Р Е Ш Е Н И
Е № 262051
гр. Пловдив, 21.07.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, V-ти гр. с-в, в открито съдебно заседание на седми юли две хиляди и деветнадесета година, в
състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАФИНА
АРАБАДЖИЕВА
секретар: Петя Мутафчиева, като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 6641 по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано въз основа на искова молба от „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Лозенец”, ул.
„Хенрик Ибсен“ № 15 против И.Т.Г., ЕГН **********,***
с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК вр. с чл. 99 от ЗЗД вр. чл. 240
вр. чл.79 и чл.86 от ЗЗД за признаване на установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2855,54 лв.- главница,
дължима по Договор за потребителски кредит с номер *** от
27.06.2013 г. с „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД , задълженията по който
са прехвърлени с Договор за цесия от 10.01.2017 г. на „Фронтекс Интернешънъл”
ЕАД, ЕИК: *********, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК – 11.12.2019 г. до окончателното
изплащане, както и сумата от 838,49 лв.-
лихва за забава за периода от 10.12.2016 г. до 01.11.2019, за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 20370 по описа за 2019 г. на РС - Пловдив.
Ищецът сочи, че на 27.06.2013 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД, ЕИК: *********, като кредитодател, и ответника, като кредитополучател,
бил сключен Договор за потребителски
паричен кредит, по силата на който кредитодателят му е предоставил в наличност
сума в размер от 4000 лв. по посочена от кредитополучателя банкова сметка, ***
месечни погасителни вноски. Сочи се, че
кредитодателят е изпълнил задълженията си по договора. Твърди се, че ответната
страна в производството не е изпълнявала всички свои задължения по договора и е
преустановила плащанията, като падежът на първата неплатена вноска е настъпил
на 19.07.2013 г. Считано от следващия ден ответникът е
изпаднал в забава и съответно съгласно договора дължи обезщетение за
забава. Сочи се, че крайният срок за
изпълнение на договора настъпил на
20.06.2016 г., с което станал изискуем целият неизплатен остатък от
главното задължение – главницата, която е дължима, ведно със законната лихва за
забава от подаване на заявлението до изплащане на задължението. Дължимо било и
уговореното обезщетение за забава от момента на изпадането в забава. На 10.01.2017 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД, ЕИК: ********* и ищеца „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК: *********
бил сключен договор за прехвърляне на вземания, по силата на който било
прехвърлено и вземането към ответника. Ищецът бил упълномощен от цедента „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД да уведоми длъжника – ответника за
цесията. Тъй като пратката с уведомлението се върнала непотърсена от длъжника,
то ищецът сочи, че уведомлението следва
да се счита връчено с връчване на препис от исковата молба в настоящото
производство.
С уточнителна молба от 05.01.2021 г. ищецът
посочва, че договореният ГЛП е 49,45 %, а договорната лихва е в размер на
3743,20 лв. Крайният срок на договора се сочи, че е изтекъл на 20.06.2016 г.
Посочват се извършените от ответника плащания по договора за кредит, както и
погасените с тях суми за главница, лихва и по застраховка на кредит. Посочва
се, че не са извършвани плащания след издаване на заповедта за изпълнение, като
ищецът е решил да претендира само главница и обезщетение за забава в посочения
размер, както и законна лихва. Моли се
исковете да се уважат. Претендират се разноски.
В законоустановения срок по
чл.131 от ГПК ответникът, чрез особен представител *** С.К., е депозирал писмен
отговор. Оспорва исковата молба, като
нередовна. Оспорва сключването на посочения в исковата молба договор за заем,
както и клаузите, които противоречат на добрите нрави и на закона за
потребителския кредит и биха дали основание за претендиране на лихви и
неустойки.
Оспорва ответникът да е уведомен
за прехвърляне на вземането с договор за цесия.
Сочи се, че, за да може прехвърлянето
да има действие по отношение на последния и същото да му бъде противопоставено,
а и за да може новият кредитор да се афишира пред длъжника като такъв, то
следва длъжникът да е уведомен за извършената цесия от предишния кредитор
съгласно чл.99, ал.3 от ЗЗД. Ответникът посочва, че ищецът желае заедно с
преписа от ИМ на длъжника да бъде изпратено и уведомлението за извършеното
прехвърляне на вземането, като цитира практика на ВКС. Счита се, че принципно е
възможно длъжникът да бъде уведомяван за цесията с ИМ, но това е факт от
значение за спора, който се е осъществил след предявяване на иска. Твърди се,
че ищецът в случая надхвърля посоченото в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение. Твърди се, че издадената заповед за изпълнение
представлява своеобразен отпечатък на действителото правно положение към
момента на нейното издаване, или иначе казано -
заявителят следва към онзи момент вече да е притежавал качеството на нов
кредитор по отношение на длъжника, което няма как да се случи без съобщение за
цесията на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД. Посочва се, че ако се приеме, че е
възможно длъжника да бъде уведомен за цесията с ИМ с предмет иска по чл.422 от ГПК, то той би бил поставен в доста по-неизгодно положение, като се има предвид,
че получава заповед за изпълнение на парично задължение в полза на лице, за
което към този момент няма представа дали действително е негов кредитор. Счита
се, че посочената практика би била релевантна в случая, ако заявлението беше
подадено от стария кредитор, а прехвърлянето на вземането се е осъществило след
този момент, като уведомяването на длъжника за прехвърлянето да се осъществи с
връчването на ИМ по чл.422 от ГПК, за да може новият кредитор да осъществи
активната си процесуална легитимация. Счита се, че ищцовото дружество не е
притежавало качеството на нов кредитор по отношение на длъжника по издадената
заповед и същата не може да бъде уведомяван
за цесията с иска по чл.422 от ГПК, тъй като прехвърлянето ще има
действие по отношение на него от деня на
получаване на съобщението за извършването му в случай, че същото изхожда от
стария кредитор. Счита се също така, че не е допустимо новият кредитор да
извършва фактическото съобщаване за извършената цесия, дори когато старият
кредитор го упълномощава за това. Моли
исковата претенция да се отхвърли.
Съдът, след като обсъди
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед
изявленията на страните, намира следното:
На 27.06.2013 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
ЕАД и ответника е сключен Договор за
потребителски кредит с номер ***, по силата на който кредиторът
предоставя на кредитополучателя сума в размер на 4000 лв., като последният се
задължава да я върне, ведно с уговорените лихви и такси на 36 броя погасителни
вноски в срок до 20.06.2016 г. Предоставен е и кредит за покупка на застраховка „Защита
на плащанията“ в размер от 576 лв. Освен тези суми ответникът се задължил да върне и сумата от 140
лв.- такса за усвояване на кредита, както и да заплати възнаградителна лихва. Общата
стойност на плащанията е предвидено, че е в размер на 8319,20 лв., като е
предвидено кредитът да бъде издължен, чрез заплащане на 36 месечни вноски,
всяка от които с изрично посочен в договора падеж на плащане. ГПР е в размер на
68,78 %, а ГЛП е в размер на 49,45 %. В
общите условия, неразделна част от договора за кредит е предвидено, че при
забава на една или повече погасителни вноски кредитополучателят дължи
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода на забавата върху
всяка забавена погасителна вноска. (т.5 от договора).
В платежно нареждане от
27.06.2013 г. е отразено, че в полза на ответника по договора за кредит *** е
преведена сумата в размер на 3808 лв.
С договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 10.01.2017 г. ищецът в качеството на купувач е
закупил от БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС ЕАД в качеството на продавач портфолио
от вземания, произтичащи от договор за потребителски кредит, сключени от
Продавача с длъжници, които не изпълняват задълженията си. По силата на
договора ищецът е придобил всички вземания, описани в Приложения № 1 към
договора, ведно с принадлежностите към тях, ако има такива. В извадка от Приложение №1 10.01.2017 г. е описан и договор за
потребителски паричен кредит ***, сключен между продавача на вземания и
ответника. Действително всички страници на приложението не са подписани от
страните по договора за прехвърляне на вземания, но липсва такова законово
изискване. Към датата на прехвърляне е отразено, че дължите суми по договора за кредит са 2855,54
– главница, 814,04 лв. – лихва и 519,24 лв.- неустойка за забава.
С Пълномощно с нотариална заверка
на подписите от 10.01.2017 г. БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС ЕАД в качеството на
цедент по договора за прехвърляне на вземания от 10.01.2017 г. е упълномощил
ищецът в качеството на цесионер да уведоми длъжниците за сключения договор за
прехвърляне на вземания. Подписано е и потвърждение за извършената цесия на
вземания на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.
Към исковата молба е приложено
уведомление за извършено прехвърляне на вземания по силата на договор за цесия
от 10.01.2017 г., изходящо от ищеца в качеството на пълномощник на БНП ПАРИБА
ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС ЕАД, с което уведомяват ответника в качеството на длъжник по
договор за кредит, предмет на цесията.
От приетото по делото заключение
на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че въз основа на договор за
потребителски кредит *** от 27.06.2013 г. БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС ЕАД е
предоставило на ответника – кредитополучател сума в размер от 4000 лв.,
като по банковата сметка на ответника е преведена сумата от 3808 лв.,
като от общия размер на предоставената главница е приспадната сумата от 140
лв.- такса за усвояване на кредита и 52 лв.- застрахователна премия. Отразено е, че съгласно погасителен план,
кредитът следва да се погаси на тридесет и шест месечни вноски, тридесет и пет
от които по 231,09 лв. и тридесет и шеста в размер от 231,05 лв., от които главница по заема 4000
лв. и договорна лихва (надбавка) 3743,20 лв.
От датата на усвояване на кредита до датата на прехвърляне на вземането
с договор с договор за цесия от 10.01.2017 г. от кредитополучателя са извършени плащания в общ размер от 4501,26
лв., с които са отразени в счетоводството на кредитора „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД, като погасени следните задължения по
договора за кредит, а именно: 1272, 46 лв.- главница, 2929,16 лв.-
възнаградителна лихва, 288 лв.- главница застраховка на плащанията, 11,64 лв.-
погасена договорна лихва за просрочие. Последното плащане по договора за кредит
е от 24.06.2015 г. Непогасените задължения, съгласно отразеното в
счетоводството на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД са както следва: за
главница са размер на 2727,54 лв., която включва неплатени вноски за главница
за периода от 19.12.2014 г. до
20.06.2016 г., за застраховка на кредит – 128 лв. за периода от 20.01.2015 г.
до 20.08.2015 г. (застраховката е анулирана на 18.09.2015 г.) и сумата от 814,04
лв. възнаградителна лихва за периода от 20.04.2015
г. до 20.06.2016 г. Не се
установява след сключване на договора за цесия да са извършвани плащания по
договора за кредит нито при цедента, нито при цесионера. Падежът на първата неплатена вноска вещото
лице посочва, че е 18-та погасителна вноска с падеж 19.12.2014 г. Обезщетение за забава за периода от
10.12.2016 г. до 01.11.2019 г. върху непогасената главница от 2727,54 лв. е
800,84 лв., а върху непогасената главница застраховка на кредита – 37,58 лв.
При така установената по
делото фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
За да се уважат предявените
искове дружеството – ищец следва да установи вземането си на претендираното
договорно основание /договор за цесия/ и в претендирания размер, както и че
ответникът е надлежно уведомен за цесията. Ищецът следва да докаже изправността
на цедента – наличието на сключен
договор за потребителски паричен кредит в съответствие с императивните
законови разпоредби, в това число
валидно постигната договореност между страните за връщане на заемната
сума, настъпване на предпоставките за изискуемост на претендираното обезщетение
за забава, като установи вземанията си и по размер, включително и поемането на
задължение от страна на ответника за заплащане на застрахователна премия, както
и сключване на договор за застраховка и заплащане на премия по него в
размерите, отразени в уточнителната молба.
Ищецът следва да докаже, че кредитодателят е изпълнил задълженията си по
договора за паричен кредит, в това число че е предоставил сумата по
кредита. Ответникът следва да установи
изложените в отговора на искова молба правоизключващи и
правопогасяващи възражения.
От събраните по делото
доказателства се установява, че крайният падеж на плащане на дължими суми за
връщане на предоставена в заем сума е настъпил преди подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение. Видно от приетите по делото, като
доказателства договор за цесия, приложение и уведомление, е налице валидно
прехвърляне на вземанията по процесния договор за кредит, като това не се
оспорва изрично от ответника. С връчване на препис от исковата молба и
приложеното към нея уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД ответникът се счита
уведомен за прехвърляне на вземанията.
Съгласно Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС
по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Цесията следва да
се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от
цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с
която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане.
Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на
спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като
приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда
при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал.
3 ГПК. Изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата
молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал.
3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Съгласно Решение № 137 от 2.06.2015 г.
на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК, докладчик съдията ***, постановено по реда на чл. 290 ГПК Предишният кредитор има право да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3
и ал. 4 от ЗЗД.
Неоснователно се явява и
възражението, че ответникът не е
уведомен за извършената цесия по надлежния начин. С исковата молба е
връчено уведомителното писмо за извършената цесия, което изхожда от цедента,
действащ чрез пълномощник цесионера, и
същото е достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба, поради
което съставлява надлежно съобщаване за цесията по чл. 99, ал. 3 пр. 1 ЗЗД и тя
е породила действие за длъжника,представляван от особен представител, на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Получаването на уведомлението е факт, настъпил в
хода на процеса, който е от значение за спорното право и поради това следва да
бъде съобразен при решаването на делото/в този смисъл са постановените от ВКС
на основание чл. 290 ГПК Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на
II т. о. и Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на I т. о./.Вземането
е валидно прехвърлено на ищцовото дружество с договор за цесия, поради което
ищецът е активно легитимиран да предяви настоящия иск.
Съдът не споделя тезата, че не е
налице валидно уведомяване на ответника за извършената цесия, поради това, че
книжата по делото и уведомлението за съответната цесия са връчени на неговия особен представител, а не лично на
длъжника.
Назначаването на особен
представител на ответникът е вследствие на неуспешни усилия същата да бъде издирена, както на
известните й адреси, така и по месторабота. Фигурата на особения представител
по чл. 47, ал. 6 от ГПК, се припокрива с тази на упълномощения процесуален представител относно
получаване на книжа по делото, както и връчване на препис от решението и
т.н..
И в двата случая, представителят
има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключения на тези,
свързани с разпореждане с предмета на делото, за които се изисква изрично
упълномощаване-чл. 34, ал. 3 от ГПК, респ. чл. 29, ал. 5 от ГПК за особения
представител.
Съдът не споделя разбирането,
че връчването на уведомлението за цесия
на особения представител по делото, представлява приемане на материалноправно
изявление, равняващо се на разпореждане с предмета на делото,тъй като това би
означавало кредиторът да бъде поставен в ситуация да не може да предяви правата по договора за цесия по съдебен ред, поради неуспешното издирване
на длъжника и невъзможността за лично връчване на уведомлението за цесията.
В
трайната съдебна практика е прието, че
действието по уведомяването на длъжника за извършената цесия не е
елемент от фактическия състав на договора за цесия, а целта е длъжникът да знае на кого да плати.В тази
връзка длъжникът има интерес да оспорва уведомяването за цесията тогава,
когато е платил на ненадлежен кредитор.
