № 5999/2017 г., решение № 2000 от 1.08.2019 г. на САС по в. гр. д. № 5829/2018 г.
Както бе изяснено, при сключване на процесния договор за кредит, в чл. 8 от същия,
страните са уговорили, че размерът на възнаградителната лихва възлиза на 8.05 % годишно,
като се формира от 6- месечния ** 0.268 % и фиксирана преференциална надбавка в размер
на 7.782 %.
Следователно, общият разход по кредита се определя при променлив лихвен процент,
който се формира въз основа на променлива величина (т. нар. референтен лихвен процент) и
фиксирана надбавка. По своята същност променливата компонента (референтният лихвен
процент) представлява обстоятелство от обективно естество, което не е под контрола на
кредитора и притежава лесно измерима пазарна стойност. При сключването на договора за
потребителски кредит кредиторът трябва да прилага референтен лихвен процент по
определена методика, при спазване на нормативните изисквания за ясна и разписана
изчислителна процедура (формула), както и посочване на вида, количествените изражения и
относителната тежест на отделните компоненти (пазарни индекси и/или индикатори). В
случая в чл. 8 от договора и в чл. 7.1 от общите условия към него е предвидено, че за базов
лихвен процент при кредити в лева, какъвто е процесният, се прилага шестмесечният **.
Индексът ** е фиксинг на котировките на необезпечени депозити в български левове,
предлагани на българския междубанков пазар.
С оглед на така изложеното следва да се приеме, че в случая при сключване на
договора за кредит обективно е била обезпечена възможността на потребителя да узнае
точния размер на дължимата от него възнаградителна лихва, цената на предоставения му
паричен ресурс, конкретните компоненти, включени при формирането й, както и тяхната
относителна стойност в рамките на общо определения годишен лихвен процент, поради
което не е налице основание клаузата на чл. 8 от договора да бъде квалифицирана като
неравноправна по смисъла на нормата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Не така стои обаче въпросът с клаузите от договора за кредит и общите условия към
него, предвиждащи възможност за ***та едностранно да изменя прилагания лихвен процент,
което в случая съгласно заключението на съдебно- счетоводната експертиза тя е сторила
9
нееднократно.
Това е така, тъй като според настоящия съдебен състав, макар уговореното в чл. 8.1 от
договора и чл. 7.2.1 от общите условия основание за изменение на възнаградителната лихва
привидно да е от обективно естество, то не „представлява основателно съображение за
едностранна промяна на възнаградителната лихва“, тъй като не е установен размерът на
промяната на базовия лихвен процент при изменение на съответния обективен показател.
Следователно, ***та е обезпечила за себе си правото произволно, при упражняване на
дискреция (право на автономна преценка) да изменя базовия лихвен процент, вкл. като го
увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна. По този начин се накърнява
принципът на добросъвестност, който е основополагащ в частноправните отношения при
упражняване на породените от договора субективни права. За да отговаря на изискванията
за добросъвестност съобразно нормата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, уговорената в тази клауза
правна възможност за едностранно изменение на референтния лихвен процент от ***та
трябва да определя относителната тежест на отделните компоненти, като по ясен и
разбираем за средния потребител на банкови услуги начин установява в какво съотношение
промяната на съответния обективен показател ще се отрази върху размера на референтния
лихвен процент (в конкретно измеримо съотношение). В противен случай се предоставя
едно потестативно право на икономически по- силната страна в облигационното
правоотношение, породено от договор за потребителски кредит, произволно, по свое
усмотрение, чрез едностранно волеизявление да променя референтния лихвен процент,
респ. размера на насрещната парична престация за използване на заетия финансов ресурс
(възнаградителната лихва), като по този начин прехвърля изцяло или отчасти стопанския
риск от своята търговска дейност на добросъвестните потребители на банкови услуги.
В случая в противоречие с принципа на добросъвестността е уговореното право на
***та едностранно да изменя размера на възнаградителната лихва, без да се посочва
конкретната стойност на изменението (увеличение или снижаване), като тази възможност да
е в полза както на ***та (при увеличаването му), така и на потребителя (при намаляването
му). В този смисъл е практиката на касационната инстанция, формирана в постановените по
реда на чл. 290 ГПК решение № 424/2.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1899/2015 г., IV г. о., ГК,
в което се приема, че "...прилагането на същото това обстоятелство (макар и обективно само
по себе си), съгласно процесната клауза на чл. 12, ал. 4 е поставено в зависимост от волята
на кредитора, тъй като липсва всякаква яснота относно методиката и математическия
алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената лихва, респ. липсва
обвързаност на конкретния размер на повишението на лихвата с размера на покачване на
индекса - независимо от размера на изменение на EURIBOR единствено от ***та зависи с
колко точно ще измени лихвата и тя не е длъжна да се съобразява с конкретното изменение
на пазарния индекс“, както и решение № 51/4.04.2016 г. на ВКС по т. д. № 504/2015 г., II т.
о., ТК; решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК, решение №
98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г., ВКС, ТК, І о.
Следователно, тъй като не е уговорено каква би била относителната тежест на
посочения в чл. 7.2.1 от общите условия обективен показател при определяне от ***та на
действащия към съответния момент лихвен процент, респ. с каква стойност ще бъде
изменена (увеличена или намалена) възнаградителната лихва при промяна на това
обстоятелство, съдът приема, че ***та необосновано и в нарушение на принципа на
добросъвестността е обезпечила правната си възможност произволно, само по своя преценка
да увеличава базовия лихвен процент със стойности, които тя счете за целесъобразни за
постигане на своите стопански задачи, т.е. за реализиране на търговска печалба.
Така, обезпечаването на възможността ***та едностранно да измени стойността на
възнаградителната лихва при неустановени в общите условия конкретни показатели, при
липса на възможност за потребителя на банкови услуги да се откаже безусловно от договора
10
(без да дължи такси, т. нар. наказателни лихви, които по своето естество представляват
компенсаторна неустойка за неспазване на уговорения и в полза на кредитора срок на
договора - арг. чл. 70, ал. 2 ЗЗД, при т. нар. предсрочно погасяване на кредита), поставя
ответника в неравноправно положение по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП. С оглед
на изложеното процесната клауза е уговорена във вреда на потребителя и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради
което и на основание нормата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП е нищожна.
С оглед на това в случая размерът на възнаградителната лихва за просрочената
главница за периода от 01.01.2019г.- началната дата на исковия период, заявен от кредитора,
към която по делото се установява допусната забава за изпълнение на задължението на
заемателя за заплащане на уговорената лихва, до 02.07.2019г.- датата, предхождаща
настъпването на предсрочната изискуемост на вземанията на ***та, до която съобразно
задължителните за съдилищата тълкувателни разяснения в т. 2 от Тълкувателно решение №
3 от 27.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2017 г., ОСГТК, се дължи възнаграждение на
кредитора за ползване на предоставените в заем парични средства, следва да бъде определен
при съобразяване на първоначално уговорения годишен лихвен процент от 8.05 %. В този
смисъл са постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 170/16.03.2021 г. по т. д. №
1901/2019 г. на ВКС, II т. о., както и решение № 1080 от 21.07.2022 г. на САС по в. гр. д. №
1874/2021 г. Съгласно изричното разяснение на вещото лице, извършило съдебно-
счетоводната експертиза, в проведеното на 22.05.2024г. открито съдебно заседание
възнаградителната лихва за този период при прилагане на уговорения при сключване на
договора за кредит лихвен процент възлиза на сумата от 392.73 лева, до която сума и за
посочения период искът с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ следва да бъде уважен, а за
разликата до пълните предявени размер и период следва да бъде отхвърлен.
Както бе изяснено, последиците от неточно в темпорално отношение изпълнение на
паричните задължения на потребителя по договора за кредит са уредени в клаузата на чл.
18.1 от общите условия на кредитора, като в уточнението на исковата молба от 06.12.2022г.
ищецът изрично се позовава на тази уговорка, обосновавайки претенцията си за сумата от
39.14 лева. Вземането на ***та, предвидено в тази уговорка, представлява по правната си
същност неустойка за забава, като елементите, релевантни за определяне на размера й, са
уговорената възнаградителна лихва и наказателна надбавка във фиксиран размер от 10 %.
Настоящият съдебен състав намира, че с така цитираната уговорка се предвижда
дължимост на неустойка за забава в отклонение от императивните правила на чл. 33, ал. 1 и
ал. 2 ЗПК, съглансо които при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като когато потребителят забави
дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва.
