Р Е Ш
Е Н И
Е № 309
гр.
Пловдив, 29.10. 2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
апелативен съд, първи
търговски състав, в открито
заседание на втори октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕСТОР
СПАСОВ
ЧЛЕНОВЕ:
СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
КАТЯ ПЕНЧЕВА
С участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното
от съдията Костадинова в.т. дело № 446/2019
год. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е въззивно – по
чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 276 от 21.05.2019 година, постановено по т.
дело № 88/2018 година по описа на Окръжен съд – Пловдив по иск по чл. 422 от ГПК, е признато за установено по
отношение на С.В.М., ЕГН **********,***,
че дължи на „Б.Д." ЕАД, ЕИК .. следните суми:
-сумата от 25 265,96 лева, неплатена
главница, дължима по договор за кредит за текущо потребление от 19.01.2015г. и
договор за поръчителство от същата дата; сумата от 4 861,32 лева - редовна лихва за периода 10.11.2015 г. до
17.05.2017 г., сумата от 235,46 лева -
санкционна лихва за периода от 10.11.2015 г. до 17.05.2017 г., сумата от 120,00
лева такси по договора за заем, дължими съгласно извлечение от 18.05.2017 година от счетоводните книги на банката, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда - 18.05.2017 г. до
окончателното ѝ погасяване. Осъден е С.В.М. да заплати на „Б. Д.“ ЕАД сумата от 1869.30 лева представляваща
деловодни разноски в исковото и
заповедното производство, включващи ДТ, юрисконсултско възнаграждение и депозит
за вещо лице. Делото е разгледано при участието на трето лице помагач на
страната на ищеца „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ...
Така постановеното решение е
обжалвано с въззивна жалба от С.В.М.. Оплакванията във въззивната жалба са за
неправилност, нарушение на материалния закон, нарушение на процесуалните
правила и необоснованост. Неправилни били изводите за действителност на
договора за кредит, направени от жалбоподателя. Твърди се, че съгласно чл. 143 т.
10 от Закона за защита на потребителите са неравноправни клаузите на договора
за кредит и общите условия към него, уреждащи дължимата лихва – т. 8 от
договора, т.7.2.1, т. 19.1, т.19.2 и т.
20.2 от Общите условия, както и на раздел втори от Условията по кредитна
програма „Д.С.К П. п.“ за отнемане на
преференциалните лихвени надбавки при липса на постъпления по разплащателната
сметка на кредитополучателя в два последователни месеца, на работната заплата и
на месечната вноска и при преминаване в предсрочна изискуемост. За цитираните клаузи от договора и общите
условия се твърди от жалбоподателя, че те предвиждат възможност за едностранна
промяна на лихвения процент по кредита по волята и преценката на кредитора, без
да се държи сметка за интереса на другата страна.
На второ място се поддържа
неравноправност на клаузата на чл. 7.8 от приложение № 2 за промоционалните условия на
Програмата „Д.С.К П.П.“, уреждаща предпоставките за ползване и причините за
отпадане на преференциалните условия. Твърди се, че не било ясно дали към
момента на подписване на договора за кредит кредитополучателят е имал
качеството на лице – служител или работник, одобрен за преференциално кредитиране,
за който да е приложим по-ниския лихвен процент, като била дадена възможност на банката по всяко време да
прилага по-висок лихвен процент, различен от преференциалния. Не било ясно какъв
е размера на лихвите след отпадане на преференциите, той не бил посочен в
договора и условията към него, не била установена точната воля на страните при
предлагането, съответно приемането на
тази договорна клауза. Поради неяснотата на клаузата тя била неравноправна по
смисъла на чл. 143 т. 9 от ЗЗП и нищожна на основание чл. 146 от ЗЗП.
Другата група доводи, които се
поддържат във въззивната жалба, са свързани с това, че договорът бил недействителен
на основание чл. 22 от ЗПК. Не били спазени изискванията на чл. 11 т. 6 от ЗПК – бил посочен 120 месечен срок от
датата на усвояването, а в същото време в погасителния план била посочена като
първа вноска датата 10.02.2015 година.
Нарушени били и чл. 11 т. 9 от ЗПК, чл. 11, т. 10 от ЗПК, чл. 11 т. 11
от ЗПК и чл. 11 т. 12 от ЗПК.
Във въззивната жалба се поддържа, че при твърдения и доказателства за
промяна на лихвения процент в хода на изпълнение на договора, ищецът не бил установил
при условията на пълно и главно доказване, че условията по Приложение № 2 към
договора, на чието нарушение се позовава, са били приети и подписани от
кредитополучателя и че е допуснато
нарушение на уговорките в раздел Втори, т. 2 на тези условия и кога е допуснато
същото. Липсвал актуализиран погасителен план съобразно промяната, не било
установено такъв да е предоставян на кредитополучателя. Увеличението на
лихвения процент не било съобразено с условията на договора и Общите условия на
банката, те не им били съобщени, поради
което не обвързвали кредитополучателя и поръчителя.
Жалбоподателят възразява срещу
присъждането на санкционна лихва в размер на 235,46 лева за периода от
10.11.2015година до 17.05.2017 година. Според него такава на основание чл. 19.2
се дължала само при обявена предсрочна изискуемост, каквато в случая нямало. Освен това тази лихва / 10 пункта над
договорения лихвен процент/ била начислявана още от подписването на договора на
19.01.2015 година, без да има основание за това. Решението в тази му част се
разминавало и с установения от вещото лице размер от 172,28 лева санкционна
лихва.
Неоснователна била и претенцията
за такси, каквито не се дължали за действия, свързани с управлението на
кредита. Не били установени основанието
и размера на дължимата такса.
С въззивната жалба са оспорени
изводите на първоинстанционния съд, че договорът за поръчителство е
действителен. Поддържа се, че той е недействителен, тъй като не съдържал
необходимите реквизити. Липсвала яснота относно предмета на главното
задължение, не бил индивидуализиран договора, а само било посочено, че става
дума за сумата от 26600 лева и за срок от 120 месеца при променлив лихвен
процент. Не било ясно дали тази сума е само главницата или общата сума по
кредита, не били посочени условията за връщане на кредита и срока , както и
лихвения процент. Договорът за кредит и приложенията към него не били подписани
от поръчителя и не му били връчени. Под подписа на поръчителя било посочено
друго име – С.В., а не С.М..
Поддържа се и възражение по чл.
147 ал. 1 от ЗЗД, като се твърди, че отговорността на поръчителя е
погасена, тъй като към момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е изтекъл шестмесечния срок по чл. 147 ал. 1
от ЗЗД с начален момент настъпването на предсрочната изискуемост. Предсрочната
изискуемост не била обявена на поръчителя по съответния ред. Липсвали
доказателства за относимите към спора обстоятелства, а именно наличието на
валидно отношение по договор за кредит от 19.01.2015 година, по който била предоставена и усвоена паричната сума,
установяване на конкретния размер на дълга, който се претендира, настъпването
на изисуемостта, конкретните размери на възнаградителна и наказателна лихва и
такси, нарушаването от кредитополучателя на условията на програма „Д.С.К П.“,
довели до увеличение на лихвения процент.
Искането е за отмяна на
първоинстанционното решение и постановяване на ново по същество, с което да се
отхвърли предявения иск.
Срещу въззивната жалба са
подадени писмени отговори от „Б.Д.“ ЕАД *** ЕАД с изразено становище за нейната
неоснователност.
Страните не са направили нови
доказателствени искания пред въззивната инстанция.
Апелативният съд, като се запозна
със събраните по делото доказателства и доводите на страните намира, че въззивната
жалба е процесуално допустима. Тя е подадена от лице, имащо право на въззивно обжалване, а
именно от ответника в първоинстанционното производство срещу решението, с което са уважени предявените
искове. При подаване на въззивната жалба
е спазен предвидения в чл. 259 от ГПК двуседмичен срок.
По същество, съобразявайки становищата
на страните и конкретните оплакванията във въззивната жалба, както и събраните доказателства, съдът намира
следното:
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
Пред Окръжен съд – Пловдив по т.
дело № 88/2018 година е предявен иск по чл. 422 от ГПК за установяване
съществуването на вземането на „Б. Д.“ ЕАД
от С.В.М. в качеството му на поръчител
по договор за кредит за текущо потребление от 19.01.2015 година, сключен
между банката и кредитополучателя Д. Е.У..
Предмет на предявения иск са
сумите по издадените заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.
дело № 7244/2017 година по описа на
Районен съд – Пловдив. Те са за солидарно задължение на кредитополучателя Д. У.и поръчителя С.М.
към „Б. Д.С.К.С“ ЕАД за следните суми: сумата от 25265,96 лева главница по
договора за кредит с настъпила предсрочна изискуемост; 4861,32 лева редовна
лихва за периода от 10.11.2015 година до 17.05.2017 година; 235,46 лева
санкционна лихва за същия период, 120 лева такси и законната лихва върху
главницата, считано от 18.05.2017 година до окончателното изплащане на
вземането.
Установителният иск по настоящото
дело е предявен след подадено възражение по чл. 414 от ГПК от поръчителя С.М..
Въззивният съд ще обсъди
събраните по делото доказателства и ще се произнесе по доводите за
незаконосъобразност на първоинстанционното решение, които се поддържат във въззивната
жалба.
Първата група доводи, които ще
обсъди настоящият съдебен състав, са за
действителността на договора за поръчителство.
По делото е представен договор за
кредит за текущо потребление, сключен на 19.01.2015 година между „Б.Д.“ ЕАД и кредитополучателя Д. Е. У.
за сумата от 26600 лева със срок на издължаване 120 месеца, без гратисен
период. Договорът за поръчителство е
неразделна част от договора за кредит. Той е оформен в писмен вид
непосредствено след подписите на банката и кредитополучателя, номерацията на
страниците, започнала от договора за кредит, продължава и по договора за
поръчителство. В договора за поръчителство са посочени всички данни – три
имена, ЕГН и адрес на поръчителя. Поставен е саморъчен подпис и са изписани двете имена на поръчителя – собствено и
бащино. Предметът на договора за поръчителство е ясно посочен в чл. 1 и чл. 2
от него. При това положение съдът намира за неоснователни доводите за
недействителност на договора поради липса на индивидуализация на договора за
кредит и на задълженията, за
които жалбоподателят поръчителства. Те са ясно посочени в договора за
поръчителство, неразделна част от договора за кредит. Само по себе си
саморъчното изписване само на собственото и бащиното име на поръчителя, без
фамилното, при липса на спор, че именно
той е лицето, страна по договора за
поръчителство, не дава основание да се правят каквито и да било изводи, още
по-малко такива за недействителност на договора за поръчителство. Дори да се
приеме за установено твърдението на поръчителя, че не е подписал договора за
кредит и договора ведно с приложенията към него не са му връчени, това
обстоятелство също не е основание да се
приеме недействителност на договора за поръчителство. Законът не поставя такова
изискване. Освен това като неразделна част от договора за поръчителство, той е
разполагал с договора за кредит.
Промоционалните условия по кредитна програма „Д.С.К П. П.“ и Общите
условия за предоставяне на кредити за текущо потребление са връчени и подписани от кредитополучателя,
като изрично в договора е посочено в чл. 14, че
Общите условия са неразделна част от него. Поръчителят съгласно чл. 1 от
договора за поръчителство се е задължил да отговаря за всички задължения по
договора за кредит и Общите условия към него, като не съществува изискване той да ги е подписал.
Следващата група доводи, които
следва да бъдат обсъдени, касаят наличието на
нищожни - неравноправни клаузи в договора за кредит по смисъла на Закона за
защита на потребителите.
Лихвите по договора за
кредит са уредени в чл. 8 от договора и
в чл. 7.2.1. от Общите условия.
