№ 272
гр. Варна, 03.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Георги Йовчев
Членове:Николина П. Дамянова
Диана Д. Митева
при участието на секретаря Ели К. Тодорова
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно търговско дело №
20223001000363 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за разглеждане въззивна жалба, на предявена от адвокат Н. Г.,
действаща като назначен особен представител на ответник Й. Г. срещу
решение № 260035 от 21.04.2022г. постановено по ТД № 748/2020г. на ОС-
Варна, В ЧАСТ, с която е бил уважен иск на кредитор за присъждане на
парична претенция за част от дължима договорна лихва по Договор от
18.11.2013г. за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и
докторанти по реда на ЗКСД, в размер на само 344.81лева, съответна на
начислена недължима горница над дължимата само за периода 30.09.2018г.
до 16.05.2019г. и само върху ползвана главница договорна лихва.
Жалбата вх.№ 263148/2022г. е депозирана в рамките на преклузивния
срок (считано от връчване на акта на представителя) и е редовна: съдържа
изискуемите по чл.260 ГПК реквизити и приложения по чл. 261 ГПК.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата банка БАНКА ДСК ЕАД, чрез
пълномощник е упражнила право на отговор по жалбата.
Легитимацията на страните съответства на произнасянето по
обжалваното първоинстанционното решение. Сезиран е компетентен
въззивен съд за проверка на ЧАСТ от подлежащ на обжалване акт, постановен
срещу жалбоподателя. Особеният представител е легитимиран да упражнява
защита във всички инстанции, включително и да обжалва решение, с което е
уважена претенция срещу представляваното от него лице. Пълномощникът
на насрещната страна са овластен с права за настоящата инстанция. Съдът
1
приема, че въззивното производството е допустимо.
Особеният представител, назначен на въззивника(чужденец, останал
ненамерен на първоначално обявен настоящ адрес в България и на адрес по
постоянното му местожителство в чужбина), сочи допуснати нарушения при
прилагането на закон, забраняващ начисляване на лихви върху лихви. Сочи,
че е възразил изрично за недействителност на клаузата на чл. 10.2 от ОУ,
предвиждаща годишно капитализиране на начисляваната през гратисния
едногодишен период след приключване на обучението, с довод за
противоречието й с чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Позовава се и на специална уредба по
чл. 24 от ЗКСД предвиждаща изплащане на главниците и лихвата като общ
дълг след изтичане на гратисния период, която обаче не допуска
капитализация и олихвявянето на добавени към главницата лихви. Счита, че
според изчисленията на дълга, пояснени със заключението на вещото лице,
задълженията на потребителя са нараснали в нарушение на закона, като
лихвата е начислена не само върху увеличена с натрупани лихви главница, но
и за периода 03.09.2018г. - 30.09.2018г., когато според въззивника не е бил
настъпил падеж на вноски и лихвата не е била дължима.
В съдебно заседание представителят на въззивника изрично е уточнил
оплакванията си като относими само към претенцията за начислена от
кредитора възнаградителна лихва и поддържа бланкетно оплакванията, като
моли за отмяна на неправилното решение и отхвърляне на иска за недължимо
начислената част от лихвата и определяне на възнаграждение за участие във
въззивна инстанция.
Въззиваемата страна оспорва жалбата с доводи за законосъобразни
изводи на съда по дължимостта на възнаградителната лихва. В отговора по
жалбата сочи, че според уговорките тя се дължи от момента на усвояването и
съответно към първа падежна дата след гратисния период става изискуема
лихва начислена за вече изтеклия период на ползване на кредита – в случая от
3.09.2018г. Отделно, излага доводи за неправилното квалифициране на
капитализацията на разсрочените вноски за лихва, начислена по време на
гратисния период на ползване на главницата, като забранен от закона
анатоцизъм. Сочи, че за разлика от лихвата като обезщетение за забава при
търговските и граждански сделки, при банковите кредити (заемните сделки)
лихвата има възнаградителен характер, и закона третира като несправедливо
и съответно забранява олихвяването само на обезщетителна лихва за забава.
