О П Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
Гр. София, 12.11.2019г.
Софийски градски съд,
Търговско отделение, VІ-18-ти състав в открито заседание на двадесет и девети октомври
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
При участието на секретаря СНЕЖАНА АПОСТОЛОВА като разгледа т.д.№ 2784 по описа за 2017г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.692, ал. 3 и следв. от ТЗ.
Подадени са възражения срещу обявените от синдика списъци на предявени и приети вземания на длъжника „Т.***“ ЕООД / в несъстоятелност/.
1/ По възражение с вх.№114680, подадено от длъжника „Т.***“ ЕООД срещу приетите предявени вземания на НАП в общ размер на 1 235 285,63 лв., от които 779 937,96 лв. – главници и 455 338,79 лв. – лихви. Длъжникът твърди, че тези вземания не съществуват, неправилно и без основание са приети от синдика. Длъжникът твърди, че тези вземания са погасени по давност, същата не е спирала или прекъсвала, поради което претендира изключването им, позовавайки се на разпоредбите на чл. 171 ал.1 и ал.2 от ДОПК. Подробни съображения излага и в писмено становище.
Кредиторът с оспорено вземане – НАП оспорва възражението чрез процесуалния си представител експ. К., като счита същото за неоснователно. Счита, че с представените от него доказателства се установявало, че давността е прекъсната.
Синдикът В. е депозирала писмено общо становище по трите възражения от 10.10.2019г., като сочи, че възражението е неоснователно. Поддържа, че давността не се прилага служебно, както и че няма доказателства за погасяване на задълженията.
Съдът, като взе предвид направените възражения, списъка на приетите вземания, изготвен от синдика, извършените в съдебното заседание по чл. 692 ал. 2 от ТЗ процесуални действия, както и представените доказателства, приема следното:
С решение на СГС, VІ-18 състав по т.д.№1254/2018г. от 04.07.2019г., вписано в ТР на същата дата, е открито производство по несъстоятелност на длъжника „Т.***“ ЕООД, назначен е синдик. По партидата на несъстоятелния длъжник в Търговския регистър на 13.09.2019г., е обявен изготвен от синдика на списък на приетите вземания, сред които са и предявените от НАП, като същите са разделени на такива до датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност и след тази дата.
С молба, изпратена по пощата с клеймо от 29.07.2019г., а в съда с вх.№99407/05.08.2019г., НАП е предявил описаните вземания. Същите са публични вземания за данъци в общ размер на 1 014 407,04 лв., които са по описаните четири ревизионни акта и справки-декларации от 10.03.2016г. и декларации обр. 6 за периода от януари 2013г. до ноември 2018г., както и декларации по чл. 61р ал.5 от ЗМДТ. Предявени са и публични вземания за осигурителни вноски в размер общо на 220 769,71 лв., по двата описани ревизионни акта, както и декларации обр.6 за периода от януари 2010г. до ноември 2018г. Предявено е и публично вземане за имуществена санкция от 100 лв. по наказателно постановление № 110/23.02.2015г. на Община Пловдив. Претендирани са и 8,88 лв. – разходи по образуваното ИД №22150024197/2015г. Към молбата за предявяване е представена справка за вземанията, както и ревизионните актове. С ревизионен акт № **********/11.12.2008г. са установени въз основа на описания ревизионен доклад и при извършената ревизия по ЗДДС, ЗКПО, следните задължения: за ДДС в размер на 86 954,62 лв. и лихва в размер на 22 3393,08 лв., по ДОО, ЗО и др. и лихви, като общият размер на задълженията възлиза на 149 990,86 лв., за които е посочено, че подлежат на доброволно плащане в 14-дневен срок от връчване на акта. Същият е връчен на 19.12.2008г. С ревизионен акт № 1001830/25.08.2010г. са установени задължения за довнасяне на ДДС в размер на 113 783,47 лв. и лихва 25 754,82 лв. или общо 139 538,29 лв., като също е посочено, че доброволното плащане е в 14-дневен срок, а актът е връчен на 25.08.2010г. С ревизионен акт № **********/31.05.2012г. са установени за довнасяне данъчни задължения в общ размер на 54 406,91 лв., които са по ЗДДС, ЗДДФЛ, ДОО, НЗОК, ДЗПО, като отново е посочен 14-дневен срок за доброволно внасяне от връчване на акта, като същият е връчен на 14.09.2012г. С ревизионен акт № Р-2206-1404560-091-001/24.07.2015г. са установени задължения по ЗДДС и лихви в общ размер на 9 434,29 лв., вносими в 14-дневен срок от връчването му, което не е отразено в разписката на стр.063, т.е. няма данни за точната дата на връчването му, но не би могла да е по-ранна от датата на издаването му – 24.07.2015г. Представени са декларациите и наказателното постановление от 23.02.2015г., което е отразено, че връчено на 20.03.2015г.
