Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер
67 Година
2020, 27.04. Град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаски окръжен съд .………………….....……
граждански състав ………………………
На деветнадесети февруари ……..............……..……
Година две хиляди и двадесета
В публично заседание в следния състав:
Председател: Радостина
Калиманова
Членове: …………………………
Съдебни заседатели: ………………………………
Секретар ………………………….…… Жана Кметска ………..……………………………
Прокурор
……….....……………………………........……………........……………….………
като разгледа докладваното от ……….………
Р. Калиманова ……………....…………
гражданско дело номер ……… 84 …… по
описа за …... 2018 .….. година.
Производството по
настоящото дело е с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по повод исковата
претенция на Община Поморие, представлявана от Кмета на същата Иван Алексиев, с
адрес град Поморие, област Бургаска, ул. „Солна” № 5 против „Многопрофилна
болница за продължително лечение и рехабилитация - Вита“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище град Велинград и адрес на управление ул. „Пушкин“ №2,
представлявано от Любомир Илиев Крантев за приемане за установено по отношение
на ответната страна, че същата не е собственик на 10034/11944 идеални части от
недвижим имот, находящ се в област Бургас, община Поморие, град П., местността
„М.е.“, ул. „П.С.“, представляващ поземлен имот с идентификатор № 57491.501.15
по кадастралната карта и кадастралните регистри на град Поморие, одобрени със
Заповед №РД-18-36 от 29.04.2009 година на изпълнителния директор на АГКК,
целият с площ от 11944 кв. м., трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: за санаториум, балнеосанаториум,
профилакториум, номер по предходен план: 5158, кв. 249, парцел ІІ, при граници
на имота: имоти с идентификатори №№57491.501.453, 57491.501.441, 57491.501.543
и 57491.501.451. Отправено е с нея, освен това, искане да бъдат отменени акт за
частна държавна собственост №**** от 10.05.**** година, вписан в Агенция по
вписванията с вх. №***, том *, № ***, дв. вх. рег. № 915 от 17.05.**** година и
акт за публична държавна собственост №**** от 26.07.**** година. Претендира се
от ищцовата страна и заплащането на сторените от нея съдебно-деловодни
разноски. В подкрепа на отправените искания представя и ангажира доказателства.
Първоначалните твърдения
по искова молба са, че с решение № 996 от 17.11.2016 година Министерският съвет
на РБ отнел поради отпаднала нужда гореописания имот - публична държавна
собственост, обявил го за имот - частна държавна собственост и го внесъл като
непарична вноска в капитала на ответното дружество. Фактическото предаване на
имота било направено на 30.06.2017 година с приемо-предавателен протокол. От
тази дата ответникът владеел имота. Заявената с исковата молба идеална част в
размер на 10034/11944 от същия не била собственост на ответника, а на ищеца -
Община Поморие.
Изтъква се в тази
връзка, че ответното дружество се легитимирало като собственик с горепосоченото
решение на МС и акт за частна държавна собственост № **** от 10.05.**** година,
вписан в Агенция по вписванията с вх. № ***, том *, № ***, дв. вх. рег. №*** от
17.05.**** година. В последния бил посочен предходен акт за публична държавна
собственост № **** от 26.07.**** година, който обаче не бил вписан и в него
нямало отбелязани предходни актове. В раздел десет от същия било записано, че
на Министерството на отбраната са предоставени права за управление на имота въз
основа на протокол № 35/29.08.1931 година от решение на Анхиалския градски
общински съвет, протокол № 46/10.11.1931 година от решение на Анхиалския
градски общински съвет, протокол № 51/01.02.1932 година от решение на
Анхиалския градски общински съвет, заповед № 403 от 01.03.1961 година на
Бургаския окръжен народен съвет, заповед № 279/15.03.1971 година на Окръжен
народен съвет - Бургас. От съдържанието на същия ставало ясно, че Държавата в
лицето на Министерство на отбраната, последното праводател на ответника,
черпела правото си на собственост от посочените в този акт документи, което
налагало извършването на преценка за свързаните с тяхното издаване правни
последици.
От обстоятелствената
част на решението от 29.08.1931 година явствало, че се обсъжда писмо на
командира на батареята, с което се иска отпускането на място за постройка на
дом за почивна станция на инвалидите. Диспозитивът на същото дословно гласял,
следва „да се отпуснат пет декара място за постройка на дом за инвалидите,
северно от общинската калолечебница“. Това решение било допълнено с решението
от 10.11.1931 година за тяхното безвъзмездно отстъпване и посочване на
границите на имота. Последното било допълнено и променено с решението от
01.02.1932 година в частта относно квадратурата на имота, като било посочено,
че се отпускат 7470 кв. м., неговото местоположение и граници. На 30.05.1932
година на заседание на Анхиалския градски общински съвет било взето решение за
допълване и промяна на предходното решение под № 51 от 01.02.1932 година с
добавяне на думите „даром в собственост на държавата“. Това решение под № 59 не
било отразено в акта за публична държавна собственост, което следвало да се
разглежда като пропуск на актосъставителя, тъй като то изразявало ясно волята
на съвета да се разпореди безвъзмездно с общински имот в полза на държавата и
на практика било сложило началото на процедурата по отчуждаване на този
общински имот, при съобразяване на текста му в частта досежно възложеното на
постоянното присъствие задължение да изпълни всички по-нататъшни формалности по
узаконяване на отчуждението. Така използваните в решенията думи и изрази давали
основание да счита, че в конкретния случай не ставало въпрос за дарение, а за
административна процедура по отчуждаване чрез безвъзмездно отстъпване в полза
на държавата, с издаване на съответните административни актове от компетентните
органи, с извършване на съответните фактически и правни действия,
представляваща сложен фактически състав, който следвало да бъде изпълнен, за да
се породи целения транслативен вещноправен ефект.
В тази насока се сочи,
че административната процедура била започната, но не била завършена съгласно
законовите изисквания с позоваване на чл. 60, ал. 4 от Закона за градските
общини, предвиждащ утвърждаване на решенията на общинския съвет за отчуждаване
на общинска собственост с царски указ; на чл. 15 от Законъ за отчуждение на
недвижимите имущества за държавна и обществена полза, предвиждаща довършване на
процедурата по отчуждаване с издаден от Кмета въз основа на решението на
общинския съвет административен акт, който от своя страна подлежал на
одобряване от Министъра на финансите и съответно вписване на акта за отчуждението
от съда в съответния нотариат. Последното следвало по силата на чл. 19 от
цитирания по-горе Законъ и чл. 4, б. „к“ от Правилникъ за вписванията по Закона
за привилегиите и ипотеките.
В случая имало прието
решение на общинския съвет за безвъзмездно предоставяне на 7470 кв. м. от
общината на държавата, овластяване на кмета да извърши формалностите по
узаконяване на отчуждаването, издаден царски указ № 716 от 29.12.1933 година за
утвърждаване на решение № 59 на Анхиалския градски общински съвет, препис от
който бил изпратен на съвета за разпореждане на 10.01.1934 година. След тези
актове и действия, обаче не били извършени останалите законово предвидени
такива по довършване на отчуждаването, респективно по прехвърляне на правото на
собственост на държавата, предвидени в специалния Законъ за отчуждение на
недвижимите имущества за държавна и обществена полза. Нямало по-специално
издаден акт на кмета, съгласно разпоредбата на чл. 15 от същия, съответно
нямало вписан никакъв акт за отчуждение в нотариата при Анхиалския съд.
От гореизложеното било
видно, че държавата въобще не била придобила собствеността върху описаните в
решение № 59 от 30.05.1932 година 7470 кв. м. общинско място, поради което и
извършеното през 2017 година разпореждане със същите тези 7470 кв. м. чрез
апорт в капитала на ответното дружество не могло да породи правно действие.
За това, че процедурата
по отчуждаването не била завършена и в резултат на това имало спорове досежно
собствеността върху мястото, отпуснато за почивна станция за дом на инвалидите
свидетелствали документи, съставени още през 1938 година. На 11.03.1938 година
комисия направила оглед на мястото, където било извършено строителство на
почивна станция за дом на инвалидите, цялото от 10034 кв. м. В съставения от
същата протокол било записано, че мястото е държавно и граничи с други държавни
места. Към него било приложено писмено възражение на Поморийския кмет, с което
се оспорвало отразяването, че мястото е държавно. Посочвало се там, че цялото
място е общинско, като 7470 кв. м. от него са предоставени с решение № 59 от
30.05.1932 година на Анхиалския градски общински съвет, а 2564 кв. м. са
„заети“, като върху тях са построени допълнителни здания за станцията; следвало
да се издаде от общината нотариален акт за това място, тъй като е общинско.
Според ищеца, от този документ било видно, че още тогава общинската
администрация била наясно, че имотът не бил станал държавна собственост, тъй
като не били спазени законовите процедури.
Наред с това, докато за
коментираните по-горе 7470 кв. м. имало започната процедура по отчуждаване, то
за останалите 2564 кв. м. нямало никакъв документ на какво основание са „заети“
от почивната станция и върху тях са построени сгради. Вероятно това се дължало
на започналата през 1939 година Втора световна война, както и настъпилата след
това промяна в обществения строй, в резултата на която всичко станало държавно
за дълъг период от време. По това именно време били извършени и последващите
разширения на терена с актовете, отбелязани в акта за публична държавна
собственост. Със заповед № 403 от 01.03.1961 година на Бургаския окръжен
народен съвет било одобрено изменението на регулационния план на кв. 156 в град
Поморие чрез разширение на терена на балнеосанаториума на МНО. С протокол № 5
от 14.03.1961 година Изпълнителният комитет на Общинския народен съвет-Поморие
дал съгласие да се предаде безвъзмездно на МНО военен санаториум 2240 кв. м.
държавно място, намиращо се между военния санаториум и общинската
калолечебница, без право на ограждане на същото. Със заповед № 279/15.03.1971
година на Окръжен народен съвет - Бургас било допуснато последващо изменение на
регулацията за разширение терена на МНО, въз основа на което 456 кв. м. се
отнемали от района на почивната станция на ЦСПС и се придавали към ВПС, след
което бил съставен акт за държавна собственост № ** от 16.02.**** година. През
годините с различните градоустройствени планове теренът на санаториума търпял
различни промени в площта и границите си вследствие на отреждането на част от
него за улици и озеленяване. Настоящата си площ от 11944 кв. м. процесният имот
придобил с регулационния план на град Поморие, одобрен с решение № 305/2002
година. В заключение посочва, че частта от терена в размер на 10034 кв.м. не е
собственост на ответното дружество, тъй като неговият праводател държавата в
лицето на Министерството на отбраната не е бил собственик към момента на апорта
в капитала на дружеството. Тази площ през цялото време била останала
собственост на Община Поморие, тъй като не била спазена процедурата и формата
за прехвърлянето й в собственост на държавата.
Ответната по делото
страна, на която съдът е изпратил препис от исковата молба и доказателствата
към нея в срока, указан от закона и съда е депозирала писмен отговор, с който е
изразила становище по така предявената против нея искова претенция и е
представила писмени доказателства.
Сочи се в него на първо
място, че същите са недопустими
поради липса на изложени по отрицателния установителен иск за собственост
каквито и да са факти, обосноваващи правния интерес на ищеца да отрече със сила
на пресъдено нещо правата на ответното дружество, т. е. да установи наличието
на свое накърнено материално право, като докаже фактите, от които произтича,
съобразно даденото в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 година разрешение
на въпросите за допустимостта на отрицателен установителен иск. Отправено е и
корелативно свързаното с това възражение искане за прекратяване на
производството поради недопустимост на исковата претенция.
Твърди се също така, че
ищецът многократно преди предявяване на иска бил признавал правата на
праводателя му върху имота, издавайки редица удостоверителни документи и
сочейки, че няма претенции за имота. Освен това, той не упражнявал фактическа
власт върху процесния имот, нито твърдял такава, както и очакване да се придобият
права от такава упражнявана власт. Сочи на следващо място, че предявеният
отрицателен иск бил за установяване права на собственост върху застроен имот с
общо 14 броя масивни сгради, поради което обстоятелство теренът се явявал
обслужващ по своето предназначение спрямо сградите и нямал самостоятелно правно
приложение, което също лишавало ищеца от правен интерес.
Предявените искания за
отмяна на двата акта за държавна собственост, според ответника, също са
недопустими на две групи основания. На първо място, актуването на имот като
държавна собственост имало декларативен характер, поради което от него не
възниквали права или задължения, нито се засягали права или законни интереси,
затова преценката дали следва да се зачете материалната доказателствена сила на
акта за държавна собственост се извършвала в мотивите на съдебното решение, а
не с нарочен иск за неговата отмяна. На второ място, дори и да се счетат
допустими, то ответникът не можел да бъде надлежна страна по тях, тъй като не
бил автор на оспорените актове. Оспорва твърдението по искова молба, че се
легитимирал като собственик на имота въз основа на решение № 996/17.11.2016
година на МС и АЧДС № ****/10.05.**** година, тъй като с тях се установявала не
неговата собственост, а тази на неговия принципал - държавата, от която той
придобил правото на собственост по силата на извършена от нея апортна вноска в
капитала му.
Заявени са и доводи
против основателността на претенцията. Оспорено е в тази насока твърдението по
искова молба за неспазване процедурата и формата за прехвърляне на имота в
полза на държавата. Според него, предложеното от ищеца тълкуване на
съдържанието на посочените в исковата молба актове било неправилно. Волята на
страните процесният терен да бъде придобит от държавата по силата на дарение
била несъмнено и ясно изразена - в различните протоколи на Анхиалския градски
общински съвет недвусмислено се подчертавало, че имотът се предоставя
безвъзмездно, т. е. без насрещна престация, а с протокол № 59 от 30.05.1932
година се подчертавало и това, че е даром, т. е. с дарствено намерение. Изразът
„даром“ бил използван и в Указ № 716 от 29.12.1933 година на цар Борис III-ти.
С двете насрещни съвпадащи изявления, направени в писмена форма и съгласно
изискванията на чл. 60, ал. 4 на Закона за градските общини имотът бил преминал
в патримониума на държавата, с което фактическият състав по придобиването му
бил завършен, поради което възраженията на Кмета от 1938 година били без правно
значение.