Различна, според въззиваемия е и хипотезата на капитализация като
обективна новация на задължението - увеличаване на неизискуемата главница
чрез прибавяне към нея на дължими, но непросрочени лихви (вкл. и други
възнаграждения и разноски), с което възниква нов дълг като консолидирано
едно задължение вместо погасените стари дължими, несъбрани и
непросрочени лихви и неплатената ползвана главница. Този вид новация е
бил възприет при нормирането на държавно гарантираната програма за
отпускане на специфичния вид кредити по ЗКСД, за да се предостави
облекчен кредитен продукт на потребителите, а участващите банки като
търговски дружества да бъдат достатъчно възнаградени за заетия от тях
паричен ресурс, за който няма да получат обичайното си по размер и в срок
възнаграждение. Този принцип на равновесие и адекватност е правилно
отчетен в обжалваното решение, което според въззиваемия е съответно както
2
на целта на специалния закон (чл.23, ал.З и чл. 24 ЗКСД), така и на изричните
клаузи в типовия договор, подписван от банките с МОМН (чл. 9, 10 и 27).
В заседанието по същество пълномощника на банката със същите
доводи моли за потвърждаване на правилното решение в обжалваната част.
Претендира за определяне на юрисконсултско възнаграждение за защита пред
настояща инстанция.
Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите,
възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС) и
съответства В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ на предявен от кредитор, упражнил
право на предсрочна изискуемост по банков кредит осъдителен иск, разгледан
в хипотеза на чл.415, ал.1, т.3 от ГПК, след отказано издаване на заповед за
незабавно изпълнение.
Първоинстанционният съд е бил сезиран със съединени претенции по
чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.79 ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на банката, както следва: сумата от 78094.62лв.,
съставляваща предсрочно изискуема главница по Договор от 18.11.2013г за
целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по
реда на ЗКСД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
депозиране на исковата молба в съда до окончателно изплащане; сумата от
3872.19лв., съставляваща договорна лихва за периода
03.09.2018г.-16.05.2019г. и сумата от 7257.43лв., съставляваща мораторна
лихва върху главницата за периода 01.10.2018г.-10.06.2020г. Кредиторът е
основал претенцията си на допуснато неизпълнение на поетите задължения
по погасителен план за връщане на предоставена чрез изплащане на такси за
обучение сума, допълнена с капитализирана годишно договорна лихва от 7 %
за целия уговорен гратисен период от начално усвояване до изтичане на една
година от приключване на обучението (първа дата на последен държавен
изпит или защита на дипломна работа), като е заявил, че е упражнил право да
иска предсрочно изпълнение с писмено изявление, връчено на длъжника
преди 16.05.2019г., когато осчетоводил като изискуемо цялото задължение на
кредитополучателя.
Решението, в частите, с които е била присъдена сумата от 78094.62лв.,
съставляваща главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от депозиране на исковата молба в съда-11.06.2020г. до окончателно
изплащане, както и сумата от 7257.43лв., съставляваща мораторна лихва
върху същата главницата за периода 01.10.2018г.-10.06.2020г., не е
обжалвано, поради което въззивният съд зачита стабилното вече
установяване на валидно основание за възникване на цялото задължение на
кредитополучателя, и изискуемост на вноските за главницата, включително и
разсрочените по 120 месечен погасителен план с първа падежна дата
1.10.2018г.
Обжалваната част от съдебното решение визира сумата от 3872.19лв.,
индивидуализирана в диспозитива като договорна лихва, начислена в периода
03.09.2018г.-15.06.2019г., макар този размер да е възприет в мотивите на съда
като съответен на лихва, начислена от кредитора за ползването на цялата
усвоена главница до обявения момент на предсрочна изискуемост
16.05.2019г, така както е била поискана от ищеца. Затова, въпреки
3
формалното разминаване(което според съда се дължи на отстранима явна
фактическа грешка в изписване на крайната датата) на периода, въззивният
съд намира, че тази разгледана от първата инстанция претенция съответства
на предмета на делото, очертан от ищеца и съдебният акт е допустим.
Въззивният контрол следва да се извърши само върху обжалваната част от
това произнасяне, ограничена до сума от само 344.18лв.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания,
съобразно чл.269 от ГПК, и представените по делото доказателства,
доводите и възраженията на страните в производството намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Безспорни пред Варненския апелативен съд са фактите по сключване на
договора за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и
докторанти с приложими Общи условия на банката към този специален
кредитен продукт от 28.10.2013 г. от студент в МУ – Варна, обучаван до
2017г. и усвояването на общо 62586.56лв (преведени като осем транша от по
7823.32лв) за покриване на семестриални такси от 2013г до 2017г., като
учебното заведение е удостоверило, че срокът за полагане на последен
държавен изпит е септември 2017г. Няма спор, че страните са уговорили
заплащане на 7 % фиксирана лихва на годишна база за ползване на кредита,
както и гратисен период на издължаване с продължителност от сключването
на договора за кредит до изтичане на една година от първата дата за
провеждане на последния държавен изпит, в рамките на който не са дължими
плащания, но според общите условия (чл. 10.1 и 10.2) лихвата върху усвоения
размер на кредита се начислява и капитализира годишно. Уговорено е, че
след този гратисен период кредитополучателят следва да издължи кредита в
срок от 120 месеца на вноски, посочени в погасителен план с месечни падежи
на 1-во число, като няма спор, че в конкретния случай такъв план е съставен
на 05.09.2018г за общо задължение от 108 809.62лв, разпределено на
разсрочени равни анюитетни вноски от по 906.74лв, за покритие на
главницата от 78 094.62лв, и текущо начислена лихва от 7% до края на
уговорения срок 01.09.2028г.
Според установеното в заключение на назначения експерт след
проверка на счетоводните записвания, така посочения размер на разсрочената
и вече изискуема главница е формиран от два компонента, като освен
изплатените такси за обучение(62586.56лв)към усвоената главница са
добавени петкратно (в края на всяка от годините на гратисния период 2014 –
2018г.) начислените на годишна база лихви от 7% (15 508.06лв), като лихвите
за следващия 120 месечен период, планирани в погасителния план като част
от разсрочените вноски са начислявани върху така „капитализирания“ сбор.
Вещото лице е изчислило сумата от 3872.19лв., като съответна само на лихви
върху сборната главница от 78094.62лв., начислена след последното
капитализиране на 1.09.2018г. до отпадането на действието на погасителния
план след обявената предсрочна изискуемост на 16.05.2019г.
Комплексният характер на вече присъдения като предсрочно изискуема
„главница“ олихвяем дълг от 78094.62лв., включващ ползваната за плащане
на таксите главница и цялото задължение за възнаградителна лихва,
начислена до края на гратисния период се признава и в становището на
кредитора, заявено в отговора по жалбата.
4
При така установените безспорно факти, въззивният съд намира
оплакванията на въззивника за отчасти основателни.
На първо място уговорката за падежната дата няма отношение към
начисляването на възнаграждението за ползване на кредита, а само за
неговата изискуемост. Затова, въпреки че гратисния период изтича през
септември 2018г и най-ранния падеж на първата дължима от
кредитополучателя вноска на натрупани и разсрочени задължения е
1.10.2018г., текущата лихва следва да се начислява и затова размерът й се
формира още от началото на първото усвояване на средствата. Тъй като до
съставения погасителен план годишната лихва вече е била начислена до
01.09.2018г и според вещото лице тя вече е била включена в главницата,
именно за периода следващ тази дата се дължи възнаграждението за
продължаващото ползване на кредита до едностранното прекратяване на
дадения на длъжника срок с изявление за предсрочна изискуемост( т.2 от
ТРОСГТК 3/2017 ВКС). Лихвата се дължи и за периода до 30.09.2018г. и
оплакването в тази насока е необосновано.
Размерът на това задължение обаче се определя от олихвяемата
главница и в тази връзка възраженията на ответника за основаване на
претенцията на кредитора на недействителна клауза от Общите условия,
поддържани като второ оплакване в жалбата са основателни.
