№ 3672
гр. София, 20.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20221100512205 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от В. С. и М. С. срещу решение №
20045847 от 04.07.2022 г., постановено по гр. д. №23508/2020 г. по описа на Софийски
районен съд, 151 с-в.
С цитираното решение районният съд е отхвърлил предявените от М. Л. С. и В.
Г. С. против А. В. С. и Г. П. Г. искове с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на
всеки от тях по 4050 лева /по 2025 лева от всеки от ответниците на всеки от ищците/
обезщетение на неимуществените вреди, причинени от неосъществени 27 срещи между
ищците и внука им в периода 26.04.2018 г. – 01.06.2020 г., като неоснователни.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението е
нищожно, неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в
несъответствие със събраните доказателства и при допуснати съществени процесуални
нарушения. В тези насоки се излагат подробни съображения. Моли се решението да
бъде отменено, а предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендира се
присъждане на сторените разноски в първоинстанционното и във въззивното
производство.
В установения от закона срок, въззиваемите А. В. С. и Г. П. Г., не са депозирали
отговор на въззивната жалба.
1
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно, налице е постановен диспозитив в
съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на
решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т.
1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения
на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и
на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане
на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната
проверка нарушение на императивни материално правни норми. Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по
делото доказателства.
Предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност при основния състав
на непозволеното увреждане, са уредени в чл. 45 от ЗЗД и изискват да се установи:
осъществяване на поведение, което противоречи на конкретно нормативно задължение
или на общата забрана да се вреди другиму, настъпване на конкретния твърдян в
исковата молба вредоносен резултат и наличието на пряка причинно-следствена връзка
между настъпването на вредата и поведението на деликвента.
Ищците твърдят, че противоправното поведение на ответниците се изразява в
лишаването им от възможност да контактуват със своя внук. За установяване на
противоправното поведение и настъпилите вреди ищците е ангажирали писмени и
гласни доказателства.
Видно от представените пред СРС медицински документи на жалбоподателката,
същата е имала влошени кръвни показатели, захарен диабет, като и е представена
частно извършена съдебно – психиатрична експертиза. Представен е и документ от
съдебно – психиатрична консултация на ищцата от 07.03.2022 г., в която е посочено, че
същата е извършена, тъй като ищцата изпитвала продължителен хроничен и
емоционален стрес във връзка със завеждането на дело срещу дъщеря и зет , поради
липса на личен контакт с трите и внучета в САЩ, поради незнание на български език.
Разпитаните по делото свидетели посочват, че здравословното състояние на
жалбоподателите било влошено, поради липсата на контакти с внука им, тъй като
ответниците им отказвали срещи с него.
Представено е пред СРС и решение от 19.06.2021 г. на Софийски районен съд,
139 състав, по гр. д. 21202/2020 г., в което е определен режим на лични отношения
между ищците и внука им, като няма данни същото да е влязло в сила и към момента
на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд. .
Основният обективен елемент от горепосочените правопораждащи фактически
2
състави на деликтна отговорност е извършване на противоправно деяние, тоест такова
действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от
закона правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията
на естествените права.
С оглед на така събраните доказателства, настоящият въззивен състав намира, че
от събраните по делото доказателства не се установява наличието на противоправно
поведение от страна на ответниците.
На първо място следва да се отбележи, че въззивниците не установиха
ответниците да са възпрепятствали контактите с детето. Такова възпрепятстване на
контактите не се установява нито от разпитаните по делото свидетели, нито от
извлеченията от електронната комуникация между страните. Нещо повече, от същата е
видно, че Г. сама е предлагала контакт на бабата и дядото с внучето им. Впечатленията
на св. Н.Н. и К.Н. не са непосредствени. Същите са възприели единствено от казаното
от ищците, че ответниците препятстват срещите с внука им. Самата свидетелка Н.
посочва „Знам само това, което те са ми казали. …Не съм правила опит да се свържа с
А.“. Ето защо, по делото въобще не е установено твърдяното противоправно
поведение.
На следващо място, родителските права над детето А. В. С. се упражняват от
неговите родители – ответници по настоящето дело. Съгласно чл. 122 СК носител на
родителски права и задължения по отношение на ненавършилите пълнолетие лица има
всеки родител. По делото не се твърди, а и не са събрани доказателства същите да са
лишени от родителски права или да не полагат необходимите и адекватни грижи за
детето. Фактът, че въззивниците считат, че следва за детето да се полагат други грижи,
основно от медицинско естество, не могат да променят горните изводи. Всеки родител
решава как да възпитава и отглежда детето си, стига да не застрашава неговия живот и
здраве. Такива доказателства в случая не са събрани.
Действително, право на бабата и дядото е да поискат от съда да им определи
режим на лични отношения и контакти с внука им, ако това е в интерес на детето и
независимо от силно влошените взаимоотношения между страните. Затова и същите са
предявили иск по чл. 128 СК, съгласно която разпоредба бабата и дядото могат да
поискат от районния съд да определи мерки за лични отношения с детето, ако това е в
негов интерес. Видно от представеното пред СРС решение от 19.06.2021 г. на
Софийски районен съд, 139 състав, по гр. д. 21202/2020 г., със същото е определен
режим на лични отношения между въззивниците и внука им, но няма данни същото да
е влязло в сила.
Ето защо, правилни са изводите на СРС, че до момента на влизане в сила на
съдебен акт, с който да е определен режим на лични контакти, няма как да има
противоправно поведение на ответниците. Едва в случай, че се възпрепятства
изпълнението на влязло в сила съдебно решение, би било налице такова поведение. До
този момент въззиваемите, като родители на детото, разполагат със законното право да
преценяват с кого, къде, колко и как да общува същото, съобразно неговите интереси.
Неоснователно е позоваването на жалбоподателите на чл. 124 и чл. 125 от СК. В
нито една от двете разпоредби не е вменено задължение на родителите да осигурят
лични контакти на детето с баба му и дядо му. Съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК детето има
право да бъде отглеждано и възпитавано по начин, който да осигурява неговото
нормално физическо, умствено, нравствено и социално развитие, а съгласно ал. 2 на
същата разпоредба детето има право на лични отношения с родителите си. В ал. 4 от
3
чл. 124 е предвидено задължение децата да уважават своите баба и дядо и да им
помагат. В чл. 125, ал. 1 ГПК пък са предвидени задължения на родителите към
техните деца. Липсва законова разпоредба, която да задължава родителите да осигурят
контакти на детето с баба му и дядо му. Законът обаче предвижда възможност бабата и
дядото да поискат такива, от която възможност и жалбоподателите са се възползвали,
предявявайки иска по чл. 128 СК.
Липсата само на един от елементите на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД води
до недоказаност на иска, поради което съдът не следва да обсъжда дали са налице
останалите предпоставки за уважаване на иска. Въпреки това, за пълнота на
изложението следва да се отбележи и, че не се доказва настъпилите здравословни
проблеми да са в пряка причинна връзка с поведението на ответниците.
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба за нарушаване принципа
на равнопоставеност от страна на СРС. На двете страни е дадена еднаква възможност
да обосноват твърденията си и възраженията, респективно да заявят доказателствени
искания. Несъгласието на въззивниците с определенията на съда, с които са оставени
без уважение някои от доказателствените им искания, тъй като същите са неотносими
към предмета на делото, не може да доведе до нарушаване на принципа на
равнопоставеност.
Чл. 270, ал. 1 от ГПК не посочва конкретни пороци, водещи до нищожност на
едно съдебно решение. Независимо от това, съгласно съдебната практика, нищожно е
решение, постановено от лице, което няма правоспособност или е постановено
еднолично, вместо от съдебен състав; решение, постановено по предмет, по който
съдът не разполага с правораздавателна власт, решение по спор, който е извън
пределите на компетентността на българския съд, тъй като е в изключителната
компетентност на чуждестранен съд, устно постановеното съдебно решение или
решението, изготвено в писмена форма, но останало неподписано. В настоящия случай
не е налице никоя от така предвидените предпоставки, поради което и оплакванията
във въззивната жалба за нищожност на решението на СРС са неоснователни.
На следващо място, в исковата молба единствените твърдения са за настъпили
неимуществени вреди следствие възпрепятстване на контактите на бабата и дядото с
внука им. Едва с молба от 15.03.2021г., след постъпване на отговор по чл. 131 ГПК от
ответника и след изготвяне на проекто – доклад по делото, ищците са въвели нови
фактически твърдения, като са посочили, че са увредени и от друго противоправно
поведение на ответниците, което на този етап на производството пред СРС е било
процесуално недопустимо.
Ето защо, СРС се е произнесъл по исковете така, както са били предявени с
исковата молба, не е разгледан друг иск и не е допуснато процесуално нарушение.
Правилно СРС е указал на ищците и, че следва да посочат периода, през който
въззивниците твърдят да са търпели вреди. Това указание е било условие за редовност
на исковата молба.
Следва да се има предвид и, че съгласно чл. 214 ГПК, ал. 1 ГПК ищецът може да
измени размера на предявения иск до приключване на съдебното дирене на първа
инстанция. Ето защо, такова увеличение не може да се допусне за първи път от СГС.
Пред СРС не е направено искане по реда на чл. 214 ГПК за увеличаване на размера на
иска, респективно такова не е било допускано. С молба от 25.08.2021г. е направено
искане за увеличаване на периода, за който се търси обезщетението, което е
процесуално недопустимо. Няма пречка друг, различен период, респективно нови
4
фактически твърдения, за които е посочено да е осъществено противоправно поведение
от страна на ответниците, да бъде предмет на друго дело, но няма как съдът да се
произнесе в рамките на настоящия правен спор.
В останалата си част въззивната жалба съдържа доводи относно това, че според
тях ответниците не предприемат адекватни мерки за лечението на сина им. Това не е
предмет на настоящето дело, неотносимо е към предмета на спора и не следва да бъде
обсъждано.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, решението на СРС следва да се
потвърди.
По разноските:
На въззиваемите на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да се
бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 800 лв.
за адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20045847/04.07.2022г., постановено по гр. д. №
23508/2020г. на Софийски районен съд, 151 с-в.
ОСЪЖДА М. Л. С., ЕГН ********** и В. Г. С., ЕГН ********** да заплатят на
А. В. С., ЕГН ********** и Г. П. Г., ЕГН **********, на основание чл. 273 ГПК вр. чл.
78, ал. 3 ГПК, сумата от 800 лв., представляваща направените пред СГС разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5