№ 930
гр. Бургас, 11.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Кристиян Ант. Попов Въззивно гражданско
дело № 20222100500956 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по
въззивна жалба подадена от Н. С. Ж., ЕГН: **********, срещу Решение №
651 от 08.04.2022 г. по гр. д. № 3730/2021 г. на Районен съд Бургас, с което са
уважени обективно кумулативно предявени искове с правна квалификация
чл.200, ал.1 КТ, вр. с чл.55, ал.1 КСО и чл. 86 ЗЗД, като “Профиасист 24/7“
ЕООД, ЕИК: *********, е осъдено да заплати на въззивницата, сумата в
размер на 7 370 лв., представляваща обезщетение за претърпените от нея
неимуществени вреди: болки и страдания от бималеоларно счупване на
десния крак, счупване на външна страна на десния глезен тип Вебер В/АО 44
В3.1/ и допълнително счупване на заден Фолкман-триъгълник, причинени
при трудова злополука, настъпила на 14.05.2019г. на летището в
гр.Меминген, ФР Германия – през време и по повод изпълнение на трудовите
й задължения; сумата от общо 955 лв., представляваща обезщетение за
претърпените от нея имуществени вреди при същата трудова злополука –
разходи за лечението и възстановяването й, включително и транспортни;
законната лихва върху тези суми, считано от 14.05. 2019г. до окончателното
им изплащане, както и сумата 685.51 лв. – разноски по делото, като е
отхвърлен иска относно претенцията за заплащане на сумата в размер на
3211,98 лв. - обезщетение за претърпени в резултата на трудовата злополука
имуществени вреди: пропуснати ползи, явяващи се разликата между
уговорените с Трудов договор №423/07.05.2019 г. и Споразумението от
13.05.2019 г. към него трудово възнаграждение и командировъчни за периода
1
14.05.2019 г. - 20.07.2019 г. и полученото обезщетение от НОИ, като
неоснователен.
Жалбоподателят излага съображения, че постановките на ППВС
№4/1968 г., т.5 и на Решение №194 от 18.06.2015 г. по гр.д. №6546/2014 г. на
ВКС, са загубили действие, тъй като са приети преди влизането в сила от
30.12.2016 г. на големите изменения в КТ, свързани с командироване на
работници и служители в рампите на предоставяне на услуги от български
работодател на територията на друга държава-членка на ЕС. Излага правни
доводи, че след приемане на Република България в ЕС и конкретно при
командироване в рамките на предоставяне на услуги на територията на друга
държава - членка на ЕС от български работодател, какъвто бил процесния
случай, договорените финансови условия на командировката извън размера
на основното и допълнителните трудови възнаграждения (клас), са на общо
основание допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер -
чл.127, ал.4, т. 3 КТ във вр. с чл.15 от Структурата и организацията на
работната заплата - допълнителни възнаграждения, които се изплащат
постоянно, заедно с полагащото се за съответния период основно
възнаграждение. Основното, допълнителното трудово възнаграждение и
командировките са работна заплата, според жалбоподателя, поради което
обезщетението за понесените пропуснати ползи обхващало на общо
основание всички елементи на договорената работна заплата и съответно те
били дължими в договорените размери по Споразумението и в рамките на
трудовото правоотношение. Твърди, че е неправилен и необоснован изводът
на съда, че командировъчните суми трябва действително да са изразходвани
при изпълнение на служебните задължения, за да представляват пропусната
полза, от която работникът да е лишен. Моли решението да бъде отменено в
обжалваната част и искът да бъде уважен. Претендира разноски и не сочи
доказателства.
На така подадената въззивна жалба, в срока по чл.263 ал.1 ГПК не е
постъпил отговор.
Въззивна жалба е подадена и от „Профиасист 24/7“ ЕООД, ЕИК
*********, срещу решението в останалата част, с която са уважени исковете с
правна квалификация чл.200, ал.1 КТ, вр. с чл.55, ал.1 КСО и чл. 86 ЗЗД и
“Профиасист 24/7“ ЕООД, е осъдено да заплати на Н. С. Ж., сумата в размер
на 7 370 лв., представляваща обезщетение за претърпените от нея
неимуществени вреди: болки и страдания от бималеоларно счупване на
десния крак, счупване на външна страна на десния глезен тип Вебер В/АО 44
В3.1/ и допълнително счупване на за-ден Фолкман-триъгълник, причинени
при трудова злополука, настъпила на 14.05.2019г. на летището в
гр.Меминген, ФР Германия – през време и по повод изпълнение на трудовите
й задължения; сумата от общо 955 лв., представляваща обезщетение за
претърпените от нея имуществени вреди при същата трудова злополука –
разходи за лечението и възстановява-нето й, включително и транспортни;
законната лихва върху тези суми, считано от 14.05. 2019г. до окончателното
им изплащане.
В жалбата се аргументира становището, че неправилно
2
първоинстанционния съд е квалифицирал случая като трудово злополука.
Това било така, защото била налице дефиниция на понятието „трудова
злополука", което се съдържа в РЕГЛАМЕНТ (ЕС) № 349/2011 НА
КОМИСИЯТА от 11 април 2011 година за прилагане на Регламент (ЕО) №
1338/2008 на Европейския парламент и на Съвета, като чл.1, б. “а)“ „трудова
злополука“ означавала краткотрайно събитие в процеса на работа, което води
до физически или психически увреждания. Изразът „в процеса на работа"
означавал при извършването на трудова дейност или през времето,
прекарвано на работното място. Според въззивника това не включва
пътнотранспортните произшествия, настъпили при отиване на или при
връщане от работното място, т.е. пътнотранспортните произшествия,
настъпили при пътуването от дома до работното място или обратно. Тъй като
регламентите като източник на вторичното право на ЕС имали примат над
българското законодателство, следвало да се приеме, че в настоящия случай
не става въпрос за трудова злополука. В условията на евентуалност е
направено възражение за съпричиняване. Твърди се ,че в денят, когато се е
случила злополуката, ищцата не е била на работа, а е следвало да постъпи на
работа на следващия ден - 15.04.2019г. Оспорва се наличието на причинно -
следствена връзка между злополуката и претърпените страдания. Оспорва се
доказаността на връзката между извършените разходи и злополуката. Оспорва
се достоверността на показанията на разпитания пред първоинстанционния
съд свидетел - Ж.Ж. - ******* на ищцата.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор подаден от Н. С. Ж., в
който подадената въззивна жалба от въззивнка-ответник се оспорва като
неоснователна. Твърди се, че доводите на въззивнка-ответник са
неоснователно, тъй като трудовата злополука не била настъпила при пътно-
транспортно произшествие, което било установено с влязло в сила
„Разпореждане“ №5104-02-1/07.04.2021 г., издадено от Председателя на
комисията при ТП на НОИ. В конкретния казус настъпилата трудова
злополука била по време на командировка, която по дефиниция
представлявала изпълнение на трудови задължения извън мястото на
постоянната работа, т.е. извършвала се е трудова дейност. Твърди се още, че
на 14.05.2019 г., когато настъпва трудовата злополука, ищцата е в
командировка съобразно Заповед за командировка №224/2019 г. и според
приложимите подзаконови норми дните на пътуване, почивните и празнични
дни се включват в срока на командироването. Застъпено е становището, че
когато едно лице е в командировка в чужбина, при условията на
съществуващо трудово правоотношение между него и работодателя, е без
значение кога настъпва трудовата злополука - дали по време на изпълнение на
трудовите задължения на място, където се престира работната сила или по
време, т.е. в срока, на командировката, като и в двата случая настъпилата
злополука била трудова и била във функционална връзка с работата по
трудовото правоотношение. Посочено е, че цитирания от въззивника-
ответник регламент има приложение единствено в сферата на статистиката на
общността в областта на общественото здраве и здравословните и безопасни
условия на труд по отношение на статистическите данни за трудовите
3
злополуки и не касае материално-правната уредба по КСО. Моли се за
потвърждаване на решението, в частта с която исковете са уважени и не се
сочат доказателства.
Въззивните жалби са допустими, подадени в законовия срок и отговарят
на изискванията на чл. 260-261 ГПК.
Съобразно приетите за разглеждане в едно производство две въззивни
жалби от срещуположните страни, предмет на въззивна проверка се явява
първоинстанционното решение в цялост.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК, въззивният съд констатира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което жалбата
следва да бъде разгледана по същество.
Съдът като прецени материалите по делото, прие следното:
Ищцата твърди пред първоинстанционния съд, че е работила при
ответника – на длъжност “социален асистент” – по безсрочен трудов договор
№ 423/07.05.2019г. Твърди също, че на 13.05.2019г. е сключила споразумение
с работодателя, по силата на което е била командирована в Германия за
периода от 14.05. до 20.07.2019г. Сочи, че на 14.05.2019г., след кацането на
самолета на летището в град Меминген, е претърпяла трудова злополука, а
именно – при излизането от пътническия салон, преди да стъпи на металната
платформа за слизане, кракът й е хлътнал и е паднала, при което е получила
бималеоларно счупване на десния крак, счупване на външна страна на десния
глезен тип Вебер В/АО 44 В3.1/ и допълнително счупване на заден Фолкман-
триъгълник. Откарана е била в медицинско заведение, където е била приета за
лечение и на 20.05. е била оперирана. Подбедрицата й е била обездвижена с
шина. Изписана е била на 23.05.2019г. Впоследствие лечението е продължило
и в България. На 29.04.2021г. е била извършена оперативна намеса, при която
са били отстранени плаката и винтовете, а на 20. 05. са били свалени конците.
С Разпореждане от 07.04.2021г. на ТП НОИ Бургас злополуката е била
призната за трудова. В резултат на същата ищцата е преживяла стрес,
физически болки, душевни страдания и неудобства – във връзка с
придвижването и обслужването си, както и временна нетрудоспособност, за
един продължителен период от време. Предвид това, иска от Съда да осъди
ответника да й заплати обезщетение за претърпените неимуществени вреди в
размер на 7 370 лв. Претендира и такива за имуществени вреди, както следва:
655 лв. – разходи за лечението, съобразно приложени фактури и касови
бонове; 300 лв. – транспортни разходи, свързани с лечението й в България и 3
211.98 лв. – пропуснати ползи, явяващи се разликата между уговорените с
дружеството трудово възнаграждение и командировъчни в периода
14.05.2019г. – 20.07.2019г. и полученото обезщетение от НОИ.
Ответникът оспорва исковете. Излага съображения, че ищцата не е
спазила правилата за слизане от самолета, проявила е груба небрежност и е
налице съпричиняване на вредите от нейна страна – по чл.201, ал.2 от КТ,
както и че липсват надлежни доказателства за направените разходи – за
лечение и транспорт.
За да се произнесе по основателността на въззивната жалба,
4
настоящият съдебен състав обсъди доказателствата по делото, във връзка
с доводите на страните, при което приема от фактическа и правна страна
следното:
Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК, разгледано във връзка с чл. 6, ал. 2
ГПК, по отношение проверката на правилността на първоинстанционното
решение, въззивният съд е обвързан от изрично посочените във въззивната
жалба въпроси, чието разрешение е провокирало въззивниците да поискат
преразглеждането им.
Въззивният съд, като прецени събраните в процеса доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка по
делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение.
Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими
доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно
това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях.
Във въззивното производство не са ангажирани допустими доказателства,
които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа
обстановка, поради което настоящият съд я възприема изцяло и препраща към
нея на основание чл. 272 ГПК, като не е необходимо да се преповтарят отново
всички събрани пред районния съд доказателства.
По отношение на възраженията във въззивната жалба на „Профиасист
24/7“ ЕООД въззивния съд намира, че са правилни доводите на
жалбоподателя, че регламентите като източник на вторичното право на ЕС
имат примат над българското законодателство. Въпреки това, дефиницията
възприета в Регламент (ЕС) № 349/2011 на комисията от 11 април 2011
година се отнася единствено за целите на статистическите данни за трудовите
злополуки в Общността. Това е изрично упоменато в чл. 1 от цитирания
регламент, който е издаден във връзка с Регламент (ЕО) № 1338/2008 на
Европейския парламент и на Съвета относно статистиката на Общността в
областта на общественото здраве и здравословните и безопасни условия на
труд по отношение на статистическите данни за трудовите злополуки. И двата
регламента уреждат единствено статистическото отразяване и предоставяне
на данни от държавите членки в областта на общественото здраве, и нямат
никакво отношение към обезщетяването на настъпили вреди от трудова
злополука. Никъде в европейското законодателство не фигурира норма, от
която да може да се направи извод, че дадена държава членка е ограничена
във възможността сама да уреди режима за обезщетяването на вредите на
работниците и служителите настъпили в следствие на трудова злополука. При
това положение се налага извод, че възприетото понятие за трудова злополука
в българското право не противоречи на никоя норма на правото на
Европейския съюз. Няма ограничение, според което вътрешното право да не
може да разшири понятието за трудова злополука и възможността
работниците и служителите да претендират обезщетения в допълнителни
случаи, дори и на нетипични трудови злополуки, какъвто е и смисълът на чл.
55, ал. 2 КСО.
Следва да съобрази още, че с Разпореждане № 5104-02-1 / 07.04.2021г.
5
на ТП на НОИ – Бургас злополуката е била приета за трудова след проведено
административно производство по чл. 57-60 КСО. Издаденото разпореждане
е стабилен административен акт и гражданският съд няма правомощия да
проконтролира този акт съобразно чл. 17 ГПК, тъй като работодателя-
осигурител е страна в производството развило се пред ТП НОИ Бургас.
Ето защо следва да се приеме, че е налице трудова злополука и
възраженията на „Профиасист 24/7“ ЕООД в тази насока са неоснователни.
По отношение на възраженията на Н. С. Ж., въззивния съд намира, че
същите не следва да бъдат уважавани.
Видно от чл. 127, ал. 4, т. 3 КТ, налице е възможност да се предвидят
допълнителни трудови възнаграждения, които да са свързани с
командироването. Според т. 2.8 от Споразумението от 13.05.2019 г. са
уговорени финансови условия на командировката, като за работника се
осигурява пълен пансион и командировъчни в размер на 32,82 евро, като тази
сума следва да се квалифицира като обезщетение по чл. 215 КТ. В настоящия
случай страните по трудовия договор на са уговорили такова допълнително
възнаграждение по чл. 127, ал. 4, т. 3 КТ. Законът не поставя като изискване
за валидността на договора задължително да е уговорено подобно
възнаграждение, а това е само възможност. Задължението за тази сума не
представлява възнаграждение за труд, а има характер на обезщетение за
извършените разноски, свързани с изпълнението на работата в друго населено
място. За да възникне това задължение, работника действително трябва да е
направил съответните разноски.
Изменението на чл. 127, ал. 4, т. 3 КТ въведено с ДВ, бр. 105 от 2016 г.
касае единствено задължението на работодателя писмено да информира
работника за изплащането на допълнителните трудови възнаграждения и то
само ако такива са предвидени по трудовия договор. Работодателя и
работника са равнопоставени субекти в процеса на договаряне на условията
по трудовото правоотношение съобразно свободата на договаряне. В
процесния договор страните изрично са се съгласили сумата в размер на 32,82
евро да се изплаща като командировъчни, а не като трудово възнаграждение.
Цитираното от въззивницата изменение на закона не касае
командировъчните, представляващи обезщетението регламентирано в чл.215
КТ и настоящия съдебен състав напълно споделя възприетите становища в
Решение № 194 от 18.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6546/2014 г., IV г. о., ГК и
ППВС № 4/1968, т. 5, поради което намира за правилен извода на
първостепенния съд, че тази сума не представлява пропусната полза и в тази
част предявеният иск е неоснователен.
В допълнение следва още да се посочи, че във въззивната жалба
подадена от името на Ж., неправилно се тълкуват текстовете на Наредбата за
условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в
рамките на предоставяне на услуги. Разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от наредбата
регламентира отделно трудовите възнаграждения в т. 3 и т. 4, и отделно
финансовите условия по командировката в т. 7. Това още веднъж показва, че
командировъчните нямат характера на трудова възнаграждение.
6
С тези съображения съдът намира подадените въззивни жалби за
неоснователни, поради което обжалваното решение следва да бъде
потвърдено в цялост. При това положение исканията на въззивниците за
присъждане на разноски във въззивното производство следва да бъдат
оставени без уважение.
Мотивиран от горното и на основание чл. 271 от ГПК, Бургаският
окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 651 от 08.04.2022 г. по гр. д. №
3730/2021 г. на Районен съд Бургас.
Настоящото решение подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд, в едномесечен срок от връчване на препис от него на всяка
от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7