Решаващият състав съобразява, че за процесния кредитен продукт е
приложима специална нормативна уредба на чл. 23 ал.3 и чл. 24 ал.1 ЗКСД,
предвиждаща начисляване на уговорената в допустим нормативно лимитиран
размер договорна лихва по време на гратисния период и включването и в
общото задължение на кредитополучателя, разсрочено в погасителния план и
изискуемо след края на едногодишния срок след приключване на обучението.
Тези норми обаче не уреждат олихвяване на отсрочените вече изтекли
годишни лихви. „Капитализиране“, т.е. натрупване на непадежирали лихви
към отново олихвяема главница е предвидено в съдържание на Типовия
договор, утвърден от ведомствата, натоварени с държавната политика в
областта на финансиране на образованието( обн. ДВ, бр. 33 от 30.04.2010 г.),
сключени с банката – кредитор по реда на чл. 7 от ЗКСД. Оспорените от
въззивника уговорки възпроизвеждат именно параметри, заложени в чл. 10
ал.2 (годишно капитализиране на лихвите по време на гратисния период) и чл.
27 ал.1 от типовия договор (формиране на общия размер на задължението на
кредитополучателя от главница, равна на сумата на реално отпуснатите
средства за такси и лихва, дължима за срока на договора за кредит, в това
число и капитализираните годишно лихви през гратисния период). Нито в
закона, нито в договора обаче има изрично правило, което да урежда
уговарянето на погасителния план и олихвяването на лихви чрез разсрочване
във вноските не само на главницата, но и на лихвения елемент от сборния
дълг. В тази насока специалната уредба няма и следва да се приложат общите
правила за договаряне, допускащи свободно формиране на волята на
страните, доколкото не се накърняват законови императивни забрани. Именно
такава е посоченото от въззивника правило.
Съдът не споделя доводите на въззиваемия относно характеристиките на
„капитализацията“ като уговаряне на нещо различно от сложна лихва, тъй
като несъмнено предмет на спорната клауза и изготвения по нея погасителен
5
план са вече начислени за предходен период, т.е.“изтекли“ лихви, в размер,
преценен от законодателя като напълно достатъчно възнаграждение за това
гарантирано от държавата потребителско кредитиране (чл. 20 ЗКСД).
Неотносимо към конкретната фактическа обстановка е позоваване на
новационен характер на уговорка, която е заложена в първоначални
параметри на правоотношението и не е резултат от ново съглашение върху
съществуващ друг дълг.
Както е установено в последователната практика на ВКС (решение №
66 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г., ІІ т. о., решение № 30 от 20.05.2020
г. по т. д. № 739/2019 г., І т. о., решение № 118 от 11.12.2020 г. по т. д. №
2278/2019 г., І т. о., решение № 132 от 13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г., I т.
о. и решение № 60091 от 27.09.2021 г. на ВКС по т. д. № 1345/2019 г., ІІ т. о.)
уговарянето на прибавяне към размера на редовната главница на задължения
за натрупана вече възнаградителна лихва представлява анатоцизъм по см. на
чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само между търговци на основание чл. 294,
ал. 1 ТЗ. Ясното разграничение на двата компонента както в чл. 24 ал.1 ЗКСД,
така и в чл. 27 ал.1 от типовия договор изисква от банката да състави
погасителния план при отчитане на разликата в естеството на двете
задължения и да съобрази ограничението на договорната свобода по
отношение на олихвяването на лихви. Затова, дори и да е била
„капитализирана“, т.е. добавена към вече изискуем дълг на
кредитополучателя, сборната лихва от 15 508.06лв (начислена за целия
гратисен период) не може да се отчита като база за текуща след 1.09.2018г
възнаградителна лихва.
Правният извод на ВОС по главния иск, че възнаградителната лихва в
гратисния период за периода до 09.05.2020 г. е част от главницата, не
обвързва настоящия състав. Мотивите на съдебния акт не се ползват със сила
на пресъдено нещо. В процес относно друг иск съдът е компетентен да
формира собствени правни изводи за действителността на договорни клаузи и
техните правни последици.
