РЕШЕНИЕ
№ 246
гр. Карнобат, 08.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРНОБАТ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Тонка В. Мархолева
при участието на секретаря Петя Н. Ганчева
като разгледа докладваното от Тонка В. Мархолева Гражданско дело №
20232130100219 по описа за 2023 година
Предявен е осъдителен: иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ.
Производството е образувано по искова молба от Х. – И. В. Т. с ЕГН ********** и
адрес в *********** със съдебен адрес в гр. Айтос, ул. „Станционна“ №56 чрез адв. А. Д.
срещу Несебърски районен съд с адм. адрес в гр. Несебър, ул. „Иван Вазов“ №23,
съдържаща искане да бъде осъден ответникът да му заплати сумата от 1 250 лв.,
съставляваща частичен иск от общата претенция в размер на 12 500 лв., за нанесените му от
съдията докладчик по гр.д. №692 от 2022 г. на НРС имуществени вреди, произтичащи от
невъзможността на ищеца да ползва като отдава под наем своята ¼ ид.ч. от имот, предмет
на петиторен иск пред ответния съд, представляващи пряк и непосредствен резултат от
неразглеждане на делото в разумен срок.
Ищецът в искова молба от 19.12.2022 г. твърди, че е депозирал пред НРС
претенция по чл. 108 от ЗС на 28.06.2022 г., по която било образувано гр.дело
№692/2022 г. на НРС, като изтъква, че към момента, седем месеца по-късно, все още
няма проведено и приключило по делото първо редовно съдебно заседание, при все, че
делото не се отличавало с фактическа или правна сложност. Навежда оплаквания, че
съдията-докладчик по делото умишлено създавал бавност в процеса, т.к. след
депозиране на отговора на ответниците в продължение над 70 дни не предприел
действия по изпращането му на ищеца, което наложило на 11.10.2022 г. последният да
депозира молба с искане да му бъдат връчени преписите, което се случило на
13.10.2022 год. Твърди, че при връчването им било изчезнало свидетелство от НБУ-
гр.София, доказателство, ангажирано от ответниците и качено, но впоследствие
изтрито от масива данни на НРС. Поради това ищецът писмено поискал да му бъде
връчен този документ, но не получил отговор. Счита изчезването на документа по
делото най-малкото за дисциплинарно нарушение, за което е сезирал освен съдията-
докладчик по делото и Прокуратурата, както и ВСС. Твърди се още в исковата молба,
1
че след 70 дневното безпричинно забавяне на връчване на ОИМ последвало насрочване
на първото по делото редовно заседание, в рамките на което след даване ход на делото,
съдията-докладчик го оставил без движение и поискал от ищеца да сочи неизвестни
нему обстоятелства, като коригира сочените в обстоятелствената част на ИМ с цел да
преквалифицира иска на чл.75 или чл.76 от ЗС и да помогне на ответницата С. Д.,
която упражнявала натиск над НРС. В отговор ищецът отказал да изпълни указанията,
поискал отвод, като съдията-докладчик потвърдил за трети път, че основанието на
иска действително е чл. 108 от ЗС, което било ненужно и довело до неимоверна
бавност в процеса, тъй като седем месеца от първоначалното депозиране на ИМ все
още нямало редовно проведено по делото първо съдебно заседание.
Ищецът изтъква, че поради това забавяне на процеса търпи имуществени вреди,
тъй като не може да ползва идеалната част от имота която притежава /1/4 ид.ч./.
Допълва, че е лишен от възможността да я отдаде под наем и да получава доходи от
нея, поради което счита, че губи за всеки месец на безпричинно бавене от 250 до 2500
лв., като намира , че началният момент на забавянето започва от момента на
депозиране в РС Несебър на ОИМ. Настоява, че след получаване на отговора на
исковата молба съдията-докладчик по делото е започнал целенасочено да не изпълнява
задълженията си произтичащи от закона, с което възпрепятствал развитието на
правораздаването по делото, създавайки бавност на процеса, предмет на гр.дело
№692/2022 год. на НРС.
В депозирания отговор на исковата молба ответникът оспорва предявената
претенция като неоснователна. Счита, че в настоящото производство следва да бъдат
разгледани единствено твърденията в исковата молба, обуславящи според ищеца
твърдяното от него забавяне. Твърди, че разумността на времетраене на
производството трябва да бъде преценена в светлината на особените обстоятелства по
делото, съобразно критериите, установени в практиката на ЕСПЧ, и по-специално -
сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните
държавни органи. Оспорва твърдението, че делото било с ниска степен на фактическа и
правна сложност, т.к. в ОИМ били въведени твърдения, които са усложняващи делото
от правна страна, а именно, че е извършено разпределение на ползването. Поради това
и с оглед осъдителната част на иска по чл. 108 ЗС при съобразяване на чл. 32 ЗС е бил
наложителен задълбочен анализ от съда при изпълнение на дейността му по чл. 140
ГПК - с цел изготвяне на прецизен доклад и правилно разпределение на
доказателствената тежест. По отношение първото, сочено от ищеца нарушение -
забавянето със 70 дни на изпращане на отговора на исковата молба сочи, че в ГПК не е
предвиден ред за връчване на отговора на исковата молба, като прави извод, че първият
момент за му на ищеца е с насрочване на делото в ОСЗ. Твърди, че в случая ИМ е
подадена на 28.06.2022г., като с разпореждане № 1736 от 30.06.2022г. са дадени
указания на ищеца за отстраняване на нередовности. На 15.07.2022 г. били отстранени
нередовностите и на 19.07.2022г. съдът е разпоредил да бъде връчен препис от иска на
ответниците, които били получени на 28.07.2022г. (за С. Т.а) и на 04.08.2022г. (за С.
Т.а). Отговор на исковата молба е постъпил на 26.08.2022г. Изтъква, че преди
05.09.2022г. съдът не е следвало да се произнася по чл. 140 ГПК с насрочване на
делото, тъй като за насрочването му е нужно да изтекат всички срокове по ГПК,
даващи възможност на страните да внесат допълнителни възражения и уточнения. На
10.10.2022 г. било постановено Определение № 1143, с което делото е насрочено в
открито съдебно заседание за 11.11.2022г. и е постановено препис от ОИМ да се връчи
на ищеца. Сочи още, че твърдяното от ищеца забавяне от 70 дни, всъщност е от 35 дни,
2
при все, че в ГПК нямало предвиден законоустановен срок за произнасяне на
определение по чл. 140 ГПК, като произнасянето в рамките на 35 дни, при
натовареността на съдебния състав и при наличието на известна сложност на делото
не можело да се приеме за отклонение от разумния срок по смисъла на чл. 26, ал. 2
ЗОДОВ и ЕСЧП. Твърди, че периодът от 35 дни бил съобразен с натовареността на
съдебния състав, тъй като през месец септември 2022г. НРС поради отсъствие по
различни причини (заболявания, отпуски и командировки) на съдии е работил в
изключително редуциран състав. Допълва, че в периода 05.09.2022г. - 10.10.2022г.
съдията-докладчик по делото е получил от ново разпределение 86 броя дела, като е
провел общо 41 ОСЗ и 256 - закрити съдебни заседания.
По отношение твърденията в ИМ, касаещи забавяне на производството поради
неоснователно дадени указания за „без движение" с протоколно определение от
11.11.2022 г. сочи, че при формулирания в исковата молба петитум: ответниците да
бъдат осъдени да предадат на ищеца ползването върху 1/4 идеална част от съсобствен
имот, указанията с протоколно определение от 11.11.2022г. са били адекватни и са
имали за цел да изчистят всякакви възможни съмнения относно предмета на
предявения иск. Допълва, че след като с молба от 15.11.2022 г. ищецът е заявил
категоричен петитум, с Определение № 1343 от 22.11.2022г., съдът е квалифицирал
искането му и е насрочил делото в кратък срок - за 17.01.2023 г. Изтъква, че исковата
молба е предявена непосредствено след това определение и предявеният иск не може
да се основава на факти, настъпили след този момент, поради което действията на съда
следва да бъдат разгледани именно до този момент. Излага в допълнение, че на
17.01.2023г. се е развило съдебно заседание, отложено за 27.01.2023г., на която дата е
приключено съдебното дирене) и на 27.02.2023г. (в законоуставения срок по чл. 235,
ал. 5 ГПК) е постановено съдебното решение по делото. Т.е. и след подаване на
исковата молба по делото не са налице никакви забавяния. Заключава, че делото е
образувано на 28.06.2022г. и точно 7 месеца по късно е решено. Допълва, че липсват
доказателства по делото да е изчезнал документ, в приложенията към ОИМ не е
вписан такъв документ (свидетелство от НБУ София), а с Постановление на прокурор
от 22.02.2023г. е налице отказ да се образува ДП във връзка с тези твърдения на ищеца.
Твърди се още, че липсва пряка причинна връзка между твърдените от ищеца
имуществени вреди и твърдяното от него забавяне на делото, т.к. вредите, по начина,
по който са описани, били извън процесуалното правоотношение, възникнало между
съда и страните в образуваното гражданско дело и времетраенето на делото. Моли
делото да бъде разгледано в негово отсъствие.
С молба от 20.06.2023 г. ищецът на основание чл.147 , ал.1 и ал.2 от ГПК е въвел
нови обтоятелства по делото, като твърди, че пред НРС е депозирал Молба с вх.
№551/18.01.2023 год. на НРС по гр.дело № 692/2022 год. за бавност по чл. 255 от ГПК,
по която съдията - докладчик от НРС издал свое Разпореждане №214/24.01.2023 год. с
което постановил отказ да изпрати същата до компетентния Окръжен съд - Бургас, с
което се твърди да е извършил грубо погазване на процесуалния ред, тъй като
съобразно правомощията си визирани по чл. 256, ал.1 от ГПК съдът може да извърши
незабавно всички действия посочени в молбата и да съобщи за това на страната или
незабавно да изпрати молбата на горестоящия съд. Поради това ищецът счита, че
докладчикът по делото е постановил нищожен съдебен акт, който предизвиквал нова
бавност на процеса и генерален отказ от правораздаване. Допълва, че на 25.01.2023
год. е депозирал в НРС и по същото гр.дело /гр.д.№692/2023 год.на НРС/ друга молба
за бавност вх.№858/25.01.2023 год./ по чл.255 от ГПК/ , която отново нито била
3
уважена, нито била препратена на БОС, за да прецени въззивния съд нейната
основателност. Вместо това по нея бил постановен мълчалив отказ. Сочи се още, че
едва след приключване на делото и след последното проведено по него съдебно
заседание и обявяване на същото за решаване, съдията -докладчик отправил молбите
до БОС след като доказателствените искания на ищеца били вече отхвърлени, което
оставало единствено да бъде констатирано от въззивната инстанция. Междувременно
бил отправен и сигнал до председателя на БОС и до ВСС срещу същия съдия-
докладчик. Твърди се още, че едва в последното по делото ОСЗ съдията се произнесъл
по доказателствените искания на ищеца. Освен това се твърди и допуснато опущение
от страна на съдията докладчик във връзка с неправилно прилагане на чл. 175 от ГПК,
по която молба отново последният бил постановил мълчалив отказ.
Във връзка с гореизложеното моли съда по пътя на косвения съдебен контрол да
приеме за нищожни следните актове на НРС :
- Разпореждане №214/24.01.2023 год. , постановено по гр.д.№692/22 г. на НРС , за
ОТКАЗ на съдията - докладчик да изпрати незабавно Молба за бавност / по чл.255 от
ГПК/ с вх.№551/18.01.2023 год. на НРС /по гр.дело № 692/2022 год. на НРС/ на БОС ;
Мълчалив отказ обективиран по Молба за бавност / по чл.255 от ГПК/ с вх.№858/
25.01.2023 год.на НРС/по гр.дело № 692/2022 год. на НРС/ за изпращането и незабавно
на БОС; Мълчалив отказ от произнасяне обективиран по Молба за „опущение“ / по
чл.175 от ГПК подадена от ищеца по гр.д.№692/22 г. на НРС , след обявяване на делото
за решаване /27.01.2023 г./.
В съдебно заседание ищецът лично и чрез упълномощения му процесуален
представител (л. 86) съгл. чл. 32, т. 2 от ГПК – В. Т. поддържа иска и моли за
уважаването му. Претендира разноски съгл. представен списък по чл. 80 от ГПК (л.
125).
Ответникът Районен съд-Несебър не изпраща представител, моли писмено делото
да бъде разгледано в негово отсъствие на осн. чл. 238, ал. 1 от ГПК. В молби-
становища се сочи, че предявените искове следва да се отхвърлят като неоснователни и
недоказани. Не претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните доказателства съобразно изискванията на чл. 235,
ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Установява се от материалите по приложеното в препис и в цялост производство
по гр. д. № 692/2022 г. по описа на Районен съд Несебър, че последното е било
образувано по повод искова молба с вх. №5536 от 28.06.2022 г. от И. В. Т. чрез адв. А.
Д. срещу С. В. Д. и С. В.а Т.а, с която ищецът е претендирал даму бъде предоставено
ползването върху ¼ ид.ч. от собствения му имот, представляващ СО с идентификатор
№51500.508.76 по КККР на гр. Несебър. На 30.06.2022 г. ИМ е оставена без движение
с указания за заплащане на държавна такса и вписването и в Служба по вписвания – гр.
Несебър. На 11.07.2022 г. преди да е върнато съобщение за връченото разпореждане от
30.06.2022 г., с което е обездвижена ИМ, е входирана от ищеца молба, с която са
приложени доказателства за внесена държавна такса и с която се претендирало
удължаване на срока за вписване на ИМ с 14 дена. На същата дата (11.07.2023 г.) е
постъпила писмена молба, с която ищецът изложил твърдения, че е изпълнил
указанията на съда и помолил за продължаване на съдопроизводствените действия и за
налагане на обезпечение под формата на възбрана върху процесния имот. На
14.07.2022 г. съдът е постановил разпореждане, с което е удължил срока за
4
отстраняване на нередовностите по ИМ с 2 седмици, считано от 13.07.2022 г. На
15.07.2022 г. е получено съобщение от СлВп-Несебър за това, че ИМ е била вписана на
11.07.2022 г. На 19.07.2023 г. съдията докладчик се е произнесъл по молбата за
налагане на обезпечителна мярка-възбрана, като я е отхвърлил с арг. от ТР №6 от
14.03.2014 г., след което е издал разпореждане по чл. 131, ал. 1 от ГПК, получено от
ответниците на 28.07 и 04.08.2023 г. На 26.09.2022 г. по делото е постъпил ОИМ,
съдържащ възражения за нередовност на ИМ, недопустимост и неоснователност на
исковата претенция. На 10.10.2022 г. съдът е изготвил проекто-доклад по делото, като
е квалифицирал исковете, разпредил доказателствена тежест и е насрочил ОСЗ за
11.11.2022 г. На 12.10.23 г. е постъпила молба от ищеца за връчване на приложенията
към ИМ, а на 13.10.2022 г. – за връчване на удостоверение от НБУ за зписване на С. Т.а
като редовен студент, което по твърдения на ищеца е изчезнало от делото. На
24.10.2022 г. е постъпило и становище по ОИМ от И. Т., придружено с копие от частна
тъжба срещу адвоката на ответниците и молба, с която конкретизира петитума на ИМ,
като уточнява, че иска да му бъде предадено „владението и ползването върху ¼ ид.ч.
от имота“, като с разпореждане от 25.10.2023 г. последните са връчени на
ответниците. На 14.10.2022 г. е постъпило искане за отвод на съдията докладчик по
делото от страна на ищеца, а на 08.11.2022 г. искане за спиране на гр.д. №692/22 г. на
НРС от ответниците на делото до приключване на гр.д. №1170/22 г. на БОС, по което
ищецът претендирал, че е изключителен собственик на процесния самостоятелен обект
поради трансформация на лично имущество. Срещу искането на 10.11.22 г. от ищеца е
постъпило възражение. На 11.11.2022 г. се е състояло първото по делото открито
съдебно заседание, в което ответниците продължили да настояват, че е на лице неясно
формулиран петитум, предвид сключен 2018 г. устен договор между страните за
разпределение на ползването върху имота. В тази връзка съдът е оставил без движение
исковата молба с указания към ищеца да посочи дали претендира владелческа или
петиторна защита (л. 125 от гр.д. №692/ 22 г. на НРС). Указанията на съда са
изпълнени с молба от 15.11.2022 г. На 22.11.2022 г. е постановено определение, с което
съдията докладчик подробно е изложил съображения защо се е наложило
допълнително ясно и стриктно формулиране на претенцията, която е запазила
квалификацията си по чл. 108 от ЗС, в която връзка и проекта за доклад е бил обявен за
окончателен, оставено без уважение искането за отвод и насрочено ОСЗ за 17.01.2023 г.
На 19.12.2023 г. в деловодството на НРС е входирана исковата молба по ЗОДОВ,
поставила началото на настоящия процес. С молба от 16.01.2023 г. ищецът е уведомил
съдията докладчик по гр.д. №692/ 22 г. на НРС за предявения иск по ЗОДОВ и за
пореден път е поискал отвода му. В насроченото ОСЗ от 17.01.2023 г. съдът е оставил
без уважение искането за приемане за съвместно разглеждане на ИУИ за нищожност на
решение по чл. 32 от ЗС, взето от ответниците през м. юни 2018 г., като предявен извън
преклузивния срок по чл. 212 от ГПК, оставил без уважение искането за спиране от
ответниците на производството, искането за отвод, за приемане на писмени
доказателства и допуснал до разпит по двама свидетели на страните, като отложил
делото за 27.01.2023 г. На 18.01.2023 г. е постъпила молба за бавност от ищеца, с която
се твърди, че съдията докладчик не е приобщил приложените към ИМ писмени
доказателства и не е задължил по реда на чл. 176 от ГПК ответниците да се явят лично
в ОСЗ с оглед даване на обяснения. На 24.01.2023 г. НРС е постановил разпореждане, с
което е уточнил, че писмените доказателства са приети още с проекто доклада по
делото (л. 54), а относимостта на искането по чл. 176 от ГПК следвало да се прецени
след изслушване на свидетелите по делото, като е отказал да прати молбата по чл. 255
от ГПК на БОС с мотив своевременното му произнасяне по същество на спора. На
5
25.01.2023 г. е постъпила нова молба по чл. 255 от ГПК, тъй като съдът не се бил
произнесъл по приемането на писмени доказателства – молба до БРП, постановление
на БРП, съд. удостоверение на БОС и ОИМ по гр.д. №1170/22 г., която не получила
произнасяне, поради което на 26.01.2023 г. бил изпратен сигнал до Окръжен съд Бургас
за отказ от правораздаване от страна на НРС, който изземвал функциите на горната
инстанция, произнасяйки се по реда на чл. 255 от ГПК, при все че не е компетентен.
Въпреки всичко на 27.01.2023 г. се е сътояло насроченото ОСЗ, в рамките на което са
разпитани допуснатите четирима свидетели, отхвърлено е искането по чл. 176 от ГПК,
отхвърлено е искането за приемане на писмено доказателство – ОИМ по гр.д.
№1170/22 г. на БОС, като съдът е изтъкнал, че по отношение останалите документи
вече е на лице произнасяне. В същото ОСЗ делото е обявено за решаване и на
27.02.2023 г. е постановено решение №85 от 27.02.2023 г., с което е било прието за
установено, че Х. Т. е собственик на ¼ ид.ч. от процесния имот, а ответниците са
осъдени да му предадат владението и да му заплатят разноски. Последното е
обжалвано пред Окръжен съд Бургас, като с Определение №1499 от 07.06.2023 г. по по
в.гр.д. №999/23 г. е прието като доказателство представеното от ищеца пред НРС
копие от ОИМ на С. Д.-Т.а по гр.д. №1170/22 г. на БОС, като по отношение останалите
искания за приемане на писмени доказателства съдът е преценил, че следва да бъдат
оставени без уважение (л. 64-68).Окръжен съд като въззивна инстанция е постановил
решение №822 от 12.07.2023 г. по в.гр.д. №999/23 г., с което е потвърдил решението
на НРС.
С оглед на така приетото за установено от фактическа страна, съдът направи
следните правни изводи:
Предявените искове са с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ.
Съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията
(ЕКЗПЧ). Съгласно чл. 6, ал. 1 от КЗПЧОС всяко лице, при решаването на правен спор
относно неговите граждански права и задължения, има право на справедливо и
публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд,
създаден в съответствие със закона. Нарушението на това субективно материално
право поражда отговорност за обезщетение за причинени вреди на лицето. От своя
страна чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени
на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Тази разпоредба представлява
национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие, и по съществото си -
вътрешноправно средство за защита, самостоятелна хипотеза на отговорност на
държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 КЗПЧОС.
В практиката си, Съдът по Правата на човека е въвел критерий за "разумността на
срока" на завършване на производството. Разумният характер на продължителността
на едно дело се оценява според обстоятелствата по делото и с оглед на съответните
критерии в правораздаването, в частност: сложността на делото, поведението на
жалбоподателите и на компетентните органи, както и от значението на иска за
жалбоподателите (виж сред много други, Frydlender с/у Франция [GC], № 30979/96, §
43, ЕСПЧ 2000-VII, Решение от 03.07.2008 г. на ЕСПЧ по делото на К. срещу България,
по жалба № 9161/2002 г., влязло в сила на 03.10.2008 г., Пето отделение) сложността
на случая, поведението на жалбоподателя и националните власти, както и какъв е бил
6
материалният интерес за жалбоподателя по делото (арг. от Г. срещу Полша, § ЗЗ ).
Изложеното в практиката на ЕСПЧ следва да бъде преценено на база проследяване
на процесуалната последователност на съдията докладчик по гр.д. №692 от 2022 г. на
Районен съд – Несебър, при все че доводите на ищеца, предвид продължаващата
висящност на гражданския спор, се концентрират именно срещу първоинстанционното
му развитие. В гражданския процес разумният срок съгласно чл. 6, т. 1 обикновено
започва да тече от момента в който искът е отправен до съда (арг. от Решение от
08.06.2006 г. на ЕСПЧ по делото Х. срещу България (Н. v. Bulgaria) по жалба №
58497/2000 г., Пето отделение на Съда., в което решение, наред с много други
източници, се препраща към делото П. срещу Австрия, § 50 ). Както вече бе изяснено
от фактическа страна, искът е бил подаден на 28.06.2022 г., а крайното решение на
първата инстанция е постановено на 27.02.2023 г., следователно производството е
продължило осем месеца пред НРС.
Критериите, подлежащи на преценка, въз основа на практиката на ЕСПЧ, за да
установи съдът дали срокът е разумен, са няколко. Първият от тях е сложността на
делото – както фактическа, така и правна. При преценка на фактическата му сложност,
се преценява фактите, които следва да се установяват по спора, брой доказателства,
както и видове; а при правната сложност - встъпване на други лица в производството,
специални процедури, които се прилагат, намеса на чуждо право, боравене със стар
нормативен акт и други.
Вторият критерий – поведението на ищеца. Има се предвид забавяния по вина на
ищеца, например невнасяне на депозити за вещи лица, несвоевременно направени
доказателствени искания, отлагане на делото по негови молби.
Третият критерий е поведението на властническия орган. Относимо към съда,
става въпрос за отлагания на делото през големи интервали от време, непризоваване на
страни, невзимане на своевременни мерки за осигуряване присъствието на вещи лица
по делото, доколкото съдът има задължението да следи всички участници в процеса да
полагат усилие делото да не се протака ненужно /арг. от делото Рачеви срещу
България/. Ако закъсненията се дължат на неучастващо лице, то Държавата няма вина,
но следва да се прецени дали съдът е предприел мерки за ускоряване на процедурата и
дали съдът е допуснал ненужно удължаване сроковете за изпълнение на задължението
на лицето.
Четвъртият критерий е особеният интерес на ищеца – важността и характера на
предмета на делото, за него. Има се предвид ако делото засяга съществени права и
интереси на ищеца - например, защото е свързано с правоспособността му, трудовите
му права, или дела свързани с домашно насилие, искове за обезщетения /ако средствата
са за лечение/ и пр.
Производството по жалба пред Европейския съд, и производството по настоящото
дело, са различни, което следва да се съобрази от съда, разглеждащ иска. Жалбата до
Европейския съд е срещу Държавата, която отговаря ако който и да е от
властническите й органи е допуснал необоснованото забавяне, заради самото
необосновано забавяне. При преценката от Европейския съд се разглежда цялото
съдебно производство, от датата на участието на жалбоподателя, до датата на влизане в
сила на решението. Ответник по жалбата е самата Държава, а не съдът, разглеждащ
делото, нито една от съдебните инстанции, която по преценка на жалбоподателя, е
допуснала неоправданото забавяне.
В настоящото производство това не е така. Пред националния съд, разглеждащ
7
иска за вреди, отговорен е съответният съд, съдия от състава на когото е разгледал
делото, по преценка на ищеца, извън разумния срок. Поради изложеното,
националният съд, на първо време не следва да разглежда периодите, през които
делото е било в инстанции, които не са ответници по делото, както и следва да
интерпретира посочените критерии през тази призма.
По първия критерий сложността на делото. Видно от исковата молба, ищецът е
предявил иск срещу С. Д.-Т.а и С. Т.а, защото бил лишен от достъп до собствената си ¼
ид.ч. от апартамента, до който ответниците не го допускали, поради което последният
претендирал да му бъде предоставено „ползването“ върху собствените му идеални
части. Изясняването на вида и естеството на търсената защита, при все въведените от
ответниците с ОИМ твърдения за извършено разпределение на ползването съгл. чл. 32
от ЗС и последваща молба за изменение на петитума, с която ищецът формулира
последният като „да му бъде предадено владението и ползването“, е наложило
оставянето на исковата молба без движение в ОСЗ от 11.11.2022 г. Отделно от това
както вече бе изяснено от фактическа страна по делото е предявен инцидентен
установителен иск (неприет за съвместно разглеждане); предвид паралелното развитие
на производство пред БОС за установяване на пълна липса на принос при придобиване
на имот в СИО, е релевирано искане за спиране на гр.д. №692/22 г. (отхвърлено);
входирано е и искане за обезпечение; в ОСЗ от 27.01.2023 г. е поддържан отказ от
несъществуващ иск – поради всичко гореизложено следва да се приеме, че делото е
било с относителна фактическа и правна сложност в сравнение с обичайното и
закономерно развитие на производства със сходен предмет.
По втория критерий поведението на ищеца – съдът не установи забавяне на делото
по вина на ищеца, доколкото практиката на ЕС отдавна е приела, че подаването на
молби срещу актове на съда никога не е повод за "забавяне на делото по вина на
ищеца" /освен ако се касае за множество, еднотипни жалби, очевидно целящи
шиканиране на процеса/. Ищецът е изпълнявал в срок указанията на съда, като веднъж
е поискал удължаване – с молба от 11.07.2022 г. (л. 13 по гр.д.№692/22 г. на НРС), като
в отговор съдът е издал разпореждане, с което е удължил срока му за изпълнение на
указания с две седмици, считано от 13.07.22 г.
Тук е мястото да се разгледат възраженията на ищеца, свързани с двете молби за
бавност по чл. 255 от ГПК, едната от които е получила произнасяне (че делото няма да
бъде изпратено на горестоящата инстанция), а втората – мълчалив отказ. На първо
място следва да се има предвид, че косвен съдебен контрол върху актове на друг
граждански съд е недопустим, като разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ГПК касае
единствено валидността на административни акотве и то, когато такъв се
противопоставя на страна, която не е била участник в административното
производство по издаването или обажалването им. Освен това неоснователни са
доводите на ищеца за неправилност на извършените от НРС процесуални
(без)действия, тъй като при преценката си относно основателността на исковете по чл.
2 б от ЗОДОВ не се изследва правилността на съдебните актове, а причините, довели
до забавянето на разглеждането на исковото производство (арг. от Решение № 48 от
6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1610/2019 г., IV г. о., ГК). Впечатление прави упоритата
и последователна ищцова активност в неколкократното подаване на молби за отвод,
сигнали до прокуратурата, до ВСС, касателно съдията-докладчик по по гр.д.№692/22 г.
на НРС. Молбите за бавност с предмет непроизнасяне по допускане на писмени
доказателства (които в действителност са били приети в закрито заседание или
отхвърлени в ОСЗ от 27.01.2023 г.) са подавани непосредствено преди последното по
8
делото ОСЗ и след уведомяване, че срещу РС-Несебър вече е била предявена искова
молба по чл. 2б от ЗОДОВ (което в никакъв случай не означава, че неспазването на чл.
255 и сл. от гл. 19 на ГПК е правилно). В тази връзка следва да се има предвид обаче,
че поредицата от процесуално недопустими молби и жалби противоречи на общия
разум на закона и на изискването за упражняване на предоставените процесуални
права добросъвестно и съобразно добрите нрави – чл. 3 ГПК, като може да ангажира и
деликтната отговорност на страната. Съгласно приетото в постановено по реда на чл.
290 от ГПК решение № 257 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1149/09 г. на ІV г. о. на ВКС,
превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед обществения интерес
и правните последици са отказ от защитата им, като в зависимост от естеството на
действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва, увреденият може да
иска съответно или обезщетение, или преустановяване на увреждащата злоупотреба,
или и двете. Съдът има задължението да поддържа баланса между страните и да
гарантира, че всяка от тях ще получи справедливо изслушване, разглеждане и
произнасяне. В този смисъл, съдът е длъжен да вземе мерки да организира адекватно
своевременното разглеждане на делото, в разумен срок (арг. от Определение № 222 от
21.03.2014 г. по ч. гр. д. № 1076/2014 г., III гр. отд. на ВКС, както и Определение № 540
от 04.08.2015 г. по ч. гр. д. № 1337/2015 г., IV гр. отд. на ВКС), вкл. да преустановява
действия, съставляващи злоупотреба с право (арг. от (M. v. the United Kingdom и Philis
v. Greece, и двете Решения на Комисията; Migliore and Others v. Italy (dec) и
SimitziPapachristou and Others v. Greece (dec), Simitzi Papachristou and Others v. Greece
(dec.); Bock v. Germany (dec) ).
Третият критерий: поведението на властническия орган. Относимо към съда:
1. От съобщения до ответниците е видно, че исковата молба и приложенията са им
връчени на 28.07.2022г. и на 04.08.2022г. (съответно за С. Т.а и за С. Т.а). Следователно
за С. Т.а срокът по чл. 131 от ГПК е изтекъл на 05.09.2022 г. На 10.10.2022г. е
постановено Определение № 1143, с което делото е насрочено в ОСЗ за 11.11.2022г. и е
постановено препис от отговора на исковата молба да се връчи на ищеца. Следователно
произнасяне в рамките на 35 дена за насрочване на делото не би могло да се приеме за
неразумен срок.
2. отлагания на делото през големи интервали от време - Делото е насрочено за
първо ОСЗ на 11.11.2022 г.; След отстраняване на нередовностите в ИМ с определение
№1343 от 22.11.2022 г. ОСЗ е насрочено за 17.01.23 г., като периодът от 55 дена също
не може да се счете за неразумен, при все че следващо ОСЗ, в рамките на което делото
е обявено за решаване е насрочено след 10 дена – за 27.01.23 г.
3. непризоваване на страни- съдът намира, че при разглеждането на делото, НРС е
взел всички необходими мерки за своевременно призоваване на страните и надлежното
им процесуално представителство.
4. невземане на своевременни мерки за осигуряване присъствието на свидетели
исканите от ищеца и ответника свидетели, разпитани на 27.01.2023 г., са доведени от
страните.
Тук е моментът да се посочи едно уточнение по прилагането на третия критерий.
Целта на въвеждането на този критерий е преценката дали съдът - ръководен орган в
процеса, е дисциплинирал достатъчно всички участници в него, да извършват
процесуални действия /за страните/ или да участват в извършването им / всички
останали/, своевременно. Този критерий не е абсолютен, доколкото важен е крайният
постигнат резултат – а именно, своевременното приключване на спора, като при
9
оценката му следва да се съобрази също така, че критерият не е преимуществено
времеви. От значение е дали съдът е взел необходимите мерки, за да обезпечи
своевременното извършване на действията, като не е позволил на страните да
шиканират процеса. Съдът намира, че с оглед събраните доказателства и посочените по
– горе извършвани процесуални действия от съда, и ищецът, и ответниците са били
дисциплинирани в достатъчна степен, като правилно искането за спиране на делото
поради твърдяно от ответниците наличие на преюдициалност от страна на друг спор,
висящ пред БОС, е получило произнасяне (като е било отхвърлено) едва след като е
изяснено естеството на искането, отправно до съда.
Четвъртият критерий е особеният интерес на ищеца – важността и характера на
предмета на делото, за него. Има се предвид ако делото засяга съществени права и
интереси на ищеца - например, защото е свързано с правоспособността му, трудовите
му права, или дела свързани с домашно насилие, искове за обезщетения /ако средствата
са за лечение/ и пр., но не само /т. нар. от ЕСПЧ „залог“ за ищеца/ - тогава ЕСПЧ /напр.
D. and H. v. Bulgaria, ж. №№ 48059/06 и 2708/09),р. от 10.05.2011 и M. V. F. v. Bulgaria,
ж. № 37346/05, р. от 10.05.2011 г./ намира, че властите са длъжни да действат с особена
експедитивност поради съществения интерес на лицето. По делото не е доказан този
особен интерес и делото да е от изключителна емоционална стойност за ищеца, и макар
изложеното в исковата молба да засяга петиторни права, не се доказа особен интерес,
извън обичайния имуществен такъв, изискващ тяхната закрила.
Както се посочи по – горе, критериите, по които националният съд преценява
дали е налице нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок, не са
изброени изчерпателно. Въпреки условията на свръхнатовареност, което е служебно
известно на съда, Държавата, в лицето на властническите си органи, следва да направи
всичко по силите си да предложи организация на съдебните процедури, в рамките на
които ищецът да получи своевременно произнасяне, като нормалният ход на исковите
производства е приключването им с решение по правния спор. Когато решението е
постановено след изтичане на неоправдано дълъг срок, също се приема от Европейския
съд за нарушаване на правото на страната да получи решение в разумен срок, което е
част от правото й да получи правосъдие, и всъщност е отказ от правосъдие.
По изложените съображения, съдът намира, че проведеното производство пред
НРС продължило обективно пред него осем месеца, е с продължителност около
средната, която в това си качество не се намери за прекомерна и нарушаваща
критериите за разглеждане на спора в разумен срок по см. на чл. 6, § 1 КЗПЧОС.
В случая не се констатира неразумна продължителност на производството, но за
пълнота следва да се отбележи, че когато ищецът, предявил иск по чл. 2б ЗОДОВ,
твърди да е претърпял различни по вид, характер, интензитет и размер, в сравнение с
обичайните неимуществени вреди в подобни случаи (т. нар. в практиката
"специфични" вреди), както и имуществени вреди, той следва при условията на главно
пълно доказване да установи по делото, че те са настъпили, както и че са пряка и
непосредствена последица от прекомерната продължителност на съответното
производство (арг. от решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр.
отд. на ВКС, решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на IІІ-то гр. отд. на
ВКС, решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-то гр. отд. на ВКС,
Решение № 50030 от 9.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 785/2022 г., IV г. о., ГК). Ищецът
твърди, че е бил лишен от възможността да ползва като отдава под наем своята ¼ ид.ч.
от имота, предмет на петиторен иск по гр.д. №692/22 г. на НРС, което представлявало
пряк и непосредствен резултат от неразглеждане на делото в разумен срок.
10
Следователно става въпрос за неосъществено увеличаване на имуществото на ищеца,
увредено от деликта – пропусната полза. Понятието пропусната полза е с едно и също
съдържание както при договорната, така и при деликтната отговорност. С ТР по тълк.
дело № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че при предявен иск по чл. 82 ЗЗД за
обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, трябва да съществува
сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която сигурност не се
предполага. Тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне правото
на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза трябва да се
изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на
увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за закономерно
настъпване на увеличението (ТР №3 от 2021 г. на ВКС). В случая не са били
представени доказателства за това ищецът да е разполагал със сключени договори за
наем за процесния период през летния сезон на 2022 г., поради което и не би могла да
се установи изискуемата сигурност в увеличаването на имуществото му, поради това,
че е бил лишен от възможността да ползва имота си. Поради това дори и да бе
констатирано противоправно поведение от страна на съда, изразяващо се в нерешаване
на делото в разумен срок, то причинно-следствения процес с твърдяната от ищеца
имуществена вреда под формата на пропусната полза остана недоказан.
Поради изложените съображения съдът намира, че не са налице материалните
предпоставки за уважаване на исковата претенция – необосновано забавяне на
исковото производство, която се изразява в бездействие на РС-Несебър чиято
продължителност да е извън границите на разумния срок.
Предвид горепосоченото искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на заплащане
на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Такива обаче
не са били претендирани, поради което и не се дължат.
С оглед на изложеното съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения на осн. чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ иск от Х. – И. В. Т. с ЕГН
********** и адрес в ****************** срещу Несебърски районен съд с адм.
адрес в гр. Несебър, ул. „Иван Вазов“ №23,с който се претендира да бъде осъден
ответникът да му заплати сумата от 1 250 лв., съставляваща частичен иск от общата
претенция в размер на 12 500 лв., за нанесените му от съдията докладчик по гр.д. №692
от 2022 г. на НРС имуществени вреди, произтичащи от невъзможността на ищеца да
ползва като отдава под наем своята ¼ ид.ч. от имот, предмет на петиторен иск пред
ответния съд, представляващи пряк и непосредствен резултат от неразглеждане на
делото в разумен срок.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд - Бургас.
Съдия при Районен съд – Карнобат: _______________________
11