|
РЕШЕНИЕ |
||||||||||||||
|
|
||||||||||||||
|
гр. София, |
01.11.2018г. |
|||||||||||||
|
|
||||||||||||||
|
|
||||||||||||||
|
|
||||||||||||||
|
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, |
Г.О., ІІ-ри Б състав |
в публично |
||||||||||||
|
заседание
на |
Двадесет и втори октомври |
две |
||||||||||||
|
хиляди и осемнадесета година в състав: |
||||||||||||||
|
|
||||||||||||||
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА |
|||||||||||||
|
ЧЛЕНОВЕ: |
РАЛИЦА ДИМИТРОВА |
|||||||||||||
|
|
РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА |
|||||||||||||
|
при секретаря |
Д.Шулева |
и в присъствието на |
||||||||||||
|
прокурора |
|
като разгледа докладваното
от |
||||||||||||
|
съдия Димитрова |
гр. дело N |
2866 |
по описа за |
2018г. |
||||||||||
|
и
за да се произнесе взе предвид следното: |
||||||||||||||
Производството е образувано
по въззивна жалба на Е.Н.Т. срещу решение от 16.11.2015г. на СРС, 59 състав,
постановено по гр.д. № 21145/12г. в частта, в която срещу нея са уважени искове
по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
От Е.Н. Т. е постъпила въззивна жалба и срещу решение
от 02.04.2017г., постановено по същото дело по реда на чл.247, ал.1 от ГПК.
Жалбоподателят твърди, че
решението, с което съдът се е произнесъл
по съществото на спора е неправилно. Счита, че главният иск на ищеца е останал
недоказан. Първоинстанционният съд
погрешно е приложил правните норми относно давността. Поддържа, че правният
спор е трудов и при разглеждането му следва да намери приложение КТ- чл.203,
ал.1, а именно дали става въпрос за имуществена отговорност - пълна или ограничена или за неоснователно обогатяване. Счита, че
подлежи на обсъждане въпросът дали в
случая е налице деликт/ непозволено увреждане/ или неоснователно обогатяване.
Ако се приеме, че спорът е трудов, то следва да намери приложение чл.358 от КТ и искът да се приеме като погасен по
давност. Не е изследвана служебно от съда и разпоредбата на чл.55, ал.2 от ЗЗД.
Нарушен е материалния закон, тъй
като са смесени два напълно
самостоятелни правни института- неоснователно обогатяване и гражданска
отговорност/ договорна или деликтна/. Факти, релевантни за гражданската
отговорност, са отнесени към
неоснователното обогатяване. Жалбоподателят поддържа, че не са налице
предпоставките за ангажиране на гражданската й отговорност. Счита, че по делото
безспорно е установено наличието на договорно
правоотношение, а именно трудово, поради което решението трябва да се
търси въз основа на материалноправните
разпоредби на КТ, а не по гражданския закон. Счита, че без значение е защо и как се е стигнало до ползване от
работника на продължителен отпуск, както и ползване на телефонните и интернет
услугите, като счита, че работодателят е този, който е следвало да ги
преустанови като това е негова грижа.
Това означава, че тези услуги не са
дадени без основание, за да се претендира
стойността им по чл.55, ал.1 от ЗЗД. Едно възможно основание е трудовият
договор. Твърденията и на двете страни са, че телефона и интернет услугата са
дадени от работодателя във връзка с
трудовия договор. Другото възможно основание е изпълнение на нравствен дълг.
Първоинстанционният съд е приел, че след като липсва писмен акт за ползване на
телефон и интернет, то тези услуги са предоставени извън трудовото
правоотношение, т.е. без правно основание. Този извод не е правилен.
Въззивникът се позовава на чл.271 от КТ и твърди, че е била добросъвестна
при ползването на услугите. Поддържа възражението си за давност.
Във втората жалба се твърди,
че има не очевидна фактическа грешка в първото решение, а има непълно решение и
следва да се приложи чл.250 от ГПК. Счита, че е налице процесуално нарушение от страна на
първоинстанционния съд по призоваването й за съдебното заседание на 13.03.2017г.
Затова моли въззивния съд да
отмени решението от 16.11.2015г. в
атакуваната част и постанови друго, с което да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани, както и да
отмени второто решение, постановено по реда на чл.247 от ГПК.
„А.Т.С.И“
ООД не взема становище по жалбите.
