Р Е Ш Е Н
И Е
№......................../........................2021 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 9-ти съдебен състав, в открито съдебно заседание, проведено на осми март
през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: НАСУФ ИСМАЛ
при участието
на секретаря Илияна Илиева,
като разгледа
докладваното от съдията
гр. д. № 219 по описа на РС-Варна
за 2020 г.,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е
образувано по предявени от „А.з.с.н.в.”
ЕАД, ЕИК *** против С.И.Р., ЕГН ********** обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 от ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1
от ЗЗД за приемане за установено в
отношенията между страните със сила на пресъдено нещо, че ответникът дължи на ищеца сумите, както следва: 7 497.99 лева
– невърната главница по договор за потребителски кредит от 09.04.2015 г., сключен с „Б. П. П. Ф.“ ЕАД, ведно със законната лихва върху сумата
от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 31.10.2019 г. до пълно изплащане на главницата; 2 509.62 лева –
възнаградителна договорна лихва за периода от 20.07.2018 г. до 16.10.2019 г. или 05.05.2020 г. по същия горепосочен договор за
потребителски кредит; 959.53 лева
– мораторна лихва за забава, начислена за периода 21.07.2018 г. – 31.10.2019 г. върху главницата по същия горепосочен
договор за кредит, които суми
са прехвърлени в полза на ищеца с приложение от 12.02.2019 г. към договор за цесия от 27.07.2017 г., за които суми е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 17956/2019 г. на РС-Варна.
Ищецът
твърди в исковата молба, че по заявление на ищеца за процесните
суми е издадена заповед за изпълнение. След процедурата по връчване на
заповедта са дадени от заповедния съд указания за предявяване на настоящите
установителни искове.
Твърди също, че на 09.04.2015 г. между „Б. П. П. Ф.“
ЕАД и ответника бил сключен договор за потребителски
кредит, по силата на който дружеството се договорило да предостави на ответника
паричен заем в размер на 12 000.00 лева, от които реално превело на ответника 11 580.00 лева а горницата до 12 000.00 лева била приспадната от „такса ангажимент от
420.00 лева“. Срещу това
кредитополучателят се задължил да върне получената сума, ведно с договорната
възнаградителна лихва за ползването в общ размер 17 135.40 лева, на 60 бр. равни
месечни анюитетни вноски, с размер 485.59 лева и падеж 5-то число на съответния месец. В
анюитетите се включвали части от главницата, от лихвата и отделно от
застрахователна премия от общо 2 700.00 лева по полица „защита на плащанията“ със
застрахователите „К. ж. – к. Б.“ и „К. о. з.“ чрез агента „Д. с.“ ЕАД, за която
застраховка е било издаден Сертификат от 09.04.2015 г.
Твърди още, че длъжникът извършил известен
брой плащания, последното от които на дата 22.08.2018 г. в размер на 928.00 лева, след което плащанията били преустановени. С плащанията се твърди,
че били погасени части от главницата, от възнаградителната лихва и от
застрахователна премия, която не
е предмет на делото,
съобразно анюитетите до момента. С оглед спирането на
плащанията и на осн. чл. 5 от договора считано от падежа
на втората просрочена вноска се твърди, че е настъпила автоматична предсрочна
изискуемост.
Евентуално се твърди, тя да е настъпила след уведомително писмо от 14.10.2019 г., което достигнало адреса, но не било реално
получено. Евентуално се твърди настъпил краен падеж в хода на
производството по делото на 05.05.2020 г.
С оглед на изложеното и липсата на последващи
плащания се твърди, че ответникът дължи на кредитора стойността на всички
непогасени и (предсрочно) изискуеми месечни анюитетни вноски (включващи
претендираните по делото части от главница и от лихва за ползването) в
предявените размери и периоди, както и законна лихва за забавата върху
главницата, в заявения размер.
Ищецът твърди отделно, че с приложение от
12.02.2019 г. към
договор за цесия от 27.07.2017 г., сключени между първоначалния кредитор и
ищеца, на последния били прехвърлени всички вземания по процесния договор за
кредит, за което длъжникът бил уведомен и което легитимира ищеца. Евентуално сочи уведомяване за цесията с подаване на заявлението,
респ. исковата молба.
