РЕШЕНИЕ 1292
гр. Пловдив, 26.10.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VІ-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди
и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА
ПИСОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
АННА
ДЪБОВА
при
секретаря Петя Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия Дъбова гр.
дело № 1379 по описа за
2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 1124/30.03.2018 г., постановено по гр.д. №
9799/2016 г. по описа на Районен съд – Пловдив, X-ти състав, е уважен предявеният от „Многопрофилна
болница за активно лечение Свети Пантелеймон – Пловдив“ ЕООД против „Аптечно
Пловдив“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 109 ЗС, като ответникът е
осъден да преустанови неоснователните си действия по отношение собствения на
ищеца поземлен имот с идентификатор № 56784.530.96 с площ от 33 907 кв.м.,
находящ се в гр. *******, със стар идентификатор 56784.530.1676,
56784.530.2256, при граници - имоти с идентификатор, както следва:
56784.530.90, 56784.530.9664,
56784.530.2253, 56784.530.1730, 56784.530.9638, 56784.530.9632, като премахне
ползвания като аптека временен обект – метален павилион, заснет в Кадастралната
карта с идентификатор 56784.530.96.6 и освободи по този начин частта от терена,
върху която се намира същия. С решението ответникът е осъден да заплати в полза
на ищеца, сторените от него разноски в размер от 2 700 лв.
Решението на Районен съд – Пловдив е обжалвано от
ответника „Аптечно Пловдив“ АД с доводи за неговата неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост. Счита, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че в обективната действителност е осъществена първата предпоставка
за уважаване на негаторната искова претенция, а именно - наличие на
неоснователно въздействие от страна на ищеца върху имота на ответника чрез
държане на процесната аптека. Посочва, че аптеката, чието премахване се иска,
не представлява временен строеж по смисъла по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППСТСУ,
а попада в хипотезата на разпоредбата на чл. 56 ЗТСУ. Посочва, че доколкото ответникът е правоприемник
на Аптечно предприятие, към момента на изграждане на аптеката не е било
необходимо социалистическата държава да учредява право на строеж в полза на
държавното предприятие, стопанисвало обекта, т.е. в полза на себе си. За
изграждане на аптеката било издадено строително разрешение от 1978 г., по
силата на което държавата чрез Аптечно предприятие е изградила обекта в двора
на болницата, също социалистическа собственост. На следващо място въззивникът поддържа,
че за уважаване на исковата претенция по чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да е
установил, че претендираното неоснователно действие на ответника накърнява,
застрашава, засяга или уврежда притежаваното от ищеца абсолютно право на
собственост върху имота. Счита, че от събраните в производството доказателства
не се установява дали и как сградата на аптеката пречи на МБАЛ „Свети
Пантелеймон – Пловдив“ ЕООД да упражнява правото си на собственост. Твърди, че
аптеката се намира в двора на болницата от дълги години и не затруднява
преминаването на хора или линейки и достъпа им до болничното заведение.
Въззиваемата страна „Многопрофилна болница за активно
лечение Свети Пантелеймон – Пловдив“ ЕООД е подала в законоустановения срок
отговор на въззивната жалба, в който излага доводи за нейната неоснователност.
Твърди, че не е налице законово основание за поставяне на преместваемия обект в
двора, собственост на болничното заведение. Позовава се на изслушаната в хода
на първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, от която се
установявало, че процесният обект имал характеристиките на преместваем обект,
който може да бъде надлежно премахнат без нарушаване на неговата цялост.
Оспорва представеното от ответника пред първоинстанционния съд Строително
разрешение № 42/14.01.1978 г., което счита за нищожно. Твърди, че
първоинстанционният съд не се е произнесъл по своевременно въведеното в съдебно
заседание от 19.09.2017 г. възражение по чл. 17 ГПК. Счита за правилен извода
на районния съд, че представеното писмо от Втора градска болница от 09.12.1977
г. не представлява юридически акт, който да създава вещни права в полза на
праводателя на ответника. Сочи, че процесната аптека няма траен
градоустройствен статут, какъвто би могла да придобие при надлежно проведена
процедура по § 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ. Сочи, че от заключението на вещото лице,
както и от свидетелските показания на свидетеля А. Ч. се установявало по
несъмнен начин, че процесната аптека пречи на болницата да упражнява
безпрепятствено правото си на собственост в пълен обем. Претендира присъждане на сторените в
производството съдебно-деловодни разноски.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и
възраженията на въззиваемия.
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.
Разгледана
по същество жалбата е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
Районен съд – Пловдив е бил сезиран с осъдителен
иск с правно основание чл. 109 ЗС.
Предметът на правния спор е бил уточнен от
ищеца с молба от 12.08.2016 г, с която в изпълнение на указанията на съда,
ищецът е заявил, че предявява иск с правно основание чл. 108 ЗС за
установяване, че е собственик на процесния недвижим имот и осъждане на
ответника да предаде владението на заетата от аптеката част от имота.
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел, че неправилно е било указано на ищеца да
посочи дали предявява и петиторен осъдителен иск с прано основание чл. 108 ЗС,
доколкото правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на
посочените в исковата молба факти. Приел е, че в исковата молба са били
изложени твърдения, че ищецът е собственик на терена, върху който ответникът
държи временен обект без да има учредено право на строеж, като не били наведени
твърдения, че правото на собственост на ищеца върху мястото, в което е
поставена процесната аптека, се оспорва от ответника. Именно предвид
фактическите твърдения на ищеца съдът с решението си е тълкувал изложеното в
петитума на исковата молба искане за осъждане на ответника да прекрати
посочените неоснователни действия, като премахне металния павилион и освободи
частта от поземления имот, върху която той е разположен. Посочил е, че искането
за освобождаване на заетата част от недвижимия имот логично следва от искането
за премахване на процесния временен обект, поради което е счел, че в случая е
бил сезиран единствено с иск с правно основание чл. 109 ЗС, е не и с петиторен
иск по чл. 108 ЗС.
Въззивният съд в настоящия съдебен състав
напълно споделя изводите на първоинстанционния съд досежно правната
квалификация на иска, респ. исковете, с които съдът е бил сезиран. Правната
квалификация на исковата претенция се определя от съда съобразно фактите и
обстоятелствата, представляващи основанието на иска, очертани в исковата молба.
Негаторният иск, като иск за защита на собствеността, предоставя правна защита
на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно
въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост,
което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта (имота) според нейното
предназначение, но без да отнема владението на собственика. С предявяването му
се цели това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати
последиците от него. Напротив чрез
петиторния иск ищецът иска от съда със сила на пресъдено нещо да установи
спрямо владелеца или държателя на спорната вещ, че правото на владение като
правомощие от сложното право на собственост върху нея принадлежи на ищеца и въз
основа на това установяване да се допусне по отношение на ответника, който я
владее или държи, без да притежават правно основание за това, да предаде фактическата
власт върху спорната вещ на собственика.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д. № 4/2015 г. на
ОСГК на ВКС правото на собственост е предмет на делото, когато се претендира
неговото съществуване или несъществуване, а когато това право се защитава от ограничаване
или друго накърняване, предмет на делото е несъществуването на съответните
ограничения и неправомерността на накърненията, както и преустановяването на
неправомерните въздействия и възстановяване в положението отпреди нарушението.
