Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Янко Янев | |
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо ГПК - въззивно обжалване. С Решение № 336/28.03.2012 г., постановено по гр. дело № 3515/2010 г. по описа на р. с. – В. Т. е осъден Н. В. А., ЕГН * от с. Р., Община В. Т. да заплати на В. К. „С.” с. Р., Община В. Т., с ЕИК .................., представлявана от Председателя Й. П. Р., сумата 5 366.40 лв. (пет хиляди триста шестдесет и шест лв. и 40 ст.), представляваща обезщетение за ползите от недвижим имот – строителна база, находяща се в с. Р., Община В. Т., състояща се от навес метален с инв. № 47, със застроена площ 361 кв.м., изграден от метална конструкция, при граници: изток – метален навес № 48, запад – парцел 65 – отводнителен канал, север – парцел 33 и склад – навес с инв. № 49, със застроена площ 198 кв.м., изграден от метална конструкция, при граници: изток – парцел 33, запад – двор и склад – навес № 48, юг – склад – навес № 48, от които ползи е лишил собственика през периода 09.09.2004 г. – 01.10.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на иска – 05.08.2010 г. до окончателното изплащане, както и сумата 545.58 лв. (петстотин четиридесет и пет лв. и 58 ст.) - направени по делото разноски за държавна такса, адвокатско възнаграждение и възнаграждение на вещото лице по допуснатата съдебно - счетоводна експертиза съразмерно на уважената част от иска. Със същото решение е отхвърлен предявения от В. К. „С.” с. Р., Община В. Т. против Н. В. А. иск за обезщетение за разликата от уважената сума 5 366.40 лв. до пълния претендиран размер, като неоснователен и недоказан в тази му част. В законния срок е постъпила въззивна жалба от адв. К. С. от АК – В. Т., като пълномощник на Н. В. А. от с. Р., Община В. Т. против Решение № 336/28.03.2012 г., постановено по гр. дело № 3515/2010 г. по описа на р. с. – В. Т.. В същата се прави оплакване, че решението е неправилно. Излага се, че представеното Решение по гр.д. № 3054/2007 г. на Върховен касационен съд, с което се обосновавала претенцията за обезщетение нямало сила на присъдено нещо между страните. Доказано било, че ОППК „Н. в.”, ОППК „Р.” и В. К. „С.”, с. Р. не са имали предадени от член – кооператорите дялове, срещу които да получат имуществата описани в протокола от 11.04.1997 г. Излага се още, че незаконното общо събрание не можело да извършва действията на лицата по § 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Представеното решение на ВКС било правно недопустимо, тъй като било в разрез с основните процесуални правила, тъй като кооперацията ищец изменяла основанието на иска пред касационната инстанция. Излага се още, че с Решение от 22.07.2003 г. по гр.д. № 1819/2001 г. бил отхвърлен иска на В. К. „С.”, с. Р. за заплащане на обезщетение в размер на 300 лв. за навес инв. № 47 с площ от 361 кв.м. и навес инв. № 49 с площ от 198 кв.м., въззивната жалба била неясна и нямало искане за отмяна на решението в тази част и решението за отхвърляне на претенциите за обезщетение било влязло в сила, като последното не било взето предвид при постановяване на обжалваното решение. Излага се, че имотът описан в исковата молба никога не бил съществувал с посочените номера и не можел да се идентифицира на кадастралния план. Същият не бил деклариран от името на кооперацията пред данъчните власти. Ответникът като правоимащо лице по чл. 27 от ЗСПЗЗ ползвал двора от 1995 г. на основание притежаваните дялове от заличените селскостопански организации и нямало законно основание В. К. „С.”, с. Р. да бъдела собственик, тъй като протокола от 11.04.1997 г. бил съставен при извършване на престъпление (чл. 219 от НК), като лицата извършили престъплението са се били възползвали от извършеното от лицата по § 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Излага се, ответникът оспорвал собствеността, но не бил ползвал имотите, за които се предявяла претенцията, като това се доказвало и от гласните доказателства. До постановяване на решението на ВКС и предприемане на изпълнение никой ни бил спирал В. К. „С.”, с. Р. да ползва складовете. Направено е искане да се прогласи отмени обжалваният съдебен акт изцяло и да се постанови друг, с който да бъде отхвърлен предявения иск. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба, не е подадена насрещна въззивна жалба, и не са направени искания за събиране на нови доказателства. В отговора на въззивната жалба се излага, че същата е неоснователна и като такава следва да се отхвърли. В съдебно заседание процесуалният представител на ответниците по жалбата е оспорил същата. Окръжен съд – В. Т., след като разгледа жалбата, обсъди доводите на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си, приема за установено следното: Производството по гражданско дело № 3515/2010 година по описа на Р. с. – В. Т. е образувано въз основа на предявен от В. К. „С.”, с. Р., Община В. Т. против Н. В. А. от с. Р., Община В. Т. иск с посочено правно основание чл. 79 от Закона за собствеността. В исковата молба се излага следното: Ищцовата К. твърди, че с влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 3045/2007 г. на ВКС е призната за собственик по отношение на ответника на следните недвижими имоти, находящи се в с. Р., Община В. Т., а именно – строителна база, състояща се от навес метален с инв. № 47 със застроена площ от 361 кв.м.у изграден от метална конструкция и склад – навес метален инв. № 49, със застроена площ от 198 кв.м., изграден от метална конструкция. Твърди се, че ответникът без ползвал основание горепосочените имоти, владеещ ги недобросъвестно, за периода 09.09.2004 г. до 01.10.2008 г., когато били принудително отнети чрез ЧСИ и ищецът бил въведен в имота. Излага се, че ответникът дължи обезщетение за ползите от собствените им вещи, от които ги е лишил за исковия период, оценявайки пропуснатите ползи на средния възможен месечен наем, а именно 6 000 лв. Направено е искане съдът да постанови решение, с което да бъде осъден ответникът Н. В. А. да заплати на В. К. „С.”, с. Р. сумата от 6 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на иска – 05.08.2010 г. до окончателното изплащане. Претендират направените по делото разноски. Пред първоинстанционния съд процесуалния представител на ответника е оспорил предявения иск. Същите заемат становище, че искът е неоснователен, тъй като влязлото в сила съдебно решение на ВКС, признаващо ищеца за собственик на процесния имот и намиращите се в него вещи – навеси било недопустимо. Счита, че това решение противоречи на закона и не може да породи действие и във връзка със същото бил сезиран Европейският съд за нарушение на чл. 6 от ЕКПЧ. Излага, че не е ползвал двата склада, а е ползвал друг склад, който не бил предмет на настоящия спор. Двата навеса стояли неизползвани, само едно малко помещение се ползвало от пазач, натоварен да охранява базата, а самият ищец не развивал никаква дейност и складовете не му били нужни през исковия период. Въззивният съд приема за установена следната фактическа обстановка: От представеното по делото заверено копие от Решение № 640/ 29.04.2008 г., постановено по гр. дело № 3045/2007 г. по описа на Върховен касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, е признато за установено по отношение на Н. В. А. от с. Р., Община В. Т. (ответникът), че В. К. „С.”, с. Р., Община В. Т. (ищцовата К.) е собственик на процесния имот и намиращите се в него складове – навеси, предмет на иска и ответникът е осъден да отстъпи собствеността и да му предаде владението върху същите. Решението е постановено по реда на касационния контрол на Решение № 500/30.03.2007 г. по гр.д. № 754/2003 г. на В. окръжен съд, с което е оставено в сила Решение от 22.07.2003 г. по гр.д. № 1819/2001 г. по описа на В. р. с.. В решенията по цитираното дело, е прието, че ответникът владее имота от 1995 г. От представеното по делото заверено копие от Протокол за принудително отнемане и предаване на вещи от 01.10.2008 г. по изп. дело № 299/2008 г. по описа на ЧСИ Д. Колева се установява, че ищцовата К. е въведена във владение в процесните имоти на горната дата. От показанията на св. Ц. Г. и св. Т. К. се установява, че базата, където се намирали складовете била оградена с бетонни колове и мрежа и портал, като имало и пазач, назначен от ответника, а последният държал и ключовете от базата. Св. Г. заявява, че кооперацията имала помещения (складове), за които се водели дела, като две или три седмици след спечелване на делото от кооперацията помещенията били заключени от него. Преди това дълги години не били влизали в помещенията. Св. Г. заявява, че в източния склад се съхранявали дървени материали и разпилени бали, а в другия (западния) - тор. След като дошъл съдия-изпълнителя да извърши въвода ответникът си прибрал торта. Св. К. заявява пред съда, че с разрешение на ответника оставил един негов бракуван камион преди четири – пет години, който и сега бил там. К. потвърждава, че ответникът е държал в складовете тор и бали, но само за няколко месеца. От заключението на допуснатата и изслушана съдебно – икономическа експертиза неоспорена от страните и приета, като доказателство по делото се установява, че пазарната наемна цена за процесните два склада, съобразявайки наемните цени на аналогични обекти е в размер на 0.20 лв. на кв.