За неоснователно е
счетено и твърдението по искова молба, че в действителност не се касаело за
дарение, а за процедура по отчуждаване по Закона за отчуждение на недвижимите
имущества за държавна и обществена полза. Използваният в протокол №
59/30.05.1932 година термин „отчуждението“ не обозначавал такава процедура по
реда на посочения закон, а бил употребен като синоним на разпореждане с имота,
прехвърляне на собствеността, преминаването й в друг патримониум. От текстовете
на закона ставало ясно, че същият уреждал процедура, извършвана от съдебните
органи в случаите на установена по надлежен ред държавна и обществена нужда,
срещу частноправни субекти и срещу обезщетение, което било най-съществената
подробност. Нито една от тези предпоставки не била налице в случая по повод
придобиването на терена.
Изтъква се по-нататък,
че дори и да бил налице незавършен фактически състав по придобиването на
собствеността върху процесния имот, той бил станал държавен с приемане на
Конституцията на НРБ от 1947 година, с която на общините било отречено правото
на собственост, а техните имоти ex lege преминали в
патримониума на държавата. Едва през 1991 година, след редица внесени изменения
в нормативната уредба (§
6 и § 7 от ПРЗ на ЗМСМА с ДВ, бр. 77 от 17.09.1991 година, § 42 от ЗИД на ОЗС,
обн. ДВ, бр. 96 от 05.11.1999 година) се уреждали въпросите по
възстановяването на одържавените имоти на общините. Процесният застроен
терен не попадал в нито една от посочените хипотези. Поради това, дори към 1947
година да бил общински, след нея и до 2016 година същият станал държавен, при
това с характера на публичен, поради което държавата можела да извършва
всякакви валидни разпоредителни действия с него, включително в негова полза.
Съгласно чл. 7, ал. 4 от ЗДС, имотите публична държавна собственост не
подлежали на възстановяване по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОС. От изложеното
се налагал изводът, че нормативно не било възможно Община Поморие да бъде
титуляр на правото на собственост в периода от 1947 година до 1991 година, съответно
да възстанови собствеността си поради липса на основания, изрично посочени в
закона.
При условия на
евентуалност ответникът е релевирал възражение за изтекла придобивна давност,
включително чрез правоприемство от Българската държава, като се е позовавал на
непрекъснато и неоспорвано владение върху имота, упражнявано чрез редица
държавни органи и институции, на които същият бил предоставян за управление,
начиная от 1931 година. Упражняваното от него владение било демонстрирано чрез
застрояването на имота с военно-почивен комплекс и наличните към настоящия
момент сгради, включени в апортната вноска. До извършване на апорта процесният
имот бил във фактическата власт на държавата чрез ВМА - София.
С оглед дадените му в
тази насока указания ищецът е изложил допълнителни аргументи, с които е обосновал
правния си интерес от предявения отрицателен установителен иск за собственост,
сложил началото на настоящото производство. Изтъква, че никога не бил губил
собствеността върху процесния имот, а същевременно той бил отразен в търговския
регистър като апортна вноска в капитала на ответното дружество. Издаването на
удостоверителни документи от негова страна, с които се твърдяло да е признал
собствеността върху имота и няма претенции към него не следвало да се приема
като отказ от права и бъдещи претенции. Въпросът за фактическата власт върху
имота бил ирелевантен по отношение на собствеността и не следвало да бъде
предмет на изследване. Възражението за недопустимост на исковете за отмяна на
актовете по начина на неговата обосновка било възражение по същество и не
касаело допустимостта на исковата претенция. Оспорено е и твърдението на
ответната страна, че имотът се явявал обслужващ и нямал самостоятелно правно
приложение. Допустимо било по закон теренът да е на един, а сградите на друг
собственик, като предназначението на имотите нямало никакво отношение към
правото на собственост. Според него, до 2016 година имотът не бил публична
държавна собственост, тъй като не била нито една от хипотезите на чл. 2, ал. 2
от ЗДС. Твърди, че от тази година имотът станал публична държавна собственост,
тъй като едва тогава бил актуван с акт за публична държавна собственост № ****/26.07.****
година. Доколкото бил налице мораториум за спиране давността за придобиване на
имоти частна държавна и общинска собственост, действащ и към настоящия момент,
неоснователно било и възражението за придобивна давност, направено при
условията на евентуалност с отговора на исковата молба.
Във връзка с изложеното от
ответника в горе разгледаната молба е посочено също така, че не се поддържа твърдение
Община Поморие да е била собственик на имота от 1931 година. Към този момент
имотът бил собственост на Анхиалския градски общински съвет и той извършвал
съответните разпореждания. Към този момент общината не съществувала като
самостоятелен правен субект, нито пък била универсален правоприемник на същия. Все
във връзка с дадените му указания с нарочна молба /лист №118 от кориците на
делото/ той отново заявява, както и в предходни свои писмени изявления, че е
станал собственик на имота по силата на закона и в частност на § 7, т. 6 от ПЗР
на ЗМСМА с оглед на това, че същият е бил обект от общинската инфраструктура с
местно значение, използван за здравно обслужване на населението на общината и
по-специално санаториум. Направил е и допълнително пояснение относно
твърденията си по искова молба, които следва да се разбират в смисъл, че на
посоченото в акта за държавна собственост основание държавата не е станала
собственик на същия, т. е. не го е придобила въз основа на решенията на
Анхиалския градски съвет. Не оспорва, че за периода 1948-1991 година той е бил
държавен в съответствие с тогава действащата законодателна уредба в тази насока,
но след този момент правото на собственост по отношение на същия е преминало
към него по горните доводи и съображения.
Бургаският окръжен съд
прецени представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
исканията и доводите на страните и като се съобрази и с разпоредбите на закона,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Ищецът е предявил
отрицателен установителен иск. Обстоятелството, че едно лице, поддържайки
наличие на собствено субективно право, е предявило отрицателен установителен
иск с цел отричане правата на ответника, не обръща доказателствената тежест в
процеса. Разликата между положителния и отрицателния установителен иск е, че
при уважаването на положителен иск силата на пресъдено нещо обхваща принадлежността
на правото на собственост в лицето на ищеца като същевременно отрича
претендираното от ответника право, а при отрицателния установителен иск само се
отрича претендираното от ответника право /така и в решение № 90 от 05.05.2011
година по гражд. дело №846/2010 година на ВКТС, ІІ г. о. , ТР № 8/2012 година
от 27.11.2013 година по тълк. дело № 8/2012 година на ВКС/. С оглед на горното,
правен интерес от предявяване на отрицателен установителен
иск за собственост и други вещни права е налице, когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава
се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. При предявен
отрицателен установителен иск ищецът следва да докаже наличието на собственото
си субективно право, което поддържа, че е нарушено или застрашено от
извънсъдебното поведение на ответника. В
производството по този иск ищецът
доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му, т. е.
всяка от страните е длъжна да докаже твърдените от нея факти, а не само
ответникът е длъжен да установи правото си на собственост. В случая ищецът
заявява, че е собственик на процесния имот, поради което този факт подлежи на
доказване от него. В тази връзка е необходимо да се посочи, че когато ищецът
поддържа такова твърдение, а именно, че е собственик на спорния имот, по силата
на диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи
обема и интензивността на търсената защита, включително като се ограничи до
отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т. е. предявявайки
отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право
принадлежи на ищеца, обаче е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация
- въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на
спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва
тези на ответника върху същия имот /така и в решение №15/19.02.2016 по гражданско
дело № 4705/2015 година на ВКС, II г.о. и цитираното в него определение № 427
от 12.12.2013 година по частно гражд. дело № 3593/13 година на ВКС, ІІ г.о.,
постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК/. Така казаното от своя
страна прави неоснователно въведеното от ответната страна възражение за
недопустимост на предявения иск и корелативно свързаното с него искане за
прекратяване на производството по делото.
По така заявеното от
страна на ищеца и посочено по-горе основание, че е собственик на процесния имот
следва да се има предвид следното:
До 1990 година
собствеността в Република България беше: социалистическа (на държавата, на
кооперациите и на другите обществени организации) и собственост на частни лица
(лична и частна - чл. 2 от Закона за собствеността в редакцията му до
17.04.1990 година). Общината, като административно-териториална единица е
съществувала и по това време, но не е разполагала със своя собственост.
Общините са имали учредено право на оперативно управление (стопанисване и
управление) върху обектите на държавната собственост. Със Закона за изменение и
допълнение на Закона за собствеността (ДВ, бр. 31 от 17.04.1990 година) е
създаден нов текст на чл. 2, според който собствеността принадлежи на държавата
и на общините, на кооперациите и други юридически лица и на граждани. В чл. 6
от ЗС в редакцията от 17.04.1990 година е уточнено, че държавна, съответно
общинска собственост са вещите обявени от Конституцията и законите за
изключителна тяхна собственост, както и вещите, които държавата или общините
придобият. Разграничението между двата вида собственост е направено в Закона за
местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА). В § 7 от Преходните и
заключителни разпоредби на този закон, законодателят е направил изброяване на
държавните имоти, които преминават в собственост на общините с влизането му в
сила. С влизането в сила на Закона за държавната собственост (ЗДС) и на Закона
за общинската собственост (ЗОС) е завършена окончателно реформата в
законодателството, наложена от необходимостта за разделянето на общинската
собственост от държавната. В чл. 2 от ЗОС е посочено кои имоти са общинска
собственост.
За установяване на
наличието на твърдяното от ищеца правно основание за налично при него право на
собственост върху процесния имот, следва да се отговори на въпроса
трансформирала ли се е държавната собственост в общинска такава на основание § 7, т. 6 от
ПРЗ на ЗМСМА.