Посочено е, че вън от предмета на делото по негаторния иск са както правото на собственост
върху имота, собственост на ищеца, така и правото на собственост върху имота,
собственост на ответника.
В случая съдът е сезиран с иск за премахване
на преместваема постройка, представляваща аптека, поставена в имота, и осъждане
на ответника – собственик на аптеката, да освободи частта от недвижимия имот,
заета от аптеката, като второто искане представлява естествена последица от
уважаване на първото. Поради което и правилно първоинстанционният съд е
определи правната квалификация на предявеното пред съда искане за защита на
нарушени от наличието на гражданскоправен спор права, като се е произнесъл и е
разгледал иск с правно основание чл. 109 ЗС.
Искът по чл. 109 ЗС предоставя защита срещу всяко
пряко или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение
над обекта на правото на собственост, което макар и да не накърнява владението,
ограничава, смущава или пречи на допустимото пълноценно ползване на имота
според неговото предназначение от неговия собственик.
Негаторният иск е иск за защита на собствеността, но отрицателен,
защото предмет на делото не е нито правото на собственост върху (засегнатия)
имот на ищеца, нито правото на собственост върху (пречещия) имот на ответника.
Правото на собственост върху тези два имота има значение за основателността на
негаторния иск, но те остават вън от предмета на делото (по тях съдът се
произнася само в мотивите на решението като по преюдициални правоотношения) и
по тях не се формира сила на пресъдено нещо.
За уважаването на иск по чл. 109 ЗС е необходимо
ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот
ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие),
но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за
използването на собствения му имот по-големи от обикновените – арг. чл. 50 ЗС.
В тежест на ищеца е да установи при пълно и главно доказване, както предписва
правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК, материалните предпоставки за уважаване на
иска по чл. 109 ЗС.
В случая преценката за основателност на предявения
негаторен иск е свързана с изследване на въпроса за правото на собственост по
отношение на поземлен имот с идентификатор № 56784.530.96 с площ от 33 907
кв.м., находящ се в гр. ***************, със стар идентификатор 56784.530.1676,
56784.530.2256, както и за статута му преди придобиването му от болницата –
ищец.
От събраните по делото доказателства се установява, че
аптеката, чието премахване се иска, е построена на основание Строително
разрешение № 42/14.01/1978 г. във двора на Втора градска болница.
Имотът, в който е било изградено болничното заведение
е актуван с Акт за общинска собственост № 9 от
20.08.1997 г. като публична общинска собственост. До този момент, съобразявайки
разпоредбата на чл. 4 от Закона за собствеността (ред. ДВ, бр. 87 от 08.11.1974
г.), съобразно която народът в лицето на своята социалистическа държава е
единствен собственик на общонародните имоти, този недвижим имот е бил държавна
собственост. В страната след 1947 г. не е имало разделение между общинската и
държавната собственост, която е единна и неделима, тъй като в разпоредбата на
чл. 6 от Конституцията от 1947 г. общините не фигурират като носители на
правото на собственост. Конституционните промени от 1990 г. прокламират
наличието както на държавна, така и на общинска собственост. Това е възприето и
с Конституцията на Република България от 1991 г.
С измененията на чл. 6 от Закона за собствеността (бр.
77 от 17.09.1991 г.) и § 6 и § 7 от ПЗР на Закона за местното самоуправление и
местната администрация (обн. ДВ, бр. 77 от 1991 г., в сила от деня на
обнародването му 17.09.1991 г.) законодателят е предвидил, че общините могат да
бъдат титуляри на правото на собственост. В § 6 Преходните и заключителните
разпоредби на закона е определено кои обекти са общинска собственост. В
разпоредбата на § 7 от ПЗР на ЗМСМА са изброени държавните имоти, които стават
общински с влизане на ЗМСМА в сила, като в т. 6 е посочено, че преминават в
собственост на общината обектите на общинската инфраструктура с местно
значение, предназначени за здравно, спортно и др. обслужване. Прехвърлянето на
собствеността настъпва по право с влизане на ЗМСМА в сила.
Следователно към момента на изграждане на процесната
аптека през 1978 г. дворното място, в което е била построена аптеката, е било
собственост на държавата. С влизане на Закона за местното самоуправление и
местната администрация в сила, този имот е преминал в собственост на общината,
доколкото е бил такъв обект от общинската инфраструктура с местно значение,
предназначен за здравно обслужване. Изрично в акта за общинска собственост от
20.08.1997 г. е посочено, че последният се издава на основание § 6 и § 7 от ПЗР
на Закона за местното самоуправление и местната администрация.
С акта за публична общинска собственост имотът е бил предоставен
за стопанисване и управление на Втора общинска болница, преименувана с
Решение от 27.07.1999 г. в Общинска
болница – район „Южен“ – гр. Пловдив, преобразувана със Заповед №
РД-20-67/17.08.2000 г. на министъра на здравеопазването в „Многопрофилна
болница за активно лечение Свети Пантелеймон – Пловдив“ ЕООД, чиито едноличен
собственик на капитала е Община – Пловдив. Дружеството е било вписано в
Търговския регистър към Окръжен съд – Пловдив с Решение № 10133/21.09.2000 г.
по фирм.д. № 3862/2000 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. Със Заповед №
090А-3271/19.12.2009 г. на кмета на Община Пловдив дворното място с площ от
34 164 кв.м., представляваща поземлен имот с пл. № 110, включен в УПИ I – болничен комплекс, кв. 41 по плана на квартал
Въстанически – юг, гр. Пловдив, ведно с построените в него сгради е бил отписан
като публична общинска собственост на основание чл. 2, ал. 2 ЗОС, съгласно
който не са общинска собственост имотите и вещите на търговските дружества и
юридическите лица с нестопанска цел, дори ако общината е била единствен
собственик на прехвърленото в тях имущество.
Така от събраните по делото доказателства се
установява, че ищцовото дружество е преобразувано през 2000 г. от общинска
болница в еднолично дружество с ограничена отговорност на основание чл. 101,
ал. 1 от Закона за лечебните заведения. В посочената разпоредба е предвидено,
че съществуващите публични здравни заведения за болнична помощ, диспансери и
болничните диагностично-лечебни структури към висшите училища се преобразуват в
лечебни заведения - еднолични търговски дружества, със заповед на министъра на
здравеопазването в срок до 1 септември 2000 г. В разпоредбата на ал. 6 на чл.
