№ 14495
гр. София, 23.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 60 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:АНГЕЛИНА К. БОЕВА
при участието на секретаря В.Т.Е.
като разгледа докладваното от АНГЕЛИНА К. БОЕВА Гражданско дело №
20211110168368 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от „Профи Кредит България”
ЕООД, чрез юрк. Н.Л., срещу Д. Р. Е. и Й. Г. Г., с която са предявени кумулативно обективно
и субективно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено
спрямо ответниците в условията на солидарна отговорност съществуването на вземане на
ищеца за сумата в размер на 1780,14 лева, представляваща главница по Договор за
револвиращ заем № ********** от 17.08.2011 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното
изплащане на дължимата сума; и иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1
ЗПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответниците в условията на
солидарна отговорност съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на 2891,54
лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 03.01.2013 г. до
03.12.2015 г.
В исковата молба се твърди, че на 17.08.2011 г. между ищеца и Р.Н. Г. (наследодател на
ответницата Д. Р. Е.) бил сключен Договор за револвиращ заем № **********, по силата на
който на Р. Г. бил предоставен заем в размер на 1900 лева. Със същия договор ответницата
Й. Г. Г. поела солидарна отговорност за задълженията на заемополучателя. Р. Г. следвало да
върне заемната сума, ведно с договорна възнаградителна лихва на 48 месечни вноски, всяка
в размер на 128 лева, с падеж 3-то число на месеца, с краен срок за погасяване на заема
03.12.2015 г. Въпреки настъпването на крайния падеж задълженията не били погасени. След
смъртта на Р.Н. Г. задължена за плащане на сумите по договора за заем се явявала Д. Р. Е.
като неин законен наследник. За вземанията си ищцовото дружество депозирало заявление
за издаване на заповед за изпълнение, което било уважено и била издадена заповед за
1
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.08.2021 г. по ч. гр. д. № 44646 по
описа за 2021 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60-ти състав.
Ответниците възразили в срока по чл. 414 ГПК, което наложило предявяването на
настоящите искове от ищеца. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да уважи
исковата претенция. Претендира направените по делото разноски.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответницата Й. Г. Г. за
отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по същата чрез адв. М. М..
Процесуалният представител оспорва изцяло предявените искове по основание и по размер.
Прави възражение за изтекла погасителна давност както по отношение на главницата, така и
по отношение на претендираната лихва. Възразява, че процесният договор бил нищожен на
основание чл. 22 ЗПК поради неспазване на разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 –
12 и т. 20, и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК при неговото сключване. Ето защо моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
направените по делото разноски, включително за заплатено адвокатско възнаграждение.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответницата Д. Р. Е. за
отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по същата чрез адв. К. С..
Процесуалният представител оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани.
Възразява, че процесният договор бил недействителен на специалните основания,
предвидени в чл. 22 ЗПК, поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 9, т. 10, т. 11, т. 12 и т. 20
ЗПК, както и поради това, че не съдържал изискуемите съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11, т. 12 и т.
20 ЗПК реквизити. Наследодателят на ответницата подписал договора при липса на вписани
данни в същия относно съществени елементи от съдържанието на договора, поради което не
било налице съвпадение на насрещните волеизявления на страните. Освен това прави
възражение за изтекла погасителна давност. Моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски,
включително за заплатено адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание ищецът „Профи Кредит България” ЕООД, редовно призован, не
изпраща представител. Депозирана е молба от юрк. П., в която заявява, че поддържа изцяло
исковата молба и счита направените от ответниците възражения за неоснователни. Моли
съда да постанови решение, с което да уважи предявените искове като основателни и
доказани. Претендира направените по делото разноски, за които представя списък по чл. 80
ГПК. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от ответниците адвокатско
възнаграждение.
В съдебно заседание ответницата Д. Р. Е., редовно призована, не се явява лично,
представлява се от адв. С.. Процесуалният представител оспорва предявените искове и
поддържа отговора на исковата молба. В хода на устните състезания моли съда да отхвърли
претенциите на ищеца като неоснователни и недоказани по съображенията, изложени в
депозирания отговор. Претендира направените по делото разноски за адвокатско
възнаграждение, което било съобразено с наредбата и не било прекомерно.
В съдебно заседание ответницата Й. Г. Г., редовно призована, не се явява лично,
2
представлява се от адв. М.. Процесуалният представител поддържа отговора на исковата
молба и оспорва предявените искове. В хода на устните състезания моли съда да приеме за
установено, че ответницата не дължи претендираните суми поради настъпила погасителна
давност както за главницата, така и за договорната лихва. Претендира направените по делото
разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК.
Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на
страните, приема за установено следното.
По делото е представен Договор за револвиращ заем № ********** от 17.08.2011 г., по
силата на който ищецът, в качеството му на кредитор, предоставил на Р.Н. Г., в качеството й
на клиент, револвиращ заем в размер на 1900 лева, който последната се задължила да върне,
ведно с договорна възнаградителна лихва в размер на 4308,30 лева или всичко общо в
размер на 6208,30 лева, на 48 равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 128 лева
и падеж 03-то число на месеца, при годишен лихвен процент от 77,20 % и годишен процент
на разходите от 105,37 %. Крайният срок за погасяване на задълженията по договора за заем
бил 03.12.2015 г., видно от приложения към исковата молба погасителен план. Със същия
договор ответницата Й. Г. Г. поела солидарна отговорност за задълженията на
заемополучателя. Видно от отбелязване в договора за заем, с подписването му клиентът и
солидарният длъжник декларирали, че са запознати и приемат приложимите общи условия,
както и че са им предоставени: безвъзмездно на хартиен носител, в ясна и разбираема форма
на български език информация във формата на стандартен европейски формуляр;
разяснения, които са им дали възможност да преценят доколко предлаганият договор за заем
съответства на техните потребности и финансово състояние; разяснения на преддоговорната
информация, основните характеристики на предлаганите продукти и въздействието, което
могат да окажат върху тях, в т. ч. последиците за тях в случай на просрочени плащания.
Договорът за револвиращ заем № ********** от 17.08.2011 г. по своето естество
представлява частен диспозитивен документ, подписан от страните по него. Той не е
оспорен в хода на производството, поради което се ползва с обвързваща доказателствена
сила по смисъла на чл. 180 ГПК и задължава съда да приеме авторството на изявлението.
Доколкото не са релевирани пороци при образуването и изявата на волята на страните,
доказано е по делото, че същите са направили изявление за поемане на задълженията по
договора при договорените условия и срокове. Съгласно чл. 20а, ал. 1 ЗЗД договорите имат
сила на закона за тези, които са ги сключили.
В клаузата на т. 4.1 от приложените по заповедното производство Общи условия на
„Профи Кредит България“ ЕООД към договор за револвиращ заем за физически лица, е
предвидено, че за ползвания заем клиентът дължал на кредитора годишна лихва, чийто
процент бил определен в т. VІ от договора. Общият размер на договорното възнаграждение
по заема бил предварително определен в погасителния план на база на договорения лихвен
процент. Освен това за предоставяне на всеки револвинг клиентът се задължавал да плати на
кредитора договорно възнаграждение, чиято крайна стойност била определена в договора (т.
3
4.2 от общите условия). Страните се съгласявали договорната възнаградителна лихва и
договорното възнаграждение при револвинг да се разсрочат във времето и да се погасяват от
клиента в рамките на погасителния план, приложение към известието за одобрение на заема
(т. 4.3 от общите условия). Съгласно т. 5.1 от общите условия, в случай че клиентът изплати
винаги 36 последователни вноски по заем с падеж 48 месеца, заемът му можел да бъде
продължен и допълнен до първоначалния размер, т. е. кредиторът щял да предостави на
клиента револвиране. Договорения размер на предоставения револвиращ заем клиентът щял
да изплати на кредитора с редовни вноски в размер и срокове според погасителния план,
неразделна част от известието за одобрение на заема (т. 8.1 от общите условия). В т. 8.5.1 от
общите условия било предвидено правото на клиента, респ. солидарния длъжник да получат
при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора
извлечение под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания с
посочване на дължимите плащания, сроковете и условията за извършването на тези
плащания.
От преводно нареждане, издадено от „Юробанк България“ АД, се установява, че на
19.08.2011 г. ищцовото дружество превело по сметка на заемополучателя отпуснатата по
процесния договор за заем сума в размер на 1900 лева.
Видно от удостоверение за наследници изх. № РПД17-ТД26-879 от 25.04.2017 г.,
издадено от Столична община, район „Подуяне“, заемополучателят Р. Г. починала на
17.11.2012 г. и оставила за свой единствен законен наследник ответницата Д. Е..
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи.
По субективно съединените искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9, ал.
1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД:
За основателността на посочените искове следва да бъдат установени следните
предпоставки: наличието на валидно облигационно отношение, възникнало по силата на
Договор за револвиращ заем № ********** от 17.08.2011 г. и обвързващо ответниците през
процесния период; усвояване на предоставената сума от наследодателя на ответницата Д. Е.
– Р. Г. в пълен размер и настъпване на изискуемостта на претендираното вземане.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че през процесния
период между Р. Г. и Й. Г., от една страна, и ищцовото дружество, от друга, съществувало
облигационно отношение, възникнало по силата на Договор за револвиращ заем №
********** от 17.08.2011 г. Предвид служебното задължение на съда да следи за наличие на
неравноправни клаузи в сключения с ответниците договор за заем, за което страните са
уведомени в определението за насрочване, преди всичко следва да бъде отговорено на
въпроса дали всички клаузи от процесния договор валидно са обвързвали страните по него.
Процесният договор за заем намира своята основна правна уредба в Закона за
потребителския кредит (в редакцията от ДВ, бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г.).
Следва да бъде подчертано, че измененията в ЗПК, извършени с ДВ, бр. 35 от 22.04.2014 г., в
4
сила от 23.07.2014 г., са неприложими към процесните облигационни отношения, тъй като
договорът за револвиращ заем е сключен на 17.08.2011 г.
Настоящият съдебен състав намира, че процесният договор отговаря на законовите
изисквания, които са били в сила към датата на неговото сключване. Същият е сключен в
писмена форма, на хартиен носител, в три екземпляра – по един за всяка от страните по него
(чл. 10, ал. 1 ЗПК). Освен това договорът съдържа общия размер на кредита и условията за
усвояването му; лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, с посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин (чл. 12, ал. 1, т. 7 –
9 ЗПК). С оглед изложеното съдът намира, че процесният договор за заем отговаря на
императивните законови изисквания, не е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК и
направените в тази насока възражения в отговорите на исковата молба са неоснователни.
На следващо място, от представеното по делото преводно нареждане безспорно се
установява, че договорената сума в размер на 1900 лева била преведена от ищцовото
дружество на заемополучателя по посочена от последния банкова сметка. Следователно,
установена е и втората задължителна предпоставка за основателност на предявените искове.
По отношение на изискуемостта на вземането за главницата следва да бъде посочено,
че същата е настъпила с изтичането на срока на договора, определен в погасителния план, а
именно 03.12.2015 г., когато е бил падежът на последната месечна погасителна вноска. С
настъпването на крайния срок на договора са падежирали окончателно всички дължими
суми по него, без да е необходимо каквото и да било допълнително изявление от страна на
кредитора.
С оглед изложеното следва да бъде разгледано направеното в отговорите на исковата
молба възражение за погасяване на вземането по давност. Съгласно трайно установената
съдебна практика при договора за заем е налице неделимо плащане. В случай че е уговорено
връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, както е в
настоящия случай, това не превръща тези вноски в периодични плащания, а представлява
уговорка за изпълнение на задължението на части. Това становище съответства изцяло и на
дадените в Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г., ОСГТК, ВКС
задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания“ по
смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Последните, макар да са породени от един и същ факт, са
относително самостоятелни и периодичността е характерна за престациите и на двете
страни по договора. По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй
като нито задължението на кредитора за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й е повтарящо се. Договореното връщане на заема
на погасителни вноски представлява по своята същност съгласие на кредитора да приеме
изпълнение на основното задължение на длъжника на части – аргумент за противното
основание от чл. 66 ЗЗД. Затова в този случай е приложим общият петгодишен давностен
срок по чл. 110 ЗЗД (вж. Решение № 38 от 26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г., ІІ Т.О., ВКС,
5
Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV Г.О., ВКС, Решение № 28 от
05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ Г.О., ВКС, Решение № 103 от 16.09.2013 г. по т. д. №
1200/2011 г., ІІ Т.О., ВКС).
На следващо място, съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в
който вземането е станало изискуемо. В тази връзка в Решение № 45 от 17.06.2020 г. по т.
д. № 237/2019 г., ІІ Т.О., ВКС е прието, че началният момент на течението на давността е
свързан с изискуемостта на съответната погасителна вноска, а не с датата на уговорения
краен срок за погасяване на кредита. Съгласно разяснителната част на Тълкувателно
решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г., ОСГТК, ВКС погасителната давност е
установена в обществен интерес и целта е да се стимулира своевременното упражняване на
субективните граждански права. Посочено е, че чрез този институт на кредитора се отнема
възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Тя служи за
гарантиране на правната сигурност, като допринася за бързото развитие и уреждане на
гражданските правоотношения, което е в интерес на всички. Въз основа на така даденото
тълкуване в задължителната практика на ВКС относно целите на института на
погасителната давност и предвид обстоятелството, че погасителната давност е свързана с
бездействие на кредитора – неупражняване на негово субективно право, за което същият
може да търси изпълнение, в цитираното решение е прието, че на основание чл. 114 ЗЗД
началният момент на течението на давностния срок винаги е свързан с изискуемостта на
вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който той може да търси изпълнение.
С оглед на това неупражняването на правото в рамките на давностния срок води до
погасяване на правото на принудително изпълнение. Когато вземането на банката (или друг
кредитор) по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта на
съответната част от главницата настъпва в различни моменти по съгласие на страните, което
има силата на закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта настъпва с
изтичането на срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси
изпълнение, включително и по съдебен ред, поради което бездействието му се санкционира с
течение на давностния срок по отношение на тази част от вземането по кредита. Да се
приеме противното означава да не се зачете волята на страните по договора относно
различната изискуемост на частите от главницата по всяка от дължимите вноски и
свързаното с нея течение на давността. В случая не става въпрос за предложено частично
изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение
на главницата по кредита, за което страните са постигнали съгласие още при сключването му
или с допълнително споразумение. Ето защо не може да се приеме, че от една страна,
кредиторът има право да търси изпълнение от изискуемостта за съответната част от
вземането, но от друга страна, бездействието му да го направи не води до течение на
давностния срок за тази част от вземането. Предвид изложеното в цитираното съдебно
решение съставът на ВКС е дал следния отговор на поставения материалноправен въпрос:
„Началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по
погасителни вноски по договор за кредит, е моментът на изискуемостта на съответната
вноска.“
6
Освен цитираната по-горе задължителна съдебна практика следва да бъде взета
предвид и разпоредбата на чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД, съгласно която давността се
прекъсва с предявяване на иск. В т. 14 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по
тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС е прието, че новият ГПК урежда заповедното
производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на
заповед за изпълнение не прекъсва давността. Но ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 (сега
ал. 4) ГПК, то съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие –
искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В настоящия случай заявлението е
подадено на 28.07.2021 г. Следователно, петгодишната давност е изтекла за тези
погасителни вноски в частта за главницата, чиято изискуемост е настъпила преди 28.07.2016
г. От приложения към исковата молба погасителен план е видно, че последната месечна
погасителна вноска е била с падеж 03.12.2015 г. Следователно, всички месечни погасителни
вноски в частта за главницата са погасени по давност. Направеното в тази насока
възражение от ответниците е основателно. Ищецът не представи доказателства за наличието
на обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на погасителната давност, въпреки че с
доклада по делото беше разпределено в негова тежест установяването на посочените
обстоятелства.
С оглед изложеното субективно съединените искове по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9, ал.
1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД се явяват неоснователни и като такива
следва да бъдат отхвърлени изцяло.
По субективно съединените искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9, ал.
1 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД:
Освен главницата ищецът претендира и договорна възнаградителна лихва за периода от
03.01.2013 г. до 03.12.2015 г. Страните са уговорили в договора за заем, че наред с
главницата ответниците дължат и възнаградителна лихва в общ размер на 4308,30 лева за
целия срок на договора при годишен лихвен процент от 77,20 % и годишен процент на
разходите от 105,37 %. Към датата на сключване на процесния договор за заем
императивното ограничение на размера на ГПР, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, все още не е
било въведено. Доколкото по делото няма данни, а и твърдения за извършени от ответниците
плащания на претендираната от ищеца договорна възнаградителна лихва, следва да бъде
разгледано направеното в отговорите на исковата молба възражение за погасяване и на това
вземане по давност. В Решение № 130 от 15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г., І Т.О., ВКС е
прието, че съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД с изтичане на тригодишна давност се погасяват
вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Претендираната договорна
възнаградителна лихва няма характер на неделимо плащане, поради което за същата не е
приложима общата петгодишна давност. Вземането за лихви има самостоятелен характер и
преценката за дължимостта му не следва да се обвързва с това дали лихвоносното
задължение произтича от договори с продължително или с периодично изпълнение. Поради
тази причина е направен изводът, че вземането за договорна възнаградителна лихва се
7
погасява с кратката тригодишна давност. В същия смисъл е и Решение № 206 от 30.12.2011
г. по т. д. № 1055/2010 г., ІІ Т.О., ВКС.
В настоящия случай заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено в
съда на 28.07.2021 г. и е прекъснало погасителната давност. Следователно, тригодишната
давност е изтекла за вземанията за възнаградителна лихва, чиято изискуемост е настъпила
преди 28.07.2018 г. Ищецът е претендирал вземане за договорна възнаградителна лихва за
периода от 03.01.2013 г. до 03.12.2015 г. Всички суми за този период са с падежи преди
28.07.2018 г. и към датата на подаване на заявлението в съда са били погасени по давност.
Направеното от ответниците възражение в тази насока е основателно и следва да бъде
уважено.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че и субективно съединените
искове по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД са неоснователни и
като такива следва да бъдат отхвърлени изцяло.
По отношение на разноските:
Процесуалните представители на ответниците са поискали присъждане на направените
по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, като са представили списъци
по чл. 80 ГПК. В молбата си от 12.05.2023 г. процесуалният представител на ищеца е
направил възражение за прекомерност на претендираното от ответниците адвокатско
възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа
сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък
размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 ЗА. А чл. 36, ал. 2 ЗА препраща към Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на
Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Изчислен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата (в редакцията й към датата на сключване на
двата договора за правна защита и съдействие – 19.01.2022 г., съответно 26.01.2022 г.)
минималният размер на адвокатското възнаграждение възлиза на 557,02 лева. Съдът, като
съобрази обстоятелството, че настоящото производство приключи в едно съдебно заседание,
без допълнително събиране на каквито и да било доказателства и като взе предвид, че
действителната правна и фактическа сложност на делото е малка, намира, че за исковото
производство на всяка от ответниците следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение
в размер от по 560 лева, вместо поисканите 850 лева, респ. 600 лева.
Освен това следва да бъде взета предвид и съдебната практика, която приема, че при
прерастване на заповедното производство в исково такова би представлявало злоупотреба с
право възмездяването на дублиращата се адвокатска защита за двете производства.
Възражението по чл. 414 ГПК не се постановява в самостоятелно състезателно
производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по
исков път, в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за
неоснователност на иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да
мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство
8
по реда на чл. 422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван
двукратно за едно и също нещо. Правото на ответника за мотивиране на възражението в
заповедното производство, незапретено от закона, следва да бъде упражнявано без
злоупотреба (чл. 3 ГПК), каквото би съставлявало възмездяването за дублираща се
адвокатска защита, кумулативно по подаване на възражение по чл. 414 ГПК и по защитата
срещу иска по чл. 422 ГПК, като и двете възнаграждения обективно биха могли да бъдат
поискани за възмездяване само в производството по чл. 422 ГПК. Освобождавайки
длъжника от задължение за мотивиране, законодателят се дезинтересира от основателността
на възражението. То е само формална предпоставка без самостоятелни правни последици,
поради което и изходът на спора за материалното право на кредитора не предпоставя
материална незаконосъобразност на възражението по чл. 414 ГПК. Следователно липсва и
функционална обусловеност на същото от изхода на спора за материалното право (вж.
Определение № 45 от 23.01.2019 г. по ч. т. д. № 3074/2018 г., I т. о., ВКС, Определение №
140 от 19.03.2020 г. по ч. т. д. № 236/2020 г., II т. о., ВКС). При съобразяване на цитираната
съдебна практика съдът намира, че макар в заповедното производство да има представени
доказателства за извършване от ответниците на разходи за адвокатско възнаграждение,
същите не следва да им бъдат присъждани.
С оглед изложеното, предвид изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3
ГПК ищецът „Профи Кредит България” ЕООД следва да бъде осъден да заплати на всяка от
ответниците сумата в размер от по 560 лева, представляваща направените по делото
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, съдът:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********,
представлявано от управителите С.Н.Н. и Н.М.Л., със седалище и адрес на управление гр.
София, район „Средец“, ж. к. „Мотописта“, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7,
срещу Д. Р. Е., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. София, АДРЕС, и Й. Г. Г., ЕГН
**********, с постоянен адрес с. Д.К., общ. Горна Малина, обл. София, АДРЕС,
кумулативно обективно и субективно съединени искове, както следва: иск с правно
основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответниците в условията на солидарна
отговорност съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на 1780,14 лева,
представляваща главница по Договор за револвиращ заем № ********** от 17.08.2011 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда до окончателното изплащане на дължимата сума; и иск с правно
основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за признаване за
установено спрямо ответниците в условията на солидарна отговорност съществуването на
вземане на ищеца за сумата в размер на 2891,54 лева, представляваща договорна
9
възнаградителна лихва за периода от 03.01.2013 г. до 03.12.2015 г., които вземания са били
предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.08.2021 г.,
издадена по ч. гр. д. № 44646 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд, Второ
гражданско отделение, 60-ти състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК
*********, представлявано от управителите С.Н.Н. и Н.М.Л., със седалище и адрес на
управление гр. София, район „Средец“, ж. к. „Мотописта“, бул. „България“ № 49, бл. 53Е,
вх. В, ет. 7, да заплати на Д. Р. Е., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. София, АДРЕС,
сумата 560 (петстотин и шестдесет) лева, представляваща направените по делото разноски
за заплатено адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК
*********, представлявано от управителите С.Н.Н. и Н.М.Л., със седалище и адрес на
управление гр. София, район „Средец“, ж. к. „Мотописта“, бул. „България“ № 49, бл. 53Е,
вх. В, ет. 7, да заплати на Й. Г. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес с. Д.К., общ. Горна
Малина, обл. София, АДРЕС, сумата 560 (петстотин и шестдесет) лева, представляваща
направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от решението.
Заверен препис от решението да се приложи по ч. гр. д. № 44646 по описа за 2021 г. на
Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60-ти състав.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10