С
нормата на § 7 на ЗМСМА и на приетия по-късно
ЗОС се въвеждат критериите, представляващи основания за преминаване на
собствеността ех lеgе на имоти от държавата към съответната община. По силата
на § 7, т. 6 от ЗМСМА, с влизане в сила
на закона на 17.09.1991 година, преминават в собственост на общините държавни имоти,
представляващи обекти на общинската инфраструктура с местно значение,
предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно,
образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване.
Съгласно посочената разпоредба, на основание на закона преминават в собственост
на общините онези имоти, които по естеството си обслужват потребности на
общините в пряк план. Това личи и от изброяването им в посочената преходна и
заключителна разпоредба.
Основен критерий за приложението
на нормата на § 7 от ЗМСМА при отделянето на общинската от държавната
собственост е имотите да служат за задоволяване на обществени,
благоустройствени, здравни, образователни, културни и други нужди на общината. Правнозначимият
момент за определяне предназначението на имота, съответно евентуалното
преминаване на правото на собственост от държавата към общината е 17 септември
1991 година. Ето защо, за прилагането на § 7 от ЗМСМА е от значение какви
потребности е задоволявал на практика имота към така посочената дата.
От изслушаната и приета
по делото съдебно-техническа експертиза се установява, че спорния имот
представлява част от ПИ с идентификатор № 57491.501.15, като попада изцяло в
него, с начин на трайно ползване „За санаториум, балнеосанаториум,
профилакториум“. За град Поморие са били изработени и действали пет
регулационни плана - от 1909 година, 1954 година, 1968 година 1988 година и
одобрен през 2002 година действащ регулационен план на местността „М. с. е.“, в
който попада и процесния имот. Спорният имот не е обхванат от територията на
първия план от 1909 година. В следващия план от 1954 година е заснет имот с пл.
№ 1490, местонахождението на който отговаря на описанието на терен с площ от 7470 кв. м., отреден с
протокол на Анхиалски градски общински съвет за почивна станция на военно-
инвалидите. Територията на процесния имот е представлявала пясъчна коса,
разделяща Поморийското езеро от Черно море. Върху тази пясъчна коса е изграден
санаториума на военноинвалидите. В разписния лист имотът е записан „Станция за
военно-инвалидите“. В следващия план от 1968 година, имотът на Военния
санаториум е заснет с пл. № 1494. Планът от 1988 година е последния
регулационен план за град Поморие, но за района на процесния имот той е само
кадастрален и няма регулация. Станцията на военноинвалидите е заснета в
плановете от 1954 година, 1968 година и 1988 година, но по всички тях тя
представлява неурегулиран поземлен имот, а в разписните листи е записана като
„Станция на военноинвалидите“ или „МНО“. По сега действащия план от 2002 година
теренът на Военния санаториум е заснет с пл. № 5158, като границите му се
различават от тези по предходния план само в югозападния му ъгъл. Едва с този
план имотът се урегулира, като отреждането му е
„За курортно строителство“. Имотът е нанесен в кадастралната карта с
границите си от плана от 2002 година.
По реда на § 7, т. 6 от ПЗР ЗМСМА в собственост на
общините преминават имотите, които към момента на влизането му в сила са били
използвани за посочените в тази разпоредба нужди. Ако за имота към правнорелевантния
момент е налице отреждане по действащ ЗРП, какъвто не е настоящия случай,
преценката за приложението на цитираната норма следва да се извърши с оглед
това отреждане, а ако подобно отреждане липсва, както в настоящия случай,
следва да се има предвид фактическото ползване на имота. Последващи или
предходни отреждания са ирелевантни, тъй като обособяването на общинската
собственост като самостоятелна е обусловено от изисквания, установени към
определен, точно фиксиран момент. В
настоящия случай за имота не е налице отреждане по действащ ЗРП, а от
установеното от вещото лице е видно, че към посочения по-горе момент -17.09.1991
година предназначението на имота като критерий за разделянето на собствеността
не е позволявало трансформация в правото на собственост, тъй като същият реално
се ползвал като почивна станция, която не е обслужвала само нужди на местното
население. Няма данни по делото изобщо някога имотът да се е ползвал само за
задоволяване на местни нужди на населението, напротив, от доказателствата е
видно, че същият е представлявал почивна станция на военноинвалидите. В този смисъл събрания доказателствен материал,
включително заключението на вещото лице по назначената съдебно-техническа
експертиза сочи, че към момента на влизане в сила на ЗМСМА процесният недвижим
имот не представлява обект на общинската структура с местно значение, поради
което и не би могло да се приеме, че ищецът е придобил ex lege правото
на собственост върху същия на основание § 7, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА. Тази разпоредба
урежда преминаването на определена
категория недвижими имоти от собственост на държавата в собственост на общините
въз основа на определени техни физически, икономически или други признаци,
обуславящи най-общо задоволяване на потребностите на населението от съответната
община. Конкретно хипотезата на т. 6 предвижда на това основание да станат
общинска собственост обектите на общинската инфраструктура с местно значение,
предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно,
образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване,
т. е. обекти от обслужващата сфера, които обуславят нормалното функциониране на
населените места и тяхното социално-икономическо развитие. Както вече бе
посочено по-горе, критериите за отделянето на общинската собственост от
държавната в тази хипотеза са: за какво се ползва имота, какво е
предназначението му и кой субект го ползва към момента на влизане в сила на § 7
ЗМСМА през 1991 година.
Безспорно процесният
имот никога не е задоволявал административни потребности на община Поморие,
нито е бил с предназначение за общинска инфраструктура с местно значение за
нуждите на населението на общината. Няма данни той да е задоволявал и нужди за здравно обслужване. Тук е важно да се изтъкне,
че както с оглед историческото
развитие на нормативната уредба на собствеността, а съобразно изричното
признание на ищеца в тази насока,
процесният имот към влизане в сила на Конституцията на Република
България от 1991 година е бил държавна собственост. В тежест на ищеца е, обаче да
докаже фактите, с които нормите на § 7, ал. 6 от ПЗР на ЗМСМА свързва
преминаването на държавната собственост в общинска. Обстоятелството, че
едно лице, поддържайки наличие на собствено субективно право е предявило
отрицателен установителен иск с цел отричане правата на ответника, не обръща
доказателствената тежест. И при предявен отрицателен установителен иск ищецът
следва да докаже наличието на собственото си субективно право, което поддържа,
че е нарушено или застрашено от извънсъдебното поведение на ответника. По
делото, по горните доводи, ищецът не е провел доказване на твърдяното като
притежавано негово собствено субективно право, което да е нарушено или
застрашено от ответника.
С оглед на това и по
горните доводи съдът намира, че процесният имот не е преминал в собственост на
ищцовата община. Към момента на апортирането му в капитала на ответното
дружество той безспорно е бил държавна собственост, поради което и апортът е
породил своето правно действие.
По
отношение на исковете за отмяна на акт за частна държавна собственост №**** от
10.05.**** година, вписан в Агенция по вписванията с вх. №***, том *, № ***,
дв. вх. рег. № *** от 17.05.*** година и акт за публична държавна собственост №****
от 26.07.**** година, съдът намира следното:
Процесните актове
не са издадени в производство по Част VІ „Охранителни производства” от ГПК и не
съставляват актове по смисъла на чл. 537, ал. 1 от ГПК, поради което не
подлежат на отмяна по този ред.
Актът за държавна, съответно за общинска собственост е с вътрешнослужебен
административен характер, който няма конститутивно действие, но се ползва с
обвързваща доказателствена сила, която може да бъде оспорена само по съдебен
ред. Актовете за държавна/общинска собственост се
издават по реда на ЗДС и ЗОС. При спор за материални права, съгласно чл. 79,
ал. 3 от ЗДС и чл. 64, ал. 2 от ЗОС, компетентен да ги разреши е
съда. Той, обаче няма компетентност да отменя акта, а следва само да прецени
доказателствената му сила в развиващото се пред него исково производство. Тази
компетентност е на администрацията, тъй като съгласно чл. 78, ал. 1 от ЗДС имотите,
неправилно актувани като държавна собственост, както и имотите, основанието за
актуването на които е отпаднало се отписват от актовите книги със заповед на областния
управител и се предават на собственика. В такъв смисъл е и разпоредбата на чл. 64
от ЗОС. По съществото си това отписване представлява законна последица от уважаване
на иска за собственост, но не такава, която присъжда съдът. Щом един имот
неправомерно е актуван като държавна/общинска собственост, когато по съдебен
ред се установи, че е собственост на друго лице, правоимащият следва да поиска
отписването му от актовите книги. Областният управител, съответно кметът на
общината не може да откаже да деактува имота - в противен случай носи
наказателна отговорност за неизпълнение на съдебно решение по чл. 296 от НК. Тъй като актовете за държавна собственост
само обективират права, но не ги пораждат, защитата срещу доказателствената им
сила се осъществява в процеса, в който същите са представени, а не чрез
предявяване на самостоятелен иск за тяхното отменяване. Затова по искането за
отмяна на акта за държавна собственост съдът не дължи постановяване на съдебен
акт. След постановяване на положително за ищеца решение по иска за
собственост неправилно актуваният имот следва да бъде отписан от актовите книги
/така и в решение №541 от 06.07.2010
година по гражд. дело № 661/2009 година на ВКС, І г. о., определение
№ 15 от 16.03.2012 година по частно гражд. дело № 335/2011 година на ВКС, I г.
о/. Ето защо, съдът не следва да се произнася по така заявената претенция, а производството
по делото в тази му част следва да бъде прекратено.
С оглед изхода на делото
и на основание разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът следва да бъде
осъден да заплати направените от ответника разноски. Последният е представил
списък на разноските, от който е видно, че се претендират такива в размер на
14400 лева, представляващи възнаграждение за процесуално представителство. В
тази връзка по делото са представени като доказателства договор за правна
защита и съдействие, фактура № 197/15.01.2019 година и извлечение от банкова
сметка (*** №№ 77, 103 и 104 от кориците
на делото), от които се установява, че разходите са реално извършени. Поради
наличието на убедителни доказателства за претендираните и реално направени разноски
в размер на 14400 лева, в тежест на ищцовата страна следва да бъде възложена
сума в посочения размер. Възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение съдът намира за неоснователно. Действително, същото е над
минималния размер, определен в Наредба № 1
от 9.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения -
изчислено при материален интерес от 316071 лева /определен на база данъчната
оценка на процесния имот в размер на 376236 лева, съобразно заявените идеални
части, предмет на иска/ в съответствие с чл. 7, ал. 2, т. 5 във връзка с ал. 8
от същата, то възлиза на сумата от 8451.42 лева. Развилото се производство, обаче
се отличава с фактическа и правна сложност, което се признава и от самия ищец с
поведението му. Заплатеното от него адвокатско възнаграждение също надхвърля
минималния размер по Наредбата - то е дори по-високо от уговореното и заплатено
на ответника, в размер на сумата от 15000 лева. Адвокатското възнаграждение до
пълния си размер, което дружеството е платило, има за пряка причина поведението
на ищеца. Исковата му претенция е неоснователна и възнаграждението е
еквивалентно на положения от адвоката труд според действителната сложност на
делото. Подаден е писмен отговор на исковата молба с направени множество
възражения, последващи такива молби във връзка с изложените в хода на процеса
твърдения и обстоятелства от страна на ищеца, както и е осъществена активна
защита в проведените няколко открити съдебни заседания при обсъждане на поисканите
и допуснати доказателства откъм тяхната относимост за релевантните факти по
делото. С оглед на горното, възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК се явява
неоснователно над размера, до който страната, направила възражението за
прекомерност, също е оценила труда на своя адвокат. С уговореното и платено от
нея тя признава, че на толкова възлиза адвокатския труд по конкретното дело
/така и в определение № 395 от 17.12.2014 година на ВКС по гражд. дело №
2690/2014 година, I г. о., определение № 374 от 20.11.2017 година на ВКС по гражд.
дело № 687/2017 година, I г. о./.
Мотивиран от горното и
на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция на Община Поморие, представлявана от
Кмета на същата Иван Алексиев, с адрес град Поморие, област Бургаска, ул.
„Солна” № 5 против „Многопрофилна болница за продължително лечение и
рехабилитация - Вита“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище град Велинград и адрес
на управление ул. „Пушкин“ №2, представлявано от Любомир Илиев Крантев за
приемане за установено по отношение на ответната страна, че същата не е
собственик на 10034/11944 идеални части от недвижим имот, находящ се в област
Бургас, община Поморие, град П., местността „М.е.“, ул. „П.С.“, представляващ
поземлен имот с идентификатор № 57491.501.15 по кадастралната карта и
кадастралните регистри на град Поморие, одобрени със Заповед №РД-18-36 от
29.04.2009 година на изпълнителния директор на АГКК, целият с площ от 11944 кв.
м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване:
за санаториум, балнеосанаториум, профилакториум, номер по предходен план: 5158,
кв. 249, парцел ІІ, при граници на имота: имоти с идентификатори №№ 57491.501.453,
57491.501.441, 57491.501.543 и 57491.501.451.
ПРЕКРАТЯВА производството по настоящото гражданско
дело № 84/2018 година по описа на Бургаския окръжен съд досежно предявените от Община Поморие, представлявана от
Кмета на същата Иван Алексиев, с адрес град Поморие, област Бургаска, ул.
„Солна” № 5, искове за
отмяна на акт за частна държавна собственост №**** от 10.05.**** година, вписан
в Агенция по вписванията с вх. №***, том *, № ***, дв. вх. рег. № *** от 17.05.****
година и акт за публична държавна собственост №**** от 26.07.**** година.
ОСЪЖДА Община
Поморие, представлявана от Кмета на същата Иван Алексиев, с адрес град Поморие,
област Бургаска, ул. „Солна” № 5, да заплати на „Многопрофилна болница за
продължително лечение и рехабилитация - Вита“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
град Велинград и адрес на управление ул. „Пушкин“ №2, представлявано от Любомир
Илиев Крантев сумата от 14400 /четиринадесет хиляди и
четиристотин лева/ лв., представляваща направени от него съдебно-деловодни
разноски.
Настоящият съдебен акт в неговата прекратителна
част подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му
на страните пред Бургаския апелативен съд.
В останалата част настоящото решение подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред Бургаския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: