Р Е Ш Е Н И Е
№ ........
Гр. София, 29.10.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-Д въззивен състав, в
публично съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКАИ.
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
КАЛИНА СТАНЧЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова като разгледа докладваното от младши съдия Станчева
гр.дело № 11278 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. чл. 196 – 211 ГПК
(отм.), тъй като попада в обхвата на § 2, ал. 1 ПЗР на ГПК.
С
решение № I-50-47 от 12.09.2017 г. по гр.
дело № 2766/1995 г., по описа на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГК, І ГО, 50 състав са
отхвърлени като неоснователни предявените при условията на пасивно субективно
съединяване от Й.С. П. положителни установителни искове при правна квалификация
по чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) против С.С.Х., Д.Г.Х., Д.С.Х.,*** община за
признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът Й.С. П. е
собственик въз основа на договор за доброволна делба от 09.08.1956 г. и
възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ с решение № 918/21.10.1994 г. на ПК кв.
„Драгалевци“ на следния недвижим имот – нива в кв. „Драгалевци“, м. „Герговец“,
„Киноцентър I и II част – връзката“ с площ около 1500 кв.м., при граници
от две страни – улица, от запад – държавна земя със сграда на К.Т.и от север –
държавно място, като неоснователни.
Със същото решение от 12.09.2017 г. е
отхвърлен и предявеният от Й.С. П. срещу С.С.Х., Д.Г.Х. *** установителен иск
по чл. 26 от ЗЗД за установяване на нищожността на договор от 28.10.1991 г.,
сключен между държавата, чрез председателя на ВрИК на ОбНС Витоша, от една
страна, и С.С.Х. и Д.Г.Х. от друга, за замяна на право на строеж върху ½
ид.ч. от парцел XIII-СНС от кв. 104 по плана на кв.
„Драгалевци“ с отстъпване на право на строеж върху парцел XIII-СНС от кв. 54 по плана на кв. „Драгалевци“, в.з.
„Киноцентъра – връзката I и II част“.
Недоволни
от постановеното решение са останали въззивниците Т.М.П., И.Й.С., С.Й.С. и С.Й.С.,
конституирани в качеството им на наследници на ищеца Й.С. П. на осн. чл. 120 ГПК (отм.) с определение № 232632/09.10.2017 г., които в срока по чл. 197, ал. 1
от ГПК (отм.) го обжалват с оплаквания за неправилност, незаконосъобразност и
неправилна преценка на доказателствата. Във въззивната им жалба са изложени
съображения, че изводите на съда досежно констатацията, че решение на ПК „Драгалевци“
№ 918 от 21.10.1994 г. е постановено от незаконен състав, са неправилни. Навеждат,
че процесният имот е надлежно индивидуализиран. Излагат, че по отменения ГПК не
се предвижда назначаването на петорна експертиза, респективно същата е следвало
да се изключи от доказателствата по делото. Твърдят още, че по делото е
установено, че процесният имот е собственост на техния наследодател – Й. П.,
като същият е идентичен с УПИ XIII-СНС, кв. 54 по
регулационен план на м. „Киноцентър“ – първа и втора част, както и, че върху
него е отстъпено право на строеж в полза на ответниците. На следващо място,
досежно така учреденото право на строеж, намират, че същото е погасено по
давност поради неосъществяването му в 5-годишен срок. Оттам извеждат, че нищожен
по своята същност се явява и нотариалният акт, с който Д. и С.Х.са прехвърлили
на Д.Х. и Е.С. учреденото им право на строеж, поради липса на предмет. С оглед
изложените аргументи молбата към въззивния съд е да отмени обжалваното решение,
респективно да постанови друго, с което да уважи ищцовите претенции в цялост.
Претендират направените в хода на производството разноски.
Въззиваемите Д.Х. и Е.С. са редовно уведомени за
постъпилата жалба, при условията на чл. 51, ал. 2 вр. ал. 1 ГПК (отм.),
доколкото същите са променили за постоянно или временно адреса, който са
съобщили по делото или на който вече веднъж са били призовани, съответно не са
изпълнили задължението си да уведомят съда за новия си адрес, предвид което
призовките им са приложени по делото като връчени. Същите не вземат становище
по жалбата, не ангажират доказателства.
Въззиваемата Д.Х., конституирана в качеството на
наследник на ответника С.С.Х. на осн. чл. 120 ГПК (отм.) с определение №
230360/05.10.2017 г., чрез адв. Д., е изложила съображения във връзка с
въззивната жалба, поддържани и в хода на съдебното заседание от процесуалния й
представител – адв. М.. Същите са в насока, че първоинстанционният съд е
положил сериозно старание в обезпечаване на доказателствата по делото. Навежда,
че нито една от допуснатите в хода на производството експертизи не установява
по категоричен начин идентичност между възстановения на ищците имот и този,
върху който въззиваемата притежава вещни права. Сочи, че касателно претенцията
на ищеца правото на строеж да е погасено по давност поради неупражняването му в
5-годишен срок, давността като институт не се прилага служебно от съда, а искане
в тази насока не е депозирано. Моли съда да отхвърли въззивната жалба, да
потвърди атакувания съдебен акт и да присъди сторените разноски.
Въззиваемият Б. С.Х., конституиран в качеството на
наследник на ответника С.С.Х. на осн. чл. 120 ГПК (отм.) с определение №
230360/05.10.2017 г., не депозира отговор на въззивната жалба в срока и по реда
на чл. 201, ал. 1 ГПК (отм.).
Въззиваемата страна Столична община представя
становище по спора, в който излага, че наследниците на П.Г.Х.няма как да бъдат
собственици на процесния имот, тъй като същите се позовават на решение на
поземлената комисия, с което им е възстановено правото на собственост на
земеделска земя в реални граници без да е спазена процедурата по чл. 13 от
ППЗСПЗЗ. В същата насока уточнява, че доколкото имотът попада в урбанизирана
територия и за да бъде възстановен същият е необходимо да бъдат издадени скица
и удостоверение по чл. 13, ал. 5 и ал. 6 от ППЗСПЗЗ, каквито в случая липсват.
Поддържа, че претенцията на ищеца за идентичност на възстановения му в реални
граници имот и поземлен имот с идентификатор 68134.1978.1151 е недоказана и
неоснователна. Сочи, че съгласно договр за замяна на отстъпено право на строеж
от 28.10.1991 г. С. Х. и Д.Х. стават собственици на ½ ид.ч. от парцел XIII-СНС от кв. 104 по плана на кв. „Драгалевци“ – София,
целият от 900 кв.м., одържавен с акт № 9667, срещу което в полза на последните
е отстъпено право на строеж върху парцел XIII-СНС от кв. 54 по плана на в.з. „Киноцентъра – връзката
I и II част“ - кв.
„Драгалевци“, гр. София, целият от 960 кв.м. Обобщава, че фактологията,
представена от ищеца, респективно от въззивниците, не отговаря на обективната
действителност, защото се касае за отстъпено право на строеж чрез замяна по
реда на чл. 13 от ЗС, като последното е към период преди постановяване
решението на ПК за възстановяване на земите по ЗСПЗЗ, а именно към 1991 година.
С оглед горното моли жалбата по отношение на Столична община да се остави без
уважение, а обжалваният съдебен акт на първата инстанция да се потвърди,
претендира разноски за юрисконсулт.
Софийски градски съд, като взе предвид
събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните
съобразно с разпоредбата на чл. 188 ал. 1 от ГПК (отм.), намери от фактическа и
правна страна следното:
По отношение на главния положителен установителен иск
с правна квалификация по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.):
Тъй като искът е установителен – чл. 97,
ал. 1 ГПК (отм.), допустимостта му е предпоставка от наличие на правен интерес
за установяване на принадлежност на правото на собственост. Въззивният съд
споделя изводите на първата инстанция, че възникналият между страните правен
спор за собственост на имотите, обосновава наличието на интерес у ищеца от
предявяване на иск с правна квалификация по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.).
В допълнение към изложеното от Софийски
районен съд и в отговор на възраженията, направени в рамките на въззивното
производство, съдът приема следното:
По същество по иска с правно основание
чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) ищецът следва да докаже, че е придобил имота на
поддържаното от него придобивно основание – договор за доброволна делба и
възстановяване правото на собственост върху имота по реда на реституционния
закон ЗСПЗЗ. При успешно проведено доказване от ищеца, ответниците следва да
докажат правоизключващите и правопогасяващите си възражения срещи правата му.
Наличието
на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения,
наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже
фактите, от които те произтичат. В настоящия случай правният интерес на ищеца Й.С.
П. да депозира своята претенция пред Софийски районен съд е изведен от
твърдението му, че именно върху възстановения му по реда на ЗСПЗЗ недвижим имот
в кв. „Драгалевци“, град София, а именно: поземлен имот с идентификатор
68134.1978.1151, област София (столица), община Столична, гр. София, район
„Витоша“, ул. „**********, площ 1022 кв.м., предназначение на територията:урбанизирана,
ниско застрояване, стар номер 1151, квартал 54, парцел XIII, при съседи: от две страни улица, ПИ 68134.1978.528 и
ПИ 68134.1978.1125, съгласно скица № 15-246515-09.03.2021 г. на АГКК, одобрена
със заповед на ИД на АГКК № РД-18-3/11.01.2011 г., ответниците получили от
ответната Столична община и съответно реализирали право на строеж.
Предпоставките за уважаване на един положителен
установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 97 от ГПК (отм.) установяват
необходимостта от успешното провеждане от ищеца – при условията на пълно и
главно доказване, правото на собственост върху спорния недвижим имот, като при
уважаването на положителен иск силата на пресъдено нещо обхваща принадлежността
на правото на собственост на ищеца, като същевременно отрича претендираното от
ответника право. Съобразно правилото, установено в чл. 127, ал. 1 ГПК (отм.) ищецът
следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор,
като докаже обстоятелствата, от които то произтича, а ответникът от своя страна
– фактите, на които основава своите възражения. В конкретния казус ищецът
обосновава правото си на собственост на основание договор за доброволна делба
от 09.08.1956 г., по силата на който получил в дял нива в кв. „Драгалевци“, м.
„Герговец“, останала в наследство от П.Г.Х., както и на основание
възстановяване правото на собственост върху имота по реда на ЗСПЗЗ с решение №
918 от 21.10.1994 година на ПК, кв. „Драгалевци“. Ето защо доказването в хода
на производството на посочените две основание от страна на ищеца би
легитимирало материалноправно последния като собственик на процесния недвижим
имот.
Активната материалноправна легитимация по предявените
искове се определя от въведеното от ищеца основание за пораждане правото му на
собственост. В случая ищецът, респективно неговите наследници – сега
въззивници, се позовават на договор за доброволна делба и реституция по ЗСПЗЗ,
осъществена с влязло в сила решение № 918/21.10.1994 г. на Поземлена комисия „Драгалевци“,
с което на наследниците на П.Г.Х., в това число и на ищеца, е признато
възстановяване във възстановими граници правото на собственост върху нива в кв.
„Драгалевци“, м. „Герговец“ от 1500 кв.м.
Производството по ЗСПЗЗ е административно и води до
придобиване на собственост върху възстановявани земи само ако са били налице
предпоставките по чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ и е издаден валиден административен акт
/решение на поземлена комисия, сега Общинска служба по земеделие/ за
възстановяването на собствеността. Решението на органа по поземлената
собственост има конститутивно действие, което се разпростира както по отношение
на обекта /земеделската земя/, така и по отношение на субекта. Решението
действа за в бъдеще и е актът, който легитимира като собственици лицата, на които
се възстановява собствеността – т. е. то е годно основание за придобиване на
собствеността върху възстановената земя по смисъла на чл. 77 ЗС. Значението на
придобивно основание имат само две категории решения на органа по поземлената
собственост, а именно: 1/ решението, с което се възстановява правото на
собственост в съществуващи или възстановими стари реални граници върху
индивидуално определен имот – чл. 18ж, ал. 1 ЗСПЗЗ и 2/ решението по чл. 27,
ал. 1 ППЗСПЗЗ, с което се възстановява собственост върху индивидуално определен
имот от влезлия в сила план за земеразделяне.
Решение № 918 от 21.10.1994 г. на ПК „Драгалевци“ е
постановено в състав от председател – А.И., секретар – Г. А. и един член – П.Т.,
и е подписано от същите. Решението е оспорено от ответниците досежно неговата
валидност и законосъобразност, при аргументи, че същото е постановено от
незаконен състав, а отделно към него не са приложени скица и удостоверение, в
колизия с предписанията, установени от ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, действали към
релевантния времеви период. Предвид депозираните в този смисъл възражения при
изследване на активната легитимация, съдът следва да прецени дали са налице
предпоставките на ЗСПЗЗ за възстановяване правото на собственост върху
процесния земеделски имот, притежаван към момента на образуване на ТКЗС или
друга селскостопанска организация и дали е приключила процедурата по
възстановяване обекта на правото на собственост, като реално обособен и
юридически индивидуализиран имот с влязло в сила позитивно решение на ПК
„Драгалевци“. Тежестта за доказване на посочените обстоятелства е върху ищеца Й.С.
П., а сега върху въззивниците.
Софийски районен съд е приел за основателно
възражението на ответниците за нищожност на решението на ПК, поради
постановяването му от ненадлежен състав, по арг. от чл. 60, ал. 5 вр. ал. 4
ППЗСПЗЗ, както и поради липса на удостоверение по чл. 13 ППЗСПЗЗ /ред. към
момента на издаване на решението, ДВ, изм. и доп., бр. 2 от 7.01.1994 г./, при съответните
мотиви.
Настоящият съдебен състав отбелязва, че не споделя
изложените от първия съд мотиви за нищожност на административния акт - решение
№ 918/21.10.1994 г. на Поземлена комисия „Драгалевци“ поради незаконен
състав на постановилия го орган - чл. 60, ал. 4 ППЗСПЗЗ, макар и това
несъответствие да не се отразява на крайния извод на първоинстанционния съд,
който като цяло е законосъобразен.
Съгласно новелата на чл. 60, ал. 4 ППЗСПЗЗ, приложима ред. ДВ, бр. 2 от 7.01.1994 г., "Поземлените комисии се състоят от председател, секретар и нечетен брой членове. Председателят и секретарят на комисията и определените от Министерството на земеделието нейни членове задължително се назначават на щат. На останалите членове на комисията се заплаща съгласно действащите нормативни актове.", а съгласно ал. 5 от същата норма, в комисиите задължително се включват юрист, агроном, инженер-геодезист или инженер-земеустроител и представител на ликвидационния съвет и на частните земеделски стопани.
С новелата на чл. 60, ал. 4 ППЗСПЗЗ законът определя единствено щатния състав на поземлената комисия, но същият или друг текст на закона не определят в какъв състав заседава ПК и в какъв състав следва да постановява решенията си, предвид на което и изложените съображения за незаконен състав на комисията, постановила решение № 918/21.10.1994 г. са в разрез с материалния закон. В последния смисъл е и задължителната практика на ВКС по определение 492/20.05.2011г. по гр.д. 1543/2010г., на Г.К, I ГО на ВКС и решение 820/27.05.2010г. по гр.д. 768/2009г., на Г.К, I ГО на ВКС I ГО.
Налице е и константна задължителна практика на ВКС,
съгласно която, нормата на чл. 60, ал. 5 ППЗСПЗЗ не е императивна, а има само
препоръчителен характер, поради което при установено изискване за нечетен брой
членове на комисията, най-малкият възможен състав е от трима членове (какъвто е
и съставът, постановил процесното решение от 1994 г.) и липсата на лице с
посочените служебни качества не рефлектира на валидността на административния
акт /така решение № 759/01.11.2010 г. по гр.д. № 1859/2009 г. на ВКС, І ГО/. Поради
изложеното, въззивният съд приема, че оспореното решение на ПК като
административен акт е валидно постановено и подписано от компетентен орган в
предвидения в закона състав – председател, секретар и един член и притежава
изискуемите реквизити. Ето защо гражданският съд следва да осъществи косвен
съдебен контрол относно неговата материална законосъобразност.
В тази връзка следва да се отбележи, че ответните
община и физически лица не могат да оспорват материалноправните предпоставки за
земеделска реституция, с оглед правото на собственост на наследодателя на ищеца
– П.Г.Х.към релевантния минал момент или идентификацията на имота, респективно
не могат да правят възражения за липса на идентичност на процесния имот с
притежавания от общия наследодател към момента на обобществяването. Съгласно
константната съдебна практика на ВКС, ответникът по иска за собственост,
основан на земеделска реституция, може да противопоставя възражение за
материална незаконосъобразност на решението на ПК само във връзка със свои,
лични противопоставими права. Поради изложеното, в случая следва да се разгледа
възражението за материална незаконосъобразност на решението на ПК само с оглед
предпоставките на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ във вр. с чл. 13, ал. 4 ППЗСПЗЗ като
пречки за земеделска реституция.
Горното обстоятелство е отчетено от Софийски районен
съд, доколкото съдът е изследвал характера на процесния недвижим имот,
заключавайки, че същият попада в границите на урбанизирана територия. Така
изведената констатация напълно съответства на данните по делото и съответно се възприема
и от настоящия състав, при следните
допълнения.
По делото е установено, че процесният имот /бивша
земеделска земя/ не се намира в територия по § 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ, а в границите
на урбанизирана територия. Видно от представените по делото книжа, в това число
и представената в хода на първоинстанционното производство и използвана от
вещото лице по първата назначена СТЕ – регулационна скица № 9347 от 04.04.1994
г., заповед № 01 от 27.06.1995 г.и заключение на единичната съдебно-техническата
експертиза на в. л. С. Ж., както и тройната СТЕ в състав С. Ж., Т. С. и И. Д.,
към момента на постановяване на решението от ПК „Драгалевци“, спорният имот представлявал
дворно място, съставляващо парцел XIII-СНС от
кв. 54 по плана на в.з. „Киноцентъра – първа и втора част връзката“ – кв.
„Драгалевци“, съгласно скица № 9347 от 04.04.1994 г, издадена от отдел ТСУ при
ТОА „Витоша“.
Поради наличието на всички книжа по делото, в това
число и горепосочените, безспорно се установи, че процесният недвижим имот
/бивша земеделска земя/ след обобществяването на земята е включен в границите
на урбанизирана територия. Ето защо и възстановяването на собствеността върху
него се извършва не със заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ и след заснемането
на границите в помощен план и план на новообразуваните имоти по § 4к, ал. 1 ПЗР
на ЗСПЗЗ, а с решение на ОСЗ /ПК/ на основание чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. В хипотеза
като процесната (възстановяване на собствеността по реда на чл. 10, ал. 7 от
ЗСПЗЗ) съгласно предписанието на чл. 13,
ал. 4 от ППЗСПЗЗ, се изисква към молбата
за възстановяване да се прилага и удостоверение от техническата служба на
общината, че имотът е нанесен в кадастралния план. В случая Софийски районен
съд е констатирал, че няма доказателства такава да е предоставена от молителя в
административното производство. Като е възприел факта на непредставяне на скица
по чл. 13, ал. 4 от правилника за приложение на ЗСПЗЗ, доколкото изискването не
е самоцелно, а има за своя първопричина индивидуализация на бившия земеделски
имот по действащата регулация, първоинстанционният съд е приел, че решението на
поземлената комисия не може да има легитимиращо действие.
Въззивният съд споделя така формирания извод на
първата инстанция. Константна е практика на върховната инстанция, че предвидената
в ЗСПЗЗ административна процедура по възстановяване на собствеността върху
земеделска земя, намираща се в урбанизирана територия по смисъла на чл. 10, ал.
7 от ЗСПЗЗ, приключва с издаването на решение на ОСЗ /ПК/ за възстановяване на
имота в стари реални граници – в този смисъл и решение № 254 от 26.05.2010 г.
по гр. д. № 1134 от 2009 г. на ВКС, Второ г. о., и решение № 595 от 05.07.2010
г. по гр. д. № 1333 от 2009 г. на ВКС, Първо г. о./
В случай на възстановяване на земя, част от
урбанизирана територия, административната процедура по възстановяване на
собствеността на земеделски земи по ЗСПЗЗ приключва с издаване на решението на
ПК, към което не е необходимо да бъде издавана скица, тъй като
индивидуализацията на имота, правото на собственост върху който се
възстановява, се извършва още при осъществяването на административната
процедура по чл. 13 ППЗСПЗЗ - чрез издаването на удостоверението и скицата по
чл. 13, ал. 5 и 6 ППЗСПЗЗ. В настоящия случай обаче такива липсват. Това
разрешение е възприето и от формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС
/напр. решение № 254 от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1134/09 г. на ІІ г.о., решение
№ 245 от 25.05.2011 г. по гр.д. № 806/2010 г. и др./ и се възприема от
настоящия състав. Решението за възстановяване на собствеността върху имоти в
границите на урбанизираните територии се постановява въз основа на
удостоверение и скица по чл. 13, ал.4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ, които съдържат данни за
номера и размера на имота според кадастралния план, размера на застроената,
както и размера на свободната площ, информация дали върху имота е учредено
право на строеж и дали строежът на законно разрешената сграда е започнал в
срока по чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ, границите на имота съгласно кадастралния план и
регулационното му отреждане.
С още по-голямо значение, както е прието и в
атакуваното съдебно решение, пропускът да се представи скица към решението, а и
в цялото производство по издаване на административния акт, както и
непредставянето на удостоверение, че имотът е нанесен в кадастралния план,
препятстват възможността имотът да бъде надлежно индивидуализиран. Това
неминуемо рефлектира и върху най-съществената част от спора – дали въззивниците
претендират да имат наследено право върху същия този имот, който се владее от
въззиваемите-ответници, доколкото при липса на посочените по-горе книжа е
невъзможно да се установи идентичност. Както е посочил първоинстанционният съд не
е случаен фактът, че вещото лице е заключило в кредитираното експертно
заключение, че е невъзможно да се установи с категоричност идентичност между
възстановения на ищеца имот и този, върху който първите двама ответници (С.и Д.
Х.) са получили право на строеж. От заключението на тройната СТЕ в състав инж.
Б., инж. П. П. и инж. Д. П. се констатира, че експертизата не е в състояние
еднозначно да уточни границите на процесния имот, възстановен на ищеца. В
мотивната част на заключението се сочи още, че техническата служба би следвало
да издаде удостоверение по реда на чл. 13, ал. 4 от ППЗСПЗЗ, както и, че в
одобрения кадастрален план липсват данни за границите на имота, признат на
ищеца по делото.
Като е установил липса на доказателства за идентичност
на имотите, проверяваният съд е приел още, че ирелевантен се явява фактът дали
и по какъв ред права върху процесния имот е получило и 50-то Основно училище в
кв. „Драгалевци“. Този извод на съда е съобразен със закона, тъй като предмет на
спора пред първата инстанция е дали ищецът е собственик на имота по отношение
на ответниците, а ако това не е така, извън предметния обхват на делото остава
обстоятелството в чия собственост реално се явява имотът. Отделно, в решение на
ПК от 23.04.1999 г., изменено с решение от 19.08.2002 г., процесният имот –
парцел XIII-СНС в кв. 54, не е посочен като част от възстановената
на училището ливада. Поради тези съображения и настоящият състав на съда не
намира за необходимо да изследва редовността на административната процедура,
посредством която с решение на ПК „Драгалевци“ на основното училище в кв.
„Драгалевци“ е признато право на собственост.
При все това, както обосновано е констатирал и Софийски
районен съд ищцовата претенция за собственост върху имота, остава недоказана. В
допълнение към изводите, обективирани в обжалвания акт, настоящият състав
добавя и следното.
Видно от
представения по делото договор за замяна на отстъпено право на строеж по реда
на чл. 13 от ЗС от 28.10.1991 г. С.С.Х. и Д.Г.Х. са станали собственици на
½ идеална част от парцел XIII-СНС в
кв. 104 по плана на кв. „Драгалевци“ в град София, целият с площ от 900 кв.м.
Същият този имот е одържавен с акт № 9667, като в замяна ответниците получили
отстъпено право на строеж върху процесния имот, а именно парцел XIII-СНС от кв. 54, по плана на вилна зона „Киноцентъра –
връзката I и II част“ в кв. Драгалевци, град София, целият с площ от
960 кв.м. Ето защо съдът приема, че към момента на постановяване на решението,
за което се твърди, че легитимира наследодателят на въззивниците като
собственик – 1994 г., вече е имало надлежно учредено право на строеж в полза на
ответниците. Така изведеният извод се подкрепя в цялост и от представения в
последно съдебно заседание препис на акт № 6578 от 28.04.1978 г. (л.197 от
въззивното дело-гръб), касаещ процесния недвижим имот, на чийто гръб е проследена
историята на собствеността на имота. Предвид факта, че производството се движи
по отменен ГПК, така представеното писмено доказателство е своевременно
предявено и съдът го отчита при
формиране на извода си по същество. От него става видно, че върху парцел XIII-СНС от кв. 54 действително е отстъпено право на строеж
за С.и Д. Х., съгласно договор за замяна.
В разглеждания случай се установи безспорно, че по
отношение на процесния недвижим имот в полза на ищеца-наследодател на
въззивниците – Й.С. П., макар и да е било издадено решение на поземлената
комисия, което в принципен план е годно да го легитимира като собственик, същото
няма легитимиращо действие. Отделно и като още по-силно основание не се доказа
идентичност между имотът, за който ищецът претендира да му е възстановен и
този, в чиято полза ответниците са получили в компенсация право на строеж.
При тези мотиви не се установява
активната материалноправна легитимация на ищците по иска, тъй като не се доказа
правото им на собственост върху процесния имот. Ето защо искът при
квалификацията на чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) се явява неоснователен и следва
да бъде отхвърлен.
По отношение на инцидентния
установителен иск по чл. 26 от ЗЗД, предявен по реда на чл. 118 ГПК (отм.):
Наред с претенцията по чл. 97 ГПК (отм.)
е предявен и обективно кумулативно съединен инцидентен установителен иск с
правна квалификация по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността
на договор от 28.10.1991 г. за замяна на право на строеж върху ½ ид.ч.
от парцел XIII-СНС от кв. 104 по плана на кв. „Драгалевци“ с отстъпване право
на строеж върху процесния недвижим имот, сключен между държавата, чрез
председателя на ВрИК на ОбНС Витоша, от една страна, и С.С.Х. и Д.Г.Х., от
друга, като противоречащ на закона.
Противоречието на закона е най-тежкият
порок на договора – толкова тежък, че чл. 366 ЗЗД изключва възможността
страните да се спогодят върху непозволения договор, дори когато те признават
неговата нищожност, а според чл. 34, ал. 3 ЗЗД (отм. - ДВ, бр. 12/1993)
даденото по такъв договор не подлежи на връщане, а на отнемане в полза на
държавата. Нарушаването на императивна разпоредба на закона във връзка със
съдържанието на договора не го прави нищожен, то води до нищожност само на
съответната клауза (частична нищожност), която се замества от уреденото в
закона императивно правило. От изложеното може да се направи извода, че
сделката противоречи на закона, когато нейният резултат (приложението на
правните й последици) противоречи на закона.
Въззивният съд споделя констатацията на
Софийски районен съд, че ищцовата претенция по инцидентния установителен иск е
неоснователна. В обжалваното решение при обосноваване на извода си за
неоснователност на иска с правно основание по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, първата
инстанция е съобразила практиката на ВКС, според която установеното с решение
на Велико Народно Събрание /ВНС/ от 17.08.1990 г. спиране с разпореждането със
земя, стопански, туристически обекти и одържавени по ЗОЕГПНС жилища и вили,
колективни земеделски стопанства, е временно и продължава до момента на
приемане на законите за реституция, преобразуване и приватизация. Доколкото
ЗСПЗЗ като реституционен закон касателно земеделските земи е обнародван на
01.03.1991 г., то считано от тази дата забраната за разпореждане с такива земи
отпада – в този смисъл и решение № 90/16.06.2015 г., постановено по гр.д. № 4406/2014
г. по описа на ВКС, трето гр. отд.
На следващо място, настоящият състав
споделя възприетото в проверявания съдебен акт досежно неоснователността на
възражението за нищожност на договора за замяна, признаващ правото на строеж на
ответниците, поради липса на съгласие, изразено от ищеца Й.С. П., считайки, че
така депозираното възражение е изцяло неоснователно и необосновано. Всяка
нищожност по чл. 26 ЗЗД, включително и тази по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД (поради
липса на съгласие) е абсолютна – не само изначална, а и окончателно водеща до
пълна невъзможност опорочената сделка да породи правни последици, т.е. –
непоправима, неоздравима, без възможност за саниране. Съгласно Тълкувателно
решение № 5 от 2014 г. на ОСГТК на ВКС договор, сключен от лице, действало като
представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща
недействителност и не поражда целените с него правни последици. Същите
настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди
съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. При липса на потвърждаване, на недействителността
може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или
неговите универсални правоприемници. В случай на липса на съгласие, на такъв
порок може да се позове единствено страната, от която привидно е изхождало
волеизявлението, тоест страната, чиито права и интерес са нарушени.
Няма как трето за правоотношението лице,
в случая наследодателят на въззивниците – г-н П., да формира съгласие досежно
същото и неговите параметри. Наред с това, разпореждането с чужда вещ не е
договор с невъзможен предмет, такова съглашение не е нищожно, въпреки че не се
поражда неговият вещен ефект – както продажбата на чужда вещ е действителна, но
не прехвърля собственост. При изложените мотиви настоящият състав възприема в
пълнота аргументацията на първата инстанция за неоснователност на предявения
инцидентен установителен иск по чл. 26 от ЗЗД, който като такъв мотивирано е
отхвърлен.
Въззивната инстанция следва да разгледа
и предявеното едва във въззивната жалба възражение за погасяване правото на
строеж на ответниците- въззиваеми поради неосъществяването му в определения в чл.
67 ЗС 5-годишен срок. Тук е мястото да се посочи, че възражението е своевременно
депозирано и следователно допустимо. Доколкото макар и заявено едва пред
втората инстанция, като се отчете обстоятелството, че делото е по отменен ГПК,
в който преклузии не са установени, то следва, че възражението по чл. 67 от ЗС
е депозирано в рамките на установения от процесуалния закон срок и съответно
подлежи на обсъждане. Разгледано по същество, същото е неоснователно.
На първо място, възражението за погасено
по давност право на строеж не отговаря на фактите, установими от книжата по
делото, доколкото договорът, сключен между държавата, чрез председателя на ВрИК
на ОбНС Витоша, от една страна, и С.С.Х. и Д.Г.Х., от друга, за замяна на право
на строеж върху ½ ид.ч. от парцел XIII-СНС от кв. 104 по плана на кв. „Драгалевци“ с
отстъпване на право на строеж върху парцел XIII-СНС от кв. 54 по плана на кв. „Драгалевци“, вилна
зона „Киноцентъра – връзката I и II част“ (процесния недвижим имот) е сключен на
28.10.1991 г., а не както твърдят въззивниците – на 20.11.1987 г. На следващо
място, от документите по делото се установява, че община Витоша е издала
разрешение за строеж на двуетажна вилна сграда от 03.10.1994 г., а към
27.09.1995 г. е извършена зидария на първи етаж на сградата, последната с общо
застроена площ от 300 кв.м. Следва, че отстъпеното право на строеж е
реализирано в рамките на установения в новелата на чл. 67 от ЗС петгодишен срок.
В подкрепа на изведения от съда извод за
неоснователност на възражението по чл. 67 от ЗС са и приобщените свидетелски
показания на свидетелите В. Н. и И.А., които заявяват, че С. Х. започнал да строи
вила през 1994 година. Последните обясняват още, че стоежът на вилата бил на
място на нива, която в миналото (до 1958 г.) се обработвала от П. Х.. По думите
на свидетеля, разпитан пред Софийски районен съд – Я.И., фамилия Х. не са имали
никакви имоти в близост до имота, който бил застрояван от ответниците, след
като върху същия им било отстъпено право на строеж. С оглед всичко изложено
по-горе, съдът намира, че правото на строеж е надлежно учредено с договора от
1991 година, а впоследствие и упражнено от ответниците, съответно не е погасено
по давност поради неупражняване в срок, както се твърди във въззивната жалба.
От това следва, че и нотариален акт № 162/24.02.1994 г., т. XVIII, н.д. № 3574 от 1994 г. на нотариус при Софийски
районен съд, с който С. и Д. Х. продали на дъщеря си Д.Х. и на сина на Д.Х. – Е.С.,
правото си на строеж върху процесния имот, е действителен, съответно продажбата
е породила присъщото си вещно-транслативно действие.
След като формираните от състава на
въззивния съд изводи съвпадат като краен резултат с изводите, направени от
първоинстанционния съд в обжалвания съдебен акт, и в упражнение на правомощията
си по чл. 208, ал.1 от ГПК (отм.), въззивната инстанция е длъжна да остави в
сила обжалваното решение.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на съдебни
разноски имат въззиваемите. Въззиваемите Д.Х. *** са депозирали искане в този
смисъл, поради което съдът им дължи произнасяне. На основание чл. 64, ал. 2 ГПК
(отм.) въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят в полза на Д.Х.
разноски за адвокатски хонорар в размер на 1000 лева, за които в кориците по
делото на л. 50 се намират доказателства за реалното им извършване, а на основание чл. 64, ал. 5 ГПК (отм.) в полза на
Столична община се следват разноски за процесуално представителство, доколкото
общината е защитавана от юрк. А., като същите следва да са в размер на 300
лева, предвид фактическата и правна сложност на делото.
Водим от горното, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ
В СИЛА решение № I-50-47 от
12.09.2017 г. по гр. дело № 2766/1995 г., по описа на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГК,
І ГО, 50 състав, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Й.С. П.
против С.С.Х., Д.Г.Х., Д.С.Х.,*** община искове по чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) за
признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът Й.С. П. е
собственик въз основа на договор за доброволна делба от 09.08.1956 г. и
възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ с решение № 918/21.10.1994 г. на ПК кв.
„Драгалевци“ на следния недвижим имот - поземлен имот с идентификатор
68134.1978.1151, област София (столица), община Столична, гр. София, район
„Витоша“, ул. „**********, площ 1022 кв.м., предназначение на
територията:урбанизирана, ниско застрояване, стар номер 1151, квартал 54,
парцел XIII, при съседи: от
две страни улица, ПИ 68134.1978.528 и ПИ 68134.1978.1125, съгласно скица № 15-246515-09.03.2021
г. на АГКК, одобрена със заповед на ИД на АГКК № РД-18-3/11.01.2011 г., както и
е отхвърлен предявеният от Й.С. П. против С.С.Х., Д.Г.Х. *** установителен иск
по чл. 26 от ЗЗД за установяване нищожността на договор от 28.10.1991 г.,
сключен между държавата, чрез председателя на ВрИК на ОбНС Витоша, от една
страна, и С.С.Х. и Д.Г.Х., от друга, за замяна на право на строеж върху
½ ид.ч. от парцел XIII-СНС от кв.
104 по плана на кв. Д. с отстъпване право на строеж върху процесния,
гореиндивидуализиран недвижим имот.
ОСЪЖДА
Т.М.П., ЕГН **********, И.Й.С., ЕГН **********,
С.Й.С., ЕГН **********,*** и С.Й.С., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл. 64, ал. 2 ГПК (отм.) да заплатят на Д.С.Х., ЕГН **********,***, етл. 1
сумата от 1000 /хиляда/ лева, представляваща сторените по делото разноски за
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА
Т.М.П., ЕГН **********, И.Й.С., ЕГН **********,
С.Й.С., ЕГН **********,*** и С.Й.С., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл. 64, ал. 5 ГПК (отм.) да заплатят на С.о., с адрес: гр. София, ул. „.********
сумата от 300 /триста/ лева, представляваща сторените по делото разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд в тридесетдневен срок от
връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.