От представеното съобщение с изх.№024197/2015г.от 29.06.2015г. е видно, че до длъжника е изпратено такова на основание чл. 221 от ДОПК, с което го канят да изпълни доброволно описаните задължения, които са в общ размер на 284 903,11 лв., подробно описани по пера на стр.1-9, като е видно, че за тях е образувано в ТД София под №24197/2015г. изпълнително дело на публичен изпълнител. Представени са разпореждания за присъединяване във връзка с процесното изпълнително дело за описаните вземания, като по първото разпореждане от 12.04.2016г. са присъединени вземанията описани в табличен вид от стр. 1 до стр. 14 с общ размер на главница 286 944,30 лв., лихва 483 677,67 и нелихвоносно 100 лв. С разпореждането от 05.10.2016г. са присъединени за събиране по изпълнителното дело, описаните суми,ткато от НАП са представени също разпореждане от 21.10.2016г., 27.10.2017г., г. 14.12.2017г., 22.06.2018г., 27.03.2019г., 18.07.2019г. и 19.07.2019г.
От самия кредитор с оспорени вземания са представени разпореждания за частично прекратяване на производството по принудително изпълнение съгласно чл. 225 от ДОПК като първото е от 12.01.2018г. и е за задължения по ДДС по декларации от 16.07.2007г. като общият размер е 179 278,83 лв. – лихви. С разпореждане за частично прекратяване е прекратено производството по описаните титули общо за 4 468,10 лв. – главница и 6 657,28 лв. – лихви, с разпореждане от 18.07.2019г. за 288,01 лв. главница и същата лихва или общо за 496,82 лв., като по последното причината е сторниране на задълженията по описания протокол, а за първите – прилагане на абсолютната давност.
Съгласно последното разпореждане за присъединяване от 19.07.2019г., след отчитане на частичните прекратявания, е посочено, че общият размер на публичните задължения, предмет на процесното изпълнителното дело е 779 837,96 лв. –главница, 454 472,29 лв. – лихви, 100 лв. – нелихвоносно вземане и 8,88 лв. – разноски.
От справка по деловодната система, съдът установи, че с молба с вх.№ 173433 НАП в изпълнение на изискваните от съда по реда на чл.621а от ТЗ съгласно определение документи, е представил на страница 866 и следващите от том втори на делото удостоверение за наличието на задължения към НАП на ответника, видно от което има такива по ревизионни актове от 2015г. и декларации, като същите са в общ размер на сумата от 676 804,17 лв. към дата 18.07.2018г. В том І на стр.305 и следващите са представени издадените Постановления за налагане на предварителни обезпечителни мерки срещу ответника по чл. 121, ал.1 от ДОПК от 11.12.2008г. за вземане в размер на 285 382,78лв., представляващ дължим ДДС по декларации за март и октомври 2008г., от 06.10.2010г. за вземане в размер на 121271,90 лв., установено такова по ДОО, ЗО, ГВРС и УПФ по ревизионен акт № 1001830/25.08.2010г.; от 12.04.2016г. за вземане по посоченото изпълнително дело, от 15.11.2017г. за публично вземане в предполагаем размер 654 639,00 лв. във връзка с описаната заповед за ревизия, като е приложена и справка за данъчните задължения към 14.12.2017г., които са общо в размер на 813 286,99лв. Допълнително процесуалния представител на кредитора НАП е представил постановления за налагане на ПОМ съответно от 09.01.2008г. – чрез запор на сметки за описаните вземания в общ размер на 593 338,37 лв. по справка –декларация от 16.07.2007г., както и последващи такива съответно от 13.03.2008г. за същата главница, но вече с по-висока лихва в друга банка.
При така установената фактическа обстановка, която е еднаква и за второто възражение от НАП, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 164, ал. 4 ДОПК, в случай, че публичното вземане
е установено с влязъл в сила акт, синдикът
незабавно го включва в списъка на приетите от
него вземания така, както е предявено,
като вземането не може да
бъде оспорено по реда на
Част IV от Търговския закон или чрез обжалване
на определението на съда по
несъстоятелността за одобряване на списъка
на приетите от синдика вземания.
Според чл. 164, ал. 5 ДОПК, ако публичното вземане е установено, но актът не е влязъл
в сила, то се включва под
условие в списъка на приетите от
синдика вземания и се удовлетворява по реда на
чл. 725, ал. 1 ТЗ, като ако при
сметката за окончателно разпределение актът не е влязъл
в сила, условието се счита за
несбъднато и вземането се изключва от
разпределението. Забраната по чл. 164, ал.
4 ДОПК за оспорване по реда на
чл. 690 и сл. ТЗ на публично вземане,
установено с влязъл в сила акт, произтича
от специфичния ред и начин на
установяване на публичните вземания, поради което законодателят
е разпрострял задължителната
сила на акта
и спрямо третите лица, неучаствали в производството по издаване на акта
за установяване на публично вземане,
каквито са кредиторите на масата на несъстоятелността.
Доколкото актът за установяване на публично вземане
не обхваща фактите, настъпили след постановяването му, забраната чл.
164, ал. 4 ДОПК не обхваща оспорване на публичното вземане,
установено с акта, основаващо се на
нововъзникнали факти, които не са
преклудирани от задължителната сила на влезлия в сила
акт за установяване
на публично вземане, каквото например е твърдението за настъпило след
влизане в сила на акта погасяване
на публичното вземане чрез някои
от способите, очертани в чл. 168 ДОПК - чрез плащане, прихващане,
опрощаване и т. н. Съгласно даденото
в чл. 162, ал. 2 ДОПК легално определение, понятието публично вземане включва и лихвите върху главниците,
публични вземания. Във възражението на длъжника се твърди
погасяване по давност на процесните вземания, което
се явява твърдение за новонастъпил факт.
Съгласно разпоредбата на чл. 171 ал.1 от ДОПК, публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Разпоредбата на чл. 173, ал. 2 ДОПК предвижда, че вземанията се отписват служебно с изтичането на срока по чл. 171, ал. 2 ДОПК, а именно с изтичането на 10-години, считано от 1 -ви януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, т.нар. абсолютна давност. В случая от данните по делото се установи, че от публичния изпълнител в ТД на НАП – София с представените разпореждания за частично прекратяване е приложена абсолютната погасителна давност за част от вземанията, но въпреки това, размерът на останалите съответства на предявения от НАП. Погасените поради изтичане на абсолютната давност вземания няма данни да са предявени, предявени са останалите изискуеми след това. Неоснователни са доводите на възразилия длъжник, че е налице погасяване по давност и на останалите вземания, тъй като от представените и приети доказателства се установи, че давността е прекъсвана. Това е така, тъй като е безспорно, че за вземанията са предприети изпълнителни действия, а именно по представените разпореждания са били включвани в образуваното изпълнително дело, а по същото са налагани ПОМ с представените постановления. Съгласно чл.172 ал.2 от ДОПК давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение, като по силата на ал.3 от прекъсването на давността започва да тече нова давност. Съгласно разпоредбата на чл. 172, ал.1 от ДОПК давността спира в посочените хипотези: по т. 1. когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година, и по т.5 с налагането на обезпечителни мерки, а в случая е видно, че част от вземанията са установени с ревизионни актове, следователно за тези вземания първо е настъпило спиране на давността по време на ревизията, а в последствие същата е прекъсната с издаване на актовете и от тяхното издаване е започнала да тече нова давност. При съобразяване на процеса по установяване и определяне на публичните задължения, предвиден в закона, се налага извода, че под термина "възникване" се има в предвид установяването на публичните вземания със съответния акт на оправомощения държавен орган - НАП /чл. 118 от ДОПК/, което следва и от чл. чл. 108, ал. 1 от същия кодекс съгласно който данъчните задължения и задълженията се установяват с ревизионен акт. Преди издаване на този акт, вземането макар и да съществува, не е окончателно определено по размер. Затова от датата на влизане в сила на ревизионния акт тече нова давност за вземанията по него. Наред с горното съгласно представените постановления за вземанията са наложени обезпечителни мерки – запори, което също е довело до спиране на давността. Следователно предвид допълнително представените от НАП постановления и разпореждания, съдът намира, че е налице спиране на давността и прекъсването й, поради което не може да бъде споделен довода на възразилия длъжник, че е изтекла давността за процесните вземания. Видно от представените разпореждания за присъединяване и частично прекратяване на изпълнителното дело поради изтекла абсолютна давност, последното от 19.07.2019г., след частично прекратяване с разпореждане от 18.07.2019г., общият размер на предявените и приети вземания на НАП съответства на посочения в разпореждането, като е съобразена изтеклата давност и прекратените суми. Предвид горното съдът намира, че това възражение е неоснователно и следва да бъде отхвърлено.
2/ По възражение с вх.115852/25.09.2019г., което е подадено по
пощата от НАП, се възразява срещу приетата от синдика в списъка на приетите
предявени вземания поредност на удовлетворяване на
вземанията в общ размер на 655 076,87 лв., от които 268 306,94 лв. –
главници и 386 769,93 – лихви, изчислени до 23.07.2019г., ведно със
законната лихва, като се сочи, че вместо посочените по чл. 722, ал.1 т.6 и т.9
от ТЗ, следва да са с поредност по чл. 722, ал.1, т.1
от ТЗ, тъй като същите са обезпечени със запори, наложени с постановление за
налагане на обезпечителни мерки изх.№С160022-022-0004063/12.04.-2016г. и
постановление за налагане на обезпечителни мерки с
изх.№С160022-022-0018319/10.08.2016г., издадени от публичен изпълнител при ТД
на НАП – София, вписани в Централния регистър на особените залози под №
2016041902378 и № 2017040702009.
Синдикът В. е заявил
становище по възражението, че предоставя на съда.
Длъжникът „Т.***“ ООД
изразява чрез процесуалния си представител – адв. Д.
становище, че възражението с оглед представените доказателства е основателно.
