Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260093
гр.Бургас, 08.02.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46–ти наказателен състав, в публично заседание на двадесет и шести януари две хиляди двадесет и първа година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРТИН БАЕВ
при участието на секретаря М.Р., като разгледа НАХД № 5117 по описа на БРС за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е по реда на чл. 59 и сл. ЗАНН и е образувано по повод жалбата на „***“
ЕООД с ЕИК: ***, представлявано от управителя Ж.М., чрез пълномощник – адв. Х.М.
– БАК, с посочен съдебен адрес:***, офис 1, против Наказателно постановление №
22-0000410/16.11.2020г., издадено от Директор РД „АА“-гр. Бургас, с което за
нарушение на чл. 10, ал. 1 от Закона за автомобилните превози /ЗАвтП/ и на
основание чл. 104а от ЗАвтП, на жалбоподателя е наложена „Имуществена санкция” в размер на 1000 лева.
С жалбата е направено искане за отмяна
на наказателното постановление. Не се оспорва, че действително
дружеството-жалбоподател е променило адреса си на управление, без да уведоми за
това Автомобилна администрация, но се застъпва, че това поведени е
несъставомерно. В тази връзка се изтъква, че съгласно чл. 5, ал. 2 от ЗОАРАКСД
администрацията не може да изисква предоставяне на информация, която е налична
при друг орган, а я осигурява служебно за нуждите на съответното производство.
В случая информацията за адреса на управление на дружеството е публична и
достъпна в Търговския регистър, поради което и за жалбоподателят не е
съществувало задължение да уведомява с нарочно заявление Автомобилна
администрация. На следващо място се посочва че съгласно чл. 9, ал. 4 от Наредба
№ 11/31.10.2002г., издадена във връзка с регламентиране на реда за издаване на
лицензи, при настъпване на промени в обстоятелствата, удостоверени с документи
по чл. 8, извън случаите по чл. 10, ал. 2 ЗАвтП, лицето е длъжно в 30-днвен
срок да подаде заявление. Счита се, че тълкуването на тази норма дава основание
да се приеме, че задължението за уведомяване касае промени само на онези
обстоятелства, вписани в лиценза, които са посочени в чл. 8 от Наредбата, сред
които не са включени седалището и адрес на управление на превозвача. На
следващо място се посочва, че в производството са допуснати нарушения на ЗАНН,
като липсва дата и място на извършване на нарушението, което според
жалбоподателя съществено е ограничило възможността му за защита. Посочва се
също така, че в АУАН и НП е цитирано писмо № 30-14-09-5184/11.09.2020г., но без
да се конкретизира автора или съдържанието му. Възразява се срещу това, че е
наложена санкция по „т.1“, като за жалбоподателя не става ясно от къде идва
тази точка и дали не се касае до част от правната квалификация на нарушението.
В открито съдебно заседание
жалбоподателят се представлява от пълномощник – адв. Х.М. – БАК, който поддържа
жалбата по изложените в нея доводи.
Административнонаказващият орган,
надлежно призован, не се представлява. В съпроводителното писмо, с което
преписката се изпраща в съда, се посочва, че НП е съобразено с материалните и
процесуалните правила при издаването му.
