Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 04.12.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен
състав в открито съдебно заседание на 04.11.2020г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня И.
при секретаря Цветанка
Павлова, разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 395
по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 84/27.04.2020г.,
постановено по гр.дело № 673 по описа РС- гр. Б.
за 2019 г., е признато за установено по отношение на М.Т.В., че Г.В.Т.
и М.И.Т., са собственици по силата на договор за продажба на следния недвижим
имот: 1/2 идеална част от таванско помещение на двуетажна масивна жилищна
сграда, представляваща сграда № 1, построена в поземлен имот с
идентификатор 05815.304.39 по кадастралната карта и кадастралните регистри на
гр. Б., одобрени със заповед № РД-18-49/14.10.2011 г. на Изпълнителния директор
на АГКК, с административен адрес на поземления имот: гр. Б., ул. „Ш.“ № 1, с
площ от 334 кв.м., като на основание чл. 108 от ЗС В. е осъден да предаде Г.В.Т.
и М.И.Т. владението на гореописания имот.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на М.В. срещу
горното решение, което счита за неправилно и постановено при съществени
процесуални нарушения. Жалбоподателят оспорва възприетото от БРС, че не бил
заявил, че владее процесния имот. Цитира подадения от него отговор и се
позовава на свидетелските показания. Намира, че съдът бил изопачил показанията
на св. М.. Сочи, че вещото лице, изготвило заключение по допуснатата
експертиза, е в родствени връзки с ищците. Твърди, че последните никога не са
имали ключ от таванското помещение и не са имали претенции към него. Моли съда да отмени обжалваното решение и да
постанови друго, с което отхвърля предявения иск. Претендира разноски.
Препис от
жалбата е бил връчен на въззиваемите, и в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
подаден отговор, с който жалбата се оспорва. Въззиваемите описват хронологията
на събитията по придобиване на обекти на собственост в процесния поземлен имот
и построената в него сграда. Изтъкват, че през 2019г. ответникът отнел
владението им върху таванското помещение и предприел действия по промяна на
предназначението му без необходимите строителни книжа. Незаконно извършеното от
него строителство било премахнато. Анализират свидетелските показания в
релевантната им част относно обхвата на транслативните сделки и, в частност,
дали техен предмет е било и таванското помещение. Позовават се на заключението
по СТЕ. Правят извод, че действията на ответника не са довели до промяна на
статута на помещението, което е подпокривно пространство и за което няма
одобрени строителни книжа и одобрение за преустройството му в жилище. Молят
съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение.
Претендират разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят не
се явява. Представлява се от адв. К.,
която поддържа
жалбата и моли съда да я уважи, отменяйки решението на районния съд като
неправилно и незаконосъобразно по съображенията, изложени в нея и в отговора
към исковата молба. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемите не се
явяват. Представляват се от адв. Б., която оспорва жалбата и моли съда да остави в
сила решението като правилно. Счита, че районният съд не е допуснал нарушения,
а правните му изводи са въз основа на представените доказателства. Представя
писмени бележки, които по същество възпроизвеждат отговора на въззивната жалба.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана
точно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта
- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо
формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявения такъв. Правният спор не е между
съсобственици, поради което казусът не попада в обхвата на въпроса, по който е
образувано тълкувателно дело № 3/2020г. на ОСГК на ВКС.
ІІІ. По същество
Настоящият съдебен състав споделя напълно изложените от
първоинстанционния съд мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на изложените от жалбоподателя
доводи, следва да се отбележи, че аргументът му срещу възприетото от БРС
относно владението върху имота е вътрешно противоречив. Както самият
жалбоподател, така и първоинстанционният съд в мотивите си, възприемат, че към
настоящия момент владението върху имота се осъществява именно от В.. Б.ският
районен съд е изтъкнал това обстоятелство като една от предпоставките за
успешно провеждане на петиторната защита по чл. 108 от ЗС (виж. стр. 7, абзац III от обжалваното решение), и, констатирайки че
същата не е спорна между страните, се е концентрирал върху изследване на
останалите предпоставки.
Неоснователно жалбоподателят твърди, че в решението са изопачени
показанията на св. М., от които се установявало, че живеел на тавана до 2017г.
и дори бил дал пари за ремонта на покрива. Видно от протокола от откритото
съдебно заседание, проведено на 03.12.2019г. (л. 66-67 от първоинстанционното
дело), свидетелката не е посочила конкретен краен момент, до който, според нея,
М.В. е живял на тавана. Посочила е начален такъв („… живее от самото начало
там, когато продаде втория етаж…“ и „... не мога да кажа точно, кога го е
продал, но след 2000 година го е продал може би“), поради което следва да бъде
споделен изводът на БРС, че показанията й се отнасят само за периода 2001 –
2003г., доколкото за последващ период те противоречат на показанията на св. Т..
Също така, в нейните показания не се открива претендираното от
жалбоподателя сведение, че той бил дал пари за ремонта на покрива. Вместо това,
свидетелката заявява, че самата тя е участвала финансово в ремонта и че била
дала „всичките си пари“ за него.
От друга страна, обстоятелството, дали капандури на покрива е
имало още от момента на построяване на къщата, е ирелевантно за изхода на
делото, след като вещото лице по СТЕ е заявило, че тяхната площ така или иначе
е била недостатъчна за изпълнение на изискванията за осветеност на
подпокривното пространство (виж. становището на в.л. П.в открито съдебно
заседание пред БРС на 03.12.2019г. – л. 67 от първоинстанционното дело).
Неоснователно жалбоподателят атакува заключението по СТЕ с довод
за родствени връзки между вещото лице и ищците. На първо място, видно от
заявеното от в.л. П.в открито съдебно заседание на 10.09.2019г. (л. 50 от
първоинстанционното дело), родството му с първия ищец е от седма степен по
съребрена линия, поради което не попада в ограничението по чл. 196, ал. 1, вр.
чл. 22, ал. 1, т. 2 от ГПК. Отделно от това, вещото лице изрично е заявило, че тази
родствена връзка не влияе върху неговата безпристрастност. На последно място,
ако жалбоподателят е считал, че заключението по СТЕ е необективно, той е имал
възможност да го оспори и да поиска назначаване на повторна експертиза по
същите въпроси, заключението по която да бъде изготвено от друго/и вещо/и
лице/а. Това не е направено в първоинстанционното производство, а с въззивната
жалба жалбоподателят е отправил доказателствено искане за допускане на
експертиза по различни въпроси и без връзка с предполагаемата необективност на
вече приетото заключение.
Неоснователно жалбоподателят твърди, че въззиваемите никога не
били имали ключ от таванското помещение, нито претенции към него. Точно
обратното се установява от показанията на св. Т. (л. 50 – 51 от
първоинстанционното дело), според когото предишният собственик на имота му бил
предал ключове от всички помещения, вкл. от таванското помещение, и то е било
ползвано първо от него, а впоследствие – от сина му.
Други доводи не са
изложени във въззивната жалба, поради което и на основание чл. 269 от ГПК,
съдът не е длъжен служебно да формулира и обсъжда такива.
Единствено
за пълнота на изложението съдът отбелязва, че, съгласно съдебната практика (Решение
№ 332 от 6.07.2010 г. на ВКС по гр. д. №
633/2009 г., II г. о., ГК) „по
отношение на подпокривното пространство /тавана/ на сгради, притежавани в
етажна собственост, разпоредбата на чл.
38 ЗС следва да
намери приложение само когато същото не е изградено като жилища, ателиета, стаи
за творческа дейност, тавански складови помещения или други отделни обекти.“ Настоящият
съдебен състав намира, че, с оглед разрешенията, дадени в ТР № 34/01.08.1983 г.
на ОСГК на ВС, се има предвид не просто фактическото изграждане на такива
обекти (вкл. в нарушение на закона и при неспазване на строителните правила и
нормативи), а само ако подпокривното пространство има нужната височина,
пространство, обем, до което има нормален достъп от стълба и от което могат при
спазване на законовите изисквания да се изградят отделни обекти или
сервизни помещения към обектите в долните етажи. Единствено в такъв случай това
пространство е обща част по предназначение (а не по естество), което открива
възможността за неговото преустройство и за превръщането му в самостоятелен
обект на собственост. И обратно: когато подпокривното пространство няма нужната
височина, площ и обем, нито достъп до него от нормална стълба и е неизползваемо
освен за изолация между последната етажна плоча и покрива, то представлява обща
част по естеството си, а предназначението му не може да се променя. В
конкретния случай, с оглед писменото заключение на в.л. П.и устно заявеното от
него, процесното подпокривно пространство не съответства на архитектурния
проект и не отговаря на изискванията за височина, осветеност и др. Поради това което
следва да бъде споделен изводът на БРС, че то е обща част по естеството си,
т.е. не може да бъде самостоятелен обект на прехвърлителна сделка или на
съдебна делба, нито да се придобива по давност. Единствената възможност за
промяна на собствеността върху него е заедно със самостоятелния обект на
собственост в сградата, към който то е принадлежност, респ. е част от прилежащите
му общи части на сградата. При това, не е необходимо, то да бъде описано
изрично в акта за собственост, доколкото и без такова описване съдбата му
следва съдбата на самостоятелния обект по силата на самия закон (арг. от Решение
№ 1683 от 26.11.2001 г. на ВКС по гр. д. № 54/2001 г., IV г. о). Следователно,
независимо от липсата на изрично посочване на таванското помещение в
нотариалните актове, с които ищците се легитимират като негови собственици, те
са придобили собствеността върху съответна идеална част от него, пропорционална
стойността на притежавания от тях самостоятелен обект в режим на етажна
собственост (арг. от чл. 40, ал. 1 от ЗС). Във връзка с това, заявеното от
свидетелите, че собствениците на първия етаж ползват едната част от тавана, а
собствениците на втория етаж – другата, има значение единствено за фактическо
разпределение на ползването му между етажните собственици, но не и за техни
собственически права върху реално обособените и ползвани от тях части.
Тези изводи не се променят от факта на незаконно (т.е. не по установения
ред, без строителни книжа и в отклонение от утвърдения архитектурен проект),
както в настоящия случай, обособяване на самостоятелни обекти в подпокривното
пространство. Дори такива да са вече изградени, или да съществува хипотетична възможност
да се изградят в бъдеще при осигуряване на капандури (както претендира
жалбоподателят) „последващо узаконяване
на незаконно строителство в подпокривно пространство на сграда, етажна
собственост, не създава права на собственост на лицата, осъществили
строителството“ (Решение № 399 от
10.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1013/2009 г., I г. о., ГК). Поради това и тази
хипотеза не би създала годно правно основание за упражняваното от жалбоподателя
владение върху процесния обект.
На последно
място, неоснователно в хода на първоинстанционното производство ответникът се е
позовал на факта, че ответниците притежават и други складови помещения в същата
сграда, поради което процесният таван не е единственото им такова и не е
задължително да бъде притежаван именно от тях, с оглед необходимостта от
изпълнение на изискването на чл. 40, ал. 1 от ЗУТ. В конкретния случай В. не е
етажен собственик в процесната сграда, поради което не е налице хипотеза,
аналогична на обсъдените в Решение № 1266 от 07.07.1995 г. по гр. д. № 1439 от
1994 г. на ВКС, Четвърто г.о., Решение № 99 от 20.07.2011 г. по гр. д. № 827 от
2010 г. на ВКС, Второ г.о., Решение № 394 от 22.10.2010 г. по гр. д. № 185 от
2010 г. на ВКС, Второ г.о. В тази съдебна практика е прието, че по изключение
може да се придобие по давност избено помещение от лице, което притежава
самостоятелен обект в същата сграда (т.е. е етажен собственик, какъвто В. не е),
но не и когато в резултат на това придобиване другото жилище остане без
самостоятелно избено помещение, каквото задължително следва да има. В същия
смисъл е и Решение № 81 от 4.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5556/2013 г., I г.
о., ГК. В случая, с оглед липсата на качеството „етажен собственик“ на
жалбоподателя, е безпредметно обсъждането на довода, дали, с лишаването на
въззиваемите от таванското помещение и завладяването му от жалбоподателя, тяхното
жилище остава без собствено складово помещение или не.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза
на въззиваемите следва да се присъдят направените от тях разноски във
въззивното производство, каквито се установяват в размер на 1000 лв. –
адвокатски хонорар съгласно договора за правна защита и съдействие на л. 24 от
делото.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 84/27.04.2020г., постановено по гр.дело
№ 673 по описа РС- гр. Б. за 2019 г.
ОСЪЖДА М.Т.В., с ЕГН ********** и адрес ***, да
заплати на Г.В.Т. с ЕГН ********** и М.И.Т. с ЕГН **********,
двамата с адрес ***, сумата 1000 лв. - разноски във въззивното производство.
Решението може да се
обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.