Съставения въз основа на уговорката от чл. 10.2 от общите условия
погасителен план не може да породи обвързващо за потребителя действие,
тъй като противоречи на законово правило и е нищожен на осн. чл. 26 ал.1
ЗЗД вр. чл. 10 ал. 3 ЗЗД. Оплакването на въззивника за възприемане на размер
на дължимата в този период лихва по изчисления върху основа, надхвърляща
главница от 62586.56лв е основателно. Това налага въззивният съд да
установи самостоятелно размера на спорното задължение, без да отчита
недействителното капитализиране.
Доколкото между страните се прилага фиксирана проста лихва,
определена като годишен размер от 7% с уговорка за отчитане на 30 дни в
месец и 360 дни в година(чл.10.3 от общите условия), сборът на натрупана за
процесния период 03.09.2018г.-16.05.2019г. лихва възлиза на 3078.91лв.
(определен чрез универсален лихвен калкулатор). До тази сума кредиторът
може да бъде легитимиран с вземане за възнаградителна лихва по смисъла на
чл.430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 23, ал. 3 ЗКСД. За горницата до 3872.18 лв. въззивният
съд не намира основание на такова задължение. Съответно до размер на
обжалваната част от само 344.81лв от тази горница претенцията на
въззиваемата банка следва да се отхвърли, а това налага и съответна отмяна
6
на обжалваната част от първоинстанционния акт.
По разноските:
Поради противоположния резултат от разглеждането на делото, следва
да се ревизира и произнасянето по разноските. В първата инстанция съдът е
определил в цялост разноските за исково производство в тежест на ответника,
съответно общия размер от 4309.10лв следва да се редуцира до част от
4292.45лв, съразмерна само на основателна част от общата претенция
(88879.43/89224.24).
Разноските за настоящата инстанция по изплатеното възнаграждение на
особения представител остават в тежест на въззваемата страна.
Предмет на основателно обжалване е само една от съединените
претенции, като обжалваемия интерес налага събиране на минималната такса
от 25 лв. Съответно невнесената авансово държавна такса за разглеждане на
основателна жалба подадена от особен представител на въззивника следва да
се възложи на въззиваемия(т.7 от ТРОСГТК 6/2012).
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ал.1 ГПК, съставът на
Варненски апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260035 от 21.04.2022г. постановено по ТД №
748/2020г. на ОС- Варна, В ОБЖАЛВАНА ЧАСТ, с която е присъдена
дължима договорна лихва по Договор за целеви потребителски кредит за
финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, в размер на част от
само 344.81лева, и са определени разноски в полза на ищеца над 4292.45лв до
4309.10лв, като ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявен от „Банка ДСК“ ЕАД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Московска“ №19 срещу Й. Г.
/Ioannis Grigoriadis/, германски гражданин, с постоянен адрес: Федерална
република Германия, гр.Щутгарт, “Морингер Щтрасе“ №61 иска за
заплащане на част от дължимата договорна лихва по Договор от
18.11.2013г. за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и
докторанти по реда на ЗКСД до размер на горница над 3527.38лв до
претендирани 3872.19лв. за период 03.09.2018г.-16.05.2019(погрешно
изписана като 15.06.2019г.), на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 23, ал. 3
ЗКСД.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.София, ул.“Московска“ №19 да заплати 25 лв.(двадесет и
пет лева), представляваща дължима държавна такса за въззивното обжалване
в полза на Държавния бюджет по сметка на Варненски апелативен съд в
БАНКА ДСК – клон ВАРНА с IBAN - BG02STSA93003106866501на
основание чл.78 ал.6 от ГПК вр. чл. 104 ПАС.
УКАЗВА на осъденото лице, че следва да представи пред първата
инстанция доказателства за заплатената присъдена в полза на бюджета сума,
7
като при пропускане на 7-дневен срок след влизане в сила на решението, ще
бъде издаден служебно изпълнителен лист, като в него допълнително ще бъде
начислена и такса от 5 лв. и законна лихва по чл. 1 от ЗЛДТДПДВ, на осн. чл.
109 от ПАС.
В необжалваните части първоинстанционното решение е влязло в
законна сила.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8