Съдът приема, че жалбата е подадена в
рамките на седемдневния срок за обжалване по чл. 59, ал. 2 ЗАНН (видно от известието
за доставяне, прикачено на корицата на делото, НП е връчено на представител на
дружеството на 20.11.2020г., а жалбата е депозирана на 26.11.2020г). Жалбата е
подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт,
поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна, като съдът след като
прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на правомощията
си по съдебния контрол намира за установено следното:
На 05.11.2020г. около 12,00
часа в гр.Бургас, в сградата на РД „АА“-Бургас, св. К.Л. ***, след като бил
сезиран с писмо № 30-14-09-5184/1/11.09.2020г., констатирал, че
дружеството-жалбоподател, притежаващо Лиценз № 0906 за международен превоз на
товари, не е уведомило ИА „АА“ в тридесетдневен срок до 13.08.2020г. за промяна
в обстоятелствата – промяна на седалище и адрес на управление. Свидетелят
преценил, че по този начин дружеството е извършило нарушение по ЗАвтП, поради
което и му съставил АУАН с бл. № 270648/05.11.2020г., описвайки горните факти и
квалифицирайки ги като нарушение по чл. 10, ал. 1 ЗАвтП. Актът били предявен на
представител на дружеството, който го подписал и получил препис от него,
отбелязвайки, че има възражения. В срока по чл. 44, ал. 1 ЗАНН постъпило
писмено възражение срещу акта (л. 8), в което жалбоподателят развил доводи,
аналогични с тези в процесната жалба, молейки за прекратяване на производството
без издаване на НП.
Административнонаказващият орган,
сезиран с акта, счел, че процедурата е спазена, приел констатациите в акта за
доказани и не дал вяра на възраженията, поради което и издал обжалваното
наказателно постановление, като за нарушение на чл. 10, ал. 1 от ЗАвтП и на
основание чл. 104а от същия закон, наложил на жалбоподателя имуществена санкция
в размер на 1000 лева.
Горната фактическа обстановка се установява по безспорен начин от събраните
по делото материали по АНП, както и гласните и писмени доказателства, събрани в
хода на съдебното производство, които съдът кредитира изцяло. Показанията на
актосъставителя са последователни и логични и се подкрепят изцяло от
приложените по делото писмени доказателства, поради което и съдът ги кредитира
изцяло. Не се събра доказателствен материал, който да е в противоречие с
описаните факти. Като цяло жалбоподателят също не оспорва описаните факти, като
възраженията му са насочени единствено към допуснати нарушения в производството
и неправилно приложение на материалния закон.
Съдът
въз основа на императивно вмененото му задължение за цялостна проверка на
издаденото наказателно постановление относно законосъобразност и обоснованост,
както и относно справедливостта на наложеното административно наказание и
предвид така установената фактическа обстановка, направи следните правни
изводи:
Наказателното постановление е издадено
от компетентен орган, а АУАН е съставен от оправомощено за това лице, видно от
приобщеното към материалите по делото копие на Заповед № РД-01-44/23.01.2020г.
на изпълнителния директор на ИА „АА” (л. 9-10). Административнонаказателното
производство е образувано в срока по чл. 34 от ЗАНН, а наказателното
постановление е било издадено в шестмесечния срок. Вмененото на жалбоподателя
нарушение е индивидуализирано в степен, позволяваща му да разбере в какво е „обвинен“
и срещу какво да се защитава. Посочени са нарушените материалноправни норми,
като санкцията за нарушението е индивидуализирана правилно.
Съдът не споделя
доводите за опорочена процедура по ЗАНН, свързани с липса на посочване на дата
и място на извършване на нарушението. Внимателния прочит на АУАН и НП сочи, че
в тях коректно е посочена датата, до която дружеството е следвало да действа –
т.е. да подаде информацията за настъпилата промяна, а именно 13.08.2020г., като
видно от общодостъпния Търговски регистър – промяната в адреса на управление на
дружеството е настъпила на 13.07.2020г. Коректно е посочено и пред кого е следвало
да бъде подадена информацията. При това положение съдът счита, че правилно
контролните органи са изчислили, че срокът за изпълнение на задължението по чл.
10, ал. 1 ЗАвтП, свързано с промяна на адреса на търговеца, е изтекъл на
13.08.2020г., като съвсем правилно са посочили тази дата в АУАН и НП, доколкото
след нейното изтичане нарушението е довършено. Следва да се има предвид и че се
касае за нарушение извършено чрез бездействие /въздържане от извършване на
дължимо поведение/, поради което и посочването на крайната дата, до която е
следвало да се действа, по мнение на съда изпълва изискването на ЗАНН за
посочване на дата на извършване на нарушението.