Когато определена уговорка в договор, сключен с потребител, противоречи на
императивни материални правила на закона, тя по своето естество е нищожна не само на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, а и поради нейната неравноправност - съгласно
легалната дефиниция на това понятие, уредено в т. нар. обща (генерална) клауза в чл. 143
ЗЗП (тя е уговорка във вреда на потребителя, в противоречие с изискването за
добросъвестност, поради което води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя - до радикална нееквивалентност
на насрещните престации). По същество в този смисъл е и Решение № 98/25.07.2017 г. по т.
д. № 535/2016 г., ВКС, ТК, І о., както и Решение № 1396 от 22.12.2021 г. на САС по в. гр. д.
№ 1601/2021 г.
Следователно, съдът следи служебно за нищожността на определена клауза в
потребителски договори както поради нейното противоречие с императивни материални
правила на закона, така и поради нейната неравноправност (арг. чл. 7, ал. 3 ГПК). Така,
11
доколкото в случая се претендира в правната сфера на ***та да е възникнало вземане,
съставляващо по правната си същност неустойка за забава, на основание цитираната
уговорка в чл. 18.1 от общите условия на ***та и доколкото тази уговорка е нищожна както
поради противоречието й със закона, така и като неравноправна, не е налице основание в
полза на ищеца да бъде присъждано обезщетение за забава за периода от 08.01.2019г. до
05.02.2020г., вкл. в допустимия от закона, в частност нормата на чл. 33, ал. 2 ЗПК, размер,
като това е така дори и фактически ищецът да е изчислил вземането си, възприемайки
трикратния размер на законната лихва. Последното е така от една страна, тъй като такова
обезщетение не е претендирано (както бе изяснено, претенцията за посочения период има за
предмет вземане, основанието на което е конкретно сочено от ***та и включено в
потребителския договор неустоечно съглашение), поради което присъждането му би било в
противоречие с действащото в българския граждански процес диспозитивно начало, а и
доколкото в този смисъл е практиката на СЕС. Така, с решение С-618/10 от 14.06.2012г. по
дело ***, постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на член 6, параграф
1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от
23.04.2009г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите
на потребителите, състав на СЕС постановява, че не се допуска правна уредба на държава-
членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на
неравноправна клауза в договор между продавач/доставчик и потребител, да допълни
договора, като измени съдържанието на тази клауза. В мотивите на решение С-421/14 от
26.01.***. по дело Banco Primus SA срещу Jesus *** Garcia /т.71/ състав на СЕС приема, че
видно от текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.,
националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи,
така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. В подкрепа на горните съждения е по същността си Решение № 76 от
22.07.2020 г. по т. д. № 1011/2019 г. на ВКС, I т. о.
По изложените съображения съдът намира, че в случая неравноправната клауза не
следва да се замества с повелителни разпоредби на закона, поради което в полза на ищеца не
следва да се присъжда обезщетение за забава за периода от 08.01.2019г. до 05.02.2020г. в
размер на законната лихва, с оглед на което искът за сумата от 39.14 лева следва да бъде
изцяло отхвърлен.
Не така стои въпросът с претенцията за обезщетение за забава за периода от
06.02.2020г. до 07.06.2021г., за който търговецът претендира обезщетение за неточното в
темпорално отношение изпълнение на процесното главно парично задължение за период
след настъпване на предсрочната изсикуемост на вземанията му по кредита, позовавайки се
на нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За посочения период, чийто начален момент следва
началната дата на забавата на длъжника- така, както същата се установява от заключението
на съдебно- счетоводната експертиза- 01.01.2019г., както и настъпването на изискуемостта,
вкл. предсрочна, на всички вноски по договора, изчислено от съда по реда на чл. 162 ГПК с
помощта на електронен калкулатор, обезщетението за забава върху установената като
дължима главница от 9347.29 лева възлиза на сумата от 1267.07 лева. Поради това и с оглед
действащото в българския граждански процес диспозитивно начало, предявеният иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен в цялост.
Искът, имащ за предмет дължимостта на сумата от 120.00 лева, претендирана като
„разходи при изискуем кредит“, следва да бъде изцяло отхвърлен. Последните съставляват
по своята правна същност такса за управление на кредита, каквато на кредитора по аргумент
от императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК не се дължи. Аргумент за
недействителност на калузата, предвиждащи дължимост на подобни разходи, е и
обстоятелството, че по същество чрез тях се достига до допълнителен разход в тежест на
потребителя във връзка с допуснато от него неточно в темпорално отношение изпълнение на
12
паричното му задължение, а както бе изяснено, съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата. В подкрепа на съждението в този смисъл е обстоятелството, че
въпросните разходи съгласно твърденията на заявителя и представената тарифа към
договора за кредит са уговорени в отнапред фиксиран размер, т. е. стойността им не зависи
от това дали и какви конкретни действия са предприети от кредиота за събиране на
просрочените вземания, въпреки че правно и житейски немислимо е заемодателят да има
яснота относно конкретния размер на разходите, които би сторил в случай на допуснато от
конкретния длъжник неточно изпълнение в темпорално отношение. Нещо повече,
дължимостта на „такси“ предполага предоставена услуга от страна на носителя на вземането
за тези такси, каквато в случай на събиране на вземанията си от длъжника заемодателят не
предоставя. Напротив, касае се за дейност изцяло в защита на собствените му интерес и
имущество.
Неоснователно е наведеното в условията на евентуалност възражение за погасяване по
давност на установените като дължими главница, възнаградителна лихва и обезщетение за
забава. От датата на на настъпване на изискуемостта на най- старото включено в сумата от
9347.29 лева месечно задължение за главница съгласно договора за потребителски кредит-
01.01.2019г., до датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК- 08.06.2021г., са изминали по-
малко от пет години, каквато е продължителността на приложимия към вземането за
главница по договор за банков кредит давностен срок (така решение № 28 от 05.04.2012 г. по
гр. д. № 523/2011 г. на ІІІ г. о., решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ІV г.
о., решение № 38 от 26.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 1157/2018 г., II т. о., ТК, решение № 45 от
17.06.2020 год., т. дело № 237 по описа за 2019г., II т. о). До датата на сезиране на съда с
искане за издаване на заповед за изпълнение не е бил изтекъл и краткият тригодишен
давностен срок, приложим по отношение на вземанията за възнаградителна лихва и за
обезщетение за забава на основание нормата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, който в случая е започнал
да тече от началната дата, за която се претендира конкретното вземане- съответно
01.01.2019г. и 06.02.2020г.
В съответствие със задължителните за правоприлагащите органи разяснения,
съдържащи се в т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът
следва да се произнесе по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и
исковото производство.
При този изход на спора по правило разноски се следват и на двете страни.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от
262.10 лева, представляваща част от разноските за заповедното производство, както и сумата
от 752.06 лева, представляваща част от извършените разноски за исковото производство,
включващи заплатени държавни такси, депозит за възнаграждение на вещото лице, както и
юрисконсултски възнаграждения, определени от съда на основание нормата на чл. 78, ал. 8
ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. съответно с чл. 25, ал. 1 и чл. 26 от Наредбата за
заплащането на правната помощ в минимален размер съобразно изричната претенция на
ищеца в тази насока, които части са съответни на уважената част от исковете.
В случая в полза на ответника разноски не следва да бъдат присъждани, доколкото не е
заявявана претенция такива да са реално извършени.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове
13
с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че
**** С. К., ЕГН **********, дължи на „*** ***“ АД, ЕИК ***, следните суми: сумата от
9347.29 лева, представляваща непогасена главница по Договор за кредит за текущо
потребление от ******., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.06.2021г.
до окончателно изплащане на задължението, сумата от 392.73 лева, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 01.01.2019г. до 02.07.2019г., сумата от 1138.29 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода от 06.02.2020г. до 07.06.2021г., за които
парични притезания по ч. гр. дело № 33295/2021г. по описа на СРС, 54 състав, е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, като ОТХВЪРЛЯ иска с
правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ за разликата над установената като дължима сума до
пълния предявен размер от 9619.37 лева, иска с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ- за
разликата над установената като дължима сума до пълния предявен размер от 1294.71 лева,
както и за периода от 03.07.2019г. до 05.02.2020г., както и изцяло исковете за признаване за
установено, че **** С. К., ЕГН **********, дължи на „*** ***“ АД, ЕИК ***, сумата от
39.14 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 08.01.2019г. до 05.02.2020г.,
както и сумата от 120.00 лева, представляваща разходи при изискуем кредит.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК **** С. К., ЕГН **********, да заплати на
„*** ***“ АД, ЕИК ***, сумата от 262.10 лева, представляваща разноски за заповедното
производство, както и сумата от 752.06 лева, представляваща разноски за исковото
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски гра***и съд в
двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14