В случая не се твърди да е платено на
ненадлежен кредитор, нито се установява да е извършено плащане след прехвърляне
на вземания по договора за цесия.
С оглед установяване на
материалноправната легитимация на ищеца, следва
съдът служебно да прецени дали договорът за кредит е съобразен с
императивните разпоредби на ЗПК, като вземе предвид и направените от особения
представител на ответника възражения.
Съгласно императивните
изисквания, въведени с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 11 и 12 ЗПК, договорът
за потребителски кредит трябва да съдържа информация за условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването, като погасителният план следва да посочва дължимите плащания и
сроковете и условията за извършването на тези плащания, да съдържа разбивка на
всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните
разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните
разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план
се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до
последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно
договора за кредит.
От цитираното съдържание на
договора следва изводът, че в същото фигурира информация за съответните
плащания и срокове за това.
По своята правна същност
договорът за потребителски кредит представлява формален (изискуемата форма за
действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в
зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства,
предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна
парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или двустранен в зависимост
от обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя предаване на
паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки;
възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква притезателното право да
иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер.
Тази двустранна сделка е
възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на
сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11,
т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл.
19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява
задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия
кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва
за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия
случай. Страните са постигнали съгласие, че размерът на годишния лихвен процент
е от 68,78 %. След като установеният лихвения процент е точно фиксиран в
договора и ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени
изискванията на чл. 11, т. 9 от ЗПК.
Презюмира се, че всички разходи,
свързани с отпускането и използването на финансовия ресурс, предмет на договора
за потребителски кредит, представлява граждански плод (възнаградителна лихва).
Страните са уговорили, че годишният процент на разходите по кредита е в размер
на 68,78 %, като последният се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК компоненти. В случая след като страните са постигнали съгласие, че за
възмездното ползване на отпуснатата в заем парична сума, длъжникът следва да
заплати възнаградителна лихва, годишният процент на разходите следва да се
формира от последната. При формиране на годишния процент на разходите, се
включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя –
арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно въпреки, че в клаузите на договора не е
посочено какви компоненти кредитодателят е включил при формиране размера на
годишния процент на разходите при сключване на договора, последните са изводими
от разпоредбите на закона – установени в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. По
така изложените правни съображения съдът намира, че при сключване на кредита не
е било допуснато соченото от ответника нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Посочената разпоредба е с материалноправен характер и има действие занапред,
поради което регулира облигационните отношения, възникнали след приемането й и
влизането й в сила. Последната е приета с изменението на Закона за
потребителския кредит с ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., т. е.
след възникване на задължението по договора за потребителски кредит от 27.06.2013
г. и не намира приложение в процесния случай. Тази разпоредба обаче е приета от
законодателя като отзвук на възприетата от кредитните институции практика за
установяване на възнаграждение за възмездно ползване на предоставения на
потребителите финансов ресурс в размер близък или дори превишаващ размера на
предоставената сума. Следователно и макар посочената норма да не е била
действащ материален закон към момента на възникване на облигационното правоотношение
между страните, възприетият критерий за валидност на уговорената между страните
договорна лихва, следва да бъде съобразен при преценка на наведеното от
ответника – потребител възражение за нищожност на лихвата, поради уговарянето й
в противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД.
Годишният размер на законната
лихва за просрочени парични задължения е определен в размер на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата
година плюс 10 процентни пункта Съдът, съобразявайки определения от БНБ основен
лихвен процент към момента на възникване на правоотношението по договора за
кредит (0, 01), увеличен с 10 процентни пункта, намира че уговорената с
процесния договор възнаградителна лихва е в размер повече от шесткратен на
установената законна лихва. Нещо повече последната съотнесена към размера на
предоставената за ползване сума е в размер близък на предоставения за ползване
паричен ресурс.
Предвид така установеното съдът в
настоящия съдебен състав намира, че уговореният размер на възнаградителната в
размер многократно надвишаващ размера на законната лихва е недействителен,
поради противоречието на посочената разпоредба с добрите нрави.
Предвид установената
недействителност на договора за потребителски кредит в частта му, с която
страните са уговорили размера на дължимата възнаградителна лихва, то такава не
се дължи.
По отношение на претенцията за застрахователни
премии не се представят доказателства за заплащане на застрахователната сума в
полза на застрахователния агент, поради
и което не се установи нейната дължимост. Не се
установява от събраните по делото писмени доказателства и приетото
заключение да е платена в полза на
застрахователя включената в общата претендирана сума застрахователна премия. С определението за насрочване на делото съдът
е указал на ищеца, че в негова тежест е установяването на сключване на договор
за застраховка и заплащане на застрахователни премии по него, но доказателства
в тази насока не са събрани. В общите условия към договора за кредит е
предвидено, че размерът на кредита за покупка на застраховка „Защита на
плащанията“ ще бъде платен директно на застрахователния агент „Директ Сървисис“
ЕАД, но доказателства за това не са представени. Не става ясно и дали и е
възникнало правоотношение по сключен договор за застраховка и съответно
съдържанието и страните по това правоотношение. Доколкото договорът за заем е реален договор,
то липсата на доказателства за предаване на заемната сума обуславят
неоснователност на договора за заем относно тази сума.
Съдът счита за недействителна и клаузата за такса усвояване на кредита,
което в действителност е извършено с превеждане по банковата сметка на ищеца. Уговорена е такса в размер от 140 лв., като същата не е обвързана с
конкретно установени по делото действия от страна на кредитора и представлява
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 ЗЗП и като такава е нищожна на
основание чл. 146, ал.1 ЗЗП. Тази
уговорка е във вреда на потребителя, като не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. Освен това в ЗПК е предвидено, че
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. С оглед
недействителността на клаузата за такса усвояване, съдът счита, че сумата от
140 лв. не се дължи от ответника.
От приетото по делото заключение
на съдебно – счетоводната експертиза, което съдът кредитира изцяло, като пълно,
обективно и компетентно изготвено се установява, че ответникът е заплатил по
договора за кредит обща сума в размер на 4501,26 лв., като последното плащане е
от 24.06.2015 г. Доколкото съдът установява, че по договора за кредит се дължи
връщане единствено и само на главницата по договора, то следва, че ответникът е
погасил изцяло задължението си по договора за кредит преди настъпване на
крайния падеж, поради и което претенцията за обезщетение за забава в размер на
838,49 лв. се явява неоснователна и следва да се отхвърли.
От събраните по делото
доказателства се установява, че още преди прехвърляне на вземането по договора
за кредит и преди настъпване на крайния падеж, задължението по него, основаващо
се на действителни клаузи, а именно: задължението за връщане на предоставената
в заем сума, е изпълнено, то исковете следва да се отхвърлят изцяло, като
неоснователни и недоказани.
Ответникът се представлява от особен
представител, поради и което въпреки отхвърляне на исковите претенции, разноски
не му се дължат, доколкото такива не са направени.
По изложените мотиви съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район „Лозенец”, ул. „Хенрик Ибсен“ № 15
против И.Т.Г., ЕГН **********,*** искове за признаване на установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2855,54 лв.-
главница, дължима по Договор за потребителски кредит с номер *** от
27.06.2013 г. с „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД , задълженията по
който са прехвърлени с Договор за цесия от 10.01.2017 г. на „Фронтекс
Интернешънъл” ЕАД, ЕИК: *********, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК – 11.12.2019
г. до окончателното изплащане, както и сумата от 838,49 лв.- лихва за забава за периода от
10.12.2016 г. до 01.11.2019, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 20370 по описа за 2019 г. на РС
- Пловдив.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ОС – Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му.
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ПМ