№ 123466
гр. София, 14.12.2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в закрито заседание на
четиринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Частно гражданско
дело № 20221110165163 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление от . ООД за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК срещу Д. Д. П..
Съгласно изискванията на чл. 410, ал.3 ГПК са приложени договорът за паричен
заем, както и приложението към него. С оглед разпоредбата на чл.411, ал.2, т. 2 и т.3
ГПК, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и когато
се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице
обоснована вероятност за това, заповед за изпълнение не се издава за тези вземания.
Във връзка с това съдът следва да разгледа наличието на противоречие на договора със
закона или добрите нрави, респективно – дали е налице обоснована вероятност за
неравноправност на клаузите на представения договор, по който длъжникът има
качеството потребител.
Съдът намира, че следва да откаже издаването на заповед за следните суми:
сумата 119,76 лв. – възнаграждение по договор за поръчителство и сумата от 60,00 лв.,
представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране.
Относно претендираното възнаграждение по договор за поръчителство :
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите е
необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със
свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните
договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като
една обща икономическа дейност. Следователно при множество правоотношения,
когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения
да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната
защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните
правила на закона и добрите нрави. От извършена служебно справка в Агенция по
вписвания – Търговски регистър се установява, че едноличен собственик на капитала
на „Файненшъл България“ ЕООД е кредитодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
В случая предмет на настоящото заповедно производство са вземания, които
произтичат от договор за потребителски кредит, които се твърди, че са заплатени от
заявителя – поръчител, който е цедирал вземанията си по чл. 143 ЗЗД. Въз основа на
изложените от заявителя фактически обстоятелства, ангажираните доказателства и
1
наличните данни за хипотеза на свързани лица, съдът приема, че уговореното
възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по договора за
кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал.
1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК,
според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Същевременно, при цялостния анализ на договора за кредит е видно, че неговото
сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на
обезпечение по договора от страна на кредитополучателя. Съобразно императивната
правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република
България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50
% от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са
нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай е посочено, че ГПР по договора
е в допустимия размер от 45,32 %, но при съпоставка между размера на отпуснатия
кредит и размера на дължимото по договора за поръчителство възнаграждение за
същия период, е видно, че ГПР надхвърля 50 %. Така уговореното възнаграждение има
значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на
ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал.
4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това
възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това
вземане.
Относно разходите и такси за извънсъдебно събиране:
Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Таксата за извънсъдебно събиране на вземането не попада в
приложното поле на чл. 10а ЗПК. Срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а
изискуемостта му следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. В
този аспект това вземане няма характер на такса, тъй като не се дължи заради
извършени разходи, а по същество служи като обезщетение за вреди от забавата.
Съгласно императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, която не може да надвишава законната лихва. Следователно, в
случай на забава, потребителят по договор за потребителски кредит дължи само
обезщетение в размер на законната лихва, каквато вече е присъдена на заявителя с
издадената заповед за изпълнение. Процесната клауза, регламентираща такса за
извънсъдебно събиране на вземането, преследва забранена от закона цел –
потребителят да заплати още едно обезщетение за забава, и в този смисъл е нищожна
поради противоречието й с императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
С оглед на изложеното, съдът намира, че на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК
заявлението в посочената част следва да се отхвърли.
Така мотивиран, съдът
2
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление от 29.11.2022 г. на . ООД за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу Д. Д. П., ЕГН ********** в
частта, с която се претендират следните суми: 119,76 лв., представляваща разходи и
такси за извънсъдебно събиране и сумата от 60,00 лв. – възнаграждение по
гаранционна сделка /договор за поръчителство/.
УКАЗВА на заявителя, че може да предяви осъдителен иск за вземанията, по
отношение на които заявлението е отхвърлено, пред компетентния да го разгледа съд, в
едномесечен срок от влизане в сила на настоящото разпореждане, като довнесе
държавна такса, съгласно чл.1 от Тарифа за таксите, които се събират от съдилищата
по ГПК.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в едноседмичен срок от връчване на препис от него на заявителя.
Препис от разпореждането да се връчи на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3