Съдът,
след като обсъди събраните по делото доказателства в първоинстанционното и
въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна.
Районният
съд е сезиран с искове, квалифицирани от него по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД. В исковата молба
ищецът „А.Т.С.И“ ООД твърди, че с
ответницата са били в трудово
правоотношение от 27.04.2006г. до 26.12.2011г. От 12.12.2007г. до датата на
прекратяването тя е ползвала отпуск за
бременност и раждане и гледане на малко дете. На 05.05.2006г. на Е.. Т. й е предоставена СИМ карта за
мобилен телефон с номер *********. Договорът за него е сключен между ищеца и „М.“
АД, който е получавал фактурите за използваните услуги. За периода 01.05.2006г.
до 28.02.2011г. сметките за ползвания от ответника телефон възлизат на
2 349, 99 лв., които изцяло са платени от дружеството- ищец. За периода от
11.10.2007г. до 31.10.2010г. Евг. Т. е ползвала и услугата интернет чрез ADSL чрез телефонния пост на домашния й адрес, а именно********.
Сметките по договора са на стойност 783, 94 лв. и са платени изцяло
от ищеца. При извършена вътрешна проверка в дружеството е установено, че
заплащането на горните суми е без основание,
тъй като услугите не са ползвани през посочения период за служебни цели. Така ответникът се е обогатила
неоснователно като си е спестила разходи
за заплащането им, които би направила, и обогатяването е за сметка на дружеството. На 20.12.20111г. на ответника Евг. Т. е
връчена нотариална покана за заплащане
на горните суми, но плащане няма. Затова
моли съда да я осъди да му заплати
сумата от 3 133, 93 лв., както и лихва
за забава за периода 20.12.2011г. до 26.04.2012г. в размер на 114, 32
лв. Претендира разноски.
Ответникът
в депозиран писмен отговор оспорва исковете.
Счита, че спорът е по КТ, т.е. трудов, а не по гражданския закон, поради
което искът е погасен по давност. Счита,
че следва да намери приложение нормата на чл.358 от КТ. В разпоредбите за
давността КТ не препраща към гражданския закон. При трудовите спорова давността
се прилага служебно от съда за разлика от гражданските и търговските. Прави
възражение за изтекла погасителна
давност. Счита, че отговорността й
следва да се счита по чл.203, ал.1 от КТ, а не по чл.55, ал.1 от ЗЗД или чл.59 от ЗЗД.
Счита, че институтът на неоснователно обогатяване е неприложим, тъй като между
страните има трудово правоотношение, че евентуално има увреждане на имущество
на работодателя. Ответникът Евг. Т. твърди, че
е постъпила на работа при ищеца в края на април 2006г. със срок на
изпитване. Тогава той е имал политика да предоставя на своите
служители мобилни телефони и да им осигурява интернет ADSL чрез домашен
телефонен пост. Не е съществувала уговорка или писмени правила
работниците да заплащат тези услуги. На всеки служител е дадено правото да
ползва мобилните услуги и интернет без
ограничения във времето, нито в целта на ползването, т.е. услугите са ползвани
във връзка с изпълнение на служебните задължения и по повод работата.
Работниците са имали право да ползват
телефона и за лични обаждания, както и интернет услугата може да се
ползва и за лични нужди. Счита, че ползването на телефон и интернет е социална
придобивка и са предоставени с изричното съгласие на работодателя. Сочи, че е действала добросъвестно. Представените писмени доказателства не
установяват основанието и размера на иска.
Не се
спори, а и от представените трудови договори, се установява че между тях е
съществувало трудово правоотношение от 27.04.2006г. до 26.12.2011г., когато то
е прекратено със заповед от 20.12.2011г. на
основание чл.325, т.1 от КТ.
Не е
спорно, че ответникът е ползвал посочената в исковата молба услуга
–интернет за телефонен пост ********.
Безспорно е, че с нотариална покана, връчена на Евг. Т.
на 20.12.2011г., ищецът я е поканил
да заплати ползваните от нея услуги
мобилен телефон и интернет в срок от 14 дни от връчването на поканата.
С
оглед твърденията в исковата молба са
представени писмени доказателства: договор между ищеца и БТК за ADSL услуги за телефонен пост *********, фактури,
изходящи от оператора във връзка с
ползвания интернет, както и фактури във
връзка с ползван мобилен телефон, Правилник за вътрешния трудов ред.
