№ 227
гр. Бургас, 21.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на тридесет и
първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Радостина К. Калиманова
при участието на секретаря Станка Ст. А.
като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно гражданско дело
№ 20242000500388 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение № 597/ 4.07.2024 г., постановено по гр.д. № 1654/ 2023 г.
по описа на Окръжен съд Бургас е осъдено „ЗД „Бул инс““ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1407, район
Лозенец, бул. „Джеймс Баучер“ № 87, представлявано от Стоян Станимиров
Проданов и Крум Димитров Крумов – заедно, да заплати на С. А. П., ЕГН
**********, с адрес: гр. Б., сумата 150 000 лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, причинени й от смъртта на нейния съпруг Л.Г.П.
починал на 15.10.2020 г. вследствие на настъпило застрахователно събитие –
ПТП на 28.09.2020 г. на път III-2302, км 10+100 С. – В., в землището на с. С.,
от водача на товарен автомобил „Пежо Партнер“, с рег. № *, ведно със
законната лихва върху главницата от 15.10.2020 г. до окончателното
изплащане на задължението, като претенцията за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди над уважения до пълния претендиран размер от 180 000
лв. е отхвърлена.
Присъдени са разноски.
Против така постановеното съдебно решение е постъпила въззивна
жалба от „ЗД „Бул инс““ АД, с адрес за връчване: гр. Ямбол, ул. „Бузлуджа“
1
№ 15, ет. 3, офис 16 - адв. Г. Д., с която същото се обжалва в частта за
уважаване претенцията на ищцата за присъждане на застрахователно
обезщетение за неимуществени вреди над размера от 120 000 лв. до
присъдения размер от 150 000 лв., ведно със законната лихва, като се
претендира отмяна на решението, в обжалваната му част, с отхвърляне на
предявения иск.
Решението се квалифицира като частично необосновано и
незаконосъобразно, като присъденото обезщетение не е съобразено с
критериите за справедливост и съразмерност, а изводът на съда за липса на
съпричиняване от страна на пострадалия е необоснован.
Сочи се, че като отправна точка за извършване на необходимата
преценка за размера на обезщетението следва да послужат обективните данни
за стандарта на живот.
Оспорва се като необоснован изводът на съда за липсата на
съпричиняване от страна на пострадалия за настъпване на ПТП. Излагат се
съображения, че безспорно е установено че пострадалият Л.Г.П. се е намирал
на пътното платно, в лявата лента за движение, представлявайки, като
пешеходец, непосредствена опасност за движещите се автомобили. Лансира се
тезата за налично съпричиняване от 20 %, което е следвало да се вземе
предвид и обезщетението за неимуществени вреди бъде намалено с този
размер. Подчертава се, че пострадалият не е изпълнил задълженията си
съгласно ЗДвП да се движи по платното за движение противоположно на
посоката за движение на ППС, по възможност най-близо до лявата му
граница, когато няма тротоар или банкет, или е невъзможно те да бъдат
използвани.
Претендират се разноски.
В срока по чл.263 ГПК, е постъпил отговор на въззивната жалба от
С. А. П., с адрес за връчване: гр. Р. – адв. Н. М., в който същата се
квалифицира като неоснователна и се моли за оставянето й без уважение, с
потвърждаване на постановения първоинстанционен съдебен акт.
Поддържа се, че съдът от първа инстанция, при определяне на
обезщетението за неимуществени вреди, е съобразил както съдебната
практика, така и правилно е приложил критерия за справедливост по чл.52
ЗЗД, при постигнат баланс между настъпилите и продължаващи да настъпват
2
вреди за въззиваемата и паричното им измерение.
Изтъква се, че промените в обществено икономическия живот на
страната следва да се съобразяват в посока нарастване на нивата на
застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ и съответно нарастване на обезщетенията за
причинени неимуществени вреди.
Изразява се становище за правилна преценка на съда от първа
инстанция относно липсата на съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на пострадалото лице, като се подчертава, че Лъчезар П. се е намирал
на пътното платно не като пешеходец по смисъла на ЗДвП, а в качеството си на
геодезист, извършващ геодезически замервания, в лявата лента за движение, а
автомобилът на прекия причинител на увреждането се е движил в дясната
лента за движение, като водачът е имал възможност да види и наблюдава
пострадалия от повече от 150 м.
Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана
да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на
изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е
допустима за разглеждане по същество.
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по
чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на
страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона,
съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на разглеждане пред настоящата инстанция е предявена
пред първоинстанционния Окръжен съд Бургас претенция за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, вр.
чл.45 ЗЗД, претендирани от въззиваемата, като следствие от пътен инцидент,
при който тя е загубила съпруга си, против застрахователя на прекия
причинител на увреждането.
Съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД, всеки е длъжен да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму, като нормата на чл.51, ал.1 ЗЗД
постановява, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и
3
непосредствена последица от увреждането. Основанието за ангажиране на
имуществената отговорност на делинквента е налице при такова негово
действие, което стои в причинна връзка и е довело до намаляване /или
пропуск да се увеличи/ имуществото на увредения, или е причинило вреди от
морално естество, при вина, която се предполага.