101 от Закона за лечебните заведения е посочено, че с преобразуването на
публичните здравни заведения, в лечебни заведения за болнична помощ или в
лечебни заведения по чл. 10, т. 3 от Закона собствеността върху капитала им се
придобива от общината, на чиято територия се намира седалището на търговското
дружество, и правата се упражняват от съответния общински съвет. Съобразявайки
разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от Закона за общинската собственост, на основание
на чиято разпоредба е издадена и заповед на кмета на общината за деактуване на
имота, ведно с постройките, посочени в заповедта, съдът намира, че недвижим
имот, представляващ поземлен имот с идентификатор № 56784.530.96 с площ от 33
907 кв.м., находящ се в гр. **********, със стар идентификатор 56784.530.1676,
56784.530.2256 е преминал в собственост на ищеца „Многопрофилна болница за
активно лечение Свети Пантелеймон – Пловдив“ ЕООД.
С нотариален акт за констатиране на правото на
собственост върху недвижим имот № 55 том ІV, рег. № 7067 дело №655/2011г. на нотариус
А, К, ищецът „Многопрофилна болница за активно лечение Св. Пантелеймон –
Пловдив“ АД е признат за собственик на поземлен имот с идентификатор №
56784.530.96, находящ се в гр. **** с
площ 33907 кв.м., със стар идентификатор 56784.530.1676, 56784.530.2256, при
граници: 56784.530.90, 56784.530.9664, 56784.530.2253, 56784.530.1730,
56784.530.9638, 56784.530.9632.
В Акт за публична общинска собственост № 9/20.08.1997
г. е посочено, че за аптека – павилион в дворното място, собственост на ищеца,
е издаден Акт за държавна собственост № 1820/22.06.1987 г., който е представен
по делото. От последния се установява, че аптека – павилион с лека метална конструкция
и площ от 49 кв.м. е актувана като държавна собственост и е била предоставена
за стопанисване и управление на Аптечно управление. Актът е издаден на
основание заявление изх. № 53-А-208/19.05.1987 г. от Държавно аптечно
обединение – Аптечно предприятие - Пловдив до Изпълнителния комитет на Първи
районен народен съвет „Хр. Ботев“. В заявлението аптеката е индивидуализирана
по следния начин: аптечен павилион, намиращ се в двора на Втора градска
болница, филиал на 23-та аптека, намираща се в самата болница, квартал 173 –
стар, парцел I, имот пл. № 110, с изградена
площ от 49 кв.м. Посочено е, че аптеката е изградена на желязо-бетонна основа,
стоманени рамки, витрини с готови елементи, електрифицирана и водоснабдена с
обратни връзки с канализационната мрежа.
Със Заповед № 126/06.09.1990 г. на министъра на
икономиката и планирането е прекратено като юридическо лице Аптечните
предприятия от Държавно аптечно обединение в посочените в заповедта градове,
включително и в град ****, като е образувана фирма с държавно имущество
„Медифарма“, която е поела активите и пасивите на прекратените предприятия. Със
Заповед № РД-17-71/28.06.1991 г. на министъра на здравеопазването и министъра
на индустрията, търговията и услугите е прекратена фирма с държавно имуществото
„Медифарма“, чиито активи са били поети от новообразуваните акционерни фирми,
сред които и „Аптечно – Пловдив АФ“. От Приложение № 15 към заповедта се установява,
че Аптечно поделение - Пловдив се преобразува в акционерна фирма „Аптечно –
Пловдив АФ“, което е поело частта от активите на „Медифарма“ съобразно разделителен
протокол. Въпреки, че този протокол не е представен, съдът намира, че именно
процесната аптека е била възстановена в активите новообразуваната акционерна
фирма, доколкото е била предоставена за стопанисване и управление на
прекратеното Аптечно управление с акта за държавна собственост, чиито активи са
били прехвърлени в „Медифарма“.
Следователно държавното имуществото „аптека в двора на
Втора градска болница“ е предоставено за стопанисване и управление на Аптечно
управление, чиито активи са били поети от новообразуваната фирма с държавно
имущество „Медифарма“, а след прекратяването й от акционерна фирма „Аптечно –
Пловдив АФ“.
С Решение № 12593/22.11.1991 г., постановено по гр.д.
№ 11381/1991 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив в Търговския регистър е
вписано дружеството „Аптечно – Пловдив“ АД. Решението на съда е постановено на
основание Заповед № РД-11-612/19.10.1991 г. на Министерството на
здравеопазването и на Министерството на търговията, индустрията и услугите за
образуване на акционерно дружество с държавно имущество „Аптечно – Пловдив“ АД.
Така от събраните по делото доказателства се
установява, че ответното дружество е преобразувано през 1991 г. от държавна
фирма в акционерно дружество с държавно имущество. В Търговския закон, в сила
от 01.07.1991 г. за пръв път се регламентира възможността за образуване и
преобразуване на държавни предприятия в еднолични търговски дружества с
държавно имущество.
Вещноправните последици на преобразуването са уредени
за пръв път от Постановление № 201/25.10.1993 г. на МС за прехвърляне на вещни
права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането
на държавните предприятия, чийто разпоредби са възпроизведение в чл. 17 а
ЗППДОбП (обн. ДВ, бр. 51 от 1994 г), което според настоящата съдебна инстанция
следва намери приложение и към процесният случай, въпреки че актът за
преобразуване на процесното дружество е от 19.10.1991 г. Така цитираното постановление на МС, което регулира вещноправните
последици от преобразуването на държавните фирми в търговски дружества е с
тълкувателен характер и следва да намери приложение и по отношение на
търговските дружества преобразувани, преди датата на обнародването му. Подобно
разрешение е възприето и от ВКС в решенията, постановени по реда на чл. 290 ГПК, напр. Решение № 196/02.07.2010 г. по гр.д. № 2989/2008 г., ГК, IV ГО, в
което се посочва, че чл. 17 а ЗППДОП ( отм.) следва да намери приложение и по
отношение на собствеността на едноличните търговски дружества, образувани с
държавно имущество преди 1994 г., когато е приета разпоредбата.
Следователно, за да се породи правното действие на чл.
17 а от ЗППДОП следва в обективната действителност да се установи кумулативното
наличие на следните материалноправни предпоставки: 1. държавата да е носител на
правото на собственост по отношение на конкретната недвижима вещ; 2.
предоставяне на имуществото за стопанисване и управление на държавно
предприятие; 3. преобразуване на държавното предприятие в търговско дружество с
акт на съответния министър. При кумулативното проявление в обективната
действителност на така посочените предпоставки, правото на собственост върху
конкретното имущество преминава в патримониума на търговското дружество. В този
смисъл са и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 2 г. от
Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д. № 4/2014 г. на ОСГК на
ВКС.
Предвид описаната горе фактическа обстановка,
установена от представените по делото доказателства, съдът намира, че
посочените предпоставки са налични и към момента на преобразуване на акционерна
фирма „Аптечно – Пловдив АФ“ в „Аптечно – Пловдив“ АД собствеността върху
аптеката е преминала в патримониума на ответното търговско дружество. Аптеката
е била включена в баланса на новообразуваното търговско дружество, което обстоятелство
се установява от приложената по делото справка – извлечение изх. №
42/07.09.2015 г. от баланса на „Аптечно – Пловдив“ АД за Сметка 203 „Сгради“, в
която е включен самостоятелен обект – павилион с идентификатор №
56784.530.96.6, находящ се в гр. ****. Наистина в производството не е
представена заповедта за преобразуване, посочена в решението за вписване на
ответното дружество в търговския регистър, но в случая представените
доказателства са достатъчни за установяване правото на собственост върху
аптеката, предвид липсата на спор между страните по отношение на това
правнорелевантно обстоятелство. В предмета на доказване по негаторния иск,
както вече бе посочено, не се включва правото на собственост на ответника, достатъчно
е то да следва от фактите по делото с оглед преценката за наличието, респ.
липсата на процесуална легитимация по иска с правно основание чл. 109 ЗС.
Аптеката, разположена в имота на ищеца, е отразена в
Кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. ****, одобрени със Заповед
№ РД-18-48/03.06.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК с идентификатор
56784.530.96.6 със застроена площ от 50 кв.м.
С констативен нотариален акт за право на собственост №
196, том ІІ, дело № 382/2015 г. на нотариус Силвия Хаджиева „Аптечно Пловдив“
АД е признато за собственик на сграда с идентификатор № 56784.530.96.6.,
разположена в поземлен имот с идентификатор № 56784.530.96.
Изложението на съда досежно собствеността и статута на
имота към момента на изграждането му съобразно строително разрешение от 1978 г.
и към настоящия момент е необходимо с оглед установяване на обстоятелството
дали последният е бил законно построен и дали към настоящия момент представлява
законен строеж с оглед изменението в градоустройствените закони.
За да постанови първоинстанционното решение Районен
съд – Пловдив е приел, че сградата на аптеката е била построена и въведена в експлоатация
като временен обект. Посочил е, че конструкцията на сградата е такава, че тя не
е свързана с терена посредством вкопани в него основи, а е закрепена по начин,
позволяващ отделянето й без да се увреди трайно и необратимо. Поради изложеното
е приел, че процесната аптека отговаря на определението за преместваем обект по
смисъла на §5, т. 80 ЗУТ, поради което и този имот не може да бъде сграда –
предмет на правото на строеж, като актуването му като държавен недвижим имот не
разколебавало правния извод, до който е достигнал съда. Приел е, че в
производството по делото не е било установено по отношение на процесния обект
да е била проведена процедура за получаване на траен градоустройствен статут на
временните строежи на основание § 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ. Приел е, че писмото,
изразяващо съгласие на Втора градска болница за построяване на аптечен филиал
не представлява юридически акт, който създава вещни права в полза на
праводателя на ответното дружество, доколкото учредяване на право на строеж към
момента на изграждане на аптеката върху държавна земя е било допустимо
единствено на основание заповед на председателя на изпълнителния комитет на
общинския народен съвет по местонахождение на имота, одобрена от председателя
на изпълнителния комитет на окръжния народен съвет, въз основа на която се
сключва договор. По така изложените съображения съдът е достигнал до извод за
основателност на предявения иск, доколкото не е налице основание за
построяването на аптеката в имота, собственост на ищеца, като от събраните в
хода на производството свидетелски показания се установявало и обстоятелството,
че аптеката пречи на ищцовото дружество да упражнява необезпокоявано и в пълен
обем правото си на собственост по отношение на дворното място.
От представените по делото доказателства се
установява, че със Строително разрешение № 42/14.02.1978 г. е разрешено на
Аптечно предприятие да построи временен павилион с размери 7/7 метра и площ от
49 кв.м. съгласно виза от 24.03.1977 г. в района на Втора градска болница. С
писмо вх. № 6695/09.12.1977 г. Втора градска болница е дала съгласие за
изграждане от Аптечно предприятие на аптечен филиал за нуждите на персонала на
болницата и на гражданите от района. Строежът е приет с Протокол за приемане на
готовия за експлоатация обект – аптечен павилион с размери 7/7 метра, на
основание заповед от 06.03.1978 г.
От изслушаната по делото първоначална
съдебно-техническа експертиза, която настоящият съдебен състав намира за
компетентно и безпристрастно изготвена, се установява, че в архива на Район
„Южен“, Община ****, който е приемник на I РНС, гр. Пловдив не се съхранява пълната преписка по
издаденото строително разрешение, като в архива не са били открити и документи
за отстъпено право за строеж. Вещото лице е приложило копие от кочана с
издадени строителни разрешения от 1978 г. на строителното разрешение от 14.02.1978
г., което е идентично с представеното от ищеца заверено копие на строително
разрешение. Вещото лице е посочило, че не е открило в Община Пловдив документи
за проведено производство по § 17 ПР ЗУТ и придобиване на траен
градоустройствен статут за аптеката чрез отреждане на самостоятелен УПИ. При
извършената от вещото лице проверка, последното не е открило и документи за
учредяване на право на строеж в полза на ответното дружество.
От Удостоверение № 508618/17.08.2015 г. на Отдел
„Общински имоти“ при Община **** се установява, че в отдела не са издавани
заповеди по чл. 88, ал. 4 от Наредбата за държавните имоти (отм.) и чл. 64
Закона за общинската собственост.
В първото по делото публично съдебно заседание
процесуалният представител на ищеца „Многопрофилна болница за активно лечение
Свети Пантелеймон – Пловдив“ ЕООД е оспорил съдържанието и автентичността на
представеното с отговора на исковата молба Строително разрешение №
42/14.02.1978 г. с доводи за това, че подписите положени върху строителното
разрешение не са на лицата, сочени като техни автори. Предвид заявеното
оспорване на представеното разрешение за строеж първоинстанционният съд е
открил производство по оспорване истинността на документа на основание чл. 193,
ал. 1 ГПК.
По делото е назначена и изслушана съдебно-почеркова
експертиза, която настоящата съдебна инстанция възприема за компетентно и
безпристрастно изготвена. От заключението на вещото лице се установява, че
подписът в графа „Архитект“ в Строително разрешение № 42/14.02.1978 г. и
подписите в графа „Архитект“ в други строителни разрешения от същия период са
изпълнени от едно и също лице, чиято самоличност по делото не може да бъде
установена.
Макар да не се установява самоличността на архитекта,
съставил и подписал строителното разрешение, съдът достигна до правния извод за
автентичност на строителното разрешение, доколкото последното носи подписа на
архитекта, съставял в периода на издаването му строителните разрешения в Първи
районен народен съвет, отдел „Архитектура и благоустройство“. В публично
съдебно заседание от 25.10.2017 г. процесуалният представител на ищеца – адв. В.,
е оттеглила оспорването на истинността на представеното строително разрешение.
Въпреки това първоинстанционният съд е приел в мотивите на решението, че с
оглед възприетото в заключението на вещото лице, посоченият документ е истински
и не следва да бъде изключен от доказателствата по делото.
В Тълкувателно решение № 31/06.02.1985 г. по дело №
10/1984 г. на ОСГК на ВС е прието, че когато за строежа са издадени строителни
разрешения, ищецът може в това производство да ги оспори, в който случай съдът
е длъжен да прецени спазването на техническите изисквания и дали неспазването
на тези технически изисквания или отклоняването от тях пречи на ищеца. Разрешителното
за строеж, архитектурният проект и другите строителни книжа определят само
техническата допустимост на строежа, но не установяват дали подлежащите на
осъществяване въз основа на тях права принадлежат само на адресата на разрешението
и че с тях не се засягат чужди права. Т.е. в случая следва да осъществи косвен
съдебен контрол върху валидността и материалната законосъобразност на административните
актове на органите по строителен контрол.
В производството по делото бе установено, че в архива
на Район „Южен“, Община ****, който е приемник на I РНС, гр. ****, не се съхранява пълната преписка по
издаденото строително разрешение, поради което не може да бъде осъществен
косвен съдебен контрол за валидността на издаденото строително разрешение, за
което е необходимо запознаване с техническата документация за изграждане на
процесната аптека – павилион.
За аптеката, изградена в двора на Втора градска
болница, е бил съставен Акт за държавна собственост от 20.06.1987 г. от РНС
„Христо Ботев“ – гр. **** на основание чл. 77 от Наредбата за държавните имоти
(отм.). Поради това и по аргумент на разпоредбата на чл. 81 от Наредбата за
държавните имоти (отм.) следва да се приеме, че строежът е бил законно
разрешен, доколкото посочената разпоредба предписва, че държавните организации, на които са предадени
новопридобити или новопостроени държавни недвижими имоти, са длъжни в
едномесечен срок от приемането им да
уведомят служба "Държавни имоти", за да се извърши актуването им. Следователно
тази правна норма предписва, че подлежат на актуване единствено приетите
строежи и създава презумпция, че имоти, за които е бил съставен акт за държавна
собственост, са изградени съобразно техническите и строителните правила и
норми. В този смисъл, след като за този строеж е издаден акт за държавна
собственост през 1987 г., той е бил изграден и приет по надлежния ред, поради
което представлява законен строеж.
Съгласно разпоредбата на чл. 120, ал. 4 от Правилника
за прилагане на Закона за териториално и селищно устройство (отм.) – ред. ДВ, бр. 62 от 1973 г., по изключение, във връзка с изпълнение на
производствените планове на стопански организации, главният архитект (инженер)
при окръжния (градския) народен съвет може да разрешава в терени, предназначени
за мероприятия на държавата, кооперации и обществени организации, да се правят
необходими временни постройки. Съгласно разпоредбата на ал. 1 на чл. 120 ППЗТСУ
(отм.) временни постройки могат да се правят само за нужди, свързани с организация
и механизация на строителството, с разрешение на органите, с които проектите се
съгласуват. Временните постройки се премахват при завършване на строителството.
Юридическият статут на сграда като временен строеж без
траен градоустройствен статут изключва възможността собственикът й да притежава
право на строеж. Изложеното следва от нормативната уредба, според която след
отмяната на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ устройство
(отм.) – ред. ДВ, бр. 62 от 1973 г., по отношение на законно изградените в държавни или общински терени
временни строежи, е създаден особения режим по § 50 а ПЗР на Закона за
териториално и селищно устройство (нов - ДВ бр. 124 от 1998 г.), като е дадена
възможност в установените срокове ползвателите на такива сгради да поискат
установяване на постоянен градоустройствен статут, след което да придобият
правото на строеж или правото на собственост върху терена. С приемането на
Закона за устройство на територията, в §
17 ПР е предвидена възможност в шестмесечен срок от влизането му в сила, т. е.
до 30.09.2001 г., временните строежи по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) да
придобият траен устройствен статут, след което на собственика им да се учреди
право на строеж. Следователно нормативната уредба е създала изключение от
правилото, че когато сградата и земята принадлежат на различни лица, това е
възможно само при наличие на право на строеж.
Съдът в настоящия съдебен състав обаче намира, че
аптеката, предмет на негаторния иск, не представлява временен обект по смисъла
на чл. 120, ал. 1 или ал. 4 ППЗТСУ (отм.). Това е така, тъй като в посочените
разпоредби е предвидено, че изграждане на временни обекти се допуска единствено
за нужди, свързани с организация и механизация на строителството, с
разрешение на органите, с които проектите се съгласуват или по изключение, във
връзка с изпълнение на производствените планове на стопански организации. Това
са обекти, за които е дадена възможност временно да съществуват върху чужд
терен и да бъдат ползвани по определено предназначение за конкретен срок или до
предприемане на действия по реализиране на предвиденото в плана териториално
устройствено мероприятие. В случая аптеката е била изградена в двора на Втора
градска болница, в който постройките, обслужващи болничното заведение са били
изградени през 1960 г. Това обстоятелство е видно от представения по делото Акт
за общинска собственост № 9/20.08.1997 г., който представлява официален
удостоверителен документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК и се ползва с
обвързваща съда материална доказателствена сила досежно обстоятелствата,
удостоверени в документа в рамките на компетентността на длъжностното лице по
предвидения за това ред. В производството по делото не се установи, към момента
на изграждане на аптеката и издаването на строителното разрешение през 1978 г.
в двора на болничното заведение се е осъществявало строително мероприятие, за
които нужди да е било допуснато изграждане на временния обект – аптека. Не бе
установено, че разрешената като временен обект аптека е изградена във връзка с
изпълнение на производствените планове на стопанските организации. Видно от
представеното по делото съгласие на Втора градска болница за построяване на
аптека в двора й, последното е било дадено с оглед задоволяване на нуждите на
персонала на болницата и гражданите от района.
Следователно и не е било необходимо провеждане на
процедура по § 50а ПЗР на Закона за териториално и селищно устройство (нов - ДВ
бр. 124 от 1998 г.) и § 17 ПР от Закона за устройство на територията (ДВ, бр. 1
от 02.01.2001 г., в сила от 31.03.2001 г.) за придобиване на траен устройствен
статут, след което в полза на собственика на постройката да бъде учредено право
на строеж.
В случая учредяване на право на строеж при изграждане
и въвеждане в експлоатация на процесната аптека не е било необходимо. Съгласно
разпоредбата на чл. 15 (отм.) ЗС – ред. ДВ, бр. 27 от 03.04.1973 г. отстъпването
на правото да се построи сграда върху държавна земя и да се придобие правото на
собственост върху сградата в полза на кооперативни или на други обществени
организации и на отделни граждани става чрез акт на съответния орган по чл. 13
(отм.) ЗС – за държавни недвижими имоти с разрешение на съответния министър, а за
държавни недвижими имоти, предоставени на народни съвети - с разрешение на
изпълнителния комитет на окръжния народен съвет или на изпълнителния комитет на
народния съвет, приравнен към окръжен. В посочените разпоредби са приети
правила за учредяване право на строеж върху държавни недвижими имоти в полза на
кооперации, обществени организации или граждани. В случая, както вече бе
установено, процесната аптека е била държавна собственост, като е разрешена за
изграждане като временен обект на Аптечно предприятие, в полза на което
впоследствие е била предоставена за управление и стопанисване. Посочените
разпоредби на Закона за собствеността, действащи към този момент, не са
предвиждали изискване за учредяване право на строеж в полза на държавните
предприятия, на които имотите са били предоставени за стопанисване и
управление, тъй като последните са оставали държавна собственост. Съгласно Наредбата
за държавните имоти (отм.) титуляр на правото на собственост остава държавата,
като тя го упражнява чрез държавните предприятия - арг. чл. 89 НДИ (отм.). Следователно,
към момента на изграждане на постройката и издаването на строително разрешение
през 1978 г. същата е станала собственост на
държавата, а ответното дружество е имало качеството държател на имота,
като е владеел имота, не за себе си, а за държавата, в качеството му на неин
субституент.
На следващо място следва да бъде установено дали към
настоящия момент аптеката, собственост на „Аптечно – Пловдив“ АД, представлява
преместваем обект по смисъла на § 5, т. 80 ЗУТ (ДВ, бр. 82 от 2012 г., в сила от
26.11.2012 г.), съгласно който преместваем обект е обект, предназначен за
увеселителна, търговска или друга обслужваща дейност, който може след
отделянето му от повърхността и от мрежите на техническата инфраструктура да
бъде преместван в пространството, без да губи своята индивидуализация и
възможност да бъде ползван на друго място със същото или с подобно
предназначение на това, за което е ползван на мястото, от което е отделен, като
поставянето му и/или премахването му не изменя трайно субстанцията или начина
на ползване на земята, както и на обекта, върху който се поставя или от който
се отделя.
Несъмнено постройката, предмет на иска с правно
основание чл. 109 ЗС, е предназначен за търговска дейност, доколкото от
изграждането му до настоящия момент се използва с предназначение за продажба и
разпространение на лекарствени продукти по смисъла на чл. 218 от Закона за
лекарствените продукти в хуманната медицина.
От приетата в хода на първоинстанционното производство
допълнителна съдебно-техническа експертиза, за изготвянето на която вещото лице
е извършило оглед на място на процесната аптека, се установява, че сградата е
едноетажна, с носеща стоманена конструкция, с размери 7/7 метра и височина 2,80
метра. Изградена е като върху бетонова основа (плоча) върху терена са монтирани
стоманени греди с квадратно сечение, които са захванати за основата на заварка
за чакащи стоманени планки, заложени в плочата преди наливането на бетона;
върху така образувания квадрат от стоманени хоризонтални греди са монтирани
отново на заварка стоманени колони, като стените представляват сандвич – панели
с топлоизолация. При огледа вещото лице не е достигнало до връзката
„колона-ферма“, но предполага, че начинът на свързване на колоните със
стоманените греди също е на заварка. Експертизата е установила, че сградата би
могла да бъде преместена без нарушаване на целостта й чрез изрязване на
заварките между хоризонталните стоманени греди и планките в бетоновата плоча на
основата. Преди това обаче следвало да бъдат демонтирани стенните панели и
стъклопакети, както и покривната ламарина и окачените тавани, като така
останалата „гола“ конструкция би могла да бъде преместена при добро състояние
на носещите елементи, за които при огледа се установило, че са значително
корозирали. При отговора на следващия въпрос вещото лице е посочило, че
разглобяването на конструкцията би могло да бъде постигнато чрез изрязване на
заварките и разделяне на конструкцията на съставните й части, като при това
действие не било изключено да бъдат повредени някой свързващи елементи. В
заключение е прието, че процесната аптека отговаря на техническите
характеристики за преместваем обект по смисъла на § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ.
Съдът възприема фактическите (доказателствените)
изводи, до които вещото лице е достигнало при изготвяне на допълнителната
съдебно-техническа експертиза, с изключение на отговора на въпроса, формулиран
в т. 1.6. – „Отговаря ли сградата на техническите характеристики на преместваем
обект?“, тъй като последният касае правна проблематика и е от компетентността
на съда, който при постановяване на крайния съдебен акт и при съобразяване на
установените в експертизата характеристики на постройката, следва да даде
отговор на въпроса дали процесната аптека представлява преместваем обект,
съответно дали е движима вещ или представлява недвижим имот.
Настоящият съдебен състав намира, че процесната аптека
не представлява преместваем обект по смисъла на § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ,
доколкото макар последната да се използва за осъществяване на търговска
дейност, не отговаря на второто изискване, установено в закона, а именно – да
може след отделянето й от повърхността и от мрежите на техническата
инфраструктура да бъде преместван в пространството, без да губи своята
индивидуализация и възможност да бъде ползван на друго място със същото или с
подобно предназначение на това, за което е ползван на мястото, от което е
отделен, като поставянето му и/или премахването му не изменя трайно
субстанцията или начина на ползване на земята, както и на обекта, върху който
се поставя или от който се отделя.
В случая от допусната в първоинстанционното
производство допълнителна съдебно-техническа експертиза се установява, че
аптеката представлява едноетажна сграда, с носеща стоманена конструкция, която
е изградена като върху бетонова основа (плоча) върху терена са монтирани
стоманени греди с квадратно сечение, които са захванати за основата на заварка.
Посочено е, че за премахване на постройката е необходимо да бъдат отделени
стенните панели и стъклопакети, както и покривната ламарина и окачените тавани,
като „голата“ носеща конструкция бъде отделена чрез изрязване на заварките
между хоризонталните стоманени греди и планките в бетоновата плоча на основата.
Следователно за отделяне на постройката от земята е необходимо съставните й
части да бъдат отделени, т.е. обектът да бъда разглобен, като носещата стоманена конструкция бъде разделена
от бетонната плоча чрез изрязване на свързващите заварки. Така описаният
възможен механизъм за отделяне на аптеката от дворното място, в което е
построена, не позволява преместване на обекта в неговият вид и предназначение,
доколкото изисква неговото разглобяване и отделяне чрез изрязване на заварките
между носещите колони и хоризонталните стоманени греди, захванати за бетоновата
основа. Нещо повече – експертното заключение е посочило, че хоризонталните
греди на постройката са захванати за бетоновата основа на заварка за чакащи
стоманени планки, заложени в плочата преди наливане на бетона. Разпоредбата
на § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ, дефинираща понятието преместваем обект изисква поставянето
му и/или премахването му да не изменя трайно субстанцията или начина на
ползване на земята, както и на обекта, върху който се поставя или от който се
отделя. В случая се установява, че не е възможно отделянето на процесната
аптека, без предварителното разглобяване на съставните й части, което според
настоящия състав не представлява „преместване“ на обекта, а именно отделянето
му в цялост от повърхността на земята и преместването му на друго място без
съществени повреди. Наистина разглобяване на обекта и отделянето му по начина,
посочен от вещото лице, не би довело до трайно изменение на субстанцията на
вещта, предвид възможността за повторното й сглобяване, но при това действие и
с оглед давността на строителството е възможно, както е посочило вещото лице,
да бъдат повредени някой от свързващите елементи. За осъществяване на това
действие също така се изисква влагане на средства за разглобяване на
конструкцията, отделянето й от бетонната плоча, преместване със специална
техника и поставяне на друго място с изграждане на основа, към която да се
свърже чрез заваряване носещата стоманена конструкция. Нещо повече - начинът на
изграждане на аптеката и закрепянето й към терена, налагат извод за това, че
последната може да бъде премахната, но без основата, тъй като тя не би могла да
бъде отделена от дворното място, защото представлява бетонова плоча. Съответно
и както бе отбелязано, преместването й би довело до необходимост от изграждане
на нова стомано-бетонна основа. Всичко изложено води до несъмнен извод за това,
че процесната аптека не представлява преместваем обект, независимо от
обстоятелството, че стените и покривът й са изградени от сглобяеми „сандвич –
панели“.
Предвид установената конструкция на постройката,
предмет на негаторния иск, и начина на изграждането й и прикрепяне към земята,
настоящият съдебен състав намира, че аптеката представлява недвижима вещ по
смисъла на чл. 110, ал. 1 ЗС, съгласно който недвижими вещи са земята,
растенията, сградите и другите постройки и въобще всичко, което по естествен
начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към
постройката. В случая аптеката, макар и изградена чрез поставяне на сглобяеми
панели, представлява недвижима вещ, тъй като е трайно прикрепена към земята
чрез стоманени планки заложени в плочата преди наливане на бетона, за които са
захванати чрез заварки изграждащи стоманени хоризонтални и вертикални колони. Трайното
прикрепване към терена или към друга сграда е основен признак за разграничаване
на движимите от недвижимите вещи, а как е осъществено то е без значение. В този
смисъл е и практиката на касационната инстанция, постановена в Решение №
60/09.05.2018 г. по гр.д. № 3140/2017 г. на ВКС, ГК, II г.о., дала отговор на въпроса за предпоставките за
възстановяване на собствеността по ЗВСОНИ и значението на заварени в имота
временни постройки по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.). В посоченото решение
Върховният касационен съд е приел, че „когато се съобразява, дали с оглед
извършено след одържавяването строителство имотът реално съществува като обект
на собственост до размерите, в които е бил отчужден, е без значение формалния статут на застрояването и в частност дали
същото е разрешено от главния архитект (инженер) при окръжния (градския)
народен съвет като временно строителство по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.). Релевантна
в тази връзка е единствено преценката, дали построената сграда представлява по
своите характеристики и съобразно предвижданията по застроителния и
регулационния план временно строителство, което според константната практика на
ВКС не е пречка за възстановяване на собствеността, или недвижима вещ по
смисъла на чл. 110 ЗС, т.е. трайно прикрепена към земята по начин да не може да
се отдели без нарушаване целостта на конструкцията, независимо как е
осъществено прикрепването„. Върховната инстанция е приела, че ако е налице
трайна връзка на изграденото с терена, осъществена чрез бетонна плоча,
послужила като основа на сградата, и трайно прикрепена към нея конструкция,
следва да се приеме, че обектът не е преместваем, а представлява сграда, която
по силата на закона е недвижима вещ, до който извод достигна и настоящия
съдебен състав досежно процесната аптека, обект на предявения негаторен иск. Това
разрешение е прието и с Решение № 33/23.03.2017 г. по гр.д. № 2591/2016 г. на
ВКС, ГК, I г.о.
Предвид изложеното и доколкото процесната аптека,
която е изградена в собственото на ищеца дворно място, представлява законно построена
недвижима вещ и с оглед обстоятелството, че ответното дружество е
собственик на тази постройка в чуждото дворно място, следва да се приеме, че „Аптечно
– Пловдив“ АД е титуляр на правото на строеж върху постройката.
Правото на строеж като ограничено вещно право предоставя
на неговия титуляр правната възможност да построи върху чужда земя сграда и да
стане неин суперфициарен собственик, както и да ползва земята, доколкото
това е необходимо за използването на постройката според нейното предназначение
– арг. чл. 63, ал. 1 ЗС и чл. 64 ЗС. Суперфициарният собственик е изключителен
собственик на постройка в чужд недвижим имот, по силата на което вещно право
придобива и правомощието да ползва чуждия имот, доколкото това е необходимо за
използване на постройката.
В случая ищецът нито твърди, нито в процеса на
доказване бе установено, че ответникът ползва дворното място извън
суперфициарните му права като собственик на изградената върху земята постройка
– съобразно правилата, уредени в чл. 64 ЗС.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д. № 4/2015
г. на ОСГК на ВКС, двете задължителни условия за уважаването на иска са:
неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на
пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен
обем, като уважаването на този иск във всички случаи е необходимо ищецът да
докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е
осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие), но и че това
действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването
на собствения му имот по-големи от обикновените - чл. 50 ЗС.
В посоченото тълкувателно решение е разяснено, че понякога
естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него
се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Като пример за
такова въздействие са посочени случаите, в които в исковата молба се твърди и
по делото е доказано, че ответникът осъществява действия в собствения на ищеца
имот или поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в имота,
без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху
този имот или когато действията на ответника са в нарушение на строителни или
санитарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона единствено с
оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по
предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено
място или част от него.
В процесния случай бе установено, че постройката е
била законно изградена, че последната не представлява временен обект по смисъла
на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) или преместваем обект съгласно дефинитивната
разпоредба на § 5, т. 80 ЗУТ, а е недвижима вещ – изключителна собственост на
ответното дружество „Аптечно – Пловдив“ АД. Доколкото ответникът е изключителен
собственик на законно изградена постройка в чужд имот, последният притежава
правомощията на суперфициарен собственик и ползва земята, върху която е
изградена аптеката на правно основание. Следователно и предвид задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от цитираното тълкувателно решение по
тълк.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, в случая не се е осъществила една от
кумулативно изискуемите предпоставки за уважаване на негаторния иск, доколкото
действията на ответника са основателни.
Този извод на съда не се разколебава от представения
по ч.гр.д. № 3062/2016 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив договор за наем от
06.02.2013 г. между „Многопрофилна болница за активно лечение Свети Пантелеймон
– Пловдив“ ЕООД и „Аптечно Пловдив“ АД, по силата на който ищецът е предоставил
за временно ползване на ответника терен от двора на болницата от 50 кв.м. срещу
насрещното задължение на ответника да заплаща наемно възнаграждение в размер от
250 лв. без включен ДДС на месец. Сключеният договор е основание за пораждане
на облигационни правоотношения между страните, които не могат да дерогират
вещноправните последици на суперфициарното право на собственост на ответника,
който на това основание има право да ползва земята, доколкото това е необходимо
за използване на постройката – арг. чл. 64 ЗС. Поради това и представеният
договор за наем, както и правното действие на последния – дали се е
трансформирал в безсрочен или е бил прекратен с изтичане на срока на наемния
договор, са ирелевантни за правилното разрешаване на правния спор, предмет на
негаторния иск.
На следващо място за пълнота и прецизност на
изложението следва да се посочи, че не бе установено правото на собственост на
ищеца да е било смутено, тъй като постройката създава фактически пречки за
ползване на неговия имот съобразно неговото предназначение – като прилежаща
част – дворно място на лечебното заведение. Това е така, тъй като в
производството по делото не бе проведено пълно и главно доказване на този
правнорелевантен факт, включително и чрез събраните в хода на
първоинстанционното производство гласни доказателства – показанията на
свидетеля А. Ч. Нещо повече - аптеката, за която както бе установено, че е
законно построена, е изградена със съгласието на Втора градска болница, на
която процесният недвижим имот е бил предоставен за стопанисване и управление,
чиито правоприемник е и ищецът в настоящото съдебно производство. Това се
установява от представеното по делото съгласие от 09.12.1977 г. от Втора
градска болница адресирано до Аптечно предприятие – гр. **** за изграждане в
двора на болницата на аптечен филиал за нуждите на персонала на болницата и
гражданите от района. Следователно ищецът е съдействал за построяване на
постройката, като е дал изричното си съгласие в качеството си на държател на
недвижимия имот, поради което и искът с правно основание чл. 109 ЗС не би могъл
да бъде уважен, тъй като по този начин ищецът е съдействал за твърдяното
противоправно състояние. Единствено прякото въздействие върху имота на
собственика, без негово съгласие от лице, което няма право да осъществява
такова въздействие, представлява пречка за собственика да упражнява правото си.
В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд, постановена с Решение
№ 267 от 15.05.2015 г. по гр. д. № 3225/2014 г., I г. о., ГК.
Следва да се посочи, че от събраните в производството
по делото доказателства се установи, че за извършеното преустройство и
модернизация на процесната аптека чрез изграждане на санитарно помещение,
вследствие на което площта й е се е увеличила с 1 кв.м. или от 49 кв.м. на 50
кв.м., не е било издадено строително разрешение. Осъществената от вещото лице
по изготвената съдебно-техническа експертиза проверка в Район Южен, Община ****
не е открила налична техническа документация за преустройството. Видно от
представените по делото доказателства ответното дружество е получило разрешение
за проучване и проектиране на вътрешно преустройство в съществуващия обем за
обекта, което проучване е било осъществено, като впоследствие не е издадено
строително разрешение. В този смисъл осъщественото преустройство е в нарушение
на установените строителни правила и норми. В случая обаче ищецът не твърди, че
неоснователното въздействие върху собственият му недвижим имот е следствие от
незаконното преустройство и увеличаване на застроената площ на аптеката от 49
кв.м. на 50 кв.м. чрез изграждане на санитарно помещение. Не се установи и
строителството, извършено без издадено за това строително разрешение на площ с
1 кв.м. над законно изградената при първоначалното осъществяване на
строителството, да ограничава свободното упражняване
на едно от вещните правомощия, включено в защитаваното абсолютно сложно
субективно право – правото на владение и ползване.
С оглед гореизложеното и поради
обстоятелството, че в производството по делото не бе установено позитивното
наличие на всички кумулативно изискуеми предпоставки за уважаване на предявения
негаторен иск, последният следва да се отхвърли като неоснователен.
Предвид обстоятелството, че правният извод, до който
въззивната инстанция е достигнала не съответства на правните съображения на
първоинстанционния съд, решението на Районен съд – Пловдив следва да бъде
отменено, а предявеният негаторен иск – отхвърлен.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено
изцяло и в частта му за съдебните разноски, поради което и настоящата съдебна
инстанция не дължи произнасяне по релевираното от ответника възражение досежно
присъдените в полза на ищеца разноски за първоинстанционното разглеждане на
делото.
С оглед изхода на
правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на ответника – въззивник следва да
бъдат присъдени сторените от него разноски при първоинстанционното разглеждане
на делото в общ размер от 375 лв. –
75 лв. депозити за заплащане на възнаграждение за вещо лице и сумата от 300 лв.
– юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 7, ал. 1, т. 4 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Минималният размер на дължимото възнаграждение за процесуално
представителство се определя от вида на предявения иск и цената на исковата
претенция. В случая първоинстанционният съд е приел, че предявеният негаторен
иск с оглед вида на търсената защита е неоценяем, като цената на иска се е
стабилизирала – арг. чл. 70, ал. 1 ГПК, доколкото в срок до първото съдебно
заседание не е направено възражение за неправилното й определяне. Предвид
изложеното приложение следва да намери разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
В полза на въззивника
следва да бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК
и разноските сторени пред въззивната инстанция в общ размер от 325 лв., от които 25 лв. за заплатена
държавна такса за разглеждане на делото и 300 лв. – юрисконсултско
възнаграждение, определено на основание чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Искът с правна
квалификация чл. 109 ЗС, т.нар. негаторен иск, е иск за собственост, доколкото
в Закона за собствеността той е уреден като един от исковете за защита на
правото на собственост. Поради което въззивното решение подлежи на касационно обжалване на основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК при обосноваване на предпоставките за допускане до
касационен контрол по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК.
Така мотивиран,
Окръжен съд - Пловдив
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1124/30.03.2018 г., постановено по гр.д. №
9799/2016 г. по описа на Районен съд – Пловдив, X-ти състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Многопрофилна болница за активно
лечение Свети Пантелеймон – Пловдив“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл.
109 ЗС за осъждане на ответника „Аптечно Пловдив“ АД да преустанови
неоснователните си действия по отношение
на собствения на ищеца поземлен имот с идентификатор № 56784.530.96 с
площ от 33 907 кв.м., находящ се в гр. ****, със стар идентификатор
56784.530.1676, 56784.530.2256, при граници - имоти с идентификатор, както
следва: 56784.530.90, 56784.530.9664, 56784.530.2253, 56784.530.1730, 56784.530.9638,
56784.530.9632, като премахне ползвания като аптека временен обект – метален
павилион, заснет в кадастралната карта с идентификатор 56784.530.96.6 и
освободи по този начин частта от терена, върху която се намира същия.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с
чл. 273 ГПК „Многопрофилна болница за
активно лечение Свети Пантелеймон – Пловдив“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление гр. **** да заплати на
„Аптечно Пловдив“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. ****,
сумата от 375 лв. – съдебно-деловодни разноски, сторени при първоинстанционното
разглеждане на делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с
чл. 273 ГПК „Многопрофилна болница за
активно лечение Свети Пантелеймон – Пловдив“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление гр. **** да заплати на
„Аптечно Пловдив“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. ****,
сумата от 325 лв. – разноски пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му на страните, при
наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 или ал. 2 ГПК.
Препис от решението да
се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.