По същество моли за уважаване на исковете и присъждане на
разноски.
В
срока по чл. 131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор. С него той въвежда подробни доводи срещу
предявените искове, които могат да се обобщат в следните основни групи: 1/
предявените искове останали нередовни и въпреки подадените уточняващи молби; 2/
приложение № 1 от 12.02.2019 г. към договора за цесия от 27.07.2017 г. са нищожни на осн. чл. 26, ал. 2 ЗЗД, поради липсата на съгласие между страните
относно съществени клаузи, а именно цената, за която се цедира вземането; 3/
цесията е невалидна и защото няма направено надлежно уведомление за нея от
първоначалния кредитор; 4/ договорът за потребителския кредит е „недействителен
на осн. чл. 22 вр. чл. 11 от ЗПК с оглед начина, по който са формулирани
възнаградителната лихва, ГПР и ГЛП; 5/ евентуално клаузата за възнаградителната
лихва е нищожна поради накърняване на добрите нрави и с оглед нарушения на
принципа за справедливост, предвид големия ѝ размер и с оглед начина на формиране и
начисляване; 6/ договорът за кредит не е подписан за началния кредитор „Б. П.
П. Ф.“ от представители, които да са надлежни; 7/
договорът за кредит; приложението №1 от 12.02.2019г. към
договора за цесия от 27.07.2017г.; справката за кредит от 03.02.2020г.; а също
и погасителния план към договора за кредит– са с „оспорен подпис и съдържание“.
По същество моли за отхвърляне на исковете и
за съдебни разноски.
В проведеното
открито съдебно заседание, ищецът редовно призован, чрез юрк. М. Д. поддържа исковата молба и моли съда да уважи
предявените искове като основателни.
Ответникът,
редовно призован за същото съдебно заседание, явява се лично и чрез адв. Д. Т. поддържа отговора на
исковата молба, В условията на евентуалност инвокира възражение за прекомерност.
Настоящият съдебен
състав, като съобрази предметните предели на исковото производство, очертани в
исковата молба и отговора и като взе предвид, събрания и приобщен по дело
доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема
за установени следните фактически
положения:
Видно е от
присъединеното ч. гр. д. № 17956 по описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, 14-ти съдебен състав, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена
заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК за сумите,
предмет на исковата молба, срещу
която в срок е постило възражение по чл. 414 от ГПК.
Видно от представения Договор за потребителски паричен кредит,
отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна
карта P.-* от 09.04.2015
г. /л. 19/, сключен между „Б. П. П. Ф.“ ЕАД и ответника, кредитодателят се задължил да
предостави потребителски кредит на ответника в размер от 12 000.00 лева. Уговорено е в договоа
ответникът да заплати застрахователна премия в размер от 2 700.00 лева,
както и такса „ангажимент“ в размер 420.00 лева. Съгласно чл. 2 от ОУ към
договора таксата „ангажимент“ се заплаща срещу насрещното задължение на
кредитодателя да фиксира лихвения процент за срока на договора при уговорените
условия и размери. Същата се заплаща от кредитополучателя при усвояването на
кредита, като кредиторът удържа сумата от общия размер на кредита. Общата
стойност на плащанията възлиза на 29 135.16 лева, като се констатира още, че страните са уговорили
кредитополучателят да заплаща на кредитодателя възнаграждение за ползването на
заетата сума в размер на уговорената фиксирана възнаградителна лихва при лихвен
процент 36.90 % и ГПР 44.48%. Договорено е сумата да бъде изплатена
разсрочено посредством 60 броя месечни анюитетни погасителни вноски всяка една
в размер от 485.59 лева, като падежът на последната вноска, видно от погасителния
план, инкорпориран в самия договор е 05.05.2020 г. Страните са уговорили
също в чл. 5 ОУ към
договора, че в случаите на забава кредитополучателя дължи обезщетение в размер
на законната лихва.
От представения сертификат № P.-* се установява, че ответникът е
застрахован при застрахователите „К. Ж., Клон Б." и““К. о. з., Клон Б.“ по
пакет „защита на плащанията“, „злополука“ и „комбинирана защита“.
Видно е от представеното банкове
бордеро и ангажираното експертно заключение по ССчЕ, че на 09.04.2015 г. сумата
в размер от 11 580.00 лева е преведа по сметка на ответника.
Приет е Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 27.07.2017
г., сключен
между „Б. П. П. Ф.“ ЕАД като цедент и „А.з.с.н.в.“ ЕАД като цесионер,
както и Приложение № 1 от 12.02.2019 г. към процесния рамков договор за цедиране на задължения, в който са
описани конкретните прехвърлени вземания, като на л. 17 фигурира ответникът С.И.Р.. От представеното потвърждение се констатира,
че цедентът-кредитодател е потвърдил извършеното частно правоприемство. Представено е и
пълномощно /л. 38/, от което се установява, че цедентът е овластил цесионера-ищец
да доведе до знанието на ответника за новия титуляр на вземананията.
По делото са ангажирани и
уведомления по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, адресирани до С.Р., както и обратни
разписки, от които обаче не може да се констатира датата на връчването им.
От експертното заключение по назначената ССчЕ се
констатира още, че непогасената главница е в размер от 7 497.99 лева,
договорната лихва е в размер от 2 509.65 лева, а мораторната лихва – 845.44
лева. Размерът на падежиралите вноски към датата на подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК в съда възлиза на 4760.96 лева за главница и 2 162.79
лева за договорна лихва, респективно размерът на непадежиралите вноски за
главница възлиза на 2737.03 лева и за договорна лихва 346.86 лева. Установява
се от експертното заключение, че първата неплатена възнаградителна лихва е с
дата на падеж 03.08.2018 г., като за периода от тази дата до 16.10.2019 г.
/датата за която се твърди предсрочна изискуемост/ размерът на
възнаградителната лихва е 2 196.45 лева. Неплатените забавени вноски за
главница към 16.10.2019 г. се равняват общо на 4 760.96 лева и за
договорни лихви – 2 162.79 лева, респективно непадежиралите вноски за
главница са в общ размер от 2 737.03 лева и за договорна лихва – 346.86
лева. Констатира се още от заключението на вещото лице, че ответникът е
извършил плащания по договора, като последното плащане е от 22.08.2018 г. и е в
размер на 928.00 лева. Общият размер на погашенията сторени от ответника
възлиза на 18 144.52 лева, от които сумата в размер на 4 502.01 лева е
послужила за погасяване на главницата, 11 925.51 лева за договорната лихва
и 1 717.00 лева за застрахователната премия. Непогасената част от
застрахователната премия е анулирана от цедента и не е прехвърлена в
патримониума на ищеца.
Ответникът по делото е ангажирал и
платежно нареждане от 08.02.2018 г., от което е видно, че същият е заплатил по
договора за потребителски кредит P. * в полза на „Б. П. Л. Ф.“ сумата в размер от 476.00
лева, представляваща вноска м.февруари 2018 г.
При така установената фактическа обстановка,
съдът достига до следните правни изводи:
Не се спори по
делото, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена по реда на чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение за претендираните суми, която е оспорена от ответника в
преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК и в изпълнение указанията на съда заявителят
в законоустановения преклузивен срок е предявил иск за установяване на вземанията си, което поражда правния интерес за ищеца от
водене на настоящото производство и неговата допустимост.
За успешното провеждане на
предявените искове, ищецът следва да установи в процеса по несъмнен начин в
условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните
елементи от фактическия състав на договорната отговорност: твърдяната договорна
връзка на ответника с първоначалния кредитор с предмет отпускане на
потребителски кредит; предоставянето на кредитната главница в полза на
ответника; изискуемостта
на вземането; изпадането
на длъжника в забава, както и размера на исковете. Следва
също да докаже сключването на договор за цесия с предмет исковите вземания, за
който договор длъжникът е уведомен.
В тежест на
ответника е да проведе насрещно доказване по тези факти, а при установяване на
горното – че е погасил задълженията си по договора. В
тежест на ответника е и да докаже всички свои правоизключващи, правоотлагащи и
правопогасяващи възражения.
От приобщения
договор /л. 19/ се установява по несъмнен начин, че между ответника и
праводателя на ищеца е учредено облигационно правоотношение с предмет отпускане на потребителски кредит.
Процесният договор не е сключен в противоречие с
материалноправните норми, обективирани в разпоредбите на чл. 11, ал. 1,
т. 9-12 от ЗПК. Видно от съдържанието на договора и ОУ към него същият
съдържа информация досежно лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; за методиката за изчисляване на референтния лихвен
процент съгласно чл. 33а; за годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит; за условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването; информация за правото на потребителя при
погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания.
Ето защо съдът намира за неоснователни възраженията
на ответника за нищожност на договора на основание чл. 22 вр. чл. 11 от ЗПК.
От експертното заключение и
банковите документи по несъмнен начин се констатира и изправността на
праводателя на ищеца, а именно същият в изпълнение на поетото договорно
задължение е предоставил на ответника заетата сума след удържане на цената на
таксата „ангажимент“.
Съдът, на основание чл. 7, ал. 3 от ГПК, следва служебно да прецени съответствието на всички
допълнителни уговорки, които не представляват основен предмет на договора, със
законовите изисквания.
Типични случаи пораждащи съмнение за нарушени права на потребителя
се свързват със задължението за събиране на такси за непоискани услуги /за
усвояване или управление на кредита/ и позволяващи промени в разходите за
кредитиране без предварително оповестени критерии. В конкретния случай страните
са договорили ответникът да заплати такса „ангажимент“, като видно от
съдържанието на договора цената на таксата е 420.00 лева. Уговорената такса, включваща като насрещна престация
на кредитодателя фиксиране на лихвения процент за срока на договора
при условията и размерите на договора, противоречи пряко на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която забранява кредиторът да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита, а уговорката касателно възнаграждението на
кредитодателя, безспорно е типично действие по управление на кредита и съставлява присъщ за основния предмет на
договора, а не допълнителен разход. Самото
естество на действията на кредитора, посочени като съдържание на тази
предоставена на кредитополучателя престация, изключва квалификацията им като
допълнително благо, за което да е обосновано насрещно възнаграждение в размер на цената на таксата. Систематичното
тълкуване на чл. 10а и чл. 19
ал. 3 и чл. 33 от ЗПК налагат извод за
ограничаване на свободата на договарянето от кредитора, предоставящ
потребителски кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и
обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, свързани със събирането,
респ. управлението на кредита.
Ето защо клаузата за такса
„ангажимент“ е нищожна поради противоречие със закона.
Наред с това
страните са договорили срещу заплатената цена на таксата „ангажимент“ процесният кредит да се олихвява с фиксиран лихвен процент, а именно 36.90 % за срока на
договора, т.е. дължимото на кредитодателя възнаграждение за ползване на заетата
сума за срок от 60 месеца възлиза на 4428.00 лева според договореностите между
страните. Видно от приобщеното експертно заключение по ССчЕ към настоящия
момент ответникът е заплатил по кредита сумата в общ размер от 18 144.52
лева, която е послужила за погасяване на част от главница, а именно в размер от
4 502.01 лева, част от договорна лихва – в размер от 11 925.51 лева и
част от застрахователната премия в размер от 1 717.00 лева. От същото заключение се констатира, че остатъкът от
непогасената главница е 7 497.99 лева, а от договорната лихва 2 509.65
лева, т.е. общият размер на дължимата по процесния договор за потребителски
кредит договорна лихва възлиза на 14 435.16 лева при заета сума в размер
от 12 000.00 лева за срок от 60 месеца.
Договорната свобода, освен от изричните правила в законодателството е
ограничена и от общоприетия морал. Като съобрази насоките, дадени в
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK,
съдът отчита, че добрите нрави са морални норми, на които законът е придал
правно значение като общи принципи, съставляващи основата на демократичния
правов ред. Необосновано висока цена за предлагано на потребител кредитиране
нарушава принципа на справедливостта,
който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес. Принципно клаузата за възмездяване на
заемодател, предоставящ по занятие свои парични средства за ползване на клиенти
не цели защита на несъществуващ интерес. Напротив търсенето на финансиране не
от друг гражданин, а от специализиран в тази дейност търговец несъмнено включва
и готовността на потребителя да заплати и лихва като цена за получената
финансова услуга, от която като приход заемодателят да покрие разходите си и да
формира своята печалба. Добросъвестността в стопанския оборот обаче изключва
приходът от сделката да се договори в размер явно несъответен на разходите и
справедливата норма на печалба.
За да обоснове размера на получаваната по договора насрещна престация
на стойност
14 435.16 лева (горницата над главницата от 12 000.00 лева), ищецът сочи, че неговият праводател е предоставил свои оборотни средства като търговец с
цел печалба на потребител съгласил се да използва именно тази услуга след
сравняване на обявените параметри с други
пазарни предложения. Пазарните предложенията на банките, задължени да разходват
чужди средства с предпазливост и грижа на добрия банкер не само за
кредитополучателите, но и за вложителите, изключват достъпа до удобно
финансирането именно за явно неплатежоспособни потребители или такава, чиито доходи нямат легален произход. Действително, при
рисково /необезпечено/ кредитиране
по занятие, цената на обичайно предлаганата на клиентите услуга следва да
покрива по-големи очаквани загуби от дейността, което естествено налага
по-високи лихви. Именно към прекомерно завишения размер на тези лихви обаче
следва да се отнесе изискването на справедливост като морална категория.
Поставянето на неписани изисквания към заемодателите, рискуващи собствените си средства за извличане на
печалби чрез предлагането им преимуществено на лица с недоказани доходи или
лоша кредитна история, се налага поради
обществения интерес за ограничаване на недобросъвестно прехвърляне на
икономическата тежест върху онези клиенти на кредитора, които добросъвестно
биха платили една определено по-висока цена, за да осигурят приход, компенсиращ несъбираемост на
значителна част от отпуснатите кредити на другите клиенти на същия доставчик на
финансова услуга.
Конкретното съдържание на процесния договор съдът следва да съобрази
към момента на неговото сключване, който е непосредствено след ограничението, въведено със ЗПК – в частност с чл. 19, ал. 4 от ЗПК в сила от 23.07.2014 г. Това означава, че именно обществените
отношения, установени към момента в който са се договаряли страните са били
отчетени като застрашаващи обществото и то толкова, че регулирането им от
общочовешките принципи на демократичното общество не е било достатъчно и се е
наложило изрично обявяване на обща закрилна императивна норма, изключваща
договаряне на приход на кредитора над определена обоснована рамка. Видно от
мотивите за това нововъведение (изявени при пленарно парламентарно обсъждане на
06.03.2014
г. на
законопроекта за изменение и допълнение на ЗПК № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС) законодателят
е целил постигане именно на справедлив баланс между интересите на потребители на кредити и на професионалните заемодатели, опериращи на същия
този рисков пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои
клиенти. Съдът възприема извода, че до тази законодателна намеса,
предоставянето на тази услуга на потребителите не е било регулирано с
императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но общественият морал не е
допускал злоупотреба с договорната свобода, при която икономически по-силният
участник в оборота (в случая търговец, разполагащ със свободни средства
предназначени за извличане на печалба) да налага на по-слабия си клиент (търсещ
спешно финансиране) условия, при които да
реализира необосновано висок приход, чрез поддържане на свръхвисока цена на
рисково кредитиране. Допускането на търговия, в която се планират отнапред като
загуби преобладаващ процент от оборотните сделки и съответно се цели
компенсирането им с планирани приходи само от някои от клиентите на търговеца
несъмнено представлява несправедливо третиране на участниците на пазара. При
такова определяне на цените на предоставената услуга или търговецът се
освобождава от грижата да договаря разумно и добросъвестно, преценявайки
платежоспособността на всички свои клиенти, като прехвърля с високата цена на
малкото платежоспособни длъжници риска от неизпълнение на мнозинството или (при
полагане на съответната грижа и подбор на предимно платежоспособни клиенти) си
осигурява източник на приход значително надхвърлящ както разходите за дейността
му, така и обичайната печалба, без да предоставя насрещно каквато и да е
престация над обичайно банково кредитиране. Именно този обществено неприемлив
резултат е наложил и по-новата законодателна уредба – чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Израз на обществените нагласа е и установената в предходния период
практика на съдилищата. В каузалната практика на ВКС, обективирана в Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., се приема, че съществува икономическа основа и за по-скъпо финансиране с цел
генериране и на печалба при необезпечено кредитиране до трикратен размер (30%). В задължителната
практика принципно се приема, че изключително голямата разлика в престациите
при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави,
доколкото те определят границата на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9
от
ЗЗД. С оглед на това и съгласно нормата на чл. 26,
ал. 1, т. 3 ЗЗД, сделки, сключени
при значителна липса на еквивалентност на насрещните престации, включително и при необосновано висок
размер на възнаграждение за услуга са нищожни – арг. от Решение № 153 от
24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2014 г., III г. о., ГК. Доколкото само
при банково кредитиране и при кредитиране между търговци лихвата е съществен
елемент от сключения договор, нищожността може да се отчете само по тази
уговорка, при съхраняване на останалата част от договора, конвертирана до
безлихвен заем. Неморален според настоящия съд е не всеки, а именно конкретно
уговорения в този договор свръхпрекомерен размер на договорната
лихва, чийто размер възлиза на 120% за целия срок на договора. Доводът на ищеца за принципна възмездност на договора за
потребителски кредит, сключен по реда на ЗПК не може да обоснове различен
резултат.
В заключение съдът достига до извод за
частична нищожност на договора, а именно и касателно уговорката за
възнаградителна лихва, налагащ отчитане на всички
плащания на ответника като вноски за
връщане на главницата. Общият размер на внесените суми, установени от експертното засключение, надхвърля
получената главница, поради което и крайният извод на съда е за недължимост на каквото и да е остатъчно вземане
по този кредит, което обуславя отхвърлянето на предявените искове.
Поради
недължимост на претендираните вземания, съдът не следва да се произнася по
инвокираните възражения за нищожност на договора за цесия, както и за липса на
надлежно уведомяване на ответника досежно осъщественото частно правоприемство. Но за пълнота следва да се отбележи, че договорът по чл. 99 от ЗЗД е валидно сключен и
отговаря на всички законови изисквания, а уведомяването на длъжника-ответник по
реда на ал. 3 от цитирания законов текст е сторено с връчване на препис от
исковата молба, ведно с приложеното уведомление за цесия, който факт следва да
се отчете по чл. 235, ал. 3 от ГПК.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход на спора в полза на
ответника следва да се присъдят сторените съдебно-деловодни разноски на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Ответникът в настоящото производство е
обективирал искане за присъждане на разноски, но не е удостоверил извършването
на такива.
Водим от горните мотиви, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление *** против С.И.Р., ЕГН **********, с адрес: *** обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 от ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86, ал. 1
от ЗЗД за приемане за установено в
отношенията между страните със сила на пресъдено нещо, че ответникът дължи на ищеца сумите, както следва: 7 497.99 лева
– невърната главница по договор за потребителски кредит от 09.04.2015 г., сключен с „Б. П. П. Ф.“ ЕАД, ведно със законната лихва върху сумата
от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 31.10.2019 г. до пълно изплащане на главницата; 2 509.62 лева –
възнаградителна договорна лихва за периода от 20.07.2018 г. до 16.10.2019 г. или 05.05.2020 г. по същия горепосочен договор за
потребителски кредит; 959.53 лева
– мораторна лихва за забава, начислена за периода 21.07.2018 г. – 31.10.2019 г. върху главницата по същия горепосочен
договор за кредит, които суми
са прехвърлени в полза на ищеца с приложение от 12.02.2019 г. към договор за цесия от 27.07.2017 г., за които суми е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 17956/2019 г. на РС-Варна.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Варна в двуседмичен срок
от съобщението.
Препис от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: