№ 198
гр. София, 27.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Камелия Първанова
Членове:Георги Иванов
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Пролетка Асенова
като разгледа докладваното от Камелия Първанова Въззивно гражданско дело
№ 20241000502632 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.
С решение № 4588/31.07.2024 г., постановено по гр.д. № 20231100112201/2023г по
описа на СГС, е осъдена ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, гр. София, бул.
„Витоша” № 2 да заплати на М. Д. М., ЕГН ********** сумата от 12 000 лв. по иск с правно
основание чл.2б от ЗОДОВ за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди от
нарушаване правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г.,
преобразувано в сл.д. №780 – II/1998г. по описа на ВОП – София, преобразувано в ДП № II -
048/1999 г. по описа на ВОП – София за периода от образуване на производството през
януари 1991г. до предявяване на исковата молба – 30.10.2023г., ведно със законната лихва от
датата на исковата молба до окончателното плащане, като е отхвърлена исковата претенция
за разликата над присъденото обезщетение от 12 000 лв. до предявения размер от 124 000
лева. Осъдена е ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на М. Д. М.,
ЕГН ********** на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 10
лв. – разноски за държавна такса в производството.
Решението е обжалвано от М. Д. М., чрез адв. М.И. от САК, в частта му, с която е
отхвърлен предявеният иск за разликата над 12 000лв. до 124 000лв., ведно със законната
лихва от предявяване на иска до окончателно изплащане на сумата, за обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушаване на правото му на разглеждане и
приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в сл.д. №780 – II/1998г. по
1
описа на ВОП – София, преобразувано в ДП № II - 048/1999 г. по описа на ВОП – София за
периода от образуване на производството през януари 1991г. до предявяване на исковата
молба– 30.10.2023г., с доводи, че е неправилно поради нарушение и неправилно приложение
на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
Сочи, че не са обсъдени всички доказателства по делото и доводи на страните, че не е
съобразена възрастта му към момента на извършените спрямо него действия през 1985г. чрез
задържането му и изпращането му на остров Белене-21 години, а към настоящия момент е
на 61 години. Не е съобразено процесуалното му поведение по време на наказателното
производство, което не е възпрепятствал, че не му е била предоставяна никаква информация
по делото под претекст, че същото е секретно. Неефективното разследване е довело и до
невъзможност да защити накърнените чу фундаментални права- на свобода, труд,
самоопределяне, личен и семеен живот, че няма друг правен ред да защити своите
накърнени права. Възразява срещу приетото от съда за фактическата и правна сложност на
делото, тъй като интензивността на разследването е била до първото внасяне на
обвинителния акт в съда 1993г, или до второто през 1997г., като впоследствие не са били
извършвани процесуално-следствени действия. Поддържа, че неприключването на делото в
разумен срок му е оказало негативно въздействие, тъй като е бил лишен от свобода,
неосъден, насилствено са били променени имената му поради турския му етнически
произход, подложен на унизително и нечовешко третиране, изгонен от България с цел
провеждане на асимилиране на етническата му общност.
Сочи още, че не са съобразени стандарта на живот и социално-икономически
показатели към момента на увреждането.
Позовава се на практика на ВКС, с която е определено обезщетение в по-висок
размер на други пострадали от същото досъдебно производство.
Претендира да се отмени решението в обжалваната му част и да се уважи исковата му
претенция до пълния предявен размер от 124 000лв., ведно със законната лихва върху сумата
от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата и да се присъдят разноски за
заплатената държавна такса.
Решението е обжалвано от Прокуратурата на РБългария в частта му, с която е
осъдена да заплати на М. Д. М. сумата от 12 000лв. за обезщетение за причинените му
неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане и приключване в разумен
срок на съдебно производство. Сочи, че решението е недопустимо, тъй като ищецът няма
качество на пострадал от съдебното производство, а на такъв от т.нар.”възродителен
процес”. Сочи, че нормата на чл.2б ЗОДОВ няма обратно действие. Излага доводи, че
ищецът не е уточнил кое конкретно действие по разследването не е извършено в разумен
срок от органите на прокуратурата. Алтернативно е възразил срещу размера на присъденото
обезщетение като завишен, тъй като не са доказани претърпените неимуществени вреди,
причинно-следствената им връзка с конкретното наказателно производство. Не е отчетена
правна и фактическа сложност на делото-установяване на множество лица, над 500,
множество действия по разследването, доказателства, няколко съдебни поръчки до РТурция.
Позовава се на съдебна практика относно забавяне на съдебно производство поради
събиране на доказателства от чужбина. Претендира да се отмени решението в обжалваната
му част и да се отхвърли исковата претенция.
2
Съдът, след като обсъди доводите, изложени в жалбите, доказателствата по делото,
намира за установено следното:
Жалбите са депозирани в законоустановения срок, от надлежни страни и срещу
обжалваем съдебен акт, поради което са допустима. Разгледани по същество: Жалбата на М.
Д. М. е частично основателна, а жалбата на Прокуратурата на РБългария е неоснователна.
Ищецът по делото М. Д. М. е посочил, че е един от пряко пострадалите от
престъпленията, които се разследват повече 30 години по сл. дело 1/1991 г. по
описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в
сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № II-048/1999 г.
по описа на ВОП-София. От 26.02.1985 г. до 09.04.1986г. ищецът бил лишен от
свобода на остров Белене, след което до 22.04.1987г. бил лишен от свобода в
затвора в гр. Бобов дол, а след това до 22.06.1988г. бил принудително изселен
в с. ***, обл. Кюстендил. След задържането никой от семейството му не знаел
къде се намира. Били засегнати правата му на личен и семеен живот-лишен от
семейно присъствие, грижи, подкрепа и контакти. Преживял стрес и
психически срив, които и до ден днешен оказват въздействие върху здравето
му. В затвора на остров Белене бил лишен от свобода в килия, при крайно
деградиращи условия. В периода на принудително изселване, предвид тежките
ограничения и изолация, в които бил поставен, също бил лишен от свобода по
смисъла на чл.5 от ЕКЗПЧОС. В документите от тези години фигурирал с
принудително дадените му имена – М. Д. М.. През м.юли 1989 г. бил принуден
да напусне страната заедно със семейството си и се установил да живее в
Турция.
След промяната в държавната власт през 1989г. научил, че започва процес за
разследване и предаване на съд на виновниците за т.нар. „възродителен процес“. Години
наред разследващите не го търсили. Тази пасивност притеснявала ищеца и други лица в
неговото положение. Заради това през 1996 г. част от хората, които били заедно в Белене,
подготвили обща жалба до главния прокурор, към която всеки приложил бележка с
информация, с посочване на имена, адрес, телефонен номер, информация за периодите и
местата на лишаване от свобода. Жалбата съдържала искане прокуратурата да започне
разследване за причинените на подателите във връзка и за реализиране на т.нар.
„Възродителен процес“ нарушения на основни и естествени човешки права, както и
справедливи обезщетения за произтеклите от това имуществени и неимуществени вреди
според индивидуалната ситуация и щети на всеки отделен пострадал и семейството му. Във
връзка с жалбата му нямало данни да са предприети някакви действия. На 01.04.1997г. от
името на пострадалите било внесено отново искане в Главна прокуратура, по което също
нямало отговор. Пострадалите били държани изолирани и лишени от информация за
3
предмета и хода на разследването, което било сериозна пречка за упражняване и за защита
на правата им.
Заедно с други пострадали ищецът участвал в образуването на Сдружение по
турското законодателство, което да организира и подпомага усилията им за търсене на
отговорност от виновниците, на което и до момента е член. От кореспонденция с
институциите станало ясно, че разследването за т. нар. „Възродителен процес“ се извършва
по сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, в последствие
преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № II-048/1999
г. по описа на ВОП-София. Интензивните действия по разследването били извършени през
1991 г.-1994 г., след това делото два пъти е било внасяно в съда с обвинителен акт (НОХД
№1/1994 г. по описа на Върховния съд – Военна колегия и НОХД 01/1998 г. по описа на
ВКС). И двата пъти съдът е връщал внесените обвинителни актове с конкретни указания за
отстраняване на допуснати нарушения, като никой от пострадалите не бил уведомен.
Бил е разпитан като свидетел и разяснени правата на пострадало лице по сл. дело
1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл.
дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП
София.
По негово искане е било образувано НЧД № 4777/2018 г. на СГС, 13 с-в, НО, по което
е издадено Определение № 4947/06.11.2018 г., с което на прокуратурата е даден едномесечен
срок за анализ и оценка на доказателствата и доказателствените средства и приключване на
делото. В този срок не последвало приключване на делото.
През октомври 2018 г. било издадено постановление от 04.10.2018 г. за спиране на
наказателното производство по ДП № II048/1999 г. по описа на Военно-окръжна
прокуратура София, с което наказателното производство е спряно на основание чл. 244, ал.
1, т. 1, във връзка с чл. 25, ал. 2 във връзка с чл. 242, ал. 1 НПК - за изчакване на отговора на
четвърта поред молба за правна помощ по делото. Посочил е, че е подал жалба против
постановлението за спиране, производството по която било прекратено, а преписката
върната на прокуратурата за съобщаване постановлението на всички пострадали.
С постановление от 31.05.2022 г. разследването е било прекратено формално поради
настъпилата смърт на последния жив обвиняем – Г. А., но по жалба на един от пострадалите
това постановление е отменено с Определение № 1223 от 22.12.2022 г. по ВЧНД № 821/2022
г. на Апелативен съд – София, 6-ти наказателен състав и делото е върнато за продължаване
на процесуално-следствените действия.
Изложил е доводи, че продължителността на производството е прекомерна и за нея
липсва обективно и разумно оправдание. Необоснованото забавяне на делото по същество е
равносилно на отказ на достъп до правосъдие и своеобразен отказ за извършване на
разследването по ефективен начин. Прекомерната продължителност на делото е нарушила
правото му по чл. 6, параграф 1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в
разумен срок, на каквото има право с оглед на това, че е пряко пострадал от деянията,
4
предмет на разследването, а резултатите от разследването и делото са решаващи за
упражняването и защитата на гражданските му права.
В резултат на нарушението са му били причинени неимуществени вреди, изразяващи
се в притеснения, очакване и безпокойство за резултата от това производство; фрустрация от
бавенето му; тревоги и страх, че същото се води формално; разочарование и загуба на
доверие в институциите, правосъдието и справедливостта. Поради забавянето на делото бил
лишен от възможността да потърси справедливо репариране на причинените ми значителни
имуществени и неимуществени вреди от престъпните деяния като граждански ищец, както и
да бъде конституиран като частен обвинител, тъй като тази процесуална фигура се
конституира едва на фазата на съдебното производство, до която процесното наказателно
преследване така и не е достигнало. Забавянето на делото е довело до загубване на
възможността за претендиране и получаване на обезщетение за вредите, причинени с
разследваните деяния.
Претендирал е да бъде осъдена Прокуратурата на Република България да му заплати
сумата от 124 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от
нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело 1/1991 г.,
впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП
№ II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, за периода от образуване на делото през януари
1991г. до датата на предявяване на иска, ведно със законната лихва за забава от 30.10.2020г
до окончателното изплащане на сумата.
Ответната страна-Прокуратурата на Република България е ангажирала становище, че
искът е недопустим, тъй като ищецът нямал качеството на пострадал по сл.д. №1/1991г. Като
физическо лице той не можел да търпи вреди от престъпленията, за които се води
процесното разследване. Поради тази причина не би могъл да бъде конституиран нито като
частен обвинител, нито като граждански ищец. Релевирала е възражение, че претенцияна за
вреди от събитията през 1985-88 г. е погасена по давност. Оспорила е и претенцията за
законна лихва, с доводи, че евентуално такава се дължи от датата на исковата молба.
Изложила е доводи за недопустимост на претенцията за обезщетение за вреди от действия,
извършени в периода преди влизане в сила на нормата на чл.2б от ЗОДОВ- 15.12.2012г.
Оспорила е твърденията на ищеца за заинтересованост от движението на делото, тъй като не
е заявявал желание да бъде конституиран като граждански ищец и да му се предявяват
материали от разследването до 02.05.2023г. Оспорила е твърдението му, че е член на
сдружението „Правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите“.
Посочила е, че продължителността на разследването е обусловена от неговата
значителна сложност и множеството процесуални действия, които е следвало да бъдат
извършени. Продължителността му се дължи на действия на съда – дадени с разпореждания
задължителни указания, предвиждащи огромна по обем оперативно-издирвателна дейност,
както и на събирането на доказателства от Република Турция, за което забавяне
Прокуратурата не може да отговаря. Навела е възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат от ищеца, който в продължение на 33 години изобщо не бил потърсил информация
5
от Прокуратурата за движението на делото.
С решението си първоинстанционният съд е уважил иска за обезщетение за
неимуществени вреди за сумата от 12 000лв. по чл.2 б ЗОДОВ за нарушаване на правото за
разглеждане на производството в разумен срок, ведно със законната лихва и е отхвърлил
иска до сумата от 124 000лв.
Разследването по сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело №
780ІІ/1998 г. по описа на ВОП - София, а понастоящем ДП № ІІ- 048/1999 г. по описа на ВОП
- София /делото за т.нар. "Възродителен процес"/ и до настоящия момент не е приключило.
Видно от приетите по делото писмени доказателства от процесното досъдебно
производство, ищецът е сред пострадалите от т.нар. "Възродителен процес". По делото е
представена Заповед за прилагане на превантивна административна мярка по Закона за
народната милиция от 03.06.1985г,, съгласно която на лицето М. Д. М. от с. ***, *** окръг,
роден на ********г., е наложена превантивна адм. мярка – принудително установяване в
Белене, Плевенски окръг за срок от 3 години. Представена е и Заповед за прилагане на
превантивна административна мярка по Закона за народната милиция от 22.04.1987г.,
съгласно която на лицето М. Д. М. от с. ***, *** окръг, роден на ********г. е наложена
превантивна адм. мярка – принудително установяване в с. ***, Кюстендилски окръг за срок
от 3 години. Изпълнението на така наложната мярка е прекратено със заповед от 22.06.1988г.
Представено е удостоверение за лице с различни имена, издадено от община Котел,
съгласно което М. Д. М., М. Д. М. и М. Д. М. са едно и също лице.
Приета е по делото жалба от 1996г., адресирана до Главна прокуратура – София и
внесена в българското консулство в гр. Истанбул. Според посоченото, жалбата е подписана
от група граждани, незаконно репресирани и депортирани, живущи зад граница, чиито
имена и адреси са приложени към същата, като тези приложения не са представени.
Приети са по делото Протокол от заседанието на 25.01.2007г. на Комисията по
правата на човека и вероизповеданията към Четиридесетото Народно Събрание, в което е
изслушан зам. – главния прокурор В. П., писма до г-н К., председател на Сдружение „За
справедливост, права, култура и солидарност на Балканите“, Република Турция, съответно
от заместник на главния прокурор при ВКП, омбудсмана Г. Г., зам.-военно апелативен
прокурор подп. В. С., инспектор по ЗСВ Д. Н. – всички във връзка с движението по
процесното наказателно производство. Представена е и Декларация от 11.01.2012г. на НС, с
която е осъдена асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо
мюсюлманското малцинство в Република България, вкл. т.нар. възродителен процес и е
отправен призив към правосъдието и главния прокурор да направят необходимото за
приключване на делото срещу виновниците за същия.
По делото са ангажирани определения на различни състави на СГС, НО,
постановени в производства по чл. 368 и 369 НПК, вкл. по искане на ищеца, с които съдът е
определил едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените
средства и произнасяне на прокурора, съгласно правомощията му по досъдебното
6
производство.
С Постановление от 04.10.2018г. на военен прокурор към ВОП – София
наказателното производство е било спряно, а с Постановление от 31.05.2022г. същото е било
прекратено. По жалба на С. Ю. и С. Б. Г. е било образувано чнд №2337/2022г. по описа на
СГС, НО, по което с определение от 20.06.2022г. постановлението за прекратяване е
потвърдено.
С. Б. Г. е обжалвал определението на СГС, като с Определение на САС от 22.12.2022г.
по вчнд №821/2022г. определението на СГС, както и постановлението на ВОП-София за
прекратяване на наказателното производство по ДП №II-048/1999г. са отменени и делото е
върнато на ВОП-София за продължаване на процесуално – следствените действия.
По делото е приета молба на ищеца от 02.05.2023г. до военно-окръжна прокуратура –
София, в която е ищецът е посочил, че е пострадало лице от деянията, които са предмет на
разследването, заявява, че не е получавал никаква информация за развитието на същото и
моли такава да му бъде предоставена. Приета е й призовка до повереника на ищеца, в
качеството му на пострадало лице, за явяване за предявяване на разследването.
От събраните доказателства се установява, че ищецът е разпитван като свидетел по
посоченото досъдебно производство /протокол за разпит от 22.12.1999г./, правил е
няколкократни опити да се сдобие с информация за хода на разследването и за фазата, в
която то се намира, но без резултат. Към датата на исковата молба и към настоящия момент
образуваното през 1991 г. наказателно производство по т.нар. "Възродителен процес" не е
приключило все още. Ищецът продължавал да се интересува от съдбата на досъдебното
производство, вкл. и с подаване на посочената по-горе молба от 2023г., както и на по-ранна
такава от 04.06.2018г., с която той е заявил желанието си да участва като пострадал в
досъдебната фаза на процеса и е посочил адрес за призоваване и съобщения в страната.
От приетите по делото писмени доказателства се установява предмета на
процесното производство, по което са привлечени като обвиняеми лицата Д. И. С., Т. Х. Ж.,
Г. И. А., П. Т. М. и П. П. К. за това, че в периода от 1984 г. до 1989 г., при условията на
продължавано престъпление, в съучастие са проповядвали и подбуждали към расова
дискриминация, с което са осъществили престъпление по чл. 162, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр.
чл. 26 от НК. Делото двукратно е внасяно в съда с обвинителни актове за извършени
престъпления по чл.387, ал.2, вр. чл.26, ал.1, вр. чл.20, ал.3 от НК, но е връщано за
допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила. Установява се, а не е и спорно по делото, че образуваното през 1991 г.
производство и към настоящия момент, след период от над 30 години, е на досъдебна фаза.
По делото са ангажирани гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите Х. И. М.
и В. И. Д..
Свидетелката М. е заявила, че е съпруга на ищеца от 1982г. Скоро след сватбата им
бил задържан и отведен в Сливен. Била е уведомена за задържането, носела му дрехи, но
свиждания не били разрешени. След 4 месеца го интернирали в Белене, където престоял
7
една година. За това време й разрешили да го види само веднъж. Не могла да го познае,
защото бил много отслабнал, а той не могъл да познае детето си – тогава на една година.
След Белене го интернирали в Бобов дол за година и един месец. След като се върнал, им
дали паспорти за пет години и отново ги интернирали, не ги искали в селото. Първо отишли
в чужбина, в Турция стояли една година, но в крайна сметка се върнали в България и към
момента живеят отново в село ***.
Свидетелят Д. е дал показания, че познава отлично ищеца, с когото са учили заедно
още от детската градина. От баща си знае, че ищецът е лежал с него в Белене. По това време
свидетелят бил войник, но баща му е разказвал. След 1989г. М. си живеел в селото. Виждали
се, разговаряли за съдбата на ищеца и бащата на свидетеля, питали се дали ще
възтържествува правосъдие за това, че три години и половина са били по лагери. Всички
живеели с надеждата, че правда и истина ще възтържествуват. В периода 1991-95г.
свидетелят бил кмет на селото и по служба му станало известно, че ищецът е получил
призовка от военна прокуратура – Сливен. После споделил, че нещата сякаш вървели мудно,
но все пак таели надежда.
Ангажираните по делото писмени доказателства – докладна записка относно
издаваните на ищеца лични документи, справка за наличните в АИС „Граничен контрол“
данни за извършени от него преминавания в периода 01.01.2014г. - 08.04.2024г. на ГКПП на
РБ, справка от НБДН относно постоянния и настоящ адрес на ищеца,
здравноосигурителните му права и извършваната от него търговска и обществена дейност,
съдът намира за неотносими към предмета на спора, поради което не ги обсъжда.
С оглед на установената фактическа обстановка, въззивният съд приема от правна
страна следното:
Съгласно чл. 2б, ал. 1 и 2 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок
съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, уреждаща правото на справедлив съдебен процес, всяко
лице при решаването на спор относно негови граждански права и задължения или
основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на
справедливо и публично гледане на делото в разумен срок от независим и безпристрастен
съд, създаден в съответствие със закона. Съдът следва да съобрази общата продължителност
и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на
страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите
участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение
за правилното решаване на спора. В решение №66/2.04.2015г по гр.д.№5813/2014г на III Г.О.
е посочено, че механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за разумен
срок е да се установи продължителността на релевантния период и след това се преценява
дали този период е разумен. В ал.2 са посочени примерни критерии, които съдът взема
предвид: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и
правна сложност, поведението на страните и техните процесуални или законни
представители, поведението на останалите участници в процеса и компетентните органи.
8
Разпоредбата на чл.6, пар.1 ЕКЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата
система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което не е
преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията,
понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки
гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от
досъдебното такова, т.е. и лицето, пострадало от престъпление, каквото качество съобразно
разпоредбата на чл.76 НПК има частният обвинител /чл. 6 от Конвенцията може да се
приложи дори при отсъствие на искане за парично обезщетение – достатъчно е изходът от
производството да е решаващ за въпросното “гражданско право”/.
Нормата на чл.2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин
и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за
вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл.6, пар.1 от Конвенцията.
Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с
Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато
това нарушение, са посочени примерно в чл.2б, ал.2 ЗОДОВ, като са приложими
стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека.
Решаващият фактор за приложимостта на чл.6, пар. 1, КЗПЧОС по отношение на
наказателно дело в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство
обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право, с титуляр жертвата от
престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл.6,
пар.1 КЗПЧОС трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в
зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право,
като се вземат пред вид предметът и целта на Конвенцията. Гражданските права и
задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от
производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право. При преценката дали е
налице гражданско "право" отправната точка следва да бъдат разпоредбите на приложимия
национален закон и тълкуването им от вътрешните съдилища. Разпоредбата на чл.6, пар.1 не
гарантира обаче каквото и да било съдържание на тези граждански "права" в материалното
право на договарящата държава и по пътя на тълкуването съдът не може да създаде
материално право, което няма законово основание в конкретната държава.
Ищецът претендира обезщетение въз основа на твърдения както за вреди, настъпили
от самото престъпление (страх и тревожност, засягане на честта и достойнството му и др.,
които е изпитвал след преживяното), така и от бавното производство довело до ненаказване
на извършителите. По реда на чл.2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите,
които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и
вредите от престъплението, поради което наведеното възражение във въззивната жалба на
ищеца е неоснователно. Съгласно чл.6, пар.1 КЗПЧОС всяко лице „при определянето на
неговите граждански права и задължения”, има право на справедливо и публично гледане на
делото, в разумен срок и нарушението на това субективно материално право поражда
9
отговорност за обезщетение на базата на деликта. В случая продължителността на
наказателното производство значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, а
фактическата сложност на следственото дело, не може да оправдае продължилото повече от
30 години досъдебно производство за установяване на фактите, поради което е налице
нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6,
пар. 1 от Конвенцията. Спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с
цел съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и
възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, както лицата по отношение
на които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на пострадалите.
Разумността на времетраене на производството трябва да бъде преценена в светлината на
особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, установени в практиката на съда,
и по-специално – сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на
компетентните държавни органи.
От писмените доказателства по се установява, че М. Д. М. е лично пострадал от
„Възродителния процес” – не просто са му сменени имената и е получил други документи за
самоличност, но е и е изселен принудително в други населени места, тормозен е психически,
живял е в лагери при лоши битови и хигиенни условия, упражнена е репресия спрямо него.
Следователно, налице е активна процесуална легитимация на ищеца да завеждане на
процесния иск.
По приложението на правния въпрос за съдържанието на критерия за справедливост
по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди има многобройна, еднопосочна и
последователна съдебна практика, вкл. и задължителна такава (изразена в ППВС № 4/1968 г.
– т. II, както и в решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 394 по
гр. д. № 1520/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.;
решение № 3 по гр. д. № 637/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 51 по гр. д. № 465/2011 г. на
ВКС, ІV г. о. и др.). Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне
паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към
стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл,
справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от
преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и
степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици,
продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално
положение. Принципът на справедливост включва в най - пълна степен обезщетяване на
вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички
тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди
(болки, изживявания и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на
справедливост. Неговото приложение в съответствие със закона означава съдът да определи
точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай
конкретно, а не по общи критерии. Според изискванията на закона размерът на обезвредата
следва да пълен и справедлив, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на
10
факта, че всеки човек има различна психика и субективно по различен начин възприема
едни и същи факти, свързани с нарушаване правото му на разглеждане и решаване на
конкретното дело в разумен срок.
Видно събраните по делото гласни доказателства, на М. Д. М. се е отразила негативно
продължителността на досъдебното производство, предизвиквайки у него чувства на
безпокойство, тревожност и неудовлетвореност. В конкретния случай, всички факти от
значение за правото му на обезщетение за вреди от престъплението - страх, тревожност,
засягане на честта и достойнството поради прилаганата насилствена асимилация над
етническите турци от страна на тоталитарния режим, не могат да бъдат критерии при
определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от друг деликт - бавното
правораздаване (в този смисъл е решение от 27.12.2016 г. по гр.д.№2403/2016 г., IV г.о. на
ВКС). Значение имат още възрастта на ищеца – понастоящем на 60 г., като към момента на
цитираните исторически събития, същият е бил между 20-30годишна – възраст.
Критерий за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени
вреди по чл. 52 ЗЗД, е и съдебната практика по сходни случаи, защото справедливостта е
налице в най-голяма степен, когато сходните случаи /или сравнително сходните, тъй като
пълно сходство е невъзможно/ се третират еднакво от съда.
Така например, с най-новата към настоящия момент съдебна практика, а именно –
решение – 50062/22.02.2024г на ВКС по гр.д.№ 1194/2023г, III ГО, ГК, решение №
506/30.07.2024г на ВКС по гр.д.№ 4306/2023г, IV ГО, ГК, решение № 339/16.06.2024г на
ВКС по гр.д.№ 3020/2023г, III ГО, ГК, Определение № 28/3.01.2024г на ВКС по гр.д.№
986/2023г , III ГО., за други пострадали лица по реда на чл. 2б ЗОДОВ от т.нар.
„Възродителен процес“, са определени обезщетения за неимуществени вреди в размер от по
30 000 лв.
САС приема, че сумата от 30 000лв. се явява справедлива по смисъла на чл. 52 ЗЗД
да обезщети болките и страданията, търпени от ищеца М. Д. М., ведно със законната лихва
от 30.10.2023г до окончателното изплащане на сумата.
Поради различие в изводите на двете инстанции, обжалваното решение следва да се
отмени в частта му, с която исковата претенция по чл.2 бЗОДОВ за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлена за разликата от 12 000лв. до 30 000лв.,
ведно със законната лихва от 30.10.2023г до окончателното изплащане на сумата, като
вместо него се постанови, че се осъжда Прокуратурата на РБългария да заплати сумата за
разликата от 12 000лв. до 30 000лв., за обезщетение за неимуществени вреди, ведно със
законната лихва от 30.10.2023г до окончателното изплащане на сумата. В останалата част
обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди на основание чл.271 ГПК.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК следва да бъде осъдена
Прокуратурата на РБългария да заплати на М. Д. М., с ЕГН ********** сумата от
5.00лв. за разноски за държавна такса.
Мотивиран от горното, съдът
11
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 4588/31.07.2024г., постановено по гр.д. №
20231100112201/2023г по описа на СГС, В ЧАСТТА му, с която е отхвърлена
исковата претенция по чл.2 б от ЗОДОВ на М. Д. М., ЕГН ********** срещу
ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ за разликата от 12 0000лв.
до 30 000лв. /допълнително сумата от 18 000лв./ за обезщетение за причинените му
неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане и приключване в разумен
срок на сл.д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на
ВОП-София, а към момента ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, за периода от
образуване на делото на 30.01.1991 г. до датата на предявяване на иска 30.10.2023г, КАТО
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ДА
ЗАПЛАТИ НА М. Д. М., ЕГН ********** на основание чл. чл.2 б от ЗОДОВ
разликата от 12 0000лв. до 30 000лв. /допълнително сумата от 18 000лв./ за
обезщетение за причинените му неимуществени вреди от нарушаване правото му на
разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано
в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № II-048/1999 г. по описа
на ВОП-София, за периода от образуване на делото на 30.01.1991 г. до датата на предявяване
на иска 30.10.2023г, ведно със законната лихва от 30.10.2023г до окончателното изплащане
на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК Прокуратурата на РБългария да заплати на
М. Д. М., с ЕГН ********** сумата от 5.00лв. за разноски за държавна такса за
въззивно обжалване.
Решението може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от връчването
му на страните при условията на чл.280 ГПК пред ВКС на РБ.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12