Съдът след преценка на
данните по делото установи, че с молба с вх.№ 173433, депозирана по основното
дело, НАП в изпълнение на изискваните от съда по реда на чл.621а от ТЗ съгласно
определение документи, е представил на страница 866 и следващите от том втори
на делото удостоверение за наличието на задължения към НАП на ответника, както
и издадените Постановления за налагане на предварителни обезпечителни мерки
срещу ответника по чл. 121, ал.1 от ДОПК от 11.12.2008г. за вземане в размер на
285 382,78лв., представляващ дължим ДДС от 06.10.2010г. за вземане в
размер на 121271,90 лв., установено такова по ДОО, ЗО, ГВРС и УПФ по ревизионен
акт № 1001830/25.08.2010г.; от 12.04.2016г. за вземане по посоченото
изпълнително дело, от 15.11.2017г. за публично вземане в предполагаем размер
654 639,00 лв. във връзка с описаната заповед за ревизия, като е приложена
и справка за данъчните задължения към 14.12.2017г., които са общо в размер на
813 286,99лв. Допълнително процесуалния представител на кредитора НАП е
представил постановления за налагане на ПОМ в проведеното съдебно заседание, които са
приети като неоспорени. Вярно е, че тези постановления не са били приложени към
молбата за предявяване на вземанията, но същите са част от събрания по делото доказателствен материал и не е имало пречка да бъдат
отчетени от синдика при съставяне на списъците. Същият следва обективно въз
основа на всички данни, включително и счетоводни при длъжника, да се произнесе
по вземанията, а не само и единствено на база представените с молбата писмени
доказателства. Няма пречка синдикът при приемане или изключване на вземания да
се позове и на други доказателства по самото дело. Предвид горното доводите на синдика,
че не са били представени доказателствата към молбата за предявяване, са несъстоятелни.
С оглед горното това
възражение се явява основателно и следва да бъде уважено, като по отношение на
посочените части от вземанията на НАП, за които има данни, че са обезпечени със
запор по ЗОЗ, бъде изменена приетата поредност на
удовлетворяване в списъка, а именно същата да бъде по чл. 722, ал.1 т.1 от ТЗ.
3/по възражение с вх.№114677/20.09.2019г., подадено от длъжника „Т.***“ ООД срещу приетите предявени вземания на кредитора „Х.А.Р.Б.“ ЕООД, включени под №1 в списъка общо в размер на 2 359 784,54 лв.,съдът намира следното:
Длъжникът оспорва
вземанията на кредитора „Х.а.р.Б.“ ЕООД, като е заявил довод за изтекла
погасителна давност, а именно тригодишна за лихвите, което се отнася до сумата
от 2 214 062,45 лв. – междинна лихва. Счита, че доколкото лихвите се
претендират за период до 31.12.2013г., то всички приети от синдика вземания за
лихви са погасени по давност, тъй като тригодишният давностен
срок е изтекъл през 2016г., а вземанията са заявени с молба едва от
28.09.2017г. Поддържа, че е изтекла давността и за други приети предявени
вземания, а именно тези са такса управление, застрахователна премия. На
следващо място твърди, че тези вземания не съществуват, тъй като договорът е
нищожен и не е породил правни последици. Позовава се за горното на влязлото в
сила решение на АС – Пловдив, с което е прието, че ищецът не е ставал никога
собственик на цитирания имот в гр. Пловдив и счита, че е немислим договор за
финансов лизинг, при който лизинговият обект е собственост на лизингополучателя. Поддържа, че договорът е нищожен и като
привидно съглашение, а именно действителната воля на страните е да се
предостави заем на ответното дружество, който да бъде обезпечен с двата
недвижими имота. Поддържа по изложените доводи, че договорът за лизинг е
нищожен и поради противоречие със закона и добрите нрави, като се позовава на
нарушение на чл. 342, ал.2 от ТЗ, тъй като в случая лизингодателят
не придобива лизинговия обект. Поддържа, че е нищожен договора за продажба, обективиран в нот. акт№46, т.ІV,
рег.№6292, дело № 569/2007г.на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.
209 от ЗЗД, тъй като представлява продажба с уговорка за обратно изкупуване, а
също и като привидно съглашение, а също така се позовава и на чл. 152 от ЗЗД.
Поддържа, че договорът за финансов лизинг е нищожен и поради липса на
основание. Сочи, че лизингодателят не е изпълнил
задълженията си по договора за финансов лизинг и затова не му се дължи плащане.
Поддържа, че лизингодателят не е изпълнил
задължението си за предаване за ползване на лизинговия обект по подробно
изложените доводи. При условията на евентуалност твърди, че договорът е унищожаем, защото той е въведен умишлено в заблуждение. Излага
подробни твърдения относно проведените срещи и уговорки с австрийски граждани,
които са се легитимирали пред него като представители на Х.А.А.Л., Австрия и законните представители на ответника. Оспорва
и вземанията за съдебни разноски и юрисконсултско
възнаграждение, тъй като са по съдебен акт, който не е влязъл в исла и не са изискуеми.При разглеждане на възражението чрез
процесуалния си представител – адв. Д. поддържа
допълнително и че след запознаване с приложените към молбата за предявяване на
вземанията доказателства е установил, че разноските не са заплатени от
кредитора, от името на който се претендират. Сочи, че по платежни нареждания
разходите са извършени от лице „АМС България“, което е дружество, различно от
кредитора и не му се следват. Поддържа и оспорване на представените фактури,
като сочи, че видно от същите, те са издадени за период преди 04.02.2015г.,
когато по справка от ТР наименованието на дружеството – издател е „Х.А.А.Л.“ ЕООД, а всички приложени фактури са издадени от името
на издател/ доставчик – „Х.а.р.Б.“ ЕООД, каквото дружество по наименование не е
съществувало към датата на издаване на фактурите и следователно същите са
неистински и не следва да бъдат кредитирани.
Кредиторът с оспорено
вземане - „Х.а.р.Б.“ ЕООД оспорва възражението като неоснователно чрез
процесуалния си представител – адв. М. по изложените
доводи.
Синдикът А.В. е
депозирала становище, което поддържа, за неоснователност на възражението.
Твърди, че изложените доводи за неизпълнение на договора, нищожност и
погасяване по давност не могат да бъдат разгледани от синдика.
Съдът като съобрази
изложените от страните доводи и приложените както към възражението, така и към
молбата за предявяване на вземанията, доказателства, намира следното:
Установява се, че всички
приложени към молбата за предявяване на вземанията фактури е посочено, че са
издадени с издател/доставчик „Х.а.р.Б.“ ЕООД, а по делото не се спори и се
установява от представената справка от ТР, че до 04.02.2015г. наименованието на
дружеството е „Х.а.-а.-л.“ и едва тогава е вписано преименуването. Процесните фактури са с вписани дати на издаване преди
горепосочената, а именно последната такава за междинна лихва е от 31.12.2013г.
Същевременно съдът констатира, че тези фактури е посочено, че са копие. Същите
са били обект на проверка от изслушаното по делото заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице С.М., която в
заключението си сочи, че данните, съдържащи се в счетоводните баланси и в
представените от ответното дружество оборотни ведомости дава основание да се
твърди, че задълженията към молителя, описани в молбата по чл. 625 от ТЗ, са
намерили отражение при счетоводното отчитане на ответника по счетоводна сметка
159 „Други заеми и дългове“. Размерите на тези задължения към края на всеки
годишен отчетен период от 2012 г. до 2016 г. са посочени в констатациите по
четвърта задача на стр. 12 от основното заключение. В допълнителното заключение
експертът сочи, че е констатирано е
осчетоводяването на договора за финансов лизинг по сметка 159 „Други заеми и
дългове“ и на активите – предмет на договора по сметки 201 „Земи (терени)“ и
203 „Сгради и конструкции“, както и хронологично отчитане на издадените във
връзка с договора фактури, сметки и кредитни известия, също и плащания, като последното
плащане на задължение по договора, в размер на 5 791,34 лв. е направено на
06.07.2009 г. Следователно съдът намира, че се касае
за фактури, които са разпечатани от счетоводния продукт на кредитора, поради
което същите излизат на бланка с актуалното наименование на дружеството, но не
може да се приеме, че са неистински или антидатирани,
тъй като същите съдържат същия ЕИК, а и се установява, че са били хронологично
осчетоводени. В самите фактури е отразено изрично ,че те са копие, поради което
не е налице основание да бъдат приети за неистински и изключени като
доказателства.
По отношение на
изложените от възразилия длъжник доводи относно нищожност на договора за
лизинг, евентуалната му унищожаемост и неизпълнение,
съдът намира следното:
Съгласно данните по
делото, с решение № 1116/10.05.2019г. по т.д.№1552/2018г. на САС, представено
от молителя с молба от 07.06.2019г., е потвърдено решение № 5993/18.8.2017г. на
СГС, І-16 състав по дело № 7461/2015г., с което ответникът „Т.***“ ЕООД, ЕИК*******,
е осъден да предаде на „Х.А.Р.Б." ООД, ЕИК *******, на основание чл. 345,
ал.1 от ТЗ държането на следните недвижими имоти, находящи
се в гр. София, кв. „Княжево“, ул. „*******, предоставени по Договор за лизинг
№ ********* (стар №*********), сключен на 21.05.2007 г. между ищеца като лизингодател и ответника като лизингополучател,
а именно: Урегулиран поземлен имот XVI-354, в квартал 184е, по плана на гр.
София, местност „Гърдова глава“ с площ от 1044 кв.м.,
при описаните съседи, заедно с
изградената в имота съгласно разрешение за ползване № ДК-07-С-177 от 20.09.2013
г. жилищна сграда с подземни гаражи. В рамките на това производство
ответникът-възразилият длъжник не е успял да установи и докаже възраженията си
за нищожност, респ. унищожаемост на договора за
лизинг, макар да няма данни същото към момента да е влязло в сила.
Установява се и че с решение
№ 65/21.02.2018г. на Пловдивски апелативен съд по т.д.№660/2017г., спрямо което
с определение №264/21.05.2019г. ВКС по т.д.№1840/2018г. е отказал да допусне
касация, следователно решението на ПАС е влязло в сила на 21.01.2019г., с което
съдът след отмяна на първоинстанционното решение по
дело №655/2015г. на Пловдивския окръжен съд, е признал за установено по
отношение на молителя „Х.а.Р.Б.“ ООД, с предишно наименование „Х.А.А.Л.“ ООД, че сключената сделка по нотариален акт за
продажба на недвижим имот с нот. акт № нотариален акт
№ 46, том І, рег.№6292, дело №569/2007г. на нотариус С.Р.-Запрянова, е нищожна
на основание чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД във връзка с чл. 152 от ЗЗД като част от
съглашение, с което предварително е уговорен начин, различен от този, предвиден
в закона за удовлетворение на молителя като лизингодател
по сключения с лизингополучателя „Т.***“ ЕООД договор
за лизинг от 27.05.2017г., означен с номер *********, впоследствие с променен
номер *********, по отношение на следните три самостоятелни обекта, които са
образувани впоследствие като част от имота, прехвърлен с процесния
нотариален акта, а именно самостоятелен обект в сграда с идентификатор
56784,519.891,1.4, с адрес гр. Пловдив, ул. „*******, ет.3, който обект се
намира в сграда 1, с предназначение жилище, апартамент с площ 61,08 кв.м.; по
отношение на самостоятелен обект с идентификатор 56784,519.891,13, на същия
адрес, представляващ жилище, апартамент с площ 56.19 кв.м. и по отношение на
самостоятелен обект с идентификатор 56784,519,891.1,2 на същия адрес,
представляващ жилище, апартамент с площ 252,18 кв.м.
По настоящото дело са
били представени и приети два приемо-предавателни
протокола от 05.06.2007г. за имота на ул.“Прохлада“ и от 12.06.2007г. за имота
в гр. Пловдив, които са оспорени от ответника и във връзка с оспорването им е
изслушана съдебно-почеркова експертиза, която е дала
заключение, че установените съвпадения са устойчиви, съществени и образуват
индивидуална съвкупност, достатъчна за извода, че изследваните подписи са положени
от Е.Д.Т., т.е. оспорването им като неавтентични е останало недоказано.
За имота в гр. София се
установява, че същият е продаден от кредитора-молител на 12.04.2018г. с
представения нотариален акт на трето за спора лице. Не се установява висящност на спор относно валидността на прехвърлителната сделка по отношение на имотите в гр.
София. С оглед данните по делото и решението на Пловдивския апелативен съд само
за трите жилищни имота от сградата в гр. Пловдив, е установено, че прехвърлителната сделка е нищожна на основание чл. 152 от ЗЗД, като съдът намира, че няма как да се тълкува разширително
постановения съдебен акт и да се приеме, че той касае изцяло всички имоти, а не
само по отношение на жилищните имоти, които са били предмет на процесния спор. Силата на пресъдено
нещо се разпрострира само върху предмета на спора,
който е решен, но не и за други, неатакувани с процесния
иск, имоти, макар и всички да са предмет на една и съща сделка. От друга страна
не се установява каква част от претендираните
вземания по договора за лизинг са свързани с тези имоти, и каква с другите,
включително тези в гр. София, поради което в рамките на настоящото
производство, което не е исково и няма да се формира СПН върху произнасянето на
съда относно нищожността, респ. унищожаемостта на
договора за лизинг, съдът няма как да се произнесе. Това е така, тъй като са
касае за сделка с недвижими имоти, а правната сигурност изисква преди
произнасянето по тяхната действителност, да бъдат осигурени правата на третите
лица, което се осъществява чрез вписване на исковата молба за установяване на
твърдяната недействителност. Горното в производството по възражение по чл. 692
от ТЗ няма как да бъде извършено, тъй като не се касае за предявяване на иск, и
поради това съдът споделя доводите на синдика, че възраженията на длъжника
относно нищожност,респ. унищожаемост на договора няма
как да бъдат надлежно разгледани в настоящото производство. Независимо от
горното дори и да се приеме за безспорно установено от твърденията на страните
по делото, че и двата имота, които са предмет на лизинговия договор, са били
собственост на ответника и той ги е прехвърлил на лизингодателя,
поради което липсва елемента от разпоредбата на чл. 342, ал.2 от ТЗ - да е
налице придобиване от трето лице, то очевидно е, че се касае за друг вид
сделка, като лизинговият договор дори и да е привиден, е налице относителна симулация, а именно той прикрива друг вид
сделка – кредитиране с предварително обезпечеване, но
това не означава, че няма задължение на ответника.
По възраженията за
нищожност на договора за лизинг, съдът съобразява, че договорът за
финансов лизинг по смисъла на
чл. 342, ал. 2 ТЗ, е такъв, по силата
на който лизингодателят се задължава да придобие
вещ от трето
лице при условията, определени от лизингополучателя, и да му я предостави
за ползване срещу възнаграждение. Финансовият лизинг съчетава мандатен елемент - поръчката на лизингополучателя, с финансово-кредитен елемент - придобиване на вещта от лизингодателя
от трето лице, с негови средства, както и с договора за наем
- предоставянето на вещта за ползване
на лизингополучателя срещу заплащане на лизингодателя на възнаграждение за ползването под
формата на лизингови вноски. По своята същност
финансовият лизинг представлява специфична финансова операция за предоставяне на кредит във
веществена форма по избор на
лизингодателя. Основно задължение на лизингодателя
е да предаде или осигури вещта,
да предостави обекта за ползване
на лизингополучателя и да осигури свободно
ползване на обекта на лизинга
в рамките на уговорения срок. В случая се установи
по делото, че е подписан процесния договор за лизинг
и че лизинговите обекти са предадени на ответника, за което са представени приемо-предавателни протоколи от 05.06.2007г. и от
12.06.2017г., които макар да са оспорени от ответника откъм автентичност,
оспорването им остана недоказано, тъй като и двете изслушани съдебно-почеркови експертизи категорично потвърдиха
полагането на подписите под същите от посоченото в тях лице. Следователно
доводите на ответника за непредаване на обектите по договора за лизинг и
съответно неизпълнение на основно задължение на лизингодателя,
респ. неговата кредиторова забава, са неоснователни.
Липсва и законова забрана собственикът на една вещ
да я продаде на лизингово дружество,
а впоследствие последното да му я отдаде
под лизинг, какъвто е и настоящия случай. Нормата на чл. 342, ал.
2 ТЗ е диспозитивна и няма правна пречка третото
лице, от което се придобива
актива, да бъде същото, на което впоследствие
се предава по договор за
лизинг, определян в правната теория като т.нар. обратен
лизинг (в този смисъл и определение №
1030/20.09.2011 по дело №
1541/2010 на ВКС, ГК, III г.о. и мн.др. Ето защо сам по себе си фактът,
че по този договор имотите не се придобиват от трето лице не води до нищожност
на същия. Противно на твърденията на ответната страна,
не съществува законова пречка третото лице-доставчик и лизингополучателят да съвпадат. Тази разновидност на договора за финансов
лизинг представлява т. нар. обратен лизинг,
познат и наложен във вътрешните и международни търговски практики. Макар и да няма изрична
уредба в ТЗ, договорът за обратен лизинг
е изцяло допустим с оглед установената в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне. Следва да се
посочи, че тази сделка, изразяваща
се от счетоводна
гледна точка в продажба на актив
от доставчик и отдаването под наем на този
актив обратно на доставчика при
свързаност на лизинговото плащане и продажната цена, намира своята регламентация
в Конвенцията на UNIDRIOT за международния финансов лизинг от 1988 г. и в Международен счетоводен стандарт (м. 17 "Лизинг" от Регламент на ЕС № 1725/2003 г.), както и в Националните счетоводни стандарти на вътрешното ни
право, приети в приложение към чл. 1 на Постановление
на Министерски съвет № 65 от 25.03.1998 г. Съдът намира, че не се установиха
по делото и твърденията, че договорът за лизинг е нищожен поради противоречие
със закона и добрите нрави. Както бе изтъкнато по-горе, дори и да е симулативен, то при разкриване на симулацията, между
страните важат отношенията за прикритата сделка, а тя не се оспорва, напротив,
изрично се сочи от ответника, че е налице правоотношение по кредитирането му от
молителя и следователно задължение има.
Съдът намира, че не се установява и договорът за лизинг да
е унищожаем на основание чл. 29 от ЗЗД (поради измама), тъй като
изложените от възразилия кредитор твърдения, че лизингодателят му е обещал при сключването
на договора за лизинг да
продаде апартаменти в новопостроената лизингована сграда останаха недоказани. Подробно изложените доводи относно поведението немскоговорящите
представители на „Х.А.А.Л.“ ЕООД са изцяло неподкрепени
от ангажираните по делото доказателства и съставляват единствено и само
твърдения на ответника, от които извежда сочени благоприятни за него правни
последици, които обаче, не са подкрепени с доказателства.
Съдът намира, че
възражението на длъжника за частично погасяване на вземанията на
кредитора-молител по давност е основателно, като са погасени всички вземания, с
настъпила изискуемост за период до три години преди датата на подаване на
молбата по производството по несъстоятелност, която е прекъснала давността и е от
28.09.2017г. Всички суми, за които е настъпила изискуемостта преди 28.09.2014г.
са погасени по давност, тъй като вземанията по договор за лизинг, както и за
лихви по същия, са периодични и се погасяват с кратката тригодишна погасителна
давност. В този смисъл, че плащанията са с периодичен характер има и утвърдена
практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, обективирана
в решение №65/23.05.2017г. по т.д.№904/2016г. на ІІ т.о. на ВКС, решение по
т-д. №50185/2016г.,І г.о. и мн.др. От настъпване на падежа на конкретната
вноска, започва да тече погасителна давност за същата, като предвид периодичния
характер на задължението за погасяването на същото е приложима кратката
тригодишна давност съгласно разпоредбата на чл. 111, б.”в” от ЗЗД, която е относима за вземанията за наем, лихви и други периодични
плащания. Всички предявени вземания за междинни лихви по процесните
фактури са с дати на изискуемост до 30.12.2013г., следователно са изтекли
повече от три години преди подаване на молбата за откриване на производството
по несъстоятелност, като и не се установява давността да е спряна или
прекъсната. Предвид горното съдът намира, че това възражение на длъжника се
явява основателно и следва да бъде уважено, като тези приети вземания бъдат
изключени като погасени по давност. Предвид горното съдът намира, че приетите
вземания в общ размер на 2 214 062. 45 лева - междинна лихва, дължима съгласно
т. 3.3.4. от Раздел 3 от Общите условия към Договор
за финансов лизинг №*********, която съгласно таблицата към молбата за
предявяване на вземанията е по фактури, издадени от 31.10.2009г. до
31.12.2013г. са погасени по давност. По отношение на перото префактурирани
разходи, също важи горното, тъй като се касае за периодични вземания по фактури
от 29.04.2009г. до 28.12.2013г. Таксата за управление, която е включена като
прието вземане в размер на 11 265,58 лв. е по фактура от 30.08.2008г. и
съгласно ч 3.4.1 се дължи еднократно в срок 30 дни от подписване на договора,
също е погасена по давност, макар и предвид еднократния характер на това
плащане да е приложима петгодишната давност, тъй като същата безспорно е
изтекла преди 28.09.2014г. По отношение на сумата от 906,82 лв., която е прието
вземане като застрахователна премия, дължима на основание чл. 2.7.1 от
договора, съдът намира следното: В горепосочената клауза от договора е
уговорено, че лизингополучателят е длъжен да заплаща
по представени фактури през целия период на договора предвидената застраховка
до размер на покритие, равен на
стойността на лизинговия обект. Съдът намира, че от представените към молбата
за предявяване на вземанията доказателства не се установява въпросната премия
от 906,82 лв. за кой период е дължима, макар да се твърди, че е по сметка
№**********/02.05.2018г., тъй като в същата е посочено застраховка-имущество –префактуриране. Безспорен е, обаче, фактът, че процесният лизингов договор е прекратен, както се твърди от самия кредитор с нотариална покана,
връчена на лизингополучателя на 05.05.2015г., т.е. считано от 19.05.2015г. Следователно по прекратения
лизингов договор не би трябвало да има задължение за лизингополучателя
да заплаща застраховка, като такова последно изискуемо би могло да е за
годината преди прекратяването – 2014/2015г. Следователно предвид спиране на
давността за вземанията, предмет на молбата съгласно чл. 628а от ТЗ, то не може
да се приеме, че за това вземане е изтекла давността. Същото не се установява
да е от период преди 2014г., за да се приеме категорично, че е погасено по
давност.
По отношение на
вземанията за съдебни разноски в размер на 6180 лв. и юрисконсултско
възнаграждение 450 лв., съдът споделя доводите на възразилия длъжник, че на
първо място вземанията за разноски не са изискуеми все още, тъй като същото е
обжалвано и не е влязло в сила. След влизане в сила на съдебното решение,
кредиторът би могъл да претендира изпълнение на решението относно разноските и
следователно едва тогава вземането му би станало изискуемо. Съдът намира, че
тези разноски не следва да се приемат към настоящия момент като безусловно
вземане, тъй като те биха станали изискуеми с влизане в сила на съдебния акт и
едва тогава би могъл кредиторът да ги предяви. Другият довод на възразилия
длъжник, че са платени от трето лице, съдът намира за неоснователен, тъй като
макар наредител по платежните да е дружество „АМС
България“ ООД видно е, че задължено лице е именно кредитора, т.е. това
дружество изпълнява за негова сметка, поради което очевидно са налице вътрешни
правоотношения между тях, което не означава, че не са заплатени от вписаното
като задължено лице – кредитора.
С оглед горното част от
възраженията следва да бъдат оставени без уважение, а по други да се допусне
промяна и да бъдат одобрени списъците на вземанията, предявени в срока по чл.
685 от ТЗ.
Воден от горните съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ възражение с вх.№114680, подадено от длъжника „Т.***“ ЕООД срещу приетите предявени вземания на НАП в общ размер на 1 235 285,63 лв., от които 779 937,96 лв. – главници и 455 338,79 лв. – лихви.
ИЗМЕНЯ по възражение с вх.115852/25.09.2019г. от НАП, в
списъка на приетите предявени вземания поредността на
удовлетворяване на вземанията на НАП в общ размер на 655 076,87 лв., от
които 268 306,94 лв. – главници и 386 769,93 – лихви, изчислени до
23.07.2019г., ведно със законната лихва, като се сочи, че вместо посоченото по
чл. 722, ал.1 т.6 и т.9 от ТЗ, са с поредност по чл.
722, ал.1, т.1 от ТЗ, тъй като същите са обезпечени със запори, наложени с
постановление за налагане на обезпечителни мерки изх.№С160022-022-0004063/12.04.-2016г.
и постановление за налагане на обезпечителни мерки с
изх.№С160022-022-0018319/10.08.2016г., издадени от публичен изпълнител при ТД
на НАП – София, вписани в Централния регистър на особените залози под №
2016041902378 и № 2017040702009.
ИЗМЕНЯ
по възражение с вх.№114677/20.09.2019г., подадено от длъжника „Т.***“
ООД списъка на приетите предявени вземания на кредитора „Х.А.Р.Б.“ ЕООД,
включени под №1 в списъка общо в размер на 2 359 784,54 лв., като ИЗКЛЮЧВА
като погасени по давност вземанията, включени по т. 1 - вземания в общ размер
на 2 214 062. 45 лева - междинна лихва, дължима съгласно т. 3.3.4. от Раздел 3 от Общите условия към Договор за финансов
лизинг №*********; вземането в размер на 11
265. 58лева - такса управление, дължима съгласно т. 3.4,1 от Раздел 3 от Общите
условия към Договор за финансов лизинг № *********; като изключва и вземанията
за съдебни разноски в общ размер на 6180 лв., като ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
възражението в останалата му част.
ОДОБРЯВА на основание чл. 692 от ТЗ списъците на приетите предявени вземания в срока по чл. 685 от ТЗ с горепосочените изменения.
Делото да се докладва за последващи действия след одобряване на списъците по чл. 688 от ТЗ.
Определението не
подлежи на обжалване. Да се обяви в
ТР.
СЪДИЯ: