РЕШЕНИЕ
№ 511
гр. Бургас, 06.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Пламена К. Георгиева Върбанова
Тихомир Р. Рачев
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Тихомир Р. Рачев Въззивно гражданско дело
№ 20242100500237 по описа за 2024 година
и като взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Ю. Л. М., чрез адв. Елена
Димитрова-Вълканова от Адвокатска колегия – Бургас, срещу Решение №
260002 от 14.11.2023 г. по гр. д. № 384/2019 г. на Районен съд – Айтос, с
което е уважен искът по чл. 108 ЗС на Т. Г. Г. за установяване спрямо Ю. М.,
че той е собственик на ателие № *, находящо се на четвъртия жилищен етаж
от жилищна сграда в гр.***, ул.***№ **, със застроена площ от 71,84 кв. м.,
състоящо се от спалня, дневна, кухня, баня-тоалетна, антре и две тераси,
ведно с избено помещение № 11, разположено в сутерена на сградата, със
застроена площ от 7,25 кв. м., на основание договор за покупко-продажба,
обективиран в Нотариален акт № ***, том **, рег. № ****, нот. д. № *** от
**.**.20** г. на Нотариус Бисер Демирев, рег. № 324 на НК, както и за
осъждането на Ю. М. да предаде на Т. Г. владението върху същия имот.
Във въззивната жалба се излага, че първоинстанционното решение е
недопустимо и неправилно. Въззивницата счита, че решението е
недопустимо, тъй като са налице процесуални нарушения, довели до
ограничаване на правото й на защита, които не могат да бъдат санирани във
въззивното производство, както и поради непроизнасяне на съда по
1
възраженията й за нищожност в диспозитива на решението. Навеждат се
доводи за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като
съдът не е зачел нередовното призоваване на ответницата за първото
заседание по делото и по-късно й е отказал събиране на някои доказателства
поради настъпила преклузия. В тази връзка са направени множество
доказателствени искания. Сочи се, че ищецът не е ангажирал доказателства за
това кой владее процесния имот, предвид заявеното от ответницата в
първоинстанционното производство новонастъпило обстоятелство, а именно,
че тя е изгубила владението върху имота. Изтъква се, че в подкрепа на
изложеното са показанията на свидетеля Г. и изявлението на вещото лице
Бакалова, че ответницата не й осигурила достъп до имота за извършване на
оглед. Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено и делото да
бъде върнато на друг състав за разглеждането му от фазата на първо съдебно
заседание, евентуално решението да бъде отменено и вместо това да бъде
отхвърлен искът по чл. 108 ЗС. Претендират се разноски по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Въззиваемият Т. Г. Г., чрез адв. Христина Хаджиатанасова от
Адвокатска колегия – Бургас, е подал отговор на въззивната жалба. В него
сочи, че ответницата е бил редовно призована за първото заседание по делото,
не е взела становище по доклада на делото, не е възразила срещу
представените в това заседание доказателства, респективно не е ангажирала
доказателства и не е направила доказателствени искания. Поради това всички
доказателствени искания на ответницата били преклудирани. Изтъква се, че
въпреки това на ответницата е дадена възможност да ангажира доказателства.
Развиват се съображения, че ответницата е владяла имота към момента на
предявяване на иска. В отговора се сочи, че в исковата молба по разделеното
производство, където е разгледан нейният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу Т.
Г., тя е твърдяла, че владее имота. Освен това именно ответницата била
осигурила достъп на вещото лице по първоначалната експертиза до имота.
Иска се обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Относно валидността и допустимостта на решението:
В съответствие със задължението си по чл. 269 ГПК съд извърши
служебна проверка и установи, че решението е валидно и допустимо.
Въззивницата счита, че решението е недопустимо, тъй като са налице
процесуални нарушения, довели до ограничаване на правото й на защита,
които не могат да бъдат санирани във въззивното производство. Настоящият
състав намира, че сочените от въззивницата нарушения на
съдопроизводствените правила са такива, които могат и са били отстранени
от въззивната инстанция на основание чл. 266, ал. 3 ГПК.
Въззивницата счита, че решението е недопустимо и защото
първоинстанционният съд не се е произнесъл в диспозитива на решението по
всички релеванирани основания за нищожност. Съдът намира това оплакване
за неосноватлено поради следното:
В първоинстанционното производство Ю. М. е предявила срещу Т. Г.
насрещни искове по чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД за нищожност на договора за
2
покупко-продажба поради привидност, евентуално противоречие със закона,
евентуално заобикаляне на закона, евентуално накърняване на добрите нрави,
евентуално липса на съгласие, евентуално липса на основание. Всички тези
искове са били разделени и по тях е образувано гр. д. № 1838/2019 г. на
Окръжен съд – Бургас. С Определение № 186 от 17.01.2020 г. делото е
прекратено в частта относно исковете за нищожност, като определението е
влязло в сила.
В Определение № 58/29.01.2020 г. по ч.гр.д. № 4363/2019 г. на ВКС, III
г.о., се приема, че ответникът по иск по чл. 108 ЗС може да се брани с
възражение за нищожност на сделката, от която ищецът по ревандикационния
иск черпи права. Изключено е само предявяването на самостоятелен иск за
нищожност. В този смисъл се е произнесъл и Апелативен съд – Бургас в
Определение № 531 от 04.08.2020 г. по ч. гр. д. № 209/2020 г., който е
посочил, че окръжният съд, разглеждащ иска по чл. 108 ЗС, ще квалифицира
исковете на ищцата като възражения. По възраженията съдът се произнася
само в мотивите на решението, не и в диспозитива.
Като прецени събраните по делото доказателства и доводите на
страните, съдът приема за установено следното от фактическа и правна
страна:
В първоинстанционното производство Ю. М. е предявила срещу Т. Г.
иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на
договора за покупко-продажба, както и по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване,
че тя е собственик на процесния апартамент на основание придобивна
давност. Предявила е също иск по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу „ТЕРАСТРОЙ“
ООД за установяване, че тя е собственик на процесния имот на основание
придобивна давност. Всички тези искове са били разделени и по тях е
образувано гр. д. № 1838/2019 г. на Окръжен съд – Бургас. Постановено е
Решение № 376 от 24.11.2020 г., с което са отхвърлени исковете по чл. 135,
ал. 1 ЗЗД и по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу Т. Г.. Решението е влязло в сила.
С Определение № 502 от 21.02.2024 г., постановено по настоящото
дело, въззивният съд е уважил възраженията на въззивницата за допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила.
Ответницата наистина не е била редовно призована за съдебното заседание на
09.02.2023 г., тъй като не е бил спазен едноседмичният срок по чл. 56, ал. 3
ГПК. Въпреки че не се е явила в това заседание, първоинстанционният съд е
приел, че на основание чл. 56, ал. 2 ГПК следва да се счита за уведомена за
датата на следващото съдебно заседание. Констатирал е, че ответницата е
редовно призована за първото заседание по делото и го е провел в нейно
отсъствие. В следващите съдебни заседания е приложил последиците по чл.
146, ал. 3 ГПК по отношение на някои доказателствени искания, направени от
ответницата. На основание чл. 266, ал. 3 ГПК въззивният съд се е произнесъл
по исканията на въззивницата, като е приел част от тях за основателни.
Всички доказателства, събрани в първата и въззивната инстанция, ще бъдат
обсъдени поотделно и съвкупно по-долу в настоящото решение.
3
На 14.10.2008 г. е издадено разрешение за строеж (л. 47 от
първоинстанционното дело) в полза на С.Г.Т., С.В.Т. и „ТЕРАСТРОЙ“ ООД,
представлявано от управителя му Ф.Г.Ф.. Проектът е за жилищна сграда с
апартаменти, офиси, магазини и гаражи в УПИ VI-189, квартал 179 по плана
на гр. Айтос, съгласно одобрен на 13.10.2008 г. инвестиционен проект.
На 17.03.2009 г. „ТЕРАСТРОЙ“ ООД, представлявано от управителя
Филип Филипов, е сключило с ответницата Ю. Л. М. предварителен договор
за покупко-продажба на процесния имот (л. 58 и сл. от първоинстанционното
дело). Цената е 48 000 лв., платима на три вноски: 1000 лв. – при подписване
на договора, 15 000 лв. – до 31.03.2011 г., 32 000 лв. – до 31.12.2011 г. (чл.
4.2). Продавачът се задължава да прехвърли имота след издаване на акт
образец 16, но не по-късно от 31.12.2014 г. (чл. 3.2). Страните са се
уговорили, че владението се предава със сключване на договора (чл. 7.1).
След това купувачът има право да извършва довършителни работи по имота
със собствени средства и труд, но само след изрично съгласуване с продавача
(чл. 7.2).
На **.**.20** г. „ТЕРАСТРОЙ“ ООД, представлявано от управителя му
Филип Филипов, е продало на ищеца процесния апартамент за сумата от
18 000 лв., при данъчна оценка от 17 555,90 лв. (л. 8 от първоинстанционното
дело). Страните са се съгласили, че сумата е заплатена в брой преди
сключване на договора (към онзи момент още не е била в сила забраната за
плащане в брой над 10 000 лв.).
На 03.05.2010 г. ищецът е учредил ипотека върху процесния апартамент
в полза на „ПРОКРЕДИТ БАНК (БЪЛГАРИЯ)“ АД (л. 314 от
първоинстанционното дело). Действал е като ипотекарен и солидарен
длъжник, както и като управител на „ГАНЕВ“ ЕООД, което е
кредитополучател по обезпечения договор за кредит в размер на 20 000 евро.
Кредитът е бил отпуснат при годишна възнаградителна лихва и е следвало да
бъде върнат на месечни вноски до 09.05.2014 г. От писмо от „ПРОКРЕДИТ
БАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД на л. 45 от въззивното дело се установява, че
договорът за кредит е с № 034-599754/03.05.2010 г.
На 28.03.2011 г. е сключен нов договор (л. 52 и сл. от
първоинстанционното дело), който включва елементи на предварителен
договор за покупко-продажба и договор за изработка. Продавачът-изпълнител
се задължава да осигури изработване на цялостен архитектурен проект, както
и да извърши всичко необходимо за одобряването му по съответния за това
законов ред (чл. 2, ал. 1); построяване на цялата сграда съгласно архитектурен
проект и да предаде на купувача-възложител процесния имот в степен на
завършеност, подробно описана в договора (чл. 2, ал. 2); да осигури
осъществяването на всички СМР съгласно одобрените проекти и строителни
документи, въз основа на които компетентните органи разрешават строежите
с качествено изпълнение, съответстващи на стандартизационните и специални
изисквания, както и на добрата строителна практика, при степен на
завършеност – годен за експлоатация по предназначение след извършване на
довършителни и допълнителни работи и съгласно уговореното в договора (чл.
2, ал. 4). Цената е 47 000 лв. и следва да бъде заплатена на три вноски: 15 000
4
лв. – при подписване на договора, 16 000 лв. – в тримесечен срок от
подписване на договора, 16 000 лв. – в шестмесечен срок от подписване на
договора (чл. 6, ал. 1). Уговорено е, че цената включва не само стойността на
вещните права, но и материалите и възнаграждението на изпълнителя (чл. 6,
ал. 2). Крайният срок за извършване на всички СМР и предаване на сградата с
разрешение за ползване е двадесет месеца от датата на издаване на строителна
линия (чл. 8, ал. 1). Владението се предава след издаване на разрешение за
ползване в деня на подписване на окончателния договор, но страните могат да
се споразумеят владението да бъде предадено преди издаване на акт образец
16 (чл. 4, ал. 5). Купувачът-възложител няма право да извършва СМР за
времето от установяване на владение върху обекта до издаване на разрешение
за ползване (чл. 4, ал. 5).
Видно от приложените разписки (л. 65-66 от първоинстанционното
дело), на 28.03.2011 г. Ю. М. е заплатила 15 000 лв. на „ТЕРАСТРОЙ“ ООД,
на 04.07.2011 г. – 16 000 лв., на 28.03.2011 г. – 7000 лв., на 23.10.2011 г. – 9000
лв.
В първата инстанция е разпитан свидетелят Филип Филипов –
управител на „ТЕРАСТРОЙ“ ООД. Той потвърждава, че през 2009 г. е
подписан договор за продажба на апартамент с ответницата. Свидетелят се
нуждаел от пари, за да завърши сградата, но по това време банките не
отпускали кредит на строителите. Затова ответникът и ищецът измислили
следния план: свидетелят да прехвърли безвъзмездно процесния апартамент
на ищеца; апартаментът да бъде ипотекиран от ищеца срещу отпускане на
банков кредит; половината от кредита да бъде дадена на свидетеля; след
връщане на парите и вдигане на ипотеката имотът да бъде прехвърлен
обратно на свидетеля. През 2010 г. ответницата живеела в жилището. Ищецът
знаел това, както и че за имота има сключен предварителен договор.
Свидетелят не предложил на ответницата да изтегли кредит, защото идеята
била да се приключи всичко по най-бързия начин и освен това банките давали
лесно кредити на хора, които работят кафета и магазини. Според г-н Филипов
в един момент ищецът спрял да плаща вноските си по кредита. Когато
оставали 5000 лв., последният заявил, че ще върне апартамента само срещу
заплащане от 20 000 лв. Свидетелят отказал и така се стигнало до настоящото
дело.
Ищецът е дал обяснения по реда на чл. 176 ГПК пред въззивния съд.
споделя, че е взел кредит за ремонт на магазина си за хранителни стоки.
Познава Филип Филипов, но няма никакви бизнес отношения с него. Отрича
да са сключвали привидни договори. Не си спомня Филип Филипов да му е
искал някакви пари за довършване на сградата. Ищецът е категоричен, че
само той и жена му са плащани вноски по кредита.
Пред въззивния съд е разпитан свидетелят Н.М. – *** на ответницата.
Той знае, че *** му е сключила предварителни договори с Филип Филипов за
прехвърляне на процесния апартамента. Цената била изплатена изцяло на
няколко вноски. Когато дошъл моментът за прехвърлянето, Филипов
започнал да се оправдава, че не му стигат документи и да успокоява
ответницата, че няма проблеми и че не е нужно да си усложняват живота,
5
щом никой не ги безпокои. След петата или шестата година свидетелят и
ответницата се усъмнили. Филипов и ищецът най-накрая им казали за
фиктивната сделка между тях. Целта била имотът да се ипотекира срещу
отпускане на банков кредит, тъй като банките не искали да отпуснат такъв на
Филипов, а се намирал в затруднено състояние. Около 2015 г. била проведена
среща, на която присъствали ищецът, свидетелят М., *** му Ю., *** им Л.,
*** на Ю. – Х., А. – обща позната на страните. На тази среща ищецът изрично
признал, че сделката е фиктивна и предложил да прехвърли апартамента на
ответницата срещу заплащане на още 5000 лв. Свидетелят видял документи,
от които ставало ясно, че Филип Филипов е внасял пари за кредита на ищеца.
Според св. М. през 2019 г. била проведена втора среща с ищеца и адв.
Хаджиатанасова. Свидетелят закарал ответницата до кантората на адвоката,
но останал пред сградата. От отворения прозорец чул силни гласове, като
разбрал, че от ответницата се иска да плати 25 000 лв., за да й бъде
прехвърлен апартаментът.
Св. М. излага, че е присъствал на телефонни разговори, провеждани
между Филип Филипов с ищеца, на които първият е убеждавал втория да
прехвърли апартамента на ответницата, като го подсещал, че сделката е
фиктивна. Ищецът обаче настоявал, че има нотариален акт и няма да
прехвърли имота, докато не се изплатят парите.
Пред съда св. М. разказва, че хидроизолацията на апартамента не е
направена както трябва, поради което няколко пъти са правили ремонт на
покрива.
Въззивният съд е издал удостоверение на въззивницата, с което тя се е
снабдила с информация от „ПРОКЕРДИТ БАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД относно
погасяването на кредита, сключен от „ГАНЕВ“ ЕООД. Видно е, че множество
вноски по кредита са правени не само от ищеца, но и Филип Филипов (по 300
лв. на 21.07.2010 г., 30.08.2010 г., 31.01.2011 г., 10.03.2011 г., 26.04.2011 г.,
28.05.2011 г., 28.07.2011 г., 27.09.2011 г., 18.11.2011 г., 29.02.2012 г.,
23.04.2012 г.).
На 07.08.2014 г. ответницата е сключила договор за извършване на СМР
(л. чл. 72 и сл. от първоинстанционното дело) за полагане на ламинат,
теракот, фаянс, зидане на комин, подмяна на ел. инсталация и др.
На 03.09.2014 г. ответницата е сключила договор (л. 69 от
първоинстанционното дело) за извършване а ремонт на общите части на
процесната сграда.
На 12.03.2017 г. ответницата е сключила договор (л. 75 от
първоинстанционното дело) за ремонт на покрив на процесната сграда.
Съгласно удостоверение, издадено от Община Айтос, процесната сграда
е въведена в експлоатация на 96.12.2018 г. (л. 368 от първоинстанционното
дело).
Като доказателство по делото е приет проект на договор за встъпване в
дълг от 20.05.2019 г. между „ПРОКРЕДИТ БАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД и
Ф.Г.Ф. (л. 48 от първоинстанционното дело). Според този проект Филип
6
Филипов е следвало да стане съдлъжник по договор за банков кредит с №
034-599754/03.05.2010 г. с кредитополучател „ГАНЕВ“ ЕООД и съдлъжник Т.
Г. Г.. Договорът е подписан само от пълномощник на банката, чиято
представителна власт не е оспорена.
Като доказателство по делото е приет и проект от 23.05.2019 г. за
споразумение между „ПРОКРЕДИТ БАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД и Ф.Г.Ф. (л.
50 от първоинстанционното дело) за погасяване на 4000 лв. – главница, лихви
и разноски по договор за банков кредит с № 034-599754/03.05.2010 г., и
опрощаване на оставащите 738,97 лв. Договорът е подписан само от
пълномощник на банката, чиято представителна власт не е оспорена.
Видно от постановление от 11.09.2019 г. за прекратяване на
изпълнително дело (л. 320 от първоинстанционното дело), „ПРОКРЕДИТ
БАНК (БЪЛГАРИЯ)“ АД е водила такова срещу „ГАНЕВ“ ЕООД, Т. Г. Г. и
Д.П.А.. Не става ясно от какво произтича задължението, но не се спори, че
става дума за горепосочения договор за кредит. Последната вноска по
изпълнителното дело е била в размер на 5000 лв. (л. 319 от
първоинстанционното дело).
Св. Филипов сочи, че преди коледните празници пред 2022 г. говорил с
ответницата и тя му е казала, че е напуснала жилището поради
неразбирателство с *** й. Същото се потвърждава от св. Н.М., който не
уточнява от кога ответницата не живее в жилището.
По настоящото дело е изготвена съдебно-техническа експертиза, която
касае извършените в процесния имот подобрения (искът е разделен в отделно
производство) и поради това в по-голямата си част е неотносима. Според
вещото лице стойността на имота към момента на предаване на владението, в
незавършен вид и преди извършване на подобрения, е 36 305,01 лв.
За да бъде уважен искът по чл. 108 ЗС, ищецът следва да докаже: 1)
правото си на собственост върху вещта; 2) че вещта се владее от друго лице
без основание към момента на предявяване на иска.
По делото не се спори, че към момента на подаване на исковата молба
ответницата е владяла процесния имот. Тя е изгубила фактическата власт в
хода на делото. Според съдебната практика претенцията по чл. 108 ЗС може
да се приеме за неоснователна само ако не е установено предявилото я лице
да притежава правото на собственост върху вещта, респективно ако не е
установено ответникът да е упражнявал фактическата власт към момента на
предявяване на иска или ако се установи, че в хода на производството
фактическата власт е преминала в собственика на вещта (Решение №
213/10.04.2009 г. по гр.д. № 6404/2007 г. на ВКС, II г.о.).
По отношение на първата предпоставка – правото на собственост, съдът
намира следното:
Съдът кредитира изцяло показанията на св. Филипов и св. М., въпреки
че са заинтересовани. Според практиката на ВКС заинтересоваността на
свидетелите не води автоматично до изключване на показанията им. Приема
се, че такива показания следва да се преценяват със засилена критичност и с
оглед всички други доказателства по делото. Ако свидетелят е заинтересован,
7
това може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така
и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в
показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за
някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на
тези показания и в каква степен. Преценката на свидетелските показания
следва да се извършва в съвкупност с всички доказателства по делото, като се
ползват и правилата на логиката. Вж. в посочения смисъл Решение №
207/17.03.2021 г. по гр.д. № 165/2020 г. на ВКС, IV г.о., Решение №
50036/27.03.2023 г. по гр.д. № 2590/2022 г. на ВКС, I г.о., Решение №
31/09.04.2020 г. на ВКС по т.д. № 355/2019 г., I т. о., Решение № 22/04.02.2019
г. по гр.д. № 2644/2018 г. на ВКС, IV г.о., и др.
В случая съдът намира, че показанията на св. Филипов и М.
съответстват на доказателствата по делото. Така например уговорките на
Филипов с ответницата се установяват от представените по делото
предварителни договори; плащанията на цената – от разписките; плащането
на кредита на ищеца от св. Филипов – от банковото извлечение; извършените
ремонти на покрива на апартамента – от писмените договори с трети лица.
Освен това показанията на св. Филипов и св. М. се допълват взаимно. Съдът
счита, че тези показания са подробни, непротиворечиви и правдоподобни,
поради което съобразно вътрешното си убеждение ги кредитира изцяло.
Според съда ищецът и св. Филипов са сключили договор за покупко-
продажба, който е нищожен. В трайната практика на ВКС по сходни казуси се
приема, че когато на две лица сключват договор, с който едното лице дава в
заем на друго лице определена сума пари, и договор, с който заемателят по
договора за заем продава на заемодателя собствения си имот, като в договора
за заем сочат, че договорът за продажба на имота е сключен за обезпечаване
на вземането по договора за заем и че при издължаване на сумата по договора
за заем имотът ще бъде прехвърлен обратно, безспорно е, че действителната
воля на страните по договора за продажба е не да прехвърлят собствеността
върху имота, а да обезпечат изпълнението на задължението по договора за
заем. Приема се, че в този случай договорът за продажба прикрива друго
съглашение между страните и като такъв е недействителен на основание чл.
17 от ЗЗД. В този смисъл са Решение № 333/23.04.2010 г. по гр.д. № 526/2009
г. на ВКС, I г.о. , Решение № 710/27.05.2011 г. по гр.д. № 430 от 2010 г. на
ВКС, III г.о., Решение № 461/16.01.2012 г. по гр.д. № 1206 от 2010 г. на ВКС,
IV г. о., и др.
В Решение № 211/07.11.2017 г. по гр.д. № 4793/2016 г. на ВКС, IV г.о., е
разяснено, че ако преди или заедно с възникването на едно вземане страните
постигнат съгласие в случай на неизпълнение кредиторът да стане собственик
на определена вещ или да бъде удовлетворен по различен начин от този,
който е предвиден в закона, съглашението нарушава забраната на чл. 152 ЗЗД
и е нищожно поради противоречие със закона. Подобни съглашения не се
сключват явно, тъй като нищожността им е очевидна и лесно прогласима,
затова те се сключват под прикритието на друга – явна сделка за прехвърляне
на собственост, която е допустима от закона, но страните са съгласни тя да не
ги обвърже. Такава явна сделка, прикриваща действителните отношения
8
между страните е симулативна и поради това нищожна. Когато
симулативната сделка прикрива друго съглашение, то урежда отношенията
между страните, ако са налице изискванията за неговата действителност. Ако
прикритото съглашение е нищожно на друго основание, страните не могат да
бъдат обвързани и от него.
Има случаи, в които договорът за заем не се сключва в писмена форма.
Тогава, ако страната твърди, че сделката за прехвърляне на имот е сключена в
нарушение на чл. 152 ЗЗД за обезпечение на заем, тя следва да установи
съществуването на заемното правоотношение. Според практиката на ВКС не
се претендират последиците на договора за заем, поради което неприложима
е и забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ЗЗД. Доказването на заемното
правоотношение е с оглед разкриване на характера на съглашението да се
обезпечи връщането на получен заем и да се заобиколи забраната на чл. 152
ЗЗД, поради което са допустими всички доказателствени средства. В този
смисъл са Решение № 461/16.01.2012 г. по гр.д. № 1206/2010 г. на ВКС, IV г.
о., Решение № 405/25.11.2014 г. по гр.д. № 3709/2014 г. на ВКС, IV г.о.,
Решение № 148/22.10.2020 г. по гр.д. № 489/2020 г. на ВКС, IV г.о., и др.
Следва да се отбележи, че съгласно чл. 165, ал. 2 ГПК забраната по чл.
164, ал. 1, т. 6 ГПК не се прилага спрямо трети лица. Така е, защото те няма
как да разполагат с обратно писмо. Тези лица могат да докажат симулацията с
всички доказателствени средства.
В Определение № 948/22.12.2016 г. по гр.д. № 3410/2016 г. на ВКС, IV
г.о., са дадени насоки, че не е необходимо в нотариално оформена сделка за
прехвърляне на недвижим имот да бъде записано изрично, че тя обезпечава
договор за заем. Съдът в съответствие с чл. 20 ЗЗД тълкува действителната
воля на страните, като в изпълнение на чл. 12 и чл. 235 ГПК преценява
поотделно и в съвкупност данните по делото, а уговорките между страните се
изследват в тяхната взаимовръзка, а не изолирано. Съдът се е позовал на
Решение № 226/12.07.2011 г. на IV г.о. по гр.д. № 921/2010 г., според което
пълното главно доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и
чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено
установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт, а косвените
доказателства дават указание за основния факт само косвено; във веригата от
косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено
установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с
основния факт. Косвените доказателства установяват странични
обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване
на основния факт. Те, обсъдени поотделно и в съвкупност с останалите
доказателства по делото, са индиция за действителните взаимоотношения
между страните. Според съставът на ВКС следва да се изследват и
обстоятелствата, свързани с прехвърлянето на имот чрез сделка, за която се
твърди, че е сключена в нарушение на чл. 152 ЗЗД с оглед преценката
доколко логични и житейски оправдани са действията на страните, те сочат
ли на намерение за действително разпореждане с имота или са индиции за
намерението сделката да обезпечи съществуващ дълг.
В случая съдът намира, че е доказана конструкцията за прикриване на
9
действителните отношения между ищеца и св. Филипов. От показанията на
св. Филипов и св. М. се установява, че ищецът чрез управлявано от него
дружество е взел банков кредит и след това е дал част от парите на св.