По мнение на съда
не е допуснато и нарушение свързано с непосочването на автора или съдържанието
на писмо № 30-14-09-5184/11.09.2020г., цитирано в процесуалните документи. От
една страна от разпита на актосъставителя се установи, че с това писмо е бил
сезиран от ИА „АА“ за извършване на проверката, а от друга – точното съдържание
на писмото е ирелевантно за съставомерността на извършеното. Именно поради това
няма никакво правно значение дали в АУАН и НП е посочен авторът на документа
или неговото точно съдържание.
По същество следва
да се посочи следното. Съгласно чл. 10, ал.1 от ЗАвтП, при настъпване на промени
в обстоятелствата, вписани в лиценза за извършване на превоз на пътници или
товари на територията на Република България или в лиценза на Общността, извън
случаите по ал. 2 на същата разпоредба, превозвачът подава заявление за
отразяването им в 30-дневен срок от тяхното настъпване. Нормата на чл. 104а от
ЗАвтП от друга страна предвижда ангажиране на административнонаказателната
отговорност на превозвачите за неизпълнение на визираното в чл. 10, ал. 1 от
ЗАвтП задължение. В хода на съдебното производство, въз основа на събраните
писмени и гласни доказателства безспорно бе установен фактът, че по отношение
адреса на управление на дружеството на 13.07.2020 г. фигурира вписана промяна в
Търговския регистър. Предвиденият в нормата на чл. 10, ал.1 от ЗАвтП законов
срок е изтекъл на 13.08.2020 г. и в неговите рамки дружеството е бездействало и
не е подало дължимото заявление. Поради изложеното с бездействието си дружеството
е в нарушение на визираното в чл. 10, ал. 1 от ЗАвтП нормативно правило и законосъобразно
е било санкционирано за това.
Съдът не споделя
доводите, че дружеството въобще не е следвало да подава заявление, доколкото задължението
за уведомяване касае промени само на онези обстоятелства, вписани в лиценза,
които са посочени в чл. 8 от Наредба № 11/31.10.2002г., сред които не са
включени седалището и адрес на управление на превозвача. Разпоредбата на чл. 9,
ал. 4, вр. с чл. 8 от Наредбата, на която се позовава жалбоподателя, указва, че
при настъпване на промяна в някое от обстоятелствата, удостоверени с документите по чл. 8, лицето е длъжно в
30-дневен срок да подаде заявление. Тази разпоредба обаче касае само
обстоятелствата по чл. 8, а за да придобиване на лиценз, дружеството следва да
посочи и други обстоятелства, които не са изрично описано в чл. 8. Така
например адресът на управление е обстоятелство, което подлежи на отразяване,
тъй като това следва от Приложение № 10а към чл. 9, ал. 1 от Наредбата,
Приложение ІІ от Регламент /ЕО/ № 1072/ 2009 на Европейския парламент и на
Съвета. Поради това, когато настъпи промяна в някое от обстоятелствата,
отразени в Лиценза по силата на чл. 10, ал. 1 ЗАвтП – превозвачът следва да предприеме
посочените по-горе действия в определения срок.
Основният спор по
делото е съсредоточен около това – дали дружеството е следвало да подаде
изрично заявление или по силата на ЗОАРАКСД, вр. с ЗТРРЮЛНЦ информацията е била
достъпна до съответните администрации и тя е трябвало сама да се снабди с нея.
Настоящият състав
счита, че въпреки наличието на регламентация ограничаваща административния
контрол и въпреки публичността на Търговския регистър, в случаи като процесния,
жалбоподателят е следвало с нарочно заявление да информира компетентната
администрация за настъпилата промяна.
Разпоредбата на
чл. 23, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ не освобождава лицензираните превозвачи от
задължението да декларират в срок настъпилите промени в обстоятелствата,
подлежащи на вписване. За да изпълни законово вмененото му задължение да
уведоми органа, за превозвача е достатъчно само да декларира измененията в
подлежащите на вписване обстоятелства без да е необходимо да доказва това, тъй
като същите са обществено достъпни и проверими в ТР. Отделно от това, следва де
се посочи, че разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗАвтП обслужва целите на
специалното лицензионно производство и предвижда изрично задължение за
заявление при промяна на обстоятелствата, вписани в лиценза, поради което забраната
на чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ държавните органи да изискват доказването на
обстоятелства, вписани в търговския регистър, и представянето на актове,
обявени в търговския регистър, ако е посочен ЕИК, е непротивопоставима.
Съдържанието на чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ сочи на обща разпоредба, относима само
към случаите, в които друг закон не урежда обратното и тази забраната не следва
да се прилага, когато специален закон изрично предвижда заявяване (деклариране)
на посочените в нея доказателства и актове. В случая е налице специална норма –
чл. 10, ал. 1 от ЗАвтП, която изключва действието на общата (В този смисъл е и Решение № 2116 от 30.09.2014 г. на АдмС -
Варна по к. а. н. д. № 2333/2014 г.)
Ако се възприеме
възражение за приложимост на чл. 5, ал. 2 от ЗОАРАКСД и съответно отпадане
задължението по чл. 10, ал. 1 от ЗАвтП, то това на практика би означавало за
стопанските субекти да отпаднат всякакви нормативни задължения, предвидени в
множество нормативни актове, идентични с нарушената в случая разпоредба. Съгласно
чл. 1, ал. 2 от ЗОАРАКСД целта на закона е да улесни и насърчи извършването на
стопанската дейност, като ограничи до обществено оправдани граници
административното регулиране и административния контрол, осъществявани върху
нея от държавните органи и от органите на местното самоуправление. В случая
съдът намира, че с разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗАвтП обществено оправданите
граници не са надхвърлени, тъй като неограничен кръг правни субекти, с които
наказаното дружество е в различни правоотношения, в качеството си на превозвач
имат право да бъдат информирани за неговия адрес на управление и то именно,
чрез лиценза му на превозвач. В обобщение следва да се посочи, че претендирайки
за отмяната на наказателното постановление на основание чл. 5, ал. 2 от ЗОАРАКСД
защитата всъщност предлага неограничено широко тълкуване на тази норма. Видно
от граматическото й тълкуване, забраната касае административен орган, но
единствено в рамките на съответното производство, т.е. това, което се развива
пред него (в случая осъществяване на контролните правомощия по чл. 91, ал. 3 от
ЗАвтП), а не освобождаване от задължения, въведени с други закони или
подзаконови нормативни актове. Ако се възприеме тази теза на практика за
задълженото лице биха отпаднали всякакви задължения при промяна на вписаните в
лиценза обстоятелства да ги заявява в 30-девен срок, като например по този
начин би се заобиколила и забраната на преотстъпване на лиценза по чл. 8, ал. 1
от ЗАвтП в случай, че се преобразува търговско дружество чрез промяна на търговската
му форма, което със сигурност би застрашило правната сигурност. Именно поради
това съдът не споделя доводите на жалбоподателя за липса на извършено
нарушение. В горния смисъл и по аналогични казуси е практиката и на
касационната инстанция, като например - Решение
№ 380 от 1.03.2018 г. на АдмС - Бургас по к. а. н. д. № 201/2018 г., Решение №
10 от 5.01.2015 г. на РС - Варна по а. н. д. № 4748/2014 г. и др.
В заключени настоящият състав счита, че в конкретния случай отговорността на жалбоподателя е била правилно ангажирана, като в хода на производството не са допуснати съществени нарушения на производствените правила, а наказанието е правилно индивидуализирано. В случая санкцията е определена в абсолютен размер, като административно – наказващият орган изцяло се е съобразил със законовата разпоредба и съвсем правилно е определил размера на санкцията от 1000 лева.