В хода на съдебното
дирене са събрани гласни доказателства.
Свидетелят М.твърди, че от
1997г. работи при ищеца, тъй като е създател на дружеството и
съдружник. Длъжността му е
консултант. От м.05.2006г. до края на 2011г. Евг. Т. е била техен служител на
длъжност „специалист обслужване на клиенти“. Основните й задължения са били
свързани с активация на продукти на „Майкрософт“, отговори на запитвания на
клиенти на „Майкрософт“, когато има някакъв проблем с лицензирането или някой
клиент иска нещо да си закупи и регистрация на проблеми, свързани с
продуктите. На ответника й е
предоставена за ползване СИМ карта от м. 05.2006г. до м.02.2011г. Такава услуга й е била необходима, за да си
изпълнява служебните задължения. Предоставяли са се СИМ карти за служебно
ползване. Служителите са си ги вземали с
тях, тъй като идеята е била, ако са извън офиса, за ги използват за работа.
Знае, че Е.Т.е била в продължителен
отпуск- около 4 години, и в този период не е получавала служебни задачи.
Въпреки това картата е била използвана, като свидетелят счита, че това не е било за служебни цели. Не е забранявано на служителите да звънят един на
друг, както и на други лица, стига да е свързано с работата. Няма правило,
когато служител излиза в отпуск да връща картата. Не знае кой и как е взел
решение да се дават СИМ карти. Първоначално, когато е създадено дружество, е
имало решение само сътрудниците да ползват СИМ карти, но не знае кой и как е решил
да се раздават такива и на служителите. След излизането в отпуск на Евг. Т. друг служител е поел клиентите й. За
комуникация са се използвали служебни имейли на дружеството. Всеки служител има индивидуален електронен
адрес, от който изпраща електронни писма във връзка с работата му и ако се
закрива позицията му се закрива и имейла му.
Ако клиентите се поемат от друг служител, той започва да ползва чуждия имейл. Може да го чете, но отговаря от
собствения си. Служителите по принцип могат да проверяват електронните си пощи
и да изпращат писма от всеки един компютър, не само от служебния.
Свидетелят Т. заявява, че
през времето от 2007г.- 2008г. е работила при ищеца като главен счетоводител и
познава ответника във връзка с работата й. Евг. Т. е работила в „Търговски
отдел“. Още при постъпването на работа служителите са се интересували какво ще
им бъде предоставено и управителят е обяснявал, че ще им бъде даден мобилен
телефон и възможност за включване на интернет ADSL към домашен телефон, както
и различни застраховки. Много хора са ползвали домашен интернет, който им е
предоставял достъп до работата от разстояние. Имало е служители, които не са имали работни
места, а са работили от дома си и когато се е налагало да са в офиса са се
сменяли с други колеги. Мобилните телефони са се предоставяли на служителите
като са могли да ги ползват за лични и
служебни цели. Според свидетеля са имали лимит, който е бил в зависимост от
длъжността. За нея като главен счетоводител не си спомня да е имало лимит.
Освен СИМ картата се е предоставял и телефонен апарат. С това се е занимавал финансовият директор М.А..
Д.Д.е отговарял за връзка с БТК.
Мобилните телефони са се заприходявали
само, ако са били на стойност над 500 лв. Затова с тях свидетелят не се
е занимавал. Не си спомня как са се предоставяли мобилните телефони- срещу
подпис с протокол. Би трябвало да е с протокол. Интернетът се е
предоставял с протокол. Финансовият
директор е имал право да извършва
интернет банкиране. От „М.“ и БТК са издавали обща фактура за всички ползвани
услуги и финансовият директор е
извършвал плащането чрез интернет. ADSL е завяван от името на дружеството без телефонният
пост да се прехвърля на фирмата.
Телефонът се е връщал, когато служителят
напусне. По същия начин е било и с
интернета. Било е трудно, тъй като договорът за него е бил срочен и когато
служителят напусне преди да е изтекъл срокът с БТК трябва да се уведоми веднага
да се прекрати услугата към съответния телефонен пост, но и от БТК не са го
спирали веднага. Когато свидетелят е
напуснал три пъти се е обаждала на
колега от ищцовото дружество да й спрат интернета. Той се е ползвал само за
работа- проверка на поща ли дистанционно свързване с компютъра в офиса, за да
може да се работи от разстояние. Когато някой напусне, телефонът се е давал на
друг колега или на новопостъпилия. Когато се е закупувал по- нов модел мобилен
телефон, той се е предоставял на служителите
на по- високи длъжности, а старите са се предавали за ползване от тези, които са с по- ниски
длъжности. Свидетелят не си спомня
нейния мобилен номер, както и този на ответника.
Съдът кредитира показанията
на свидетелите като основаващи се на лични впечатления да фактите, които
излагат. Тези на свидетелят М.следва да се преценят при условията на чл.172 от ГПК, тъй като работи при ищеца, но
това не разколебава тяхната
достоверност и убедителност.
Районният съд е уважил
исковете частично. В отхвърлителната
част решението е влязло в сила.
Пред настоящата инстанция
нови доказателства не са ангажирани.
При така установената
фактическа обстановка от правна страна
съдът приема, че предмет на въззивно разглеждане са обективно съединени
искове с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Въззивният съд се произнася служебно по валидността на
първоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част, а по
правилността му е обвързан от посоченото
в жалбата с изключение на допуснато нарушение на императивна материалноправна
норма.
В обжалваната част
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Промяната в правната
квалификация не го прави недопустимо.
Първият спорен въпрос е свързан с правната квалификация на иска,
респективно дали отговорността на жалбоподателя е по КТ или по гражданския
закон. В чл.203 и чл.207 от КТ е предвидена специална имуществена отговорност-
ограничена и пълна, на работника или
служителя в зависимост от неговите трудови функции. Тя предпоставя наличието на
трудово правоотношение, през чието времетраене е настъпило увреждане на
имуществото на работодателя. Когато
въпреки наличието на трудов договор
работникът или служителят е получил нещо не във връзка с изпълнение на
възложената работа, той отговаря по гражданския закон. В случая ищецът твърди, че през време на
продължителен отпуск Евг. Т. е ползвала предоставени й във връзка със
изпълнение на служебните й задължения СИМ карта
за мобилен телефон и интернет ADSL чрез домашния телефонен
пост, но не за служебни цели.
Дружеството е заплатило двете услуги като с това въззивникът се е обогатил без
основание за негова сметка като си е спестила разходи. С оглед на
изложените фактически обстоятелства в исковата молба правилната правна
квалификация на иска за главницата е чл.59, ал.1 от ЗЗД, а не първият
фактически състав на чл.55, ал.1 от ЗЗД- получено нещо без основание.
Работодателят няма друг иск, чрез който да се защити и затова разполага с
възможността да използва субсидиарният иск за неоснователно обогатяване. С
оглед на изложеното, че Евг. Т., не е
ползвала за служебни цели предоставената
й СИМ карта и интернет на домашния
телефон, то нейната имуществена отговорност не
е по специалната норма на чл.203, ал.1 от КТ, а по реда на гражданския закон. Макар в спорния период между страните да е съществувало трудово
правоотношение, то от данните по делото е безспорно установено, че въззивникът
не е ползвала предоставените й услуги при или по повод изпълнение на трудовите си
функции при работодателя. Затова и отговорността й спрямо предприятието следва
да бъде реализирана по общия исков ред - ЗЗД, а не по реда на КТ./ Р №
577/26.06.2009г. по гр.д. № 534/08г., I г.о. на ВКС/.
По иска с правно основание чл.59, ал.1
от ЗЗД.
Предпоставките от фактическия състав са няколко: да е налице
обедняване в имуществото на едно лице
за сметка на друго, последното да се е обогатило и да липсва
основание за обогатяването. Той е
субсидиарен и се предявява в случаите, когато обеднялото
лице няма друга правна възможност,
за да преодолее неоснователното разместване на блага. Необходимо е
обедняването и обогатяването да произтичат от един общ факт
или група факти./ ППВС № 1/28.05.1979г./
Съгласно установената практика /например решение
№ 267 от 20.01.2014 г. по гр. д. № 13/13 г. на ІІІг.о., постановено по реда на
чл. 290 от ГПК/ Обогатяването, което винаги има материално естество /оценимо е
в пари/ е налице не само когато се увеличава имуществото на едно лице. То е
налице и когато се спестяват на обогатения някои необходими разходи, които той
иначе е трябвало да понесе от собственото си имущество и то без да съществуват
изгледи за тяхното връщане.
Не се спори, че от 12.12.2007г. до
26.12.2011г. Евг. Т. е била в отпуск за бременност, раждане и отпуск за гледане
на малко дете. Не е спорно, че тя е получила СИМ карта и интернет чрез ADSL чрез домашния телефонен
пост. Спорно е, тя да е ползвала телефонна услуга за
номер *********. Затова при разпределение на доказателствената тежест по
реда на чл.154 от ГПК в тежест на ищеца
е да докаже, че тя е ползвала именно този телефонен номер. Такива доказателства
не са ангажирани, поради което претенцията за заплащане на разговори по този
мобилен телефон е неоснователна и
недоказана. Представените фактури не могат да установяват това обстоятелство
при наличието на изричното му оспорване от страна на Евг. Т..
По отношение на ползваната услуга
интернет ADSL чрез домашния телефонен пост се установява, а и не
се оспорва от въззивника, че чрез телефонен номер ******** е ползвала интернет
през периода на трудовото правоотношение с работодателя, включително и тогава,
когато е била в отпуск за бременност, раждане и
отглеждане на малко дете. Не се
спори, а и от показанията на разпитаните свидетели се установява, че този
интернет е осигуряван на служителите, включително и на Евг. Т., във връзка с
възложената работа и за да могат те да изпълняват служебните си задължения и от
дома си. Установява се, че след излизането й в продължителен отпуск клиентите,
с които тя е осъществявала контакт, са поети от друг служител на дружеството.
Т.е. тя не е осъществявала трудовите си
задължения и във връзка с тях не е ползвала
предоставената й интернет услуга. Поради
това жалбоподателят дължи тяхното
заплащане. Представените фактури,
издадени от БТК, както и неоспорване на факта, че дружеството е заплащало тази
услуга доказват факта на настъпило обогатяване. Видно от
представения договор за ADSL услуги от 11.10.2007г. за интернет за телефонен № ******** е, че той
е за срок от 24 месеца или до 11.10.2009г. В него е договорено, че след изтичане на този срок, последният се продължава
автоматично с 12 месеца, докато една от страните не отправи едномесечно писмено
предизвестие до другата за прекратяването му. Няма
представени доказателства, че договорът
е прекратен преди изтичане на дванадесетте месеца. Затова следва да се приеме,
че за горния телефон има интернет услуга до края на исковия период
31.10.2010г. Ето защо
за периода 11.10.2007г. до 31.10.2010г. е налице неоснователно разместване на
имуществени блага, което трябва да бъде поправено. Обогатяването на
въззивника се е осъществило чрез
спестяване на разходи, с чиято стойност
ищецът е обеднял. От представените
фактури се установява, че стойността на ползвания интернет чрез домашния телефон на жалбоподателя е 783,
94лв.
Вторият въпрос, който е релевиран в
отговора на исковата молба и е поддържан в жалбата е за приложимата погасителна давност- тази по КТ или по ЗЗД. С
оглед приетото, че отговорността на Евг. Т. следва да се ангажира по общия
закон, то и приложимата погасителна давност е регламентираната в него – чл.110
от ЗЗД. Погасителната давност започва да тече от деня на получаване на престацията / т.7 от ПП № 1/28.05.1979г./, т.е. деня, когато е
станало преминаването на имуществото от едно лице в това на друго. Тогава е
станало изискуемо вземането. Крайният срок за плащане по най- старата фактура е 29.11.2007г., когато най- късно е следвало
да бъзе извършено плащането на услугата от БТК. Или от тогава до датата на
предявяване на иска, когато давността е прекъсната не са изтекли пет години и вземането не е
погасено по давност.
Въззивният съд счита, че не следва да
излага мотиви във връзка с наличието на хипотезата на чл.55, ал.2 от ЗЗД доколкото този довод е
направен едва в жалбата. Нормата не е
императивна, поради което съдът не следва да се произнася служебно.
Частично основателен е искът за лихва
за забава.
При забавено изпълнение на парично
задължение във времево отношение
кредиторът има право на вземане
за обезщетение в размер на законната лихва за периода на забавата. Задължението на въззивника не е обусловено от
срок, поради което Евг. Т. изпада в забава след покана-чл.84, ал.2 от ЗЗД. Такава тя е получила на 20.12.2011г. като
забавата настъпва след изтичане на дадения 14 дневен срок или на 02.01.2012г.
За периода 02.01.2012г. до 26.04.2012г. мораторната лихва е в размер на 25,71лв.
Поради изложеното решението на СРС
трябва да се отмени в частта, в която е уважен иск по чл.59, ал.1 от ЗЗД/квалифициран по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД/ за сумата над 783, 94лв. и иск по
чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата над 25,71 лв. до уважените размери,
както и в частта, в която в полза на „А.Т.С. И“ООД са присъдени разноски над
сумата от 46,82лв. В останалата обжалвана част решението следва да се потвърди.
По отношение на въззивната жалба срещу
първоинстанционното решение, постановено по реда на чл.247 от ГПК.
В нея е релевиран довод за неговата
неправилност, тъй като не е налице очевидна фактическа грешка и е допуснато
процесуално нарушение досежно призоваването на Евг. Т..
Очевидна фактическа грешна е налице, когато има противоречие между
формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст
на решението. Такава има и когато е
допусната грешка в пресмятанията. Видно
от мотивите на първоинстанционното решение по съществото на спора е, че в него са посочени две суми, за които
предявеният иск трябва да бъде уважен, а именно 1938, 03лв. и 783, 94 лв. В
диспозитива е отразена само първата от
тях, поради което е налице противоречие между действително формираната воля на
съда и отразеното в диспозитива на съдебното решение. Затова правилно тя е поправена.
По отношение на довода на жалбоподателя за допуснато съществено
процесуално нарушение по повод на призоваването й за съдебното заседание,
проведено на 13.03.2017г. Видно от приложената към делото на първоинстанционния
съд призовка е, че за това съдебно заседание
Евг. Т. е призована на 09.03.2017г.
Според чл.56, ал.3 от ГПК страната трябва да бъде призована най- късно
една седмица преди заседанието, за да се счита, че призоваването е редовно. Първостепенният
съд е допуснал нарушение на процесуалния закон, но това не рефлектира върху
правилността на решението или правото на защита на жалбоподателя. Чрез
процесуалния си представител тя е получила копие от молбата на „ А.Т.С.И“ ООД
по реда на чл.247 от ГПК и е изразила становището си писмено, което е депозирано на 25.01.2017г. С оглед на това не са нарушени основните принципи за разглеждане на делата
от съда- чл.8 и чл.9 от ГПК. Поради
това решението от 02.04.2017г.,
постановено от първоинстанционния съд по реда на чл.247 от ГПК, е правилно и не
следва да бъде отменено.
В тежест на ответника по жалбата е да заплати на Евг. Т.
разноски съобразно отхвърлената част от исковете за СРС -720, 86лв., а
за СГС- 508, 08лв.
На дружеството разноски пред СГС не се
дължат, тъй като такива не са поискани и не са сторени.
Воден от горното, съдът
|
РЕШИ : |
ОТМЕНЯ
решение от 16.11.2015г. на СРС, 59 състав, постановено по гр.д. № 21145/12г. в
частта, в която е уважен иск по чл.59, ал.1 от ЗЗД/квалифициран по чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД/ за сумата над 783, 94лв. до 2 721, 97лв. и иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата над 25,71 лв.
до уважената част от 72, 34лв., както и в частта, в която в полза на „А.Т.С.И“ООД
са присъдени разноски пред СРС над сумата от 46,82лв. и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХЪВРЛЯ
исковете, предявени от „А.Т.С.И“ООД, *** срещу Е.Н.Т.,*** с правно основание
чл.59, ал.1 от ЗЗД/ квалифициран от СРС като иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД/ и
чл.86 от ЗЗД за сумата над 783, 94лв. до
уважения размер от 2 721, 97 лв. и иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата над
25,71 лв. до уважения размер от 72, 34 лв. като
неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА „А.Т.С.И“ ООД, *** и със съдебен адрес:***
чрез адв. Ив. Г. да заплати на
Е.Н.Т., ЕГН **********,*** и със съдебен адрес:***2 чрез адв. М. П.
сумата от 720, 86 лв./ седемстотин и двадесет лева и осемдесет и шест стотинки/
разноски по делото пред СРС и 508,08лв. / петстотин и осем лева и осем стотинки/ разноски по делото пред
СГС.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата обжалвана част.
Решението
е влязло в сила в отхвърлителната част.
Решението
не подлежи на обжалване.
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
|
|
|
|