Договорната лихва съгласно чл. 8
от договора включва шестмесечния
Софибор, който към момента на сключване му е бил 1,181
и надбавка в размер на 8,819 пункта при изпълнение на Условията на
програма „Д.С.К П. п.“. Договорът не предвижда възможност за едностранна
промяна на надбавката. В чл. 7.2.1. е посочено, че договорната лихва се променя
два пъти в годината, на точно фиксирани дати – 15 януари и 15 юли съгласно котировката на шестмесечния Софибор, която се обявява два
работни дни преди 15 януари и 15 юли на интернет страницата на БНБ. В случая не става дума за едностранна промяна
на лихвения процент от страна на банката, дължаща се на неясни и неконкретизирани
причини. Шестмесечният Софибор е междубанков лихвен индекс, който е пряко
производен от чисто пазарни фактори и се обявява от БНБ. В този смисъл промяната на неговите
стойности е обективна, не зависи от едностранните решения на банката. С оглед на това и доколкото в
договора са фиксирани датите, на които ще се променя договорния лихвен процент
само и единствено поради промяната на този индекс, чиито стойности са общо
достъпни, не може да се приеме, че тази клауза е нищожна на основание чл. 146
от Закона за защита на потребителите като неравноправна по смисъла на чл.
143 т. 10 от ЗЗП. Още повече, че в чл. 7.3. от Общите условия е
предвидено, че при промяна на лихвения процент кредиторът определя нов размер
на месечната вноска за лихва и/или главница и предоставя актуализиран
погасителен план на кредитополучателя при явяването му в поделение на
кредитора.
От приетата по делото и
неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза е установено, че в
отношенията между страните е прилагана точно уговорката за промяна на
договорната лихва на дати 15 януари и 15 юли, като първата промяна е от
15.07.2015 година, а последната – от 15.01.2017 година и е свързана с промените в стойностите на шестмесечния
Софибор.
В чл. 8 от договора е предвидена
възможност за увеличаване на договорната лихва чрез увеличаване на надбавката
от 8,819 пункта на 13,769 пункта. Тази клауза според настоящия съдебен състав
също не е неравноправна. Условията, при които се увеличава надбавката като един
от компонентите на договорната лихва, наред с шестмесечния Софибор, са точно и
ясно посочени в договора. Става дума за нарушаване на Условията по програма „Д.С.К
П.П.“, по която е отпуснат кредита. В
случая не се касае за едностранна
промяна на договора, а за конкретни уговорки – промоционални условия по
кредитна програма „Д.С.К П. П.“, които
са неразделна част от договора за кредит,
с които кредитополучателят се е съгласил, подписал ги е и те
са точно и ясно формулирани. Договорът е сключен при условията на т.
1.2.1 от тези промоционални условия. При сключването на договора за кредит страните
по него са се съгласили, че са налице
предпоставките за приложение в отношенията помежду им на посочените промоционални условия. От своя
страна поръчителят също е приел да поръчителства за изпълнение на задълженията
по договора, сключен при тези условия, които безспорно са по-благоприятни от
общите условия за отпускане на кредит за текущо потребление. С оглед на това съдът
намира за неотносимо към спора изясняването на обстоятелството дали
действително са били налице предпоставките за приложение на промоционалните
условия при сключването на договора.
В раздел Втори, чл. 9, т. 1 -4 от
промоционалните условия подробно са
уредени предпоставките за частично или
пълно отнемане на преференциите. В чл. 9.1.3 е предвидено, че при определени
условия, сред които и преустановяване на
постъпленията на определената месечна погасителна вноска по кредита в два
последователни месеца, кредитополучателят губи правото си да ползва
преференциите изцяло. Посочено е, че в този случай приложимият лихвен процент се увеличава и остатъкът по кредита започва да
се олихвява от първата следваща падежна дата с действащия лихвен процент към
датата на промяната, приложим по стандартни кредити за текущо потребление,
посочен в договора за кредит, със съответните изменения на променливата му
компонента. Тази клауза, наред с обсъдената по-горе клауза
на чл. 8 от договора са конкретни, посочват ясно условията и размера на промяна
на договорната лихва. Не може да се
приеме, че те имат неравноправен
характер по смисъла на чл. 143 т. 9 от
ЗЗП, както се поддържа от жалбоподателя. Такава уредба има и в Общите условия
към договора за кредит – чл. 7.6., като посочената клауза задължава кредитора
при загубване на правото на кредитополучателя да ползва преференциален лихвен
процент да изготви актуализиран погасителен план, който се връчва на
кредитополучателя.
От приетата съдебно-икономическа
експертиза е видно, че в отношенията между страните посочените по-горе клаузи
на чл. 9.1.3 от Преференциалните условия на „Д.С.К П.П.“ и чл. 8 от договора за кредит за текущо
потребление са приложени точно. Последните плащания на суми по договора за главница и лихви са извършени на
15.12.2015 година. Данни за последващи плащания няма. Съгласно чл. 7 от договора и погасителния план следващите
четири падежни дати са 10.01., 10.02., 10.03 и 10.04.2016 година и на тях няма постъпления на погасителни
вноски, т.е. още след 10.02.2016 година са осъществени условията на чл. 9.1.3 от Преференциалните
условия за преминаване към лихвения процент по стандартните кредити. От
експертизата е установено, че банката е преминала към стандартните условия,
прилагайки законна лихва, включваща уговорената с договора надбавка от 13,769
пункта и шестмесечния Софибор, считано от 10.05.2016 година.
Не са налице основания да се
приеме недействителност на договора за кредит за текущо потребление съгласно
чл. 22 от Закона за потребителския кредит. Според
тази разпоредба когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
В жалбата си жалбоподателят
твърди, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11 т.6, т. 9,
т. 10, т. 11 и т. 12 от ЗПК.
Първото изискване на чл. 11 т. 6
от ЗПК не води до недействителност на договора за кредит, а и в случая то е
изпълнено. Тази разпоредба изисква в договора за кредит да е посочен неговия
срок. Такъв безспорно е посочен. В чл. 2
е посочено, че срокът за издължаване на кредита е 120 месеца, считано от датата
на неговото усвояване. По делото няма спор, а и от съдебно-икономическата
експертиза е видно, че усвояването на сумата по договора за кредит е станало в
деня на подписването му – на 19.01.2015 година, когато посочената сметка на
кредитополучателя е заверена със сумата от 26600 лева. Обстоятелството, че в
погасителния план е посочено, че първата погасителна вноска се дължи на
10.02.2015 година е съобразено с предвидената в чл. 7 падежна дата – 10 число
на месеца и липсата на гратисен период, което изрично е уговорено в чл. 2. Няма
противоречие в изразената от страните воля и основание да се приеме, че липсва
срок на договора.
Чл. 11, т.9, 10, 11 и 12 от ЗПК
поставят изисквания, чието неспазване е
основание за недействителност на договора за кредит съгласно чл. 22 от ЗПК. В
случая обаче с доказателствата по делото е установено, че всички тези
изисквания са спазени.
Чл. 11 т. 9 от ЗПК изисква в
договора за кредит да са посочени лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент, като ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация следва да се предоставя за всички приложими лихвени
проценти. Процесният договор безспорно има такова съдържание, което беше
обсъдено от съда подробно по-горе.
Годишният процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит/ чл. 11 т. 10 от ЗПК/ е посочен в чл. 9 от договора, в
погасителния план към него и в чл. 9 от Общите условия, в които се съдържа
информация, свързана с размера му и
включените в него компоненти.
Условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването / чл. 11
т. 11 от ЗПК/ също са уредени - раздел
Четвърти от Общите условия към договора и представения погасителен план.
В чл. 11.3 до 12.2. от Общите условия се съдържа уредба на въпросите, посочени в чл. 11 т. 12 от ЗПК.
В жалбата се поддържат и доводи
за неравноправност, респ. нищожност на клаузите на 19.1, 19.2 и 20.2 от Общите
условия към договора.
Чл. 19.1. от общите условия
урежда конкретни предпоставки при които се начислява наказателна лихва и
конкретния размер на същата, а именно договорния лихвен процент, увеличен с
надбавка от 10 процентни пункта. Клаузата е ясна и точна, приложима е при
забава на плащането на месечна погасителна вноска и не може да се приеме, че е
неравноправна.
Чл. 20.2 и чл. 19.2 от Общите
условия уреждат предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост – забава
в плащанията на главница и/или лихви над 90 дни.
Уговорките
в чл. 19.2. от Общите условия, че при настъпване на предсрочната
изискуемост остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент,
увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта, както и че
последиците настъпват автоматично, а ако законът го изисква – след уведомяване
на клиента и че остатъкът от кредита се олихвява със законната лихва по чл. 86
от ЗЗД едва след предявяване на молбата за събиране на вземането по съдебен ред
не следва да се прилагат в отношенията
между страните по спора по следните съображения:
По въпроса за настъпването на
предсрочната изискуемост на кредита следва да се посочи, че такава не може да
настъпи автоматично. Разпоредбата на чл.60 ал.2 Закон за
кредитните институции дава възможност на
банката да обяви кредита за предсрочно изискуем поради неплащане на една или
повече вноски. Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора,
което с волеизявление само на едната от страните. За нейното настъпване са необходими две предпоставки: обективният факт на
неплащането и изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с
ненастъпил падеж. Предсрочната изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора. Т.е. автоматично настъпване на предсрочната
изискуемост, каквато е уговорена в чл. 19.2 от Общите условия към процесния
договор не може да има.
Предсрочната изискуемост настъпва
от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към
този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й, без да
е необходимо изричното му приемане / т.
18 от ТР № 4/2013 година от 18.06.2014 година по тълкувателно дело № 4/2013
година на ОСГТК/.
Настъпването на обективните
предпоставки за предсрочната изискуемост на кредита е установено от приетите
писмени доказателства и съдебно-икономическата експертиза. От тях е видно, че
плащанията на задълженията по процесния договор за потребителски кредит са
преустановени още на 15.12.2015 година. Изявлението на банката,
че обявява кредита за предсрочно изискуем поради забава в погасяване на
задълженията, се съдържа в нотариална покана от 18.11.2016 година. С нея
кредитополучателят Д.У. е уведомен за
изявлението на банката на предсрочната изсикуемост и за това, че от датата на
получаване на писмото цялата непогасена главница по договора за кредит става
дължима и върху нея се начислява лихва в размер на договорения лихвен процент,
увеличен с предвидената в договора надбавка. Връчването на тази нотариална покана
е станало при условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК от нотариуса и е оформено с дата
06.01.2017 година. Представените
доказателства досежно това връчване не са оспорени. При тези данни следва да се
приеме, че предсрочната изискуемост е настъпила на дата 06.01.2017 година.
По делото са представени доказателства за връчване на нотариална
покана с изявление на банката за обявяване на предсрочната изискуемост и на
поръчителя С.М. на дата 28.03.2017
година, отново при условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК.
Настъпването на предсрочната
изискуемост обаче се свързва с получаването на изявлението на банката от
кредитополучателя, а не от поръчителя, поради което началният момент е 06.01.2017 година.
Обстоятелството, че банката
е приела друга начална дата на
настъпване на предсрочната изискуемост, а именно 09.05.2017 година, което е установено по
делото, не променя изводите на съда, че предсрочната изискуемост е настъпила на
06.01.2017 година, към който момент са налице всички необходими предпоставки за
настъпването й.
Имайки предвид началния момент на
предсрочната изсикуемост, съдът намира за неоснователно възражението на
поръчителя С.М., че искът срещу него е предявен след изтичане на предвидения в
чл. 147 от ЗЗД шестмесечен срок, при положение, че заявлението по чл. 417 от ГПК е подадено на 18.05.2017 година.
След настъпването на предсрочната
изискуемост на кредита -06.01.2017 година
както кредитополучателят, така и поръчителят дължат само главницата по
договора за кредит и законната лихва върху нея до датата на погасяването й.
Уговореното в договора, респ. в чл. 19.2 от Общите условия олихвяване на
главницата с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер
на 10 процентни пункта за целия период от обявяване на предсрочната изискуемост
до предявяване на молбата за събиране на вземането по съдебен ред, е клауза,
противоречаща на законовите разпоредби и като такава не следва да се прилага в
отношенията между страните.
Обявяването на предсрочната
изискуемост води до преобразуване на договора от срочен в безсрочен, до отпадане занапред
на действието на погасителния план и до загуба на преимуществото на срока при погасяване
на задължението за длъжника / чл. 70 ал.
1 от ЗЗД/. С волеизявлението си кредиторът преустановява добросъвестното
ползване на паричната сума от длъжника, поради което уговореното възнаграждение
за ползване под формата на договорни
лихви за последващ период след обявената предсрочна изискуемост не се дължи.
Уредбата на предсрочната изискуемост по договора за банков кредит в чл. 432 ал.
1 от ТЗ е изрична относно размера на вземането на кредитора –
„предсрочно връщане на сумата по кредита“ и изключва заплащане на
възнаграждение в размер на уговорените за срока на договора лихви. С волеизявлението за предсрочна изискуемост
кредиторът иска изпълнение веднага на основното задължение по договора за
връщане на заетата парична сума и поставя длъжника в забава, поради което има
право на обезщетение за забава съгласно разпоредбата на чл. 86 ал. 1 от ЗЗД в
размер на законната лихва. / т. 2 от ТР 3/2017
година от 27.03.2019 година на ОСГТК на ВКС/.
По тези съображения и
преценявайки събраните по делото писмени доказателства, включително
съдебно-икономическа експертиза досежно размерите на усвоените, дължими и
платени суми по договора за кредит, както и началния момент на предсрочната
изискуемост – 06.01.2017 година, съдът намира, че жалбоподателят е солидарно
отговорен с кредитополучателя по
отношение на банката за заплащането на
следните суми:
-главница по договора за кредит в
размер на 25265,96 лева ;
-договорна лихва в размер на 3595,08
лева. Този размер на договорните лихви включва дължимите такива до 06.01.2017
година – датата на обявената предсрочна изискуемост. Договорните лихви за
периода след 06.01.2017 година до 18.05.2017 година, които според
съдебно-икономическата експертиза са в общ размер на 1266,24 лева не се дължат
по изложените по-горе съображения;
-санкционни лихви, дължими и
начислени до 06.01.2017 година в общ размер на 92,88 лева. Този размер е получен,
като от общо изчислените от вещото лице санкционни лихви до 09.05.2017
година в размер на 172,28 лева се извадят недължимите такива след
обявената предсрочна изискуемост на 06.01.2017 година. Дължимостта на тази
лихва преди обявената предсрочна изискуемост е заради забавеното плащане на
вноските за погасяване на дължимата главница, видно от съдебно-икномическата
експертиза и е начислявана на основание чл. 19.1 от Общите условия.
- такса по договора за кредит в
размер на 120 лева. Вещото лице е посочило, че това е еднократен разход за
изискуем кредит съгласно Тарифата за лихвите, таксите и комисионните на „Б.Д.“
ЕАД, „Такси по кредити за текущо потребление“. Цитираната тарифа е неразделна
част от договора за кредит, което е посочено в чл. 14. В чл. 15 от договора и
чл. 8 от Общите условия към него кредитополучателят се е задължил да
заплаща такси съгласно посочената Тарифа и е
декларирал, че е запознат с нея. Изрично
в чл. 15 от договора е посочено, че не става дума за такси, които да са свързани
с усвояване или управление на кредита.
По изложените съображения съдът
намира, че следва да отмени първоинстанционното решение само в частта, с която
е прието за установено, че С.М. дължи на
„Б.Д.“ ЕАД договорни лихви в размера над
3595,08 лева до 4861,32 лева и за
периода след 06.01.2017 година до 17.05.2017 година и санкционни лихви в
размера над 92,88 лева до 191,76 лева и за периода след 06.01.2017 година до
2017 година. В тази част предявения иск по чл. 422 от ГПК следва да бъде отхвърлен.
Следва да бъде изменено
първоинстанционното решение и в частта за присъдените разноски с оглед изхода
на спора. Решението, в частта, с която С.М.
е осъден да заплати на „Б.Д.“ ЕАД разноски за първата инстанция в размера над
1787,85 лева до 1869,30 лева следва да бъде отменено.
В останалата част
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Пред първата инстанция С.М. не е
претендирал разноски и не му се присъждат такива върху отхвърлената част от
иска.
За въззивната инстанция „Б.Д.“
ЕАД следва да бъде осъдена да заплати 2% държавна такса по бюджета на съдебната власт върху уважената
част от жалбата, а именно сумата от 26,52 лева, тъй като жалбоподателят е
освободен от заплащането й.
На адвокат Д.Д. следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция съобразно уважената част от жалбата, на
основание чл. 38 ал. 2 във връзка с чл.
38 ал. 1 т. 2 от Закона за адвокатурата. При представеното пълномощно за
оказана безплатна адвокатска помощ поради това, че неговият доверител е
материално затруднен, адвокатът има право на възнаграждение. Общият обжалваем
интерес за въззивната инстанция е 30439,04 лева. Адвокатското възнаграждение
съгласно чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатското
възнаграждение, с добавен ДДС, е 1731,80 лева. От тях с оглед изхода на спора адвокат Д. има
право на възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 75,45 лева.
Ответникът по въззивната жалба „Б.Д.“
ЕАД е представлявана от юрисконсулт. Тя
претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Съдът на основание чл. 78
ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25 ал. 1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ определя юрисконсултско възнаграждение
в размер на 300 лева. С оглед изхода на спора С.М. следва да бъде осъден
да заплати на банката 286,93 лева
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
По изложените съображения
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
276 от 21.05.2019 година, постановено по т. дело № 88/2018 година по описа на
Окръжен съд – Пловдив В ЧАСТИТЕ, С КОИТО:
1.е
признато за установено по отношение на С.В.М., ЕГН **********,***, че дължи на „Б.Д."
ЕАД, ЕИК .. следните суми:
- сумата
в размера над 3595,08 лева
до 4 861,32 лева, както и за
периода от 06.01.2017 година до 17.05.2017 година, представляваща редовна договорна лихва;
-
сумата в размера над 92,88 лева до 235,46 лева, както и за периода от 06.01.2017
година до 18.05.2017 година, представляваща санкционна лихва по договора за
заем;
2. е
осъден С.В.М. да заплати на „Б.Д.“ ЕАД разноски
за първоинстанционното производство в размера над 1787,85 лева до 1869,30 лева,
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на
„Б.Д.“ ЕАД против С.В.М., ЕГН **********,***
за приемане за установено по отношение
на ответника, че дължи на „Б.Д.“ ЕАД посочените суми, а именно: сумата в размера над 3595,08 лева
до 4 861,32 лева, както и за
периода от 06.01.2017 година до 17.05.2017 година, представляваща редовна
договорна лихва и сумата в размера над 92,88 лева до 235,46 лева, както и за периода от 06.01.2017
година до 18.05.2017 година, представляваща санкционна лихва по договора
за кредит за текущо потребление от 19.01.2015 година и договора за
поръчителство от същата дата.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 276 от 21.05.2019 година, постановено по
т. дело № 88/2018 година по описа на Окръжен съд – Пловдив В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА С.В.М.,
ЕГН **********,***, да заплати на „Б.Д." ЕАД, ЕИК .. разноски за
въззивната инстанция – юрисконсултско възнаграждение в размер на 286,93 лева.
ОСЪЖДА „Б.Д."
ЕАД, ЕИК .. да заплати държавна
такса за въззивното производство пред Апелативен съд – Пловдив по бюджета на съдебната
власт в размер на 26,52 лева.
ОСЪЖДА „Б.Д."
ЕАД, ЕИК …, да заплати на адвокат Д.Д., с адрес ***, в качеството му на процесуален
представител на С.В.М., ЕГН **********,
на основание чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата адвокатско
възнаграждение в размер на 75,45 лева за
въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач „О.Ф.Б.“
ЕАД, ЕИК …, на страната на „Б.Д.“ ЕАД.
Решението подлежи на обжалване с
касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.