РЕШЕНИЕ
№ …………../23.06.2023 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІV-А въззивен състав, в публичното заседание на тридесети
май през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
МЛ. С. СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Цветелина
Добрева-Кочовски, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ВГД № 9248
по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение от 02.07.2020 г. постановено по ГД №
70066 по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 31 състав, са
отхвърлени предявените от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу ответника политическа партия „С.Д.С.“
(ПП „СДС“) по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно обективно съединени положителни
установителни искове с правно основание по чл. 59 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено,
че ответникът дължи на ищеца сумата от 3871,66 лв. – главница за топлинна
енергия (ТЕ) за периода от м. 04.2015 г. до м. 04.2017 г. и главница за ТЕ,
посочена в изравнителна сметка № **********/31.08.2015 г. за периода от м.
07.2014 г. до м. 03.2015 г. за имот, находящ се в гр. София, ул. ******,
магазин, аб. № 377917, сумата от 39,59 лв. – главница за дялово разпределение
за периода от м. 04.2015 г. до м. 04.2017 г., ведно със законната лихва върху
главниците, считано от 13.06.2018 г. до изплащане на вземането, сумата от
730,81 лв. – мораторна лихва върху главниците за ТЕ за периода от 01.06.2015 г.
до 01.06.2018 г., сумата от 8,86 лв. – мораторна лихва върху главниците за
дялово разпределение за периода от 01.06.2015 г. до 01.06.2018 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ЧГД № 39174 по описа
за 2018 г. на СРС, 31 състав. С решението първоинстанционният съд се е
произнесъл и по разноските, дължими от страните съгласно чл. 78 от ГПК.
Решението е постановено при участието на „Т.с.“
ЕООД, ЕИК ******– трето лице-помагач на страната на ищеца.
Решението е обжалвано в срок от ищеца „Т.С.“
ЕАД. Релевират се доводи за неправилност на обжалваното решение. Излагат се
съображения за неправилност изводите на СРС за дължимост на процесните суми от
собственика на процесния топлоснабден имот, а не от ответника ПП „СДС“. Твърди
се, че между страните по делото не е подписан договор за продажба на ТЕ и
ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца. Сочи се, че
ответникът е бил наемател на процесния имот, съгласно сключен между него и
Столична община, район „Оборище“ договор за наем от 14.02.2005 г. Ето защо
отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното
решение и постановяване на друго, с което исковите претенции да бъдат уважени
изцяло. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна политическа партия „С.Д.С.“,
с който се изразява становище за нейната неоснователност, респ. за правилност
на обжалваното решение по съображения, подробно изложени в отговора. В тази
връзка моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират се
разноски.
„Т.с.“ ЕООД, ЕИК ******– трето лице-помагач
на страната на ищеца, не е изразило становище във връзка с депозираната от
ищеца въззивна жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и
правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт:
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на
обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при
наличието на правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна,
респективно първоинстанционното
решение е правилно, по следните съображения:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност
съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може
да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1
от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно
трябва да даде и правна квалификация на исковете.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е
допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във
въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл.
2 от ГПК, като в останалата част може да препрати към мотивите на първоинстанционното
решение по реда на чл. 272 от ГПК.
Предявени са за разглеждане по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание по чл. 59 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Съобразно твърденията, изложени в
исковата молба (идентични с тези в подаденото заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК), главните спорни права намират своето правно
основание в чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, както е приел и първоинстанционният съд в
обжалваното решение. Следователно ищецът няма процесуалното задължение да
установява съществуването на облигационно правоотношение по договор за продажба
на топлинна енергия за стопански нужди. Ако твърди противното, ответникът
трябва да го установи при условията на пълно и главно доказване, за да постигне
отхвърляне на исковете – виж чл. 59, ал. 2 от ЗЗД.
Фактическият състав на
неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи: 1.
имуществено разместване в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на
което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2. връзка между обедняването
на ищеца и обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили
обедняването и обогатяването; 3. липса на правно основание за имущественото
разместване; и 4. липса на друго основание за защита на правата на обеднелия
ищец.
Обедняването на едно лице
представлява намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните
основни форми: 1. намаляване на актива (изгубване или ограничаване на права); 2.
увеличаване на пасива – възникване или увеличаване на задължения; и 3.
извършване на разходи (включително и в труд). Съответно обогатяването на едно
лице представлява имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на
актива – придобиване или запазване на права; намаляване на пасива – погасяване
или намаляване на задължения; спестяване на разходи.
В частност твърдяното имуществено
разместване се свежда до установяване от страна на ищеца при условията на пълно
и главно доказване на обедняването му до стойността на доставената в топлоснбдения
имот през исковия период топлинна енергия и че този имот се е ползвал от
ответника в този период, респ. до стойността на предоставената услуга дялово
разпределение, обогатяването на ответника чрез консумирането на тази енергия и
спестяването на разходи за това (в т. ч. за услугата дялово разпределение),
както и наличието на връзка между обогатяването и обедняването – че топлинната
енергия е ползвана от ответника при липсата на валидно основание за това имуществено
разместване в отношенията между двете страни.
Съгласно § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ (приложима
редакция до 17.07.2012 г.), респективно § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ (в сила от
17.07.2012 г.), потребител на енергия или природен газ за стопански нужди,
респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за
стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия,
сключен между топлопреносното предприятие и потребителя – чл. 149, ал. 1, т. 3 от
ЗЕ.
Главният спорен пред въззивния
съд въпрос е този дали ответникът политическа партия „С.Д.С.“ е
материланоправно легитимиран да отговаря по предявените искове.
Въззивният съд, както
и първоинстанционния такъв, намира, че на този въпрос следва да се даде
отрицателен отговор, като в тази връзка споделя изложените от първоинстанционния
съд фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства, и на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях, без да е
необходимо да ги повтаря, като намира за необходимо да добави следното:
По делото е
безспорно, че процесният имот е собственост на Столична община. От приетите по
делото като писмени доказателства документи – молба за откриване на партида от
„Б.С.Д.С.“ (БСДС) до ищеца; договор за наем на недвижим нежилищен имот от
01.06.1999 г., сключен между Столична община – като наемодател, и БСДС – като наемател;
Анекси от 31.05.2002 г. и от 20.02.2003 г. към този договор, се установява, че процесният
топлоснабден имот е отдаден на трето за делото лице, а не на ответника ПП „СДС“.
По делото не са приети доказателства, от които да се установява, че в исковия
период топлоснбденият обект е отдаден под наем или е ползван от ответника ПП
„СДС“ на друго основание, нито такива, от които да се изведе извод, че ПП „СДС“
и БСДС са идентични субекти, респ. че ПП „СДС“ е правоприемник на БСДС.
Следователно по делото не е установено, че ответникът се е обогатил за сметка на ищеца,
респ. че е материалноправно легитимиран да отговаря по предявените искове. Предвид
това, че част от предпоставките, обуславящи основателността на исковата
претенция – ответникът да се е обогатил за сметка на ищеца, са останали
недоказани, то исковата претенция се явява неоснователна. Съдът е длъжен да
изгради фактически изводи относно всички релевантни за спора обстоятелства,
дори доказателствата по делото да не са достатъчни, като приложи правилата за
последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес
(така Решение № 1985 от 17.10.2005 г. на ВКС по гр. д. № 1075/2005 г., IV г.
o.). В случая доказателствената тежест за неустановените правнорелеванти факти
се носи от ищеца, предвид което върху него следва да се възложат и
неблагоприятните последици от тяхното неустановяване.
Ето защо въззивният
съд също приема, че предявените искове са неоснователни и като такива правилно
са били отхвърлени от първата инстанция, респ. обжалваното решение като
правилно следва да се потвърди.
По отношение на
разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
право на разноски има единствено въззиваемият ответник. Последният претендира и
доказва сторени пред въззивния съд разноски в размер на 400,00 лв. Въззивникът
своевременно е релевирал възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение. Последното обаче е в размер дори под минималния съгласно
чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в приложимата към момента на сключване на договора за правна
помощ редакция. При това положение претендираното адвокатско възнаграждение
следва да се присъди в пълен размер.
Решението не подлежи на касационно
обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо от ГПК,
тъй като цената на иска е под 5000,00 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
от 02.07.2020 г. постановено по ГД № 70066 по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 31
състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******да заплати на политическа партия „С.Д.С.“, ЕИК ******сумата
от 400,00 лв., представляваща сторени от ответника разноски във въззивното
производство за адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено при
участието на „Т.с.“ ЕООД, ЕИК ******– трето лице-помагач на страната на ищеца.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.