При определяне естеството и характера на страданията, които следва
да бъдат възмездени, както и размера на обезщетението за произлезлите от
увреждането неимуществени вреди, съдът следва да се ръководи от общите
схващания за справедливост – чл.52 от ЗЗД.
Не се оспорва наличието на застрахователно правоотношение,
покриващо фактическия състав на договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен с дружеството –
въззиваем, като застраховател, по повод автомобила, управляван от прекия
причинител на увреждането – П.В.Н..
Разпоредбата на чл.432, ал.1 КЗ предоставя на разположение на
увреденото лице от пътно-транспортно произшествие – чл.478, ал.2,
вр.чл.477, ал.1 КЗ, възможността да търси репариране на претърпените вреди
директно от застрахователя на причинителя на увреждането, като
отговорността на застрахователя е функционално обусловена от
отговорността на делинквента за престъпване на забраната да се вреди
другиму.
Установено е в производството, че въззиваемата П. е отправила до
застрахователното дружество на 31.05.2021 г. писмена застрахователна
претенция по чл.498, ал.1, вр. чл.380 КЗ за изплащане на застрахователно
обезщетение, по повод настъпилото застрахователно събитие, и, като не е
получила плащане от застрахователя, е инициирала настоящото исково
производство – чл.498, ал.3 КЗ, и искът й е допустим за разглеждане по
същество.
Следва да се приеме, че не се оспорват от застрахователя
основанията за ангажиране на гаранционно – обезпечителната му отговорност
за чужди противоправни действия, доколкото, необжалвано от него,
първоинстанционното решение е влязло в сила, в частта, с която претенцията
за обезщетение за неимуществените вреди е уважена в размер на 120 000 лв.
Ето защо, налага се изводът, че между страните не е спорно осъществяването в
4
пълнота и кумулативна даденост на реквизитите от фактическия състав на
деликта. Спорът пред настоящата инстанция се концентрира върху
справедливия размер на обезвредата и наличието на съпричиняващо
поведение на пострадалия спрямо собственото му увреждане, основание за
намаление на обезщетението, дължимо на правоимащото лице.
За да формира извод относно размера на дължимото обезщетение,
решаващият съд е необходимо да вземе предвид възрастта на починалия;
общественото му положение; отношенията между пострадалия и близкия,
който търси обезщетение за неимуществени вреди; начина на извършване на
противоправното деяние – механизмът на увреждането; естеството и
интензитета на претърпените от въззиваемата болки и страдания; прогнозата
за възстановяването й. Тези критерии, въведени със задължителна сила с
указанията, дадени в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, се
допълват от изискването обезщетението, като проявление на общественото
разбиране за справедливост – чл.52 ЗЗД, да държи сметка и за обществено-
икономическата конюнктура в страната, към момента на увреждането,
ориентир за която са нивата на застрахователно покритие по задължителната
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Индивидуалната
преценка на тези конкретно съществуващи и намерили проявление в случая
обстоятелства има значение за постигане на пълно репариране на
настъпилите, вследствие увреждането, отрицателни въздействия.
Към датата на деликта, загиналият е бил на възраст 49 г., а
въззиваемата на 48 г.
Видно от данните по делото – Присъда № 17 от 9.05.2022 г. на
Окръжен съд Русе, изменена с Решение № 12 от 31.01.2023 г. на Апелативен
съд Велико Търново, изменено с Решение № 77 от 29.01.2024 г. на Върховния
касационен съд, на 28.09.2020 г. на път III-2302, км 10+100, С. – В., област
Русе, е настъпило пътно-транспортно произшествие, при което водачът на
товарен автомобил Пежо Партнер, с регистрационен № *, П.В.Н. е нарушил
правилата за движение по пътищата, като не е контролирал уредите за
управление на автомобила и по непредпазливост е причинил смъртта на
Л.Г.П. – съпруг на въззиваемата С. А. П..
Горният механизъм на пътния инцидент следва да се приеме за
установен по задължителната сила на присъдата на наказателния съд по
5
отношение на гражданските последици от деянието – чл.300 ГПК.
От разпита на допуснатите пред първата инстанция свидетели – С. К.
и Н.П., става ясно, че отношенията в семейството на починалия са били
хармонични, топли и сплотени. Починалият и съпругата му са били семейство
27 години, създали са две деца, живели са в разбирателство, взаимопомощ и
емоционална подкрепа. Развили са семеен бизнес, стожерът на който е бил
загубилият живота си при инцидента П.. Свидетелите убедително проследяват
и разкриват пред съда значимата промяна в душевния интегритет на
въззиваемата, провокирана от загубата, намерила израз в скърбене,
отдръпване от социални контакти, ангажираност в послесмъртни ритуали,
загуба на енергия и позитивна визия за бъдещето.
При преценката си за интензитета и продължителността на
претърпените емоционални страдания, в конкретния случай, и прогнозите за
тяхното отзвучаване следва да се съобрази, че съпругата на починалия е
загубила своя партньор и житейски спътник, с когото е била в продължителна
брачна връзка. Внезапната загуба на брачния партньор следва да се окачестви
като тежка емоционална травма, последиците от която преживялата съпруга
ще търпи до края на живота си, доколкото е малко вероятно тя да формира
връзка с такъв интензитет занапред. Настоящият състав приема, че
адекватната обезвреда на посоченото увреждане, при приложение на
обществения критерий за справедливост, е сумата от 150 000 лв.
Апелативната инстанция приема, че така посоченият размер на
обезщетението за морални вреди съответства както на общественото
разбиране за справедливост на съответния етап на развитието на социума,
обусловено и от икономическата конюнктура в страната за респективния
период, изразено и чрез произнасяния на съдилища по аналогични случаи,
така и на възприетия от ЕСПЧ подход за определяне на обезщетението при
отчитане стандарта на живот в съответната държава – членка, поради което
изложените оплаквания в жалбата в този смисъл са лишени от основателност.
Въведено е от застрахователя възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на пострадалия, изразяващо се в нарушение на
правилата за движение по пътищата, поради движението му, като пешеходец
на пътното платно, без да спази изискването за придвижване противоположно
на посоката за движение на ППС, по възможност най-близо до лявата граница
6
на платното, при липса на тротоар или банкет, или невъзможност за тяхното
използване.
Според разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, ако увреденият е
допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали,
като приносът може да се обективира като действие или бездействие.
Съгласно ППВС № 17/ 1963 г., изследва се наличието на причинна връзка с
увреждането, без да е необходимо виновно поведение, от страна на
пострадалия. Съгласно т. 7 от ТР № 1/2014 г. от 23.12.2015 г. на ОСТК,
тежестта на доказване на съпричиняването е върху позоваващата се на същото
страна в процеса, която следва да установи наличието му с допустимите от
ГПК доказателствени средства.
В хипотези, когато пострадалият създава възможност за настъпване
на вредата, той я съпричинява.
От представения по делото договор за геодезически услуги от
2.09.2020 г. и от показанията на свидетеля Челебиев – колега на пострадалия и
очевидец на пътния инцидент, се установява, че към момента на настъпване
на произшествието пострадалият се е намирал на пътното платно в качеството
си на геодезист, извършващ земни измервания, по възложена дейност за
геодезическо заснемане за рехабилитация на пътен участък. Предвид
изложеното, същият не попада в обхвата на регулация на задълженията на
пешеходец, от която дефинитивно са изключени лицата, ангажирани с работа
по пътя – чл.107, предл.1 ЗДвП.
На следващо място, не е спорно в производството, че пътният
инцидент е настъпил в насрещната, спрямо виновния водач, пътна лента за
движение, в която той неправомерно се е намирал, в нарушение на
изискването за движение най-вдясно на платното, което обосновава извода, че
сблъсъкът не би настъпил, ако водачът бе запазил траекторията си на
движение, без навлизане в насрещната лента, към което нарушение
пострадалият няма принос.
Ето защо, в конкретния случай не се установяване наличието на
поведение на пострадалия, с което той да е допринесъл в причинния комплекс
по настъпването на увреждането и посоченото по – горе обезщетително
плащане е дължимо в пълен размер.
Претенцията за присъждане на лихвата за забавено изпълнение на
7
паричното задължение е основателна, като същата е дължима, съобразно
правилата на чл.493, ал.1, т.5, вр. чл.429, ал.2, т.2, вр. ал.3 КЗ, считано от
датата на уведомяването от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие по реда на чл.430, ал.1, т.2 КЗ или от датата на
уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото
лице, която от датите е най-ранна, в настоящия случай – 30.09.2020 г. –
уведомление от П.В.Н.. Лихвата следва да се присъди, съобразно поискването,
считано от 15.10.2020 г.
Крайният извод е за неоснователност на постъпилата въззивна
жалба. Съвпадането на изводите на настоящата апелативна инстанция с тези
на първоинстанционния съд обосновават потвърждаване на постановеното
решение.
При този изход от делото на процесуалния представител на
въззиваемата следва да се заплати адвокатско възнаграждение, съобразно
интереса пред въззивната инстанция и успешната й защита, платимо от
дружеството - въззивник, без да се зачитат размерите, посочени в Наредба № 1
от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
доколкото с Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 е прието, че
националният съд е длъжен да откаже приложението на наредба със
задължителен характер за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, когато присъжда дължими от насрещната страна разноски.
При съобразяване вида на спора, материалния интерес, фактическата и правна
сложност на делото, както и предвид пазарните условия и изискването за
достойно заплащане на квалифицирания адвокатски труд, настоящият състав
определя възнаграждение на адвоката, предоставил безплатна правна помощ
пред настоящата инстанция, в размер на 3000 лв.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 597 от 4.07.2024 г., постановено по
гр.д. № 1654/ 2023 г. по описа на Окръжен съд Бургас.
ОСЪЖДА „ЗД „Бул инс““ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София 1407, район Лозенец, бул. „Джеймс Баучер“ №
87, представлявано от Стоян Станимиров Проданов и Крум Димитров Крумов
8
– заедно, да заплати на адв. Н. М., с адрес: гр. Р., сумата от 3000 лв. – съдебно
– деловодни разноски пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9