Филипов под формата на заем. Продажбата на процесния апартамент е
служила не само като улеснение за отпускане на кредита (за да бъде
ипотекиран в полза на банката), но и като обезпечение на последяващия
договор за заем, тъй като страните са се уговорили имотът да бъде
прехвърлен обратно на св. Филипов след изплащане на кредита (а
следователно и на заема, даден от ищеца). Договорът за продажба цели да
прикрие договор за обезпечение на задължението за връщане на паричен заем
чрез продажба на недвижим имот с уговорка за обратно изкупуване. Това
съглашение е нищожно поради противоречие със забраната на чл. 152 ЗЗД.
Освен показанията на свидетелите, съдът намира, че са налице и редица
индиции за действителната воля на ищеца и св. Филипов. Така житейски
нелогично е св. Филипов да плаща вноски по чужд банков кредит и да води
преговори за встъпване като съдлъжник по него (за което индиция са
коментирания по-горе проект на договор). Индиция е също продажбата на
процесния апартамент на цена, близка до данъчната му оценка, която е
двойно по-ниска от пазарната му цена.
Предвид изложеното съдът намира, че процесният договор за покупко-
продажба е нищожен на основание чл. 152 ЗЗД и не е породил вещно-
транслативен ефект. Излишно е да се изследват другите сочени от
ответницата основания за недействителност. Достатъчно е, че по делото се
установи, че ищецът не е собственик на процесния имот, поради което не е
налице една от предпоставките за уважаване на иска по чл. 108 ЗС.
Поради несъвпадение на изводите на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено и искът по чл. 108 ЗС
да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски за двете инстанции има
ответницата/въззивницата. Адвокат Димитрова-Вълканова е предоставила
безплатна правна помощ, поради което на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв съдът
й определя адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. за всяка съдебна
инстанция, предвид правната и фактическа сложност на делото, която е над
средната. В тази връзка следва да се отчете, че са събрани множество писмени
доказателства, разпитани са свидетели, изготвена е съдебна експертиза;
доказателства са събирани и във въззивната инстанция.
Тъй като ответницата/въззивницата е освободена от държавни такси и
разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ищецът/въззиваемият
следва да заплати 300 лв. по сметка на Районен съд – Айтос – депозит за
възнаграждение на вещото лице по съдебно-техническа експертиза, както и да
заплати по сметка на Окръжен съд – Бургас 136,43 лв. – държавна такса за
въззивно обжалване.
10
Мотивиран от изложеното, Окръжен съд – Бургас
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260002 от 14.11.2023 г. по гр. д. № 384/2019 г. на
Районен съд – Айтос, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 108 ЗС на Т. Г. Г., ЕГН **********, за
установяване спрямо Ю. Л. М., ЕГН **********, че той е собственик на
ателие № *, находящо се на четвъртия жилищен етаж от жилищна сграда в
гр.***, ул.***№ **, със застроена площ от 71,84 кв. м., състоящо се от
спалня, дневна, кухня, баня-тоалетна, антре и две тераси, ведно с избено
помещение № 11, разположено в сутерена на сградата, със застроена площ от
7,25 кв. м., на основание договор за покупко-продажба, обективиран в
Нотариален акт № ***, том **, рег. № ****, нот. д. № *** от **.**.20** г., и
за осъждането на Ю. Л. М. да предаде на Т. Г. Г. владението върху същия
имот.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв Т. Г. Г., ЕГН **********, да
заплати на адв. Елена Анастасова Димитрова-Вълканова от Адвокатска
колегия – Бургас, с личен адвокатски номер **********, сумата от 3000 лв. –
адвокатско възнаграждение за двете инстанции поради предоставена от нея
безплатна правна помощ на Ю. Л. М., ЕГН **********.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК Т. Г. Г., ЕГН **********, да
заплати сумата от 300 лв. по сметка на Районен съд – Айтос, представляваща
депозит за възнаграждение на вещо лице, както и 136,43 лв. по сметка на
Окръжен съд – Бургас, представляваща държавна такса за въззивно
обжалване.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС при
условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК в едномесечен срок от получаване на
препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11