Съдът не възприема за съществен порок, това че при определяне на санкцията е
посочено „ за нарушението по т. 1“. Очевидно използването на тази формулировка
е наложено от случаите когато с едно НП се налагат санкции за различни
нарушения, всяко обособено в отделна точка. В случая има само едно нарушение и
действително е било ненужно АНО да акцентира, че налага санкция за „нарушението
по т. 1“, но този недокрай прецизен изказ по никакъв начин не се отразява на
законосъобразността на наложената санкция, нито може да доведе до объркване, а
още по-малко може да се тълкува в смисъл, че „т.1“ е част от правната
квалификация на деянието.
Нарушението не представлява маловажен
случай по смисъла на чл.28 от ЗАНН, тъй като не се отличава с по-ниска степен
на обществена опасност от обичайните нарушения от същия вид.
Съгласно ТР № 1/2007 г. на ОСНК на ВКС в
правомощията на съда е да извършва преценка относно правилната преценка от
страна на административния орган по отношение характеризирането на нарушението
като "маловажен случай", като същата се свързва със
законосъобразността на акта. Преценката по чл. 28 от ЗАНН за наличието на
"маловажен случай" е обвързана със субсидиарното приложение на НК и
по-конкретно с дефинирането на понятието, съгласно чл. 93, т. 9 от НК.
"Маловажен случай" е този, при който извършеното, с оглед на липсата
или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства
представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените
случаи от съответния вид. Конкретните белези на "маловажен случай" не
се установяват от събраните доказателства. Липсата на вредни последици при
формалните нарушения не може да служи като критерий при преценката за степен на
обществена опасност. Публичният интерес от защита на обществените отношения,
предмет на регулация с нормите на чл. 10 от ЗАвтП, независимо от формалния
характер на деянието, го характеризира с обществена опасност, която определя и
ангажирането на отговорността по чл. 104а от ЗАвтП. Нещо повече, явно
законодателят е придал съществено значение на заявяването на промяната на
посочените обстоятелства и то в публичен интерес, щом е предвидил това изрично,
независимо от обстоятелството, че обстоятелствата се обявяват и в ТР.
Прилагането на чл. 28 ЗАНН предполага наличието на категорични доказателства за
по-ниска степен на обществена опасност на конкретното деяние в сравнение с
обичайните от същия вид, но такива доказателства не са ангажирани от
дружеството както в административно-наказателното производството, така и при
съдебното оспорване.
Към момента е настъпила законодателна
промяна и в разпоредбата на чл. 63, ал.3 ЗАНН (нова - ДВ, бр. 94 от 2019 г.), съгласно
която - в производството по обжалване на НП въззивният съд може да присъжда
разноски на страните. Уредбата препраща към чл. 143 АПК, който пък от своя
страна препраща към чл. 77 и чл. 81 ГПК, регламентиращи, че съдът дължи
произнася по възлагане на разноските, само ако съответната страна е направила
искане за присъждането им. В конкретния случай, с оглед изхода на правния спор
разноски се дължат в полза на АНО, но той не е направил искане за присъждането
им, поради което и съдът няма как служебно да се произнесе по тях.
Предвид гореизложеното на основание
чл.63, ал.1, т. 1 от ЗАНН, Бургаският районен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление №
22-0000410/16.11.2020г., издадено от Директор РД „АА“-гр. Бургас, с което за
нарушение на чл. 10, ал. 1 от Закона за автомобилните превози и на основание чл. 104а от ЗАвтП, на „***“
ЕООД с ЕИК: *** е наложена „Имуществена
санкция” в размер на 1000 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба
пред Административен съд – гр.Бургас в 14 - дневен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕПИС от
решението да се изпрати на страните на посочените по делото съдебни адреси.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
Вярно с
оригинала: М.Р.