м. или по 72.20 лв. месечно за навес инв. № 47 и 39.60 лв. месечно за навес инв. № 49. Относно валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт: Решение № 336/28.03.2012 г., постановено по гр. дело № 3515/2010 г. по описа на р. с. – В. Т. е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал. 1 и 2 от ГПК. При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения, които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят нищожност или недопустимост на същото. След като констатира, че решението е валидно и допустимо, съдът пристъпи към проверка на правилността на същото. При така установената фактическа обстановка въззивният състав приема за установено следното от правна страна: С оглед на изложеното в обстоятелствената част на исковата молба и направените искания, съдът приема, че предявения иск е с правно основание чл. 73 от Закона за собствеността. С решение, влязло в сила на 29.04.2008 г., което на основание чл. 297 от ГПК е задължително за настоящата инстанция, ищцовата К. е призната за собственик на процесните имоти (навес инв. № 47 и склад инв. № 49) и ответникът е осъден да предаде владението върху горецитираните имоти. Имотите са били освободени на 01.10.2008 г. при извършения въвод във владение. Съгласно чл. 71 от ЗС добросъвестният владелец има право да се ползува от вещта и да получава добивите, които тя е дала, до предявяване на иска за връщането й, а съгласно чл. 73, ал. 1 от ЗС недобросъвестният владелец дължи на собственика добивите, които е получил и които е могъл да получи, а също така и ползите, от който го е лишил. Добросъвестността е определена в чл. 70, ал. 1 от ЗС, според който владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик. Това е така и в случаите, когато праводателят не е бил собственик или пък предписаната за прехвърляне форма е опорочена, ако владелецът не е знаел за това. Правното основание за придобиване на вещта от владелеца трябва да е валидно. С предявяването от страна на собственика на вещта иск за връщане на вещта, какъвто в случая е бил предявен, добросъвестността на владелеца престава и той от този момент е недобросъвестен и не може да получава повече добивите за себе си. По смисъла на разпоредбата на чл. 73 от ЗС той е задължен да ги върне на собственика. Искът за връщане на вещта е бил предявен през 2001 г. и се установява, че до извършване на въвода във владение на 01.10.2008 г. ответникът е упражнявал фактическата власт върху процесните имоти. Без значение е обстоятелството, че не бил ползвал имотите през целия период, след като ограничил достъпа на трети лица до тях. По изложените съображения, съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 73 от Закона за собствеността е неоснователен и недоказан до размера на пазарната наемна цена на имота през целия исков период, която съгласно заключението на съдебно – икономическата експертиза за периода м. 09.2004 г. – м. 09.2008 г. за 4 г. възлиза на 5366.40 лв. Крайните изводи на въззивната инстанция, съвпадат с тези на първоинстанциянния съд, поради което Решение № 336/28.03.2012 г., постановено по гр. дело № 3515/2010 г. по описа на р. с. – В. Т., с което е уважен частично предявения иск, следва да се потвърди. В останалата му част, с която е отхвърлен иска до пълно претендирания размер Решение № 336/28.03.2012 г., постановено по гр. дело № 3515/2010 г. по описа на р. с. – В. Т., като необжалвано е влязло в законна сила. С оглед изхода на спора пред второинстанционния съд следва да бъдат осъден Н. В. А., ЕГН * от с. Р., Община В. Т. да заплати на В. К. „С.” с. Р., Община В. Т., с ЕИК .................., представлявана от Председателя Й. П. Р.сумата от 380 лева - направени по делото разноски пред въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо от ГПК, Окръжен съд – В. Т. Р Е Ш И : ПОТВЪРЖДАВА Решение № 336/28.03.2012 г., постановено по гр. дело № 3515/2010 г. по описа на р. с. – В. Т.. ОСЪЖДА Н. В. А., ЕГН * от с. Р., Община В. Т. да заплати на В. К. „С.” с. Р., Община В. Т., с ЕИК .................., представлявана от Председателя Й. П. Р.сумата от 380 (триста и осемдесет) лева - направени по делото разноски пред въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република България в едномесечен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено, при наличие на предпоставките, визирани